Елизабет Адлър
Покана за Прованс (41)

Глава 40

Клеър се обърна по гръб в голямото сатенено легло и провери колко е часът с поглед към перления си часовник. Фините златни стрелки показваха десет часът. Беше спала до късно, но какво, по дяволите, имаше добро извинение — умората от полета и разликата във времето, напрежението, което се чувстваше по време на вечерята, и Скот Харис — напомняне за миналото, което тя предпочиташе да забрави.

Отметна завивките, спусна дългите си крака на пода, стана и отиде до прозореца. Като Франи, и тя го отвори широко, вдигна щорите и си пое дълбоко въздух. Все едно че пиеше вино — превъзходно и опияняващо. Кой да знае, че кислородът може да бъде толкова упойващ? Усмихна се, когато погледът й обхвана градините и лозята, хълмовете и скалите, сред които беше разположено селото, като излязло от вълшебна приказка. Мислеше, че Прованс все пак ще й хареса.

След десет минути, взела душ, облечена в къси бели панталонки и синя тениска, тя тръгна към аромата на кафе — тоест, към кухнята.

— О, здравей, Хей — каза тя, когато той се обърна да я изгледа. — Как са нещата?

— Нещата си вървят, мис Клеър, благодаря ви.

Той се питаше, готов да загуби търпение, какво не е наред с тези американки, които влизат в кухнята, сякаш е тяхна и там им е мястото. Не знаеха ли, че това е негова територия? Клеър го възнагради с широка усмивка, сипа си сама кафе, после излезе на терасата. Седна върху един от каменните лъвове, започна да люлее дългите си крака и да пие от кафето си, от което имаше нужда сутрин, за да започне денят й. А кафето беше добро. Запита се дали Франи вече е станала. Разбира се, че е станала. Франи ставаше рано, нали трябваше да работи. Клеър обичаше да живее през нощта и това не се променяше. На нея също й се беше налагало да работи, макар и по-различни неща от избраните от Франи.

Дългата алея, обточена от двете страни с кипариси, я изкушаваше. Тя скочи на земята, остави чашката си на входните стъпала и отиде до края на алеята, за да види какво има там. Беше стигнала до портите, когато видя Джейк да идва към нея, в компанията на сивото си куче, всичките кучета на Жулиет и Мими и Луиз.

— Здравей. — Тя му махна с ръка. — Изглеждаш като цар на кучетата.

Джейк се засмя, спря се и я целуна по двете бузи — във френски стил.

— Не знаех, че си приятел на Франи — добави тя, любопитна както винаги.

— Иска ми се да я познавах по-добре — каза той. — Но това май е проблем.

— Защо, какво има?

Клеър се облегна на каменната колона до вратата, скръсти ръце на гърди, а Джейк й обясни какво се беше случило, макар да пропусна онази част със секса. Но Клеър си спомни признанието на Франи по време на обяда в хотел „Шатърс“ и разбра какво всъщност се е случило.

— Не мога да кажа, че я обвинявам за това, че се е ядосала. Нито за това, че ти се е доверила — каза тя, когато той свърши. — Не си постъпил много добре. Е, сигурно е нямало как да не я поканиш на вечеря. У Франи има нещо, на което мъжете не могат да устоят, макар тя да не го знае.

— Точно това харесвам у нея — каза Джейк и Клеър кимна.

— Да, това е нашата Франи. И така. Какво ще правиш сега?

Той я изгледа озадачено. Не си беше задавал този въпрос.

— Не знам — сви рамене.

— Не знаеш, ха? Тогава, нека те предупредя, мистър Бронсън, ако не си сериозен по отношение на Франи, стой далеч от нея. Тя е прекалено добра, за да страда отново, и аз няма да го понеса. — Тя го бодна с показалец в гърдите. — Разбра ли?

Джейк беше разбрал.

— Ще се видим по-късно. Вече внимавай — каза Клеър и тръгна по пътеката, която водеше към Мартен-де-Прованс.

Лорен Жаре подреждаше масите на терасата, когато видя дългокраката жена в белите панталонки да върви към него. Застла и последната маса с покривката на рози, постави на местата им солницата, пипера, олиото и оцета, изправи се и оправи престилката си.

— Здравейте! — извика Клеър, прескочи двете каменни стъпала и той нямаше как да не забележи колко красиви са гърдите й, които подскачат под тениската.

— Добър ден, мадам — поздрави той на френски.

— Добър ден — отговори пак на френски тя, свали слънчевите си очила и се усмихна право в очите му. — Имате ли кроасани? Не ме нахраниха в замъка и умирам от глад.

На Жаре му трябваха няколко секунди, за да се досети за смисъла на изречението по думата „кроасани“.

— Pardon, madame, mais nous n’avons pas de croissants.^[1]

Клеър седна на един от столовете, подпря брадичката си с длан и нацупи красиво устни.

— Quel dommage^[2] — каза тя с такъв ужасен акцент, че Жаре се засмя. — Е, смейте се, поне се опитах.

Тя сви рамене. Жаре я разбра и двамата се засмяха заедно.

— Мога да ви предложа само прясна кифличка — каза той, сякаш се извиняваше.

— Добре. И най-голямата чаша кафе, която имате.

— Разбрах, голямо кафе — каза той.

— Аз съм Клеър Маркс, приятелка на семейство Мартен — каза тя. Не беше сигурна, че той е разбрал, но го харесваше, харесваше черните му очи и черната му коса, неговата солидност, така да се каже. Потупа с длан мястото до себе си. — Защо не седнете при мен? Мога да науча малко френски.

Жаре я погледна втренчено. Вече беше попаднал под магията й, затова седна.

— Добре — каза той с усмивка, — можем да започнем урока. Аз съм Жаре.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Клеър с усмивка. Започваше да харесва Прованс.