Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (9)

VІІІ

Амбър и Люк Чанъл се венчаха към средата на октомври, три седмици след тяхната първа среща, в старата църква на енорията, към която се числеше странноприемницата „Роза и корона“. Според обичая Амбър купи брачните халки, като избра за себе си една много красива, украсена с диаманти, поръча на бижутера да изпрати сметката. От известно време тя постъпваше именно така, първо, че бе по-лесно, и, второ, обстоятелството, че тя не разпознаваше стойностите на отделните монети, се оказа сериозен неин недостатък.

Амбър се беше омъжила за Люк без голямо въодушевление. Тя го смяташе за един от най-малко пленителните мъже, които беше виждала, и единствено съзнанието — винаги болезнено — за положението й я караше да гледа на него като на възможен съпруг. Основното му качество — в нейните очи — беше горещото му възхищение от нея.

Но още на другия ден след женитбата тя разбра, че се бе измамила.

Неговите прекалено любезни и нежни обноски постепенно изчезнаха; той стана дързък, груб, самовластен. Неговата простащина я дразнеше и отвращаваше, той не й позволяваше да се уедини, влизаше при нея по всяко време на денонощието. Още от първия ден отсъстваше през по-голямата част от деня, непрекъснато пиеше, искаше остатъка от парите й и даваше доказателства за своя отвратителен характер без най-малкото предизвикателство.

Работите на господин Гудмен продължаваха да бъдат объркани и той ставаше една фигура почти също така мъглява, както лелята на Амбър, тъй че двете жени се отрупваха с извинения всеки път, когато новият срок изтичаше. Наскоро след женитбата двете жилища бяха събрани в едно и Сели заемаше ветрилата, ръкавиците и бижутата на Амбър, опитвайки напразно да надене и роклите й. Амбър започна да си дава сметка, че е уловена като в капан от лелята и племенника, без да разбира добре как е станало това.

Хонър си оставаше също така спокойна и безлична, както в миналото, но по-небрежна. Амбър постоянно й повтаряше да обува обувките си и да не излиза навън с мръсна престилка. Когато Люк беше там, тя втренчваше поглед в него с някакъв овчи възторг, което вбесяваше Амбър, а когато се връщаше пиян, му чистеше дрехите, събличаше го и го слагаше да спи. Такива действия бяха обичайни за слугите, но Хонър ги изпълняваше с почти съпружеска преданост. Люк не й беше никак признателен, крещеше след нея, дори я блъскаше, когато беше в лошо настроение, и фамилиарничеше с нея в присъствието на самата Амбър.

Те бяха женени едва от две седмици, когато един ден, влизайки ненадейно, Амбър изненада Хонър и Люк в леглото. Изумена и отвратена, тя остана за момент неподвижна, с уста и очи широко отворени, след това блъсна вратата. Люк скочи от леглото, а Хонър разтреперана изтича в стаята на Сели.

Люк викна на жена си:

— За какъв дявол влязохте?

Тя беше готова да се разплаче не защото видяното й причини някаква мъка, а защото се чувстваше нервна и смутена.

— Как бих могла да зная?

Без да й отговори, той облече дрехите си, пристегна шпагата си, нахлупи шапката на главата си и излезе от стаята, блъскайки силно вратата. Амбър го проследи момент с очи, после отиде да потърси Хонър. Тя беше в стаята на Сели, сгушена в един ъгъл, разплакана, закрила лице с ръце, сякаш се пазеше от нещо. Един господар или господарка имаха право да набият неверните слуги и очевидно тя очакваше наказание.

— Млъкнете! — извика Амбър. — Нямам намерение да ви бия. — Хвърли й една монета. — Дръжте! Ще ви давам по толкова всеки път, когато спите с него. Тогава може би ще ме остави на мира — мърмореше тя, прибирайки полите си.

