Елизабет Адлър
Покана за Прованс (36)

Глава 35

Настана внезапно раздвижване навън, в коридора. Залаяха кучета, по входната врата се заблъска, вятърът отново зарева из цялата къща, пламъците на свещите отново затрепкаха колебливо.

— Мими, Луиз! — извика предупредително Рафаела, но те вече тичаха към вратата.

Секунди по-късно чуха ръмжене и пронизителен, тънък лай.

— Това са кучетата на Жулиет — каза Хей примирено и излезе в коридора.

Луиз и Мими бяха седнали на хълбоците си, а малките кученца на Жулиет лаеха триумфално по тях. Четвърто куче стоеше до вратата и ги гледаше с отегченото изражение на уличен помияр, който знае всичко за истинския живот и истинските битки.

— О, оставете ги на мира, милички! — долетя ясно гласът на Жулиет от входната врата. — Не се тревожи, Хей — добави тя. — Това е само шоу, няма да ги убият.

— Ако го направеха, щяха да станат много непопулярни тук — каза Хей. — Добре дошли, мадам. Пристигнахте в обичайния за вас стил, виждам.

И веселият гръмогласен смях на Жулиет се понесе в коридора. Тя се спря да целуне Хей по двете бузи, искрен знак на привързаност, и влезе величествено в стаята.

— И аз се радвам да видя, че въобще не си се променил, Хей. Все същият стар деспот си — каза тя, докато той отиваше да донесе багажа й, който, беше сигурен, беше цяла планина. — О, ето я и моята Рафаела. О… милата ми!

Тя се спря, за да огледа по-добре приятелката си.

— Ни най-малко не си се променила — каза Рафаела и прегърна здраво Жулиет. — Освен в обиколката на талията — добави тя и Жулиет се усмихна широко. — Живееш прекалено добре или ти липсва любов — прошепна тя и двете се засмяха, защото си спомниха как в миналото споделяха тайните си.

— Това грозно куче твоето ли е, Жулиет? — запита Рафаела, като забеляза помияра, който стоеше спокойно в ъгъла.

— Мое? Не, това е кучето на Джейк. Престъпник.

Франи вдигна глава изненадана. После реши, че вероятно не е чула добре името. Усмихна се, като гледаше Жулиет, която сякаш огряваше смълчаната къща с червената си коса и яркозелен кафтан.

— А сега, мила моя — каза Жулиет с високия си шепот, така че всички я чуха, — къде са внучката и племенницата ти?

Франи пристъпи напред.

— Аз съм Франи, племенницата.

— А аз съм Жулиет, стара приятелка. — Жулиет я гледа дълго, преценяващо. — Знаеш ли, имаш красиви очи и много ще ти отиват сенки на клепачите — каза тя. — Имам съвсем подходящи. Напомни ми да ти ги дам назаем утре. — Тя докосна леко ръката на Франи. — И косата ти е прекрасна, напълно естествена, разбира се, докато моята отдавна е боядисана. Предполагам, че трябва да направя като Рафаела — да я оставя да посребрее, но сърцето ми е прекалено младо, за да позволи това. На мен няма да ми подхожда така, както на нея. Рафаела винаги е елегантна. С тъмна или сребърна коса, няма значение, тя винаги е красавица. Както и ти, мила — добави тя замислено.

Франи се изчерви и побърза да представи Клеър. Жулиет огледа и прецени и нея. Помисли си, че това е жена, която познава живота и знае коя е, жена, която знае какво има, макар може би то да не е онова, което търси. Интересна жена всъщност. А после дойде ред и на Шао Лан.

— А това е внучката ми, Шао Лан — каза Рафаела, като я хвана за ръката и се усмихна щастливо.

Жулиет се наведе, за да огледа и нея.

— Тя е още малка, но не може да се сбърка, че е от семейство Мартен — каза тя. — Още една красавица. — Тя въздъхна. — Знаеш ли каква късметлийка си, Рафаела? Моите внуци наследиха външния вид на дядо си, а не моя. Те са от рода Лаборд чак до зъбите, чиято поддръжка ми струва цяло състояние по зъболекари. Всички имат големи глави и дълги, слаби крайници. Докато ти, Шао Лан — тя целуна студената буза на момичето, — обещаваш някой ден да станеш ослепителна красавица, въпреки тези ужасни обувки, които сигурно ти стискат. Хайде, сладката ми, дай на леля Жулиет да ги събуе. — И тя коленичи и разкопча катарамите им.

