Елизабет Адлър
Покана за Прованс (37)

Глава 36

Дългата махагонова маса в трапезарията беше подредена с най-добрия китайски порцелан, чинии от „Лимож“, обточени с кораловочервени и зелени кантове, и стъклени чаши със столче „Бакара“. Колосаните ленени кърпи бяха със сложно избродиран монограм „М“, а сребърните прибори бяха толкова стари, че шарките по тях почти не се забелязваха. В центъра на масата бяха поставени диви рози, които Рафаела сама беше набрала от градината и подредила в ниски сребърни купи, преплетени с гирлянди зеленина. В друга купа беше набрано и поставено грозде от лозята на Мартен.

Стаята беше изпълнена с аромата на рози и восъчната миризма на свещите, чиито пламъци трепкаха, тъй като поривите на вятъра навън бяха още толкова силни, че раздвижваха въздуха вътре. Френските прозорци бяха заключени и тежките копринени завеси — спуснати. Вътре беше светло, уютно и топло.

Хей обикаляше около масата и наливаше от специалното вино на Мартен. Показваше на всеки поотделно красивия етикет. В очите на Рафаела имаше сълзи, защото не беше пила от това специално „Cuvee“ от сватбата си. Тя каза, очарована, че то има аромата на диви цветя, че е копринено меко на езика и оставя леко тръпчив вкус след това. Направи комплимент на Скот за него.

Рафаела седеше начело на масата, усмихната. Хей не я беше виждал такава от години. Може би за първи път от доста време насам тя мислеше за настоящето, а не за миналото. Шао Лан седеше от лявата й страна и гледаше втренчено, но с празен поглед, чиниите, отрупани с храна. Изражението на лицето й беше невъзмутимо и не подсказваше за бурята, която бушуваше в душата й.

Рафаела забеляза изражението й, правилно прецени какво мисли тя и изпрати Хей в кухнята да донесе клечките за хранене, които използваше, когато вкъщи имаха пакетирана китайска храна. Когато ги видя, очите на Шао Лан грейнаха и тя дори се усмихна, когато Хей наряза месото й.

Джейк седеше от дясната страна на Рафаела, а до него — Клеър. Франи седеше от другата страна, срещу тях, до Скот, а Жулиет доминираше над другия край на масата. Кучетата й лежаха около нея, Мими и Луиз пък лежаха зад стола на Рафаела. Престъпник кръжеше около вратата и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избяга.

Между Франи и Джейк се усещаше напрежение, което сякаш витаеше над масата. Той се опитваше да улови погледа й, но тя избягваше да го погледне. И той разбра, че здравата го е загазил. Изведнъж пожела никога да не я беше срещал, онази нощ никога да не се беше случвала, защото тогава щеше да може да започне всичко от самото начало. По дяволите, той избягваше връзките през всичките тези години, а когато най-после се подаде, вижте какво стана.

Неочаквано, Скот каза на Клеър:

— Сигурен съм, че съм ви виждал някъде и преди.

Клеър, която до този момент беше весела и отпусната, изведнъж застина.

— Никога не съм била в Австралия — каза тя студено.

Скот я погледна изненадан.

— Може би сме се срещали в Сан Франциско — настоя той. — Работих в Напа две години.

— Съжалявам, аз съм от Джорджия — каза Клеър и го изгледа толкова студено, че той се извърна, смутен, и се концентрира върху храната си.

Като ги наблюдаваше всичките, Хей със задоволство помисли, че започва да се чувства като едно време — партито беше обещаващо. Интригата витаеше във въздуха. Жулиет говореше с Франи за кучета и за работата на ветеринарния лекар.

— Аз не бих могла да живея без любимите си кучета — каза тя и позволи на едно да скочи в скута й и да подуши чинията й. Другите две бяха зад стола й и драскаха по него с ноктите си.

— Но, Жулиет, нима кучетата трябва да присъстват и на вечерята ни? — въздъхна Рафаела, а Жулиет само се засмя с топлия си гръмогласен смях.

— Недей да задушаваш хората прекалено много, мила. Моите малки само се интересуват какво яде майка им. Това е съвсем нормално. Освен това, те са били във всички големи и изискани ресторанти. Защо да не могат да правят същото и тук?

— Защото съсипват моя стол, тапициран с брокат.

— Столовете не са вечни — идват и си отиват. Приятелите остават — каза Жулиет. — Това, което има значение, е колко си щастлива, че тези прекрасни млади хора седят до теб на масата.

Рафаела подпря брадичка на ръката си и се усмихна, защото думите на Жулиет винаги попадаха право в целта. Както обикновено, тя беше права.

Джейк опита отново.

— Е, как си, Франи? — Тя го изгледа студено и на него му се прииска да не си беше правил труда.

— Добре съм, благодаря — каза Франи също толкова студено.

— Надявам се, че лилиите са ти харесали.

— Красиви бяха. Нямах обаче възможност да ти благодаря.

— Нито аз — каза той многозначително.

— Не знаех, че вие двамата сте се срещали и преди — каза Клеър изумена, защото Франи не й беше споменавала за Джейк. Освен това, тя искаше да знае дали Джейк е свободна територия, или Франи има претенции към него.

— Познанството ни е кратко и съвсем бегло — каза Франи.

— Разбирам — каза Клеър, но всъщност нищо не разбираше и се питаше какво, по дяволите, става.

Без да забелязва прехвърчащите искри, Рафаела седеше начело на масата и се усмихваше с онази усмивка, която Хей така обичаше и така добре познаваше от отминалите дни.

— Сега ще предложа нов тост — обяви тя. — За Хей, моя стар приятел, без когото не бих могла да преживея всичките тези години.

— За Хей! — съгласиха се всички с усмивка.

И точно в този момент се отвориха големите двойни врати. Вятърът нахлу вътре, загаси свещите и върна обратно черния дим от комина. Чуха стъпки да прекосяват коридора, после се отвориха вратите към трапезарията. На прага застана мъж, загледан в тях. Носеше шит по поръчка костюм и правени на ръка обувки. В косата му имаше сребърни нишки, а леко гърбавият нос му придаваше арогантен вид. Очите му бяха сериозни, но на устните му играеше подигравателна усмивка.

Рафаела извика тихо и се отпусна назад в стола си. За миг си помисли, че вижда сина, когото беше заровила само преди няколко седмици.

— Боже мой! — каза тихо Жулиет. — Блудният син се завърна.

— Е, майко — каза Ален Мартен, — няма ли да поздравиш отдавна изгубения си син? Чух, че си изпратила Джейк да ме търси, така че си дойдох у дома.

Джейк веднага скочи на крака и застана до Рафаела. Хей застана пък до него и втренчи поглед в Ален, сякаш го предизвикваше да направи поне едно движение…

— Не е ли странно, как аз и Феликс започнахме повече да си приличаме, когато остаряхме? — каза Ален с все същата присмехулна усмивка. — Както виждаш, имаме същият скъп и изискан вкус, същите шити по поръчка костюми, правени на ръка в Англия обувки. Няма нещо, което и аз, като Феликс, да нямам. Не се ли гордееш с мен, мамо?

Рафаела все така мълчеше. Той отиде при нея и я прегърна.

— Добре дошъл у дома, Ален — каза тя най-после.

Над рамото й, Ален се усмихна подигравателно на Хей и Джейк. Беше спечелил.