Но отвращението, което Амбър изпитваше към своя съпруг, не беше единствената й грижа. И двамата, леля му и той, харчеха много пари — почти всеки ден пристигаха нови пакети за единия или другия, но те не плащаха нищо. Един ден, когато излизаше да прави покупки с госпожа Гудмен, Амбър повдигна този въпрос.

— Кога най-сетне ще изпратят малко пари на Люк? Всеки път, щом иска да яде в кръчмата или да отиде на театър, иска от мен джобни пари.

Сели започна да се смее и се загледа встрани, наблюдавайки тълпата.

— Вижте, мила, оная рокля от жълт сатен. Имам желание да си поръчам подобна. Впрочем какво казахте? А, да! Парите на Люк! Разбира се, мила, искахме да не ви говорим за това, но понеже вие държите: бащата на Люк е ядосан, че той се бил оженил без негово позволение. Нещастният Люк — оженил се по любов, а сега ето го лишен от средства за прехрана! Но, мила, с вашето богатство вие двамата няма да имате никакви проблеми.

И тя отправи към Амбър ласкава усмивка: погледът й беше твърд и изпитателен.

Амбър я изгледа слисана. Люк без пари, двамата принудени да живеят с нейните петстотин лири! Тя започна да си дава сметка, че петстотин лири не са неизчерпаемо богатство, както си беше въобразила в началото, особено при тоя начин на живот, който водеха сега.

— Но за какъв дявол баща му отказва да го поддържа?

Въпросът беше зададен като упрек, защото със Сели не бяха вече тъй учтиви една към друга и на няколко пъти бяха на границата на кавгата.

— Боже мой, мила, не съм казвала подобно нещо. Но неговият баща имаше друга жена предвид. Почакайте да ви види. Той бързо ще промени мнението си, уверена съм. Но, мила, понеже стана дума, тия хиляда лири, които бяхте поискали от пълномощника на леля ви, не се ли забавиха малко?

Гласът на Сели беше мазен, по същия начин молеше Люк да овладее лошото си настроение или да не къса картите след някой лош ход.

Амбър се намръщи и отвърна със сърдит глас:

— Възможно е пълномощникът да не иска да ги изпрати сега, когато вече съм омъжена.

Малко по малко нейните спестявания се топяха. За джобните пари на Люк, за приумиците на госпожа Гудмен, които тя обещаваше да върне, когато мъжът й си дойде, или за сметките, които пристигаха няколко месеца, след като покупката бе направена.

Какво ще правя, когато парите се свършат — питаше се тя отчаяно. И потисната от страх и лоши предчувствия, започваше да плаче. Беше проляла повече сълзи от заминаването на лорд Карлтън, отколкото през цялата останала част на живота си. Щом Люк започнеше да се гневи, ако перачката не му върнеше ризите в желаното време или най-малкото затруднение ставаше причина за плач. Понякога тя плачеше кротко, тъжно, а друг път сълзите течаха обилно като проливен пролетен дъжд. Животът не беше вече весел и предизвикателен, а празен и лишен от надежди.

Не й оставаше нищо! Бебето ще се роди, ще бъде последвано и от други с течение на годините. Без пари, с груб мъж и много работа хубостта й ще повехне бързо. А годините ще се изнижат!

Понякога Амбър се събуждаше нощем с чувството, че се бори в някаква жива мрежа. Изправяше се в леглото си — ужасена, затаила дъх, спомняше си тогава за Люк — изтегнат до нея, заел три четвърти от леглото, и обземащата я омраза предизвикваше у нея желание да го удуши с двете си ръце. Наблюдаваше го, мислейки за радостта, която би изпитала да го намушка с нож, да го види прикован на леглото, облян в кръв. И се питаше дали би имала смелост да го отрови, но се страхуваше, че ще бъде разкрита. А жена, виновна за убийството на своя съпруг, биваше изгаряна жива.

