Елизабет Адлър
Покана за Прованс (70)

Глава 69

Джейк не беше забравил онова, което беше видял онази вечер. Не беше забравил и за Престъпник. Знаеше със сигурност, усещаше, че онова не беше нещастен случай. Ален се беше опитал да ги убие. Бяха направили аутопсия на кучето и бяха намерили следи от отрова в стомаха му. То е било мъртво преди експлозията. Очевидно Ален първо се беше отървал от кучето, за да не лае и да не вдигне тревога.

Джейк кремира любимия си приятел. По-късно щеше да занесе праха му в колибата си. Щеше да застане на върха на планината и да върне Престъпник на природата, да се надява, че той най-сетне ще намери вечна и неограничена свобода в мястото, което обичаше толкова много.

Междувременно, Ален беше жив. Беше зъл. Беше опасен. И щеше отново да опита. Ален беше още жив и никой не беше в безопасност. Особено Рафаела.

Мисълта се яви толкова ясно в главата на Джейк, все едно самият Ален му я беше предал. Ален обвиняваше Рафаела за всичко, което се беше объркало в живота му. Рафаела щеше да е следващата мишена на Ален.

Джейк знаеше, че Ален не е отишъл далеч и връзките и служещите му по южното крайбрежие — от Марсилия до Ментон, както и в самия Прованс — бяха на крак и нащрек. Също и полицията. Като Феликс, Ален беше много висок, шест фута и четири инча, слаб и дългокрак. Дори да променеше цвета на косата си, да носеше слънчеви очила, да си пуснеше брада, все щяха да останат тези отличителни белези. Щеше да го издаде наперената му походка, арогантността му. Ален мислеше, че е по-добър от всички останали, и Джейк знаеше, че егото на Ален ще причини падението му.

Не мина много време и му докладваха, че Ален е видян близо до Авиньон. Карал бяло „Рено Лагуна“ и заемал стая в мотел, разположен на магистралата в покрайнините на града. След два часа Джейк беше в Авиньон, но птичката беше отлетяла. После бялото „Рено“ беше видяно по виещия се път край каньона да пътува към Сен Силвестър и Мартен-де-Прованс.

Джейк вдигна хеликоптера във въздуха след две минути. Пилотираше сам. Закръжи над каньона, доближи се толкова много до скалния релеф, че храстите и тревата се снишиха под него, а зайците и другите диви животинки изпаднаха в паника. Най-после видя „Реното“, което вземаше завоите като състезателна кола. Прозорецът беше отворен и той видя Ален да поглежда към хеликоптера. Очевидно разбра, че е наблюдаван, и зави по тесен и криволичещ път, който щеше да го изведе до края на каньона, където започваше шосето.

Ален беше въодушевен от гонитбата. Адреналинът изпълваше тялото му. Сега беше на равен терен, на прав път, от двете страни, на който растяха тополи. От едната страна беше железопътният насип, а от другата — спокойна река, по която плаваха туристически баржи. В гонитбата се беше включил хеликоптер на полицията и кръжеше ниско над главите на туристите, като предизвикваше малки вълни, а децата, радостни, играеха в тях.

Ален зави и влезе в по-маловажен горски път, после изостави „Реното“ сред дърветата. Изкачи насипа, който водеше към железопътните релси. Пред него зейна тунел. Той влезе в него и притисна тяло в стената. Чу хеликоптерите непосредствено над главата си, после те продължиха напред. Усмихна се и тръгна през тъмния тунел. Отново ги беше надхитрил. Познаваше всяка пътечка тук. Все пак щеше да стигне до замъка, щеше да стигне до майка си.

Джейк се обади по радиото на хеликоптера на полицията.

— Не може да е отишъл далеч — каза той. — Най-вероятно се крие в гората.

После отново се спусна ниско над върховете на дърветата. По релсите пътуваше влак, той наду силно свирка, преди да влезе в тунела, и изведнъж Джейк се сети къде се е скрил Ален.