Елизабет Адлър
Покана за Прованс (49)

Глава 48

Рафаела лежеше в леглото си и мислеше, че старата беседка е чудесно място за любов в нежните и топли летни нощи. Спомни си първия път, когато Лукас я целуна на червения японски мост, спомни си как коленете й омекнаха и се превърнаха в желе и как нищо друго на света нямаше значение.

Мислеше още, че пътищата на съдбата са странни. Ако тя не беше завладяна от чувството за самота онзи следобед в смълчания замък с неговите тъжни стаи със спуснатите щори, с покритите с платна мебели, никога нямаше да се сети да организира семейна среща и никога нямаше да се свърже с Джейк. А тогава той нямаше да срещне Франи и животът им щеше да тръгне по различни пътеки. И тя си помисли, че когато е на твоя страна, съдбата е хубаво нещо.

Помисли и за това, че ако не беше на нос Антиб в онази красива лятна вечер преди толкова много години, никога нямаше да срещне Лукас Бронсън и нейният живот също щеше да бъде доста различен. Беше на четирийсет и една години и самотна, когато забеляза привлекателния мъж. Беше топла лятна вечер и сякаш целият свят беше оцветен в индиговосиньо, слънцето тъкмо се скриваше зад един синьо-черен облак. Може би тя трябваше да приеме този тъмен облак като лошо предзнаменование, но не, тя чуваше само тежкото и развълнувано биене на своето сърце.

Той беше най-красивият мъж, когото някога беше виждала, с дълги крайници и стройно мускулесто тяло. Кожата му беше загоряла и добила златист оттенък, а дългата му черна коса беше все още мокра и той я беше прибрал зад ушите си. По косъмчетата на гърдите му блестяха ситни капчици пот. Беше обут — забеляза тя, а и коя ли жена нямаше да забележи — в оскъден бански, който не оставяше почти нищо на въображението.

През половината си живот тя беше омъжена за доста по-възрастен от нея мъж, който, на всичкото отгоре, не даваше и пет пари за нея. Беше флиртувала с доста мъже, но нищо сериозно. И ето, че сега сърцето й биеше с непознато за нея вълнение. Зад нея, в бара, мъж свиреше на китара и пееше любовна песен. Тя знаеше, че ще я запомни за цял живот.

Мъжът се обърна и я огледа, без да бърза. Тя приглади виновно червената си пола и изправи гръб, изгледа го надменно, с поглед, който трябваше да му подскаже, че тя, разбира се, не беше гледала него.

— Почувствах нечий поглед — каза той.

— Прав си — призна тя и се изчерви, — гледах те.

И двамата се засмяха. Той се доближи до масата й.

— Аз съм Лукас Бронсън — каза той — и се радвам да се запозная с теб. Знаеш ли, че очите ти са с цвета на Средиземно море?

Тя му благодари за комплимента и се почувства странно замаяна, с олекнала глава, като че ли разпознаваше повика на съдбата. Той хвана ръката й и повече не я пусна. Неговата беше твърда и малко студена от плуването в морската вода. Той я гледа дълго, сякаш я изпиваше с поглед. Беше толкова близо до нея, че тя усещаше мириса на морска сол, полепнала по тялото му. Накрая той каза:

— Харесваш ми, Рафаела Мартен, харесва ми и виното ти. — Тя кимна и той продължи: — Чувал съм всичко за теб. Някой дори ми каза, че ще бъдеш тук и ще се запознаем.

Той пусна ръката й и се върна при стола си, взе хавлията си и я наметна на врата си.

— Ще се видим отново — каза й с поглед, с който досега нито един мъж не я беше гледал. Беше пълен с чувствени обещания, от които коремът й приятно затрептя. После той тръгна по пътеката към хотела и я остави с радостно чувство, в приятно очакване. Любовната песен все още не беше свършила.

След това тя цяла седмица се бавеше нарочно в бара с надеждата да го види или да чуе нещо за него. С надеждата, че той ще я покани на обяд в Антиб, на вечеря в Кан, на разходка на лунна светлина… Щеше да приеме всичко от него. Но не получи нито една покана.

Съкрушена, тя се върна у дома, в замъка, като си казваше, че е смешно да се чувства разочарована от мъж, когото беше срещнала само веднъж и с когото беше разменила само няколко думи. Но тя знаеше, че думите не бяха изразили нищо от това, което казваха погледите им. Онова, което не знаеше, беше, че това е обичайният подход на Лукас към жените. Разбира се, беше чувала, че той е известен играч на поло, но сега откри, че е също толкова известен с любовните си афери, обикновено с богати жени или с такива, известни в обществото.

Това нямаше значение за нея. Желаеше го, затова му писа и го покани в замъка през уикенда на парти, на което щеше да има още поне дузина гости. После нервно зачака отговора му. След два дни той се обади по телефона.

