Елизабет Адлър
Покана за Прованс (32)

Глава 31

На Клеър не й достигаше въздух, затова отметна леко брезента, почти й се виеше свят от сладката миризма на пъпешите, които се търкаляха и блъскаха в краката им.

— Какъв елегантен начин да пристигнем в замъка! — извика тя, за да заглуши гръмотевиците.

Мосю Алиер изкачи някакъв невисок хълм и влезе в малко село. Сърцето на Франи се сви. Пластмасовите столове и маси бяха прибрани и струпани в единия край на терасата на кафенето, от празничните знамена тъжно капеше вода, а плакатът, който трябваше да ги приветства за добре дошли, висеше самотно на площада.

После селото като че ли остана зад тях. Караха по алея, заслонена от дървета. Мокрите листа, раздвижени от вятъра, залепваха за лицата и косите им. Зъбите им тракаха. После мосю Алиер направи завой вляво и вече бяха на алея, от двете страни, на която растяха толкова високи дървета, че върховете им се губеха в мъглата. До езерото, чиято вода беше оловносива, удари светкавица и образува зигзаг над земята. Пред тях се простираше голяма мрачна къща.

Мосю Алиер отвори прозорчето към задната част на пикапа.

— Alors, le Chateau des Roses Sauvages^[1] — каза той, заобиколи градината и спря пред каменните стъпала, които водеха към масивната входна врата.

Франи гледаше къщата със съмнение. Беше вече съвсем тъмно. А и вътре като че ли не светеше нито една светлина. Погледът й срещна този на Клеър и двете разбраха, че мислят едно и също. Дали не бяха сбъркали мястото? Франи погледна Алиер, който беше зает да разтоварва багажа им. Може би той беше луд. Може би ги беше довел тук, за да ги убие.

— Les lumieres ne foncionnentpas a cause de l’orage — обясни Алиер. Те го гледаха, без да разбират. — Електричеството… Пуф… — Той вдигна ръце във въздуха.

— Demain tout va marcher.^[2]

Остави багажа им на стъпалата и отвори вратата на камиона, поклони се учтиво и подаде ръка на Шао Лан. За изненада на Франи, тя я пое и слезе грациозно, след което мълчаливо застана на чакълестата алея. Алиер я погали нежно по главата. После стисна учтиво техните ръце.

— Приятна ваканция, госпожици!

После, с дъждовните капки, които капеха на земята от дългия му нос, той се качи отново в пикала, махна им набързо с ръка и потегли. Пъпешите заподскачаха и скоро той беше в края на алеята.

Франи хвана Шао Лан за ръката. Тя беше студена.

— А какво ще правим, ако няма никого вътре? — прошепна тя на Клеър. — Ако сме пристигнали не там, където трябва?

— Защо шепнеш? — прошепна в отговор Клеър, после се изкикоти.

— Е, мисля, че има само един начин да разберем.

Франи постави пръст на звънеца и го натисна силно.