Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

LVI

Франсис Стюарт не обичаше да живее в провинцията. Винаги беше живяла сред много хора, по балове и приеми, лов и забави, смехове, клюки и непрестанно търсене на приятни изживявания. В провинцията беше спокойно. Дните преминаваха в монотонно еднообразие и в сравнение с двореца нейната голяма къща изглеждаше самотна и пуста. Нямаше поклонници, които да я забавляват и да я ласкаят, да подават падналото й ветрило и да й помагат да слезе от коня.

Нейният съпруг прекарваше по-голямата част от времето си по полето, а когато останеше вкъщи, често беше пиян. Управителят ръководеше домакинството, защото тя нямаше никакъв опит, и празните часове я отегчаваха нетърпимо. Никой не я беше научил да се забавлява сама. Не одобряваше женитбата си, но не се и беше надявала да й хареса.

Беше се омъжила, защото това изглеждаше единственият начин за една жена да бъде честна и уважавана. Без никакво съмнение херцогът я обичаше и й беше признателен за това, че се беше омъжила за него, но Франсис смяташе, че той е много досаден и недодялан в сравнение с възпитаните благородници от Уайтхол, които знаят безброй начини да забавляват и разсмиват една жена.

Любовта я караше да се бунтува. Всяка нощ тя трепереше и се преструваше на болна, за да не бъде обезпокоявана от съпруга си. Изпадаше в ужас при мисълта, че може да забременее, и понякога наистина се поболяваше и изпитваше всички симптоми на бременността. Непрекъснато мислеше за града, за двора и за чудесния живот там, който тогава не оценяваше достатъчно, а сега й изглеждаше приятен и привлекателен. Прекарваше безкрайни часове в спомени за баловете, на които е била, дрехите, които е носила, за мъжете, които я заобикаляха и ласкаеха със своите комплименти където и да отидеше. Тя преживяваше отново и отново всеки малък епизод, което подхранваше още повече нейната самота. Но най-вече си мислеше за краля. Сега тя смяташе, че той е най-хубавият и най-очарователен мъж, когото познава и остана неприятно изненадана, когато разбра, че е влюбена в него. Чудеше се как не беше разбрала това по-рано. Колко по-различен щеше да бъде животът й тогава! Защото сега това, че беше абсолютно почтена, не й се струваше толкова важно, колкото я уверяваше майка й. Какво друго й трябва на една жена освен покровителството на краля! Тя копнееше да се върне в Лондон — но какво щеше да стане, ако той не й прости? Какво щеше да стане, ако той изобщо беше забравил, че някога я е обичал? Тя беше чула за последните му любовници — херцогиня Нортъмбърланд, графиня Данфорт, Мери Найт, Мол Дейвис, Нел Гуин. Вероятно вече е загубил всякакъв интерес към нея. Франсис добре знаеше, че щом веднъж загуби някоя жена от погледа си, той моментално забравя за нейното съществуване — независимо колко я е харесвал. Тя се опита да отвлече вниманието си с рисуване, да свири на китара и да бродира. Но всички тези неща ни най-малко не й помогнаха да се чувства по-малко самотна. Тя беше абсолютно, ужасно отегчена.

Накрая Франсис убеди херцога да се върнат в Лондон и когато това стана, всичките й надежди възкръснаха с пълна сила. Целият град се стичаше на нейните приеми и вечери. Сега я ухажваха и ласкаеха повече, отколкото когато се яви за първи път тържествено в Уайтхол. Знаеше много добре, че всички очакват краля скоро да се омилостиви и да я направи своя любовница, и за първи път тя се чувстваше почти готова да приеме това положение с всичките предимства и недостатъци. Но Чарлс, поне привидно, дори не знаеше, че тя е в Лондон.

Така продължи четири месеца.