— Как си, красива Рафаела? — запита той, без да спомене факта, че беше получил поканата, и без да каже, че се обажда по тази причина.

Тя реши обаче, че това е единствената причина за обаждането му и че той никога не би го направил, ако не беше получил поканата й, напомни си, че е на четирийсет и една години и със сигурност е достатъчно голяма да знае какво прави. Лукас беше опасен, но това не можеше да я спре. Той каза, че ще се радва да прекара уикенда с нея „насаме“ или поне така намекваше тонът на гласа му и тя, естествено, веднага отмени партито.

— Облечи червената пола — каза той и затвори.

Приятелка я беше предупредила, че Лукас обича и конете, и жените — в такава последователност. Обичаше конете заради красотата, заради силата, заради интелигентността им и заради усещането, когато те бяха между краката му и той яздеше. А жените обичаше заради красотата им и заради това, че бяха забавни и заради усещането, когато бяха под тялото му и той ги любеше. Същата приятелка й каза, че Лукас се хвали, че е правил любов с много жени, че познанството му с някои от тях продължавало няколко часа, с други — няколко дни, с трети — няколко месеца, което, естествено, я караше да се пита в коя категория ли поставя той нея.

Очакваше го в замъка в петък следобед. Стоеше до прозореца, за да види колата му, когато влезе в алеята. Във въздуха се усещаше ароматът на кипарисите и глицинията. Той скочи от колата, без дори да отвори вратата, и Хей, който стоеше на входните стъпала, за да го поздрави, му хвърли кос поглед, който намекваше, че един джентълмен не може да се държи по този начин. А Лукас му отговори с усмивка, която казваше, че знае това, но пет пари не дава.

Незабелязана, тя го наблюдаваше през вратата на библиотеката, а той се оглеждаше неспокойно. Коридорът беше залян от късната следобедна слънчева светлина и миришеше, както винаги, на пчелен восък, лавандула и на мимоза, която беше поставена във високите кристални вази и се отразяваше стотици пъти във високите огледала.

Беше облякла червената пола, както я беше помолил, с горнище от шифон, а косата си беше прибрала с рубинена шнола. Предполагаше, че изглежда като циганка от Арл. И тогава той я видя. Отиде при нея и я хвана за ръката. Целуна дланта й и накара пръстите й да стиснат здраво целунатото място.

— Не знаеш колко се радвам, че те виждам — каза той тихо и тя с изненада откри, че му вярва.

Чувстваше скептичния поглед на Хей, но не обърна внимание и помоли Лукас да се присъедини към нея за един коктейл на терасата. Като си спомняше сега сцената, Рафаела въздъхна, изгубена в чувствата на миналото. Като че ли и сега стоеше там с Лукас, в сянката на глицинията. Нейните цветове се спускаха над главите им. Бризът караше венчелистчетата им да трептят, те докосваха голите й ръце и тя ги усещаше леки и нежни като целувки. А Лукас, строен, тъмнокос и толкова привлекателен, я гледаше така, че тя изведнъж се уплаши да остане насаме с него. Имаше нужда от други хора наоколо, за да не направи нещо неразумно, лудо — като например веднага да скочи в леглото с него. Вместо това реши да отидат да вечерят в кафенето в селото.

Усещаше ясно, че другите хора там ги наблюдават, макар да бяха полускрити в слабо осветения ъгъл. Местните й кимаха и й се усмихваха, а туристите, които бяха дошли за музикалния фестивал, ги гледаха любопитно — нея, защото беше боса и приличаше на циганка, а него — защото лицето му им беше странно познато и бяха сигурни, че са го виждали във вестниците. Но Лукас като че ли не ги забелязваше, той беше спокоен и отпуснат, разказваше й за екзотичния си живот на състезател по поло, за това, че отглежда понита в ранчото си в Аржентина, където живее синът му.

Синът му! Рафаела изведнъж беше извадена от света на мечтите, където се беше изгубила. Изправи гръб, защото другата алтернатива беше да припадне от шока. Тя не знаеше, че той е женен.

Лукас я погледна и се засмя. Знаеше, че тя си задава различни въпроси за живота му. Каза й, че е американец, че се е развел със съпругата си след раждането на детето и че отначало Джейк живеел с нея в Кънектикът. Детето било на две години, когато тя умряла и то отишло да живее с Лукас, е, поне живеело в хасиендата.

— Нали знаеш какъв е животът на състезателите по поло — каза й Лукас. — Трябва да съм там, където е играта, независимо в коя точка на земята е това. Нали затова ми плащат спонсорите.

Сърцето на Рафаела отново заби. Нямаше съпруга, макар че сега пък я тревожеше мисълта за детето, което растеше без баща си.