До тоя момент никой не си бе дал вид, че е забелязал нейната бременност, независимо че бяха минали вече пет месеца. Многобройните фусти и надиплени рокли й даваха възможност да прикрива издутия си корем. Гледаше да се облича или когато в стаята нямаше никой, или пък обърната с гръб. Нощно време свещите биваха винаги угасявани заради Хонър, която спеше в същата стая върху малко походно легло, което през деня прибираха под голямото. Но те не можеха да не разберат скоро за детето и тя много добре знаеше, че няма да бъде в състояние да ги убеди, че детето беше от Люк. Нямаше представа какво щеше да прави тогава.

От време на време Амбър сменяше мястото, където криеше парите си, като оставяше по няколко монети само на предполагаемото място, и се радваше на хитрината си. Но един ден, когато отиде при скривалището си, кесията я нямаше.

Беше я закачила на гвоздей, забит зад тежкия дъбов шкаф, поставен до стената, който не се местеше. Надавайки сподавен вик, тя приклекна да види дали кесията не беше паднала на земята. Изведнъж Амбър се почувства изплашена и й прилоша. Обръщайки се, тя повика Хонър, която се намираше в съседната стая; младото момиче дойде тичешком и се спря изведнъж, като видя господарката си да рови под шкафа.

— Да, госпожо?

— Местили ли сте този шкаф?

— Не, госпожо!

Амбър имаше впечатлението, че слугинята лъже, но си каза, че във всеки случай тя сигурно е действала по нареждане на Люк. Амбър се изправи с мъка, обезсърчена, не по-малко изненадана, отколкото очакваше да бъде, и се отправи към вратата, където шивачът чакаше със сметка в ръка. Той бе учтив впрочем, когато му каза, че не разполага с пари вкъщи, и заяви, че пак ще дойде. Господин Чанъл бе отличен клиент и той нямаше ни най-малко намерение да влиза в пререкания.

Люк се върна доста късно много пиян, за да може да се разговаря с него, и на Амбър не й оставаше друго, освен да чака до другия ден сутринта. Когато се пробуди, стаята беше празна и вратата, която водеше в апартамента на Сели, заключена. Но тя долови някакъв шепот. Скочи бързо от леглото и започна да облича ризата си, когато Люк неочаквано влезе. Грабна бързо фустата си, но той прекоси стаята с две крачки, хвана я за ръката и хвърли фустата й настрана.

— Не бързай толкова. Един мъж, струва ми се, има право да вижда от време на време жена си!

Той огледа издутия корем.

— Вие сте прекалено скромна — продължи той бавно, със зъл поглед — за една кучка, бременна в третия месец в момента на женитбата си!

Амбър удържа погледа му. Очите й бяха студени и непроницаеми. Всичкото безпокойство и всичката нерешителност я бяха напуснали. Тя чувстваше само горчива и презрителна омраза, толкова силна, че изместваше всяко друго чувство.

— За това ли се омъжи за мене, развратнице? За да дадеш име на своето копеле.

Амбър го удари с всичка сила по лицето. Но преди да успее да реагира, той я хвана за косите и я разтърси, а с другата ръка й зашлеви силен плесник. Ужасена, съзряла убийство в очите му, Амбър нададе силен вик и Сели се втурна в стаята, като ругаеше своя племенник.

— Люк, Люк! Глупак такъв, ще развалиш всичко! Стига!

И тя се притече на помощ на Амбър, която беше клекнала и не се бореше от страх да не повреди детето. Но той удряше слепешката където свареше, ругаейки през зъби, пребледнял от гняв, с изкривено от злоба лице. Накрая Сели успя да го отстрани, оставяйки Амбър просната на земята, стенеща, повръщаща, почти изпаднала в нервна криза.

— О! Дявол ви взел, Люк! — крещеше Сели. — Вашият отвратителен характер ще разори всички ни!

Без да я слуша, той ревеше, запътвайки се отново към Амбър:

— Следващия път не ще ми се измъкнеш тъй леко, безсрамнице. Ще ти счупя врата.

