Елизабет Адлър
Покана за Прованс (3)

Глава 2

Италианският ресторант беше претъпкан, но предлагаше задушевна атмосфера. Във въздуха се носеше шумът от множество разговори и чукането на чашите за вино, приятния аромат на макарони със сос и женски парфюми.

— Резервацията на мистър Маркс — каза Франи на усмихнатата сервитьорка.

Момичето погледна в списъка.

— Мистър Маркс още не е пристигнал. Искате ли да го изчакате на масата?

Франи отговори с „да“ и успя да се провре между претъпканите маси до една в ъгъла. Поръча си чаша „Кианти“ и започна да се оглежда наоколо. Не идваше често тук и обичаше да гледа елегантно облечените хора, които се отнасяха към това място като към ресторанта на ъгъла на техния квартал. Започна да изучава с поглед младото семейство на съседната маса. Помисли си, с щастлива завист, колко съвършени изглеждат, толкова красиви и щастливи с двамата си малки синове и очевидно още едно бебе на път. Бяха пример за това, към което, както се предполага, всички млади хора трябва да се стремят, докато тя… Е, тя не успяваше в тази насока.

Отпи от виното, взе менюто и се загледа в него, доволна, че този път не е тя тази, която закъснява. Към нея се приближи сервитьорката, придружена от красива висока жена в елегантна черна рокля, с прибрана назад черна коса. Беше лъскава като добре гледана котка.

— Мис Мартен? — запита жената. Франи кимна и я погледна озадачена, леко усмихната. — Аз съм Клеър Маркс — каза жената и Франи беше обзета от лошо предчувствие. — Съпругата на Маркъс — добави жената спокойно. — Той реши, че вече е време да се срещнем.

Франи почувства как кръвта се дръпва от лицето й.

— Бившата му съпруга? — успя да запита тя, нежелаеща да признае истината.

— Неговата съпруга, мис Мартен.

Погледите им се срещнаха. Очите на Клеър Маркс бяха кафяви и любопитни, а тези на Франи — тъмносини и шокирани. Смутена и объркана, Франи си помисли, че това не може да се случва с нея. Само преди два часа, на работа, тя беше силната жена, тази, която беше прегърнала момичето, за да го успокои, тази, която шепнеше окуражителни думи. А сега беше смалена до нула и беше изгубила и ума, и дума. Само за миг, любовната й връзка с Маркъс се беше обезсмислила. Тя втренчи поглед в чашата с вино, стиснала я толкова силно, че можеше да я счупи. Не искаше да срещне погледа на Клеър Маркс.

Клеър издърпа стола срещу нея и седна. Направи знак на келнера, помоли за чаша вино, после отново посвети вниманието си на Франи.

— Разбира се, Маркъс не ви е казал, че е женен — каза спокойно тя. — Никога не го прави. Оставя на мен да оправям кашите. Истинско лайно е, но… — Тя сви рамене. — Повечето мъже са такива, не мислите ли?

Франи погледна Клеър и се запита дали тя няма да се разкрещи, да я обвини пред целия ресторант в това, че е била „другата жена“. Огледа се диво, за да види възможностите за бързо бягство, но масите бяха прекалено близо една до друга и никак нямаше да е лесно да се провре бързо между тях. И, за кураж, тя изпи виното си на три бързи глътки.

Келнерът се появи, за да вземе поръчката им.

— Мисля, че можем и да хапнем, щом вече сме тук — каза Клеър, хвърли бърз поглед на менюто и си поръча „лангостино фетучини“.

Келнерът й се усмихна одобрително, защото това беше специалитетът на заведението. Обърна се с очакване към Франи, която си пое дълбоко дъх. Не можеше просто да седи тук и да вечеря със съпругата на Маркъс. Разбира се, че не можеше. Трябваше веднага да си тръгне. Изведнъж, гневът кипна в нея. По дяволите, не! Нямаше да се остави на тази кучка!

— Ще взема картофи и доматен сос, моля — каза тя със свито гърло и едва позна гласа си. — И още една чаша „Кианти“ — добави безразсъдно.

Клеър Маркс опря лакти на масата, скръсти ръце под брадичката си и мълчаливо я загледа. Шумът от разговорите се носеше край ушите на Франи, главата й се замая. Боляха я гърдите. Господи, разбира се, там беше сърцето й. Очите й също я боляха. От взирането в съпругата на любовника й. Съвършените черти, пригладената черна коса, съвършената и много скъпа черна рокля, съвършените перлени обеци. И платиненият пръстен, обсипан с диаманти, който носеше на третия пръст на лявата си ръка.

