Елизабет Адлър
Покана за Прованс (63)

Глава 62

Току-що се бяха върнали след още един ден, изпълнен със слънце, и очакваха сиестата, когато звънна телефонът. Франи вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Липсваше ми — каза Джейк и тя се разтопи само от звука на гласа му.

— Ти на мен — също — каза тя тихо. Чувстваше се така, сякаш е сама с Джейк на света. — Харесва ми тук, но щеше да ми харесва много повече, ако бях с теб.

И тя му разказа за дните им на плажа, за това, че много иска той да е тук и двамата заедно да прекарат сиестата. Той й отговори, че веднага след като свърши работата си в Ню Йорк, ще лети до Ница и двамата ще могат да прекарат поне една сиеста заедно.

— Но има друго място, където искам да те заведа — каза той. — Едно прекрасно местенце в Сен Тропе, наречено хотел „Ривиера“. Собствениците, Лола и Джак Фарар, са прекрасна двойка. Сигурен съм, че ще ги харесаш. Всъщност защо не вземеш Шао Лан и не отидеш сама да се порадваш на тяхната магия, поне само за една нощ. Повярвай ми, ще се влюбиш в мястото.

— Аз съм влюбена — каза тя тихо, след като той затвори.

На следващия ден отидоха в Сен Тропе. Видяха знака, на който пишеше „Хотел Ривиера“, и Франи следва алеята, която се виеше между дърветата, и накрая стигна до розова вила, чиято тераса гледаше към Средиземно море. Пищни градини водеха до плаж с фин пясък, обсипан със сини чадъри и слънчеви жълти шезлонги, където няколко загорели двойки се наслаждаваха мирно на слънчевите лъчи. На дървения пристан беше завързана малка лодка, а на петдесет ярда навътре в залива се поклащаше, хвърлила котва, черна яхта.

Красива жена на възрастта на Франи с боядисана в червено коса застана на стъпалата на хотела и им се усмихна.

— Здравейте или може би трябва да кажа bonjour? — извика тя. — Аз съм Лола Фарар. Стая ли търсите?

Франи каза, че е така, после се представи и й каза, че ги е препоръчал Джейк.

— Всъщност той каза, че не бива да пропуснем това място за нищо на света — добави тя.

— А, Джейк Бронсън, красивият загадъчен мъж — каза Лола със сърдечна усмивка. — Той бие всяка вечер съпруга ми на табла, а те играят за пари — пет евро на игра. Кълна се, на Джейк никога не му се налага да си плати сметката в края на престоя си. — Тя погледна Франи — остро и проницателно. — Добре ли го познавате? — Когато Франи призна, че е така, Лола добави: — И аз реших така, заради сиянието, което излъчвате.

После влязоха вътре, Лола ги разведе из вилата и провери кои от стаите са свободни.

— Имаме две свободни — каза Лола, след като погледна в книгата. — „Колет“ и „Бардо“. Кръстила съм всички стаи на френски художници, артисти и писатели, не че има много — стаи, искам да кажа. Стаите са само осем, но всички са различни.

Влезе Шао Лан, като дърпаше верижката на Престъпник, който подскачаше. Лола каза, че приемат и кучета, особено кучето на Джейк.

— То вероятно ще се сприятели с нашето — каза тя.

— Нашето се казва Лошо куче по очевидни причини, а и двете имат вид на обикновени улични псета. Както и да е, мисля, че „Колет“ е подходящата стая за вас. Тя е малко по-голяма и има две еднакви легла. Хайде, елате, ще ви я покажа.

Стаята беше боядисана в прасковен цвят, леглата бяха покрити с бял муселин, чаршафите бяха безупречно чисти, плочките — измити, рогозките — меки. Всичко беше просто съвършено. Шао Лан побърза да вдигне металните щори.

— Погледни, о, погледни! — извика тя. — Точно до прозореца расте смокиня, а виждам и деца на плажа… О, хайде да вървим, Франи, да вървим!

Лола им каза, че могат да отидат, а тя ще нахрани Престъпник и ще му намери хладно местенце в кухнята. И така, те облякоха банските си костюми и изтичаха долу, минаха през терасираната градина, изобилстваща от цветя и плодове и заслонена от чадърите на прекрасните борове на Южна Франция, по дървените стъпала и слязоха на мекия песъчлив бряг.

Франи остави Шао Лан да се плиска на плиткото в компанията на две други деца и заплува, като се наслаждаваше на това, как водата се плъзга, хладна и копринена, по тялото й. Въздъхна от удоволствие, обърна се по гръб и загледа най-синьото небе на света, замисли се за Джейк и как двамата ще дойдат тук заедно някой ден. След малко заплува отново към черната яхта. Засмя се, като прочете името й — „Лошо куче“. Знаеше обаче, от житейски опит и по интуиция, че Джак Фарар е добър човек.

Вечерта тя и Шао Лан вечеряха на терасата с изглед към морето. Светлините на Сен Тропе блестяха като кристална огърлица около залива. Франи беше щастлива и се чувстваше на цели светлинни години от ветеринарната клиника, отпиваше от добре изстуденото розе, което й беше препоръчала Лола. Ядоха печени скариди, от едрите, които, както им каза Лола, се наричали букети, и агнешко от подножието на Алпите и още крем брюле, който им се стори божествен. Веднага след вечеря Шао Лан се хвърли на леглото, което беше по-близо до прозореца, и заспа за минути.

Франи се присъедини към Лола на терасата, където беше представена на красивия й съпруг, Джак Фарар, който каза:

— Предай на Джейк, че ще се постарая да го бия на табла при следващото му идване и че заплахата ми е съвсем сериозна.

В момента обаче той отново губеше — противникът му беше един огромен червенокос гост — и заплахата не се стори много сериозна на Франи.

Тя бъбреше с мис Найтингейл, англичанка, която, за нейна изненада, имаше връзки със Скотланд Ярд. Оказа се, че мис Н., както беше известна, е била омъжена за детектив. Мис Найтингейл й разказа как Лола почти била изгубила хотел „Ривиера“ преди две години заради един безскрупулен милиардер.

Главата й се въртеше от виното и от разказите и Франи спа непробудно онази нощ. Чувстваше се тъжна, когато на следващата сутрин тръгнаха за нос Антиб с целувки и прегръдки и обещания следващия път да дойдат тук с Джейк.

Ален ги гледаше как слагат чантите в колата и прокле на глас, когато потеглиха към Сен Тропе. Страхуваше се, че ще си тръгнат, преди да е успял да изпълни плана си. Изпаднал в паника, той се изкачи на верандата на горния етаж и влезе в стаята на Франи. Въздъхна облекчено, като видя, че нещата й са още там. После слезе в кухнята, за да види в какво състояние е фурната. Беше заредена с газ, а не с пропан, излезе през вратата на кухнята и я заключи след себе си. Отиде и изкара своя автомобил „Веспа“ от бамбука, където го беше скрил, отиде до Антиб, взе взетата под наем кола от обществения паркинг и подкара с превишена скорост към Кан — към казиното и клубовете. Докато мишките бяха далеч, котката можеше да си поиграе, каза си той и се усмихна, защото май беше изкривил старата поговорка. Да, можеше да се позабавлява, докато чака своя миг.