И Люк й нанесе още един удар. Със затворени очи Амбър изпъшка, като пазеше корема си с двете ръце, а той излезе от стаята, блъсвайки силно вратата зад себе си.

Двете жени се приближиха бързо към Амбър и я сложиха в леглото. Тя продължи още няколко минути да ридае, да трепери с цялото си тяло повече от яд, омраза и унижение, отколкото от болка. Седнала на леглото, Сели я милваше по ръцете, говореше й с успокояващ глас, докато Хонър я наблюдаваше с някакво вцепенение, изпълнено със симпатия.

Идвайки на себе си, Амбър почувства леки движения и като постави ръка на корема си, усети как детето ритна.

— О! — извика тя извън себе си. — Ако изгубя моето дете, заклевам се, че ще направя всичко, за да увисне този негодник на бесилката в Тибърн Хил!

Тъй като често едва ли не се надяваше една такава случка да доведе до помятане, сега изведнъж разбра до каква степен желае това дете, защото то беше всичко, което й оставаше от лорд Карлтън.

— Господи, мила! Какво говорите? — се провикна Сели.

Тя изпрати Хонър при аптекаря да потърси лекарство срещу помятане и поръча някакъв разтвор от треви, които прислужницата донесе. Амбър изгълта вонящата отвара, запушвайки нос и кривейки лице. Денят измина без обезпокоителни признаци и Амбър започна да се чувства по-добре. Макар и цялата в синини, тя не бе сериозно наранена. Но мислеше само за Люк Чанъл и за омразата си към него. Твърдо беше решена веднага щом намери парите си, да го напусне, да отиде от Лондон в някой друг град, да се скрие. В продължение на много часове тя остана в това положение — изтегната, със затворени очи, кроейки планове.

Сели й засвидетелства повече грижи от когато и да било и дори когато Амбър си даваше вид, че спи, тя й задаваше въпроси, поднасяше й нещо за ядене, убеждаваше я, че би било по-добре, ако поседне. Най-после Амбър отстъпи с мъчителна въздишка и те двете изиграха една игра на карти.

— Бедният Люк! — каза Сели след няколко минути. — Боя се нещастното момче да не е наследило епилептичните припадъци на своя баща. Вярвайте ми, виждала съм Уолтър Чанъл с пяна на устата да стои вцепенен в продължение на няколко минути. Но щом кризата отминеше, той ставаше най-очарователното момче на света, точно като Люк.

Амбър отправи скептичен поглед към Сели, хвърли дамата си и спечели играта.

— Като Люк? — повтори тя. — Съжалявам много заради лейди Чанъл.

Сели стисна устни.

— Дявол да го вземе, мила! Вие пък да не искате един мъж да бъде очарован от това, че жена му е забременяла от другиго? А вие знаете… — тя хвърли една карта, събра останалите, като ги нареди по края на масата, погледна Амбър в лицето, — изглежда почти сигурно, че вие сте знаели за своето положение още преди женитбата.

Амбър се усмихна лукаво.

— О, наистина ли?

Внезапно очите й проблеснаха и тя рече:

— Та заради какво друго бих се омъжила за този простак с мръсни зъби?

Сели я погледна, въздъхна дълбоко и започна да разбърква картите. След това ги раздаде и двете играха известно време мълчаливо.

Амбър каза:

— Изчезна ми кесия с доста голяма сума. Беше закачена на един гвоздей зад този шкаф: някой я е откраднал.

— Откраднал! Крадци тук! Боже мой!

— Аз мисля, че е Люк!

— Люк? Той, крадец? Малката ми, какво говорите? В цял Лондон няма по-честен човек от племенника ми. Във всеки случай, мила, как би могъл да ви окраде! Парите на една жена принадлежат на съпруга й. Аз съм учудена, мила моя, казвам ви го направо, че вие сте крили по тоя начин няколко мизерни лири. И то от него!

— Няколко мизерни лири! Това не бяха няколко мизерни лири. То беше всичко, което притежавах на света!