На Франи изведнъж й стана студено и тя наметна раменете си със синия, плетен на една кука, шал. Чувстваше се не на място, недостатъчно елегантна. Отпи от виното и дългите й обеци, които някога беше намирала за много хубави, се удариха в чашата.

— Хубави обеци — каза Клеър Маркс и Франи я изгледа втренчено.

Беше сигурна, че Клеър знае, че те са евтини и че това не е комплимент. Запита се мрачно защо Маркъс въобще си беше направил труда да поддържа връзка с нея, след като има толкова красива съпруга.

— Гледаш ме и се питаш защо го е направил, нали? — каза Клеър. — Искам да кажа, че аз съм олицетворение на мис Америка, нали така? И някога наистина бях. Е, не мис Америка, а мис Джорджия. Да, бях просто момиче от малък град, когато го срещнах. Млада и невинна. Както и да е, с Маркъс сме женени от седем години. И ти, Франи, си седмата жена, на която трябва да кажа „сбогом“ от негово име. Не е ли истински рекорд?

Франи просто седеше и мълчеше. Беше се вкаменила като труп. Знаеше, че Клеър я гледа със съжаление. После Клеър пресуши чашата си и каза:

— Да върви по дяволите. Защо да не си поръчаме цяла бутилка? Все пак, това е празнуване. Свобода за теб и тъй като напуснах Маркъс, свобода и за мен. И този път наистина го направих. Няма повече да стоя при този неверен кучи син. И не само това, Франи Мартен, ще го съдя и ще взема всеки цент, който успея, и повярвай ми, скъпа, това ще е много.

Хубавото й лице се озари от усмивка. Кафявите й очи заблестяха и тя изведнъж заприлича на дяволито малко момиченце.

— Маркъс наистина ли те изпрати да ми кажеш това? — запита Франи.

— Разбира се. Той никога не е можел сам да свърши мръсната работа, но отсега нататък ще му се наложи. Ти, Франи Мартен, си последната, на която ще го кажа. Напускам.

Франи отпи голяма глътка вино.

— Е, Маркъс може да върви по дяволите! — каза тя високо и младото семейство от съседната маса се обърна и я изгледа.

— Да хапнем — каза Клеър. — Любовта, или нейната липса, наистина могат да накарат жената да яде много.

Франи си взе от своето блюдо. Имаше страхотен вкус.

— Може би си права, мисис Маркс — каза тя, като почти се задави с името.

— Пийни малко вода — предложи услужливо Клеър.

— Разбира се, че съм права.

Клеър не беше казала истината на Франи за миналото си. Всъщност то беше такова, че тя дори не искаше да си спомня за него. Франи не беше глупачка. Тя беше ветеринарен лекар, беше образована, беше постигнала успех в кариерата, докато тя трябваше да се учи пътем, така да се каже. Тя се наведе напред и погледна Франи в очите.

— Ние едва се познаваме — каза тя, — но се чувствам така, сякаш те познавам от години.

— О, мили Боже! — ахна Франи шокирана. — Точно това каза и Маркъс, когато се видяхме за първи път.

— Обзалагам се, че също така е казал, че това сигурно е от някой друг живот — каза Клеър и Франи втренчи поглед в нея. — О, да — добави Клеър. — На мен също го каза. Маркъс е много предсказуем.

Раздели деликатно черупката на една мида, глътна я наведнъж, после облиза пръстите си.

— Е, какво ще правиш сега? Искаш ли да му се противопоставиш? Маркъс изпрати мен, което означава, че ще се крие от теб.

Сълзите залепнаха за миглите на Франи.

— Ти защо остана при него, след като си знаела какво става?

— По същата причина, по която го правят милиони други жени, скъпа. Понякога го наричаме любов, понякога — глупост. Няма значение как го наричаме, мъжът може да е като болест, от която никога не се възстановяваш. — Усмивката на Клеър беше пълна с горчивина, когато срещна погледа на Франи. — Мога само да кажа, че съжалявам.

— Аз го мразя. — Франи отново отпи от виното си. — Мразя го, защото ме заблуди, измами. — Сега стоманената й същност взе връх и тя прие истината.

— Както и да е — каза, — аз знаех. Дълбоко в сърцето си знаех, че всичко е свършило.

Клеър втренчи поглед в нея изненадана.

— Е, браво на теб, Франи Мартен. Мислех те за кротка жена, лесно примиряваща се. Грешила съм.

Франи избърса сълзите с един пръст и изведнъж се почувства по-добре.