— Благодаря — каза Шао Лан учтиво.

Франи и Клеър подскочиха.

— Тя проговори! — каза Клеър в мига, в който влезе Хей, превит под тежестта на два огромни куфара „Вютон“.

— Това означава ли, че тя обикновено не говори? — запита Жулиет изненадана.

— Вярвам, че единствените други думи на детето бяха… Е, няма значение, не са от такова естество, че да бъдат повторени. — Хей остави куфарите с трясък на пода.

Зад него в стаята влезе Джейк и остави още два куфара на пода. Франи ококори очи. Светът застина, Земята сякаш спря да се върти. Тя втренчи поглед в Джейк, почувства как горещината се издига по гръбнака й и зачервява бузите й. Какво ли правеше той тук?

Онемяла, тя загледа как Джейк притисна Рафаела в прегръдките си.

— Знам, че ще ме настаниш в моята стая — избумтя гласът на Жулиет, която тръгна към стълбите, като че ли беше идвала тук миналия уикенд, а не преди двайсет години.

— Разбира се — каза Рафаела. — Освен това, ти ще забележиш какво е качеството на шампанското.

— Радвам се да видя, че нищо не се е променило! — извика тя от стълбите.

Кучетата й я следваха отблизо, както и Хей, а зад тях, очевидно влюбени, вървяха Луиз и Мими. Но Франи не гледаше тях. Джейк отиде при нея. Подаде й ръка. Тя не й обърна внимание.

— Е, здравей отново — каза той.

Тя го погледна с присвити очи. Погледът й беше студен и твърд като стомана.

— Какво правиш тук? — запита го студено.

— Рафаела ме покани. Когато ми каза, че ще дойдеш, но тя не те познава, реших, че е по-добре първо да се запозная с теб.

— Разбира се — каза Франи. — Трябвало е да ме провериш, да се увериш, че съм достатъчно добра да се срещна с членовете на семейство Мартен и че няма да преследвам парите им. Е, поне не излъга за кучето — каза тя, обърна се и се отдалечи на треперещите си крака.

Не знаеше дали да избяга, да започне да пищи или просто да го удари и да свърши с всичко това. Всъщност ръката й вече беше свита в юмрук. Как е могъл, как се е осмелил да прави любов с нея, като всъщност само е искал да види що за човек е. По същия начин големите компании проверяваха хората, преди да ги наемат на работа. „Копеле“, помисли си тя, като едва успяваше да сдържи сълзите си на яд. По дяволите, нямаше да плаче заради него. Дълбоко унизена, тя се върна в салона, отиде до огъня и се опита да стопли изведнъж премръзналите си ръце.

Клеър, която още беше в коридора, гледаше втренчено след нея. Изумена, тя се обърна към Джейк.

— Какво беше това?

Той й подаде ръка.

— Ти сигурно си Клеър. Аз съм Джейк Бронсън. Надявам се, че поне ти ще стиснеш ръката ми.

— Клеър Маркс.

Тя не бързаше да пусне ръката му. Като го гледаше в очите, си мислеше: „Какъв привлекателен мъж“. Може би носеше отпечатъка на времето и слънцето, но тя харесваше такива мъже.

— Ах! — каза Джейк, като си спомни за Маркъс. — Тогава, ти си… Ти трябва да си…

— Другата жена. — Довърши тя изречението вместо него и двамата се засмяха.

Клеър вирна брадичка, усмихна се, започна да флиртува с него. Помисли си: „Този тук е от тези, които създават проблеми. Какво стана с мъжа, който щеше да се грижи за теб? Нали само на такива мъже щеше да обръщаш внимание? А ето, не отново го правиш, Клеър.“ Само че се усмихна лъчезарно и каза:

— Радвам се да се запозная с теб, Джейк.

— Да се присъединим ли към другите? — запита той и й предложи ръката си.

Тя го хвана под ръка и се почувства като булка, докато двамата влизаха в салона. Хей се беше върнал при тях и наливаше шампанско в чашите. Жените от селото също бяха тук и се усмихваха, облечени в най-новите си и хубави черни рокли с бели престилки от органдин. И сервираха специалните ордьоври на Хей. А главните блюда щяха да са още по-вкусни и изискани.