Сели я погледна мигновено.

— Всичко, което сте притежавали? Но вашето наследство? Онези пет хиляди лири.

Тя я изгледа със строги, присвити очи; всичкото добро настроение беше изчезнало от лицето й.

— Ами неговото наследство?

Сели бе запазила самообладание.

— Аз вече ви обясних, мила, и както разбирам, вие сте лъгали моя племенник, карайки го да вярва, че сте богата, когато всъщност вашето богатство се е състояло само от петстотин лири.

С рязко движение Амбър разпиля картите из стаята и бутна масата.

— Мислете каквото искате, все ми е едно! Този негодник е откраднал парите ми и аз ще го предам на полицията.

Сели стана, като си придаваше вид на човек с оскърбено достойнство, и се оттегли в стаята си, където прекара целия ден. Хонър остана при господарката си. Залови се за работата си, донесе в едно блюдо обяда на Амбър, среса й косите и й донесе на леглото съд с топла вода, за да измие ръцете си и изчисти зъбите си. Тя изслуша, без да коментира, но със симпатия, оплакванията на Амбър по отношение на мъжа си и неговата леля и не изглеждаше никак изненадана, когато нейната господарка й довери своето намерение да ги напусне, щом бъде обезщетена заради парите си.

Без да иска, Амбър заспа преди връщането на Люк. Тя се пробуди точно посред нощ и долови гласове в съседната стая — неговия и тоя на Сели. Независимо че почака известно време обхваната от студен гняв, вратата остана затворена. Малко по малко гласовете затихнаха и тя отново заспа.

На другата сутрин, когато се събуди, в камината пламтеше голям огън, стаята имаше странно приветлив и уютен вид. Тананикайки, Сели подреждаше зелени клончета в една ваза. Хонър бършеше прахта от мебелите с повече старание от друг път. А Люк, който връзваше връзката си пред огледалото, се оглеждаше със задоволство.

В момента, в който дръпна завесите на леглото, Сели я забеляза:

— Добър ден, мила! — провикна се тя сърдечно. И като прекоси бързо стаята, отиде да целуне Амбър, без да си даде вид, че забелязва намръщеното й лице. — Надявам се, че сте спали добре? Люк спа в моята стая на сгъваемото легло, за да не ви безпокои.

Както никога тъй любезна, тя се обърна към своя племенник с широка усмивка: като майка, която иска да изтъкне стойността на сина си пред чужди хора, и добави:

— Нали, Люк?

Люк отвърна със същата усмивка, както по време на годежа им. Облегната на единия си лакът, Амбър го наблюдаваше с намръщен вид. Беше твърдо решена да си възвърне парите, но видът на нейния мъж я възмущаваше до такава степен, че губеше всякакво хладнокръвие. Той се приближи до нея, кривейки в усмивка лицето си, докато тя го наблюдаваше с мрачно отвращение.

— Познайте какво ви нося?

Той беше извадил нещо от джоба си и държеше едната си ръка зад гърба.

— Не зная и не ме интересува! Махайте се! — извика Амбър, когато той се наведе да я целуне, и скри главата си под завивките.

Люк я изгледа със зъл поглед, но Сели го побутна леко с лакът. Като седна върху леглото, той се помъчи да я докосне с ръка.

— Вижте, момичето ми, какъв прекрасен подарък. Хайде, скъпа! Не бива да се сърдите на бедния Люк.

