Елизабет Адлър
Покана за Прованс (21)

Глава 20

Когато поканата за Шао Лан пристигна по специален куриер, отначало тя отказа да отвори вратата, защото се страхуваше, че идва хазяинът с намерението да ги изхвърли. Жилището им се състоеше от една-единствена малка стая, която бяха разделили с параван на цветя. Той придаваше фалшива веселост на помещението и й доставяше удоволствие. Тя не обърна внимание на чукането по вратата и занесе вечерята на баба си в онази част, която използваха за спане. Вечерята се състоеше от купа пилешка супа, оризов пудинг и горещ чай в нащърбена чаша. Тя остави таблата на разнебитената маса до леглото и каза:

— Ето, бабо, вечерята и хапчетата ти.

Шао Лан говореше на шанхайски диалект, защото баба й разбираше само него. Но можеше още да говори мандарин, кантонезки и малко английски, които беше научила в училище. Можеше да ругае без задръжки на всичките тези езици и диалекти — като всички деца от този беден квартал.

Бао Чу изсърба супата с треперещата си ръка. Поизправи се малко и лапна две хапчета, които преглътна с чая. После отново легна, затвори очи и задиша бързо и остро.

Мизерията и отчаянието бяха част от тяхното ежедневие. Бедната стая беше чиста. Поддържаше я Шао Лан във времето, когато не беше на училище и не се грижеше за бодната си баба. Това същото отчаяние придаваше сериозен вид на сърцевидното детско личице. Огромните й сини очи, леко дръпнати в крайчеца, също бяха сериозни, никога — усмихнати. Нямаше на какво да се усмихне и тя просто се грижеше за нещата.

Онова, което добре познаваше, беше всекидневното „жонглираме“ с парите. Шао Лан никога не си купуваше нови дрехи, само втора или трета употреба училищни униформи от благотворителните дружества, откъдето, също така, получаваше подаръци за Нова година. Тези подаръци никога не бяха онова, за което тя мечтаеше, затова се беше отказала да мечтае и просто продължаваше да живее. Изпитваше облекчение всеки месец, когато пристигнеше писмото от банката в Шанхай с няколкото долара, с които плащаха наема и посрещаха скромните си разходи. Но заради болестта на баба й разходите им се покачваха и това ужасяваше Шао Лан, която се питаше откъде ще вземат пари, за да запазят живота й.

Тя често мислеше за непознатия мъж, който беше неин баща, и се питаше дали той знае за нея и защо никога не дойде да я види. Майка й беше умряла при раждането й и единственото семейство, което тя познаваше, беше баба й, която я беше кръстила Шао Лан заради странните сини очи, толкова редки в техния свят, където всички имаха кафяви очи. Името Бао Чу означаваше „скъпа перла“. Това беше толкова далеч от истината, защото тя не притежаваше никакви пари. И дори самата Бао Чу се смееше на името си.

Чукането по вратата беше спряло. Шао Лан се бавеше край леглото, защото искаше да запита Бао Чу за баща си, но се страхуваше от тирадата, която следваше винаги, когато се опиташе да повдигне този въпрос. Баба й казваше, че няма баща, че никога не е имала и няма да има и е по-добре да свикне с това. Понякога Шао Лан се питаше дали това е истина и дали майка й не е като Светата Дева.

Баба й започна да кашля и тя въздъхна. Тя кашля, както се стори на Шао Лан, цяла вечност. Шао Лан се молеше: „О, Господи, моля те, не позволявай тя да умре. Не й позволявай да ме остави сама.“

Представяше си как я отвеждат в сиропиталище, където на прозорците има решетки — място, където е винаги студено и има дори по-малко храна оттук. Тя потрепери, готова да посрещне истината. Най-вероятно щеше да завърши на улицата, щеше да спи в картонена кутия и щеше да проси, както правеха другите бездомни. Или това, или мъжете, които те карат да правиш лоши неща.

Чукането започна отново и тя надникна през процепа. Видя един мъж с плик в ръка. Тя се прилепи към стената, но той зачука още по-силно.

— Хей! — извика той, защото знаеше, че тя е вътре, а и познаваше страховете на бедните. — Това не е съдебна призовка! Не е искане на хазяина за наема. Това е писмо от Франция.

Шао Лан не смееше да диша, за да не я чуе той. Те не познаваха никого във Франция и тя се надяваше, че мъжът просто ще си отиде. Но любопитството надделя все пак и тя накрая отвори малко вратата. Мъжът пъхна плика през процепа.

— Подпиши тук! — каза й той.

Ужасена, тя изруга, хвърли плика обратно и се опита отново да затвори вратата. Мъжът започна бързо да кълне на шанхайски диалект, каза й, че е глупаво дете и че подписът само ще удостовери получаването на пратката. Все още изпитваща съмнения и с неохота, Шао Лан отвори отново вратата и сложи подписа си на хартията. Надяваше се, че е постъпила правилно. Писмото беше адресирано до Бао Чу и тя й го занесе.

— Виж, бабо — каза. — Има писмо за теб.

Бао Чу обаче й махна с немощната си ръка в знак, че не я интересува.

— От Франция е — каза Шао Лан и Бао Чу вдигна глава. Интересът й внезапно се породи.

— Прочети ми го — каза Бао Чу и Шао Лан се подчини.

— О, бабо! — извика тя и лицето й се озари от усмивка. — Представи си, поканени сме във Франция за семейна среща. Ти въобще не си ми казвала, че имаме семейство.

— И никога нямаше да имаме, ако не беше това писмо — каза Бао Чу и се облегна на възглавниците. Знаеше, че писмото е единствената надежда за внучката й и че тя ще я изгуби. — Ще отидеш сама — каза твърдо.

Със същия успех би могла да я изпрати на луната. Челюстта на Шао Лан увисна.

— Сама! — прошепна тя, завладяна от страх, защото този беден квартал на Шанхай беше за нея целият свят. — Но защо?

— Време е да се срещнеш с баща си.

Бао Чу отново се закашля. И Шао Лан разбра, че баба й е прекалено болна дори да излезе от къщи и заплака, защото се страхуваше да отиде сама в онази непозната страна. Знаеше, че ако отиде, може вече никога да не види баба си.