Елизабет Адлър
Покана за Прованс (1)

Пролог

Почти никога нищо не се променя в селцето Мартен-де-Прованс. В кафенето, на терасата, вече има пластмасови столове, а не ламаринени, тентата е зелена, а не синя, но кафене „Де Коломб“ е все същото и все още е собственост на семейство Жаре, които го управляват от десетилетия. Не се е променило и простичкото меню. Ни най-малко от трийсет години насам. Магазинът на Алиер си е все там — под извитата арка. Пресните плодове и зеленчуци са поставени в дървени щайги, които грижливо са подредени отвън, с етикети, внимателно изписани на ръка. Каменният шадраван все така мързеливо ромони, а в неговата сянка са се излегнали две кучета. Старци, с барети на главите, са насядали по дървените пейки, стиснали бастуни в ръце, и гледат как край тях минава този малък свят. Вратите на малката църква, чиято родова боя вече се лющи, са отворени и по стъпалата към нея се изкачва жена в жълта лятна рокля, в ръце с букет ярки и свежи цветя. Дори миризмите на селцето са все същите. То мирише на кафе и печено пиле, на тамян и узрели пъпеши, и на коне.

Дълга каменна стена очертава границите на земите на замъка, прекосява ливадата и стига чак до площада, от който излизат няколко павирани улички и се издигат от двете страни на скалистите хълмове. А по тях, от двете им страни, са „накацали“ живописни къщи. На върха на най-високия хълм се намира „Сен Силвестър“, стара, малка крепост, чиито стени са вкопани дълбоко в скалите. Сега крепостта е истински рай за художниците и за туристите, които идват тук за годишния летен фестивал, който се провежда в някогашния манастир, едва виждащ се сред цветовете на лавандулата. Неговото голямо бронзово звънче все така отброява изтичането на времето.

Тополи очертават границите на ливадата, която пък обточва земите на замъка, и техните клони образуват зелен тунел над главите на хората, а слънчевата светлина се процежда през тях и се разпилява като златни монети. Големите колони са украсени на върха с каменни грифони и се издигат от двете страни на входа на замъка. Те все още са там, да, но вече носят белезите на векове силни ветрове. А зад тях, през големите железни врати, се намира алеята, обточена от двете страни от кипариси, която води право до замъка с името „Дивите рози“.

Вляво от него има тревни площи и на слънчевата светлина, в далечината, като сребро, проблясва езеро. А после пред погледа изниква замъкът, подобен на стара фреска на фона на скалистите хълмове и на острото било на планината, която се вижда като пурпурна на заден фон.

Къщата грее в меко охрено жълто на вечерната слънчева светлина, покривът е на места извит. Водата на фонтана ромони мелодично на терасата, покрита с цветя, а огромни кестени хвърлят благодатна сянка. Разбира се, през лятото големите врати са винаги отворени, за да пропускат свежия морски бриз. А някога те са били отворени, за да посрещнат с добре дошли и гостите.

Сега Рафаела Мартен стои сама в огрения от слънцето коридор на замъка. Отвън се чуват песните на птиците, после изведнъж настава тишина. Тя се подпира на бастуна си и зарейва поглед над красивата гледка — към езерото и чудния японски мост, построен от нейния прадядо, който води до малко островче. През горещите летни нощи, когато беше още малко момиченце, тя прекосяваше езерото по моста, за да спи гола в малката беседка, далеч от любопитни очи, а топлият бриз галеше неспокойното й младо телце.

„Ах… младост, помисли си Рафаела и се усмихна на спомените. Беше толкова отдавна… Тогава всичко изглеждаше възможно.“

Денят е горещ, но подът, покрит с паркет, е хладен под босите й ходила. Дори сега, тя обича да ходи боса. Червената й циганска пола се вее около глезените й, докато върви. Това е същата пола, която носеше в деня, когато срещна мъжа, който се превърна в любовта на живота й и който със сигурност не беше съпругът й.

Тя поглежда с горчивина образа си в големите огледала в стил рококо, поставени в стените на коридора — сивата коса, прибрана в хлабав кок, сухата и сбръчкана кожа, силно изразения нос, който дори в младостта й беше придавал арогантен вид, и меките пълни устни, които сякаш мамеха, даваха напразни обещания. Само очите й бяха същите, с тежки клепачи и сини като Средиземно море, което не беше чак толкова далеч. Някога тя плуваше в него всеки слънчев летен ден.

Сега Рафаела живее сама в замъка и само Хей, нейният иконом англичанин и най-скъп приятел, се грижи за нея. Хей е нисък, с дълги и много слаби крайници и мършаво, лишено от красота, лице на момче кокни. Той беше иконом на семейство Мартен повече от петдесет години и беше почти толкова стар колкото и самата Рафаела.

Няма нещо, което Хей да не знае за Рафаела. Той беше с нея, когато тя беше млада и жизнена и тогава управляваше нейната малка империя — замъка и лозята. Беше с нея през добрите времена, както и през лошите. Тя нямаше тайни от него.

Някога къщата беше огласяна от детски гласове и смях, от щастливите им писъци, които долитаха от басейна, от тупкането на топките за тенис по червения корт, от дрънченето на леда в чашите за коктейл. И тогава слънцето залязваше като червена огнена топка зад каменистите хълмове. Но сега вратите са заключени, стаите не са в толкова добър вид, красивите мебели са покрити с прах. Семейството отдавна го няма, то се е разпиляло по четирите краища на света, разпръснато от скандали за пари и жени, уплашено от загадъчни смъртни случаи.

Рафаела се подпира на бастуна, заслушана в звуците на миналото. Часовникът на дядо й тиктака. Изжужава пчела, хваната в капана на прозореца. Във въздуха витае самота, долавя се ароматът на диви рози, дали името на замъка.

На Рафаела се струва, че замъкът умира заради тази самота. Той има нужда от младост и енергия, от любов и смях. Има нужда от семейство, което да преодолее миналото и да го върне към живот.

Тя най-после взема решение, връща се в къщата и подсвирва на кучетата да се приберат. Те дотичват, като драскат с лапи по паркета. По-едрото, на бели и кафяви петна, се казва Луиз, женско е и ушите му са увиснали, а очите — тъжни и то много прилича на кучетата на някогашните френски крале. Другото се казва Мими — малък черен пудел. То е доста по-дребно от Луиз, макар че не го знае. По кучешкото летоброене, те са почти толкова стари, колкото и самата Рафаела.

— Хайде, децата ми — казва тя и им се усмихва, защото в сърцето си ги чувства като свои деца. А те я обичат така, както нейните отрочета никога не са я обичали. — Време е да се впуснем в действие.

Тя отива в стаята си и сяда зад бюрото. Луиз се изляга в краката й, задъхваща се и изплезила език, а Мими, привлечена от лакираните в яркочервено нокти, започва да ближе ходилата й. Рафаела изважда от чекмеджето големи квадратни кремави картички, на които с тъмносини букви е написано името на замъка и адресът. После хваща писалката и бавно, с трепереща ръка, започва да пише.