Тя го чу да отваря една кутия за скъпоценности и да подрънква нещо, което приличаше на бижу. Любопитна, тя погледна с едното си око над завивките. С вид на съблазнител, той й подаде една гривна, украсена с няколко диаманта, един рубин и няколко висулки. Люк продължи с убедителен тон, докато тя гледаше скъпоценната вещ:

— Повярвайте, мила, съжалявам за онова, което стана вчера. Наистина понякога не мога да се владея. Моят беден стар баща също е жертва на такива припадъци. Ето, позволете ми да я поставя на ръката ви…

Гривната беше много хубава и Амбър най-сетне му разреши да я закопчае на ръката й. Тя знаеше, че беше по-добре да поддържа у него увереността, че го обича, иначе никога не би получила парите си. Остави се също така да бъде целуната и дори се изкикоти от удоволствие. Изпитваше към него такова презрение, че никак не й беше мъчно да го изиграе. Най-сетне тя стана, облече се и Люк я убеди да се разходят в Панкрас, както и да обядват в някаква прелестна малка странноприемница, която знаел. Продължаваше да я уверява колко много съжалявал за случилото се и колко много я обичал. Амбър прие. Тя облече наметката си, остави по негов съвет гривната вкъщи и двамата излязоха.

Панкрас — мъничко селце на северозапад — се намираше в околността на две мили от „Роза и корона“, което правеше около три четвърти час с кола. Но те едва бяха стигнали Хай Холбърн, когато започна да вали дъжд и за по-малко от петнадесет минути пътищата се разкаляха. Два или три пъти колелетата затъваха в калта; кочияшът и момчето прислужник трябваше да ги освобождават с помощта на железен лост, какъвто имаше за тая цел всеки екипаж.

На Амбър, раздрусвана и подмятана насам-натам, пътят се стори безкраен и вече съжаляваше, че не си бе останала вкъщи. Люк, напротив, беше твърде весел и бъбрив и тя се мъчеше да си даде вид, че се забавлява заедно с него. Ръцете му непрекъснато се плъзгаха нагоре-надолу по тялото й и той настояваше тя да откликне на усилията му. Амбър го отблъскваше със смях, обръщайки внимание върху опасността от преобръщане на каретата. Гостилницата й се стори грозна и мръсна, а стаята, в която бяха въведени, беше студена и миришеше на застояло. Собственикът запали огън, а Люк слезе с него, за да поръча яденето, докато Амбър беше останала на прозореца, гледайки как вали. Яденето беше лошо: сварено телешко, едва затоплено, варен зеленчук и варена сланина. Амбър, отвратена, едва можа да преглътне една хапка, но Люк, който никога не се гнусеше, лакомо се натъпка и две мазни вадички се стекоха от двете страни на устата му. Той ядеше шумно, чистеше зъбите си с нокти и плюеше по земята, докато Амбър, станала по-чувствителна поради своето положение, имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

Едва свършил да яде, започна да я притиска към себе си, мъчейки се да разкопчае дрехите й. Внезапно на вратата се почука и собственикът го повика. Без да каже дума, той я остави и излезе.

Амбър остана за момент изненадана и облекчена, питайки се какво може да има. Изведнъж се обля в сълзи, сълзи на гняв, самота и отвращение. „Не искам повече да ме докосва! — помисли тя. — Не! По-добре да ме убие!“ И както се обърна настрана, заплака в очакване да се върне.

Тя чака дълго. Най-после стана, наплиска лицето си със студена вода и оправи прическата си. Питаше се къде ли е отишъл, без в действителност много да я е грижа за него. Защото, щом се върне, ще се приберат вкъщи и тя ще прекара останалата част от деня в бъбрене със Сели или — ако Люк останеше при нея — в игра на омбра^[1] или на пикет, уверена, че ще загуби, защото и двамата шмекеруваха, без да може да разбере как.

Чакайки, тя започна да се безпокои. Някакво чувство на недоверие се породи у нея. Дали не беше взел колата, оставяйки я да се върне сама? Такова отмъщение й се виждаше добро, макар да нямаше никакви пари у себе си. Вземайки ветрилото, маншона и маската си, тя се загърна с наметката от черно кадифе и слезе в гостилницата. Собственикът беше на тезгяха, разговаряйки с един изкалян странник; двамата мъже пушеха лулите си и пиеха бира.

— Къде е мъжът ми? — запита тя, като продължаваше да слиза по стълбата.