— Мисля, че имам нужда от малко тирамису — каза тя твърдо.

— Разбира се, нещо сладко. Сладкото винаги действа добре на разбитото сърце — съгласи се Клеър. — Повярвай ми, то не е разбито — добави тя. — Маркъс не притежава качествата, необходими, за да се разбие едно женско сърце. Той причинява само малко страдание. Трябва да имаш душа, за да разбиеш сърце. — Тя въздъхна. — Предполагам, че аз също нямам, защото и аз не съм разбила ничие сърце.

Франи ожесточено заби лъжицата си в сметаната на тортата, като в същото време искаше това да са очите на Маркъс.

— Е, аз пък имам душа и смятам да я запазя.

— Хм. Направи го — каза Клеър. — Запази душата си непокътната. Накрая се оказва, че това е всичко, което имаме.

Доядоха тортата в мълчание, а келнерът наля остатъка от виното им в чашите. Като се опитваше с всички сили да запази поне част от достойнството си, Франи каза:

— Искам да ти благодаря за това, което току-що направи. Със сигурност не съм очаквала, че някога ще седя тук със съпругата на Маркъс. — Гледаше замислено дъното на чашата си. — Най-странното е, че… Е, ти си откровена и пряма и много мила с мен. Да ти кажа истината, Клеър, аз те харесвам. При други обстоятелства, мисля, че може би щяхме да си допаднем.

Клеър знаеше много точно какво има предвид тя.

— Скъпа, това е просто контрастът с трудностите, които Маркъс ти е създавал напоследък, с това, че непрекъснато е намирал какво да критикува, с оплакванията му за външния ти вид или заради закъсненията ти. — Франи ахна от изумление, а Клеър вдигна ръка в знак да не я прекъсва. — Така постъпва с всичките си жени. Това е част от недотам доброто му самочувствие и желанието му да си го изкара на жените. Нека първо да й кажем, че е красива, секси и забавна… А после да й смачкаме фасона. Да я натикаме в земята, да я смажем, да я поставим под себе си, а Маркъс винаги да е на върха. Там обича да бъде той. Обича чувството за превъзходство, независимо как ще го постигне. — Тя сви рамене. — Разбира се, тогава играта свършва и е време да намери нова плячка.

Погледът на Клеър омекна, когато срещна този на Франи, който издаваше колко е наранена.

— Не се самообвинявай, скъпа. Аз също съм била в това положение. Той просто е лошо момче, а онова, от което ти имаш нужда, Франи Мартен, е друг тип мъж. Мъж, който ще се грижи за теб, който ще се интересува дали си щастлива, мъж, за когото няма да се тревожиш дали не избива комплексите си чрез теб. Всъщност аз също имам нужда от такъв мъж. — Тя въздъхна. — Но къде ли да ги намерим?

— Бог знае! — Франи хвърли поглед към щастливата двойка на съседната маса, които тъкмо прибираха децата и принадлежностите си, готови да си тръгнат.

— Очевидно има и такива мъже по света — добави тя с копнеж.

Клеър я погледна с облекчение.

— Страхувах се, че ще ти причиня болка, но ти го приемаш добре. Знаеш ли какво, Франи? В сърцето си ние сме просто две невинни и добродушни момичета от малки градчета.

Под масата, Клеър кръстоса суеверно пръсти. Казаното не беше пълната истина, макар че може би трябваше да започне с това. Чувството на облекчение накара Франи да се усмихне. Тя отметна глава назад и пресуши чашата си. Като я гледаше, Клеър каза:

— По-добре ще е аз да те закарам до дома ти. — Знаеше колко вино е изпила Франи и колко разтревожена е все още. — Навън ме чака лимузина.

Франи не можеше да си спомни кога за последен път се беше возила в лимузина. Сигурно беше на абитуриентския й бал. Но тя все пак си имаше гордост. Не можеше да позволи на съпругата на Маркъс да я закара до дома й.

— Всичко е наред. Моята кола също е отвън — каза тя.

— Да, знам, но и двете пихме много вино, а моята кола има шофьор. Защо не вземеш ключовете си от момчето на паркинга и не го предупредиш, че ще дойдеш за колата си утре?

Изведнъж Франи се почувства прекалено уморена, за да спори. Затърси в чантата си кредитната карта, за да плати с чек, но Клеър я изпревари.

— Ще оставим сметката на Маркъс — каза тя и двете се засмяха, когато Клеър подписа сметката свободно, със замах.

После, хванати за ръце, те излязоха навън.