— Спонсорите ти? — запита тя, защото не знаеше нищо за света на полото.

— Мултимилионерите, които плащат за тази скъпа игра. Да превозваш четирийсет коня до различни точки на света не е евтино, нали разбираш. А аз мога да си позволя само моята малка хасиенда…

— Където живее синът ти — каза тя.

— Където живее Джейк, да.

Тя каза, че момчето сигурно е много самотно, но Лукас само сви рамене и отговори, че всичко, което интересувало Джейк, било язденето на коне. После смени темата и заговори отново за нея, понякога се заяждаше, понякога я разсмиваше.

Обикновено, тя не ходеше в кафенето сама с мъж. Винаги биваше придружавана от цяла тълпа. Чувстваше върху себе си погледа на мосю Жаре, който стоеше зад бара. Знаеше, че по-късно той ще разкаже на съпругата си, а мадам Жаре без съмнение щеше да го обсъди със съседите и с клиентите на магазина утре сутринта. Съседите пък щяха да го обсъдят с онези, които работеха във винарната, и до обяд цялото село щеше да знае, че Рафаела Мартен е влюбена. Но тя пет пари не даваше.

Сега, самотна стара жена, легнала в леглото, тя си спомняше колко беше щастлива в онази нощ. Въздъхна. Спомените я караха да изпитва носталгия по отминалото време, когато животът беше толкова сладък. А следващият спомен беше най-сладкият от всички.

Не бързаха да приключат с пиенето на вино и беше почти полунощ, когато се върнаха в замъка. Отидоха на разходка до езерото. От влажната земя се издигаше млечна мъгла. Тревата скърцаше под босите им крака и миришеше на топло сено, а във въздуха се усещаше магия.

Лукас възкликна, изненадан и очарован от вида на червения японски мост, и тя му разказа историята на прадядо си, който бил влюбен в гейша. Обясни, че връзката помежду им, естествено, не се получила. Не биха могли да се оженят, защото разликата в двете култури… В онези дни не можело да откъснеш жената от нейния начин на живот. Може би това важи и сега, добави тя и призна, че не би могла да отсъди правилно. Когато отношенията им приключили, съкрушеният й прадядо построил моста, за да му напомня за красивата му любима.

Лукас обгърна раменете й с ръце. Тя застина, страхуваше се дори да докосне ръката му, докато вървяха по красивия и необичаен червен мост.

— Рафаела — каза той и обърна лицето й към своето. — Рафаела — каза отново.

Устните му бяха студени и неочаквано нежни, те я опитваха и се опиваха от нея, сякаш тя беше много вкусен и екзотичен плод. После той зарови лице в шията й и Рафаела отметна глава назад, така че тежката й коса се залюля. Той зарови пръсти в косите й, целуна шията по цялата й дължина, очерта с целувки извивката на челюстта й, целуна затворените й клепачи, погали с нежни пръсти очертанията на скулите й. После устните му отново срещнаха нейните, езикът му се преплете с нейния, дъхът му се смеси с нейния, който имаше аромата на вино и плодове.

Рафаела сключи ръце около врата му, притисна се толкова силно в него, че дори бризът не можеше да намери пролука между телата им. Главата й се въртеше. Отново почувства между краката си онази влага, почувства как зърната й се втвърдяват, но почувства и горещина, която никога преди в живота си не беше изпитвала. Беше застанала на ръба на пропаст. Отдръпна се от него.

— Ела с мен — прошепна тя с глас, толкова нисък и гърлен, че едва го разпозна като своя собствен.

Хвана го за ръката и го поведе към малката бяла беседка, полускрита от дивите рози и жасмина. Вътре в нея имаше два малки дивана, маса и столове и стар боядисан шкаф, в който имаше напитки и чаши. Седнаха на единия диван и Лукас плъзна блузата й от шифон надолу, чак до талията, и оголи раменете й. Отдалечи я леко от себе си, на лицето му имаше израз на почуда.

— Не съм очаквал да си толкова красива, Рафаела — прошепна той, устните му намериха нейните, а тя го пожела толкова силно, че нищо друго нямаше значение.

— О, Господи! — извика Рафаела, когато той влезе в нея.

Това беше много по-различно от онзи миг в Гърция, на плажа, когато Анри дишаше тежко над нея, а дребните камъчета се забиваха в гърба й. Обзе я истински сексуален възторг, знаеше, че я очакват много удоволствия, и си помисли, че сигурно е така, когато обичаш истински мъжа, с когото се любиш.

Лукас беше дошъл само за уикенда. Но уикендът се превърна в две седмици, после в месец. Накрая, като се отделяше само за игрите по поло, изминаха повече от две години, преди Лукас Бронсън да напусне замъка, и Рафаела, завинаги.