В началото Франсис се изненада, след това се обиди и се разтревожи. Ако той остане непреклонен и никога не й прости? Самата мисъл я ужасяваше, защото познаваше добре двора и знаеше, че след като веднъж се убедят, че кралят е безразличен към нея, придворните ще я изоставят, както враните напускат някой обхванат от епидемия град. Представяше си с ужас възможността да се върне към предишния си усамотен живот в провинцията, където годините се нижеха безкрайни и отегчителни.

Съвсем неочаквано почти година след своето бягство Франсис се разболя тежко. В началото лекарите помислиха, че е бременна или изстинала, но след няколко дни заявиха със сигурност, че това е едра шарка. Доктор Фрейзър нареди веднага да известят на краля. Цялото раздразнение на Чарлс и циничното му убеждение, че го е изиграла и го е направила на глупак, бързо изчезнаха и се замениха от ужас и състрадание.

Едра шарка! Франсис можеше да загуби хубостта си. Тази беше първата му мисъл, преди дори да се сети за смъртната опасност от болестта, защото му се струваше, че хубост като нейната е нещо неприкосновено, почти божествено, чието разрушаване би било варварство, богохулство. А Франсис беше за него нещо повече от онова, което той искаше да признае през изминалите месеци, защото тя притежаваше свежест и непорочност както никоя друга жена и силно привличаше умореното му безмилостно сърце.

Искаше веднага да я види, но лекарите се възпротивиха, защото се страхуваха от разпространяване на болестта. Затова той започна да й пише писма. Но въпреки че се стараеше да звучат уверено и спокойно, в тях имаше нещо фалшиво и той самият не си вярваше. Таеше малка надежда тя да запази женската си красота във всичко друго, но не и в господа. Кралят смяташе господ за нехаен длъжник, който малко се интересуваше от стриктното изпълнение на задълженията си.

Но той й изпрати най-добрите си лекари и постоянно се осведомяваше за състоянието й.

— Как се чувства? Днес не е ли по-добре? Весела ли е? Дали ще останат белези по лицето и?

Лекарите отговаряха изчерпателно, но Чарлс чувстваше, че го заблуждават.

И едва през първата седмица на май — повече от месец след заболяването — лекарите му позволиха да я види. Когато неговата каляска влезе в двора на Съмърсет Хаус, той видя, че е задръстен от най-различни коли. Разбира се, вестта, че ще дойде, се беше пръснала веднага и всички искаха да присъстват на първата им среща. Чарлс изруга и се намръщи. „По дяволите всички с отвратителното им любопитство, с долнопробните им дребнави мозъци и злобното отношение към човешките мъки.“

Той слезе от каляската и влезе вътре. Госпожа Стюарт — майката на Франсис — вече го очакваше. Тя беше неспокойна, развълнувана, готова да заплаче. Това потвърди съмненията му, че лекарите го заблуждават.

— О, Ваше Величество, толкова съм щастлива, че дойдохте! Тя копнее да ви види! Повярвайте ми, сир, тя не може да си прости лошата шега, която ви изигра.

— Как е сега?

— О, сега е много по-добре! Облече се и стана, но естествено още се чувства доста изтощена.

Чарлс я наблюдаваше, а черните му очи се опитваха да отгатнат какво се крие в странните й, възбудени жестове, учестеното й дишане, страданието в очите й и бръчиците под тях.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, Ваше Величество! Моля, заповядайте!

— Доколкото видях в двора, не съм единственият посетител?

Двамата се заизкачваха по стълбата.

— Днес лекарите й позволиха за първи път да приеме гости. Стаята й е пълна.

— Тогава мисля, че ще бъде по-добре да изчакам в преддверието, докато си отидат.

Госпожа Стюарт отпрати набързо другите гости, като им обясни, че за днес е достатъчно, защото Франсис бързо се изморява.

Чарлс стоеше пред затворената врата и слушаше как се разотиват, като бъбрят и се подхилкват безотговорно и злонамерено. Когато най-накрая си отидоха, госпожа Стюарт го повика. Те преминаха през галерията, после през няколко стаи и най-накрая стигнаха до спалнята й. Тя седеше и ги очакваше.