Те вдигнаха очи към нея.

— Вашият мъж ли? — повтори собственикът.

— Разбира се! Господинът, с когото дойдох? — извиха тя нетърпеливо, отправяйки се към тезгяха. — Къде е той?

— Но той си замина, госпожо. Каза ми, че вие сте дама, която искала да избяга с него, и ми поръча да го повикам в един и половина. Той замина веднага с колата, каза, че вие ще заплатите сметката — добави с многозначителен тон собственикът.

Изумена, Амбър го изгледа, а после се затича към вратата! Вярно беше. Колата я нямаше. Тя се върна раздразнена и притеснена.

— Трябва да се върна в Лондон. Как мога да направя това? Има ли тук станция за наемане коли?

— Не, госпожо. Тук спират много рядко. Яденето струва десет шилинга, стаята също. Всичко една лира, госпожо. — И той протегна ръка.

— Една лира? Но аз нямам. Нямам нито пени. Ах, какъв негодник!

Струваше й се, че никой никога не бе имал толкова несполуки, нито бе страдал колкото тя, откакто бе в Лондон.

— Как мога да се върна? — запита тя отново с отчаян глас.

Наистина, не можеше да тръгне пеш при тоя дъжд и кал.

Собственикът замълча за момент, огледа я и реши в нейна полза, имайки предвид изисканите й дрехи.

— Добре, госпожо, изглеждате ми почтена. Аз имам кон и моят син ще ви покаже пътя, ако заплатите пътя и уредите сметката, когато се върнете?

Амбър прие и тръгнаха със сина на собственика — четиринадесетгодишно момче, две мършави дребни кончета, които упорито отказваха да вървят в тръс. Яздеха мълчаливо. Амбър стискаше зъби поради бременността и залепналите по нея мокри дрехи. Гнетеше я мисълта за Люк Чанъл. Колкото повече времето минаваше, толкова нейният корем й причиняваше болка и толкова повече нещо я пронизваше и ненавиждаше Люк. Заканваше се да го убие за онова, което й бе причинил, та ако ще да бъде изгорена жива.

Когато пристигнаха в града, улиците бяха почти пусти. Хората, загърнати в своите пелерини, с шапки, нахлупени чак до ушите, се бореха с вятъра. Нещастни измокрени кучета и котки се гушеха в преддверията, истински порои течаха по средата на улиците.

Младото момче й помогна да слезе и я последва, когато тя влизаше тичешком, с фусти, залепени за нея, и с коси, увиснали на дълги фитили по раменете й. Приличаше на някаква злокобна морска нимфа. Амбър премина голямата зала, без да обръща внимание на отправените към нея погледи, изкачи бързо стълбите и влезе разярена в дома си с истеричен вик:

— Люк!

Никакъв отговор. Стаята беше празна, леглото не беше оправено, имаше явни следи за прибързано заминаване. Долапите бяха разтворени и празни, нейният гардероб разграбен, тоалетката й напълно оголена. Огледалата, които беше купила, липсваха от стените. Двата сребърни свещника също бяха изчезнали. Единствено малкото папагалче от позлатения кафез я наблюдаваше със своето кръгло око и тя забеляза обиците, които Брус бе купил, захвърлени на земята с презрение.

Амбър гледаше опустошението неподвижна, смаяна, безмълвна, с някаква смътна смесица от облекчение, почувства се даже щастлива, че се е отървала и от тримата: от Люк, от Сели и от малката Хонър Милс. Повдигна бавно ръка, измъкна седефените игли, които държаха косите й — обковани в злато и украсени с малки перли — и ги подаде на момчето.

— Взели са всичките ми пари! — каза тя с уморен глас. — Вземете това.

Нерешителен, той я погледна за миг, после прие. Амбър затвори леко вратата подир него и се облегна с гръб. В този момент имаше само едно желание: да си легне и да забрави, да забрави, дори че е жива.