Лежеше в едно легло с лице към вратата и беше облечена в чудесна рокля от коприна, която падаше на хармонични гънки чак до земята. Завесите бяха дръпнати, за да затъмнят стаята — беше едва два часът следобед, — а запалените свещници бяха поставени далече от болната. Чарлс свали шапка, поклони се, прекоси стаята и се приближи до нея. Поклони се още веднъж дълбоко и със страх вдигна очи. Това, което видя, го порази.

Франсис се бе изменила. Дори в полумрака си личеше! Болестта не я беше пощадила. Лицето й, нейното бяло лице, подобно на водна лилия, сега беше обезобразено от червени петна, и дълбоки белези, а едното й око беше полузатворено. Приказната хубост на Франсис бе изчезнала! Но още по-голяма мъка му причини безграничното отчаяние, което се четеше в погледа й.

Госпожа Стюарт беше останала в стаята — Чарлс я бе помолил за това. Тя стоеше зад дъщеря си със сключени ръце и безкрайна скръб в очите. Но Чарлс и Франсис бяха забравили за нейното присъствие.

— Скъпа моя — се обърна той кротко към нея, — да благодарим на бога, че сте вече здрава!

Франсис продължаваше да го гледа, като се бореше със себе си, за да прояви смелост, но не се доверяваше на гласа си. Най-после успя да постигне някакво жалко подобие на усмивка, но ъглите на устата й не преставаха да треперят.

— Да, Ваше Величество, вече съм здрава!

Мекият и слаб глас премина в шепот:

— Но дали трябва да се радвам за това?

Устните й се свиха горчиво, сведе поглед и бързо обърна глава. След това изведнъж закри лицето си с ръце и започна да плаче. Раменете и тялото й се разтърсваха от силни ридания. Чарлс разбра, че тя страда не само защото той я вижда в това състояние, но и в резултат на всичко, което е трябвало да изтърпи този следобед: любопитните и жестоки погледи на всички мъже и жени, които иначе бяха учтиви, мили и неискрено весели. Сякаш те си връщаха за възхитата и ласкателството, които тя получаваше така щедро в миналото.

Чарлс коленичи живо, взе ръката й и с дълбоко развълнуван глас се опита да я утеши:

— Толкова много се безпокоях за вас, Франсис! О, скъпа моя! Простете ми, че се държах като ревнив глупак!

— Аз… да ви простя! О, господарю!

Франсис го изгледа, като продължаваше да крие лицето си.

— Аз трябва да моля за прошка от вас! Затова ме постигна това нещастие. Зная, че това е наказание за всичко, което ви направих!

Обля го вълна от почти непоносимо съжаление и нежност. Почувства, че би дал всичко на света, ако можеше да върне красотата й, да я накара да погледне с предишното си закачливо, самоуверено кокетство.

Но всичко беше изчезнало завинаги: искрящото й лице, веселият смях на прекрасна жена, която е уверена, че с красотата си може винаги да разчита на снизходителност. Завладя го необуздана ярост. „Боже господи, нима светът разваляше всичко, до което се докоснех?“

— Моля ви, Франсис! Не говорете така! Не зная защо постъпих като глупак. Но когато ми съобщиха, че сте болна, и ако, не дай си боже, нещо ви се беше случило… Но, слава богу, вече сте здрава!

Франсис го изгледа внимателно. Тя се питаше дали той вижда промяната, която бе настъпила в нея, с трогателната надежда, че… Но нямаше смисъл! Разбира се, че той вижда всичко! Всички бяха забелязали промяната, защо да не я забележи и той?

— Да, излекувана съм — прошепна Франсис. — Но по-добре да бях умряла. Погледнете ме!

Франсис откри лицето си. Колко мъка и отчаяние имаше в гласа й!

Те чуха отзад риданията на майка й.

— Погледнете ме! Вижте колко съм грозна!

Той стисна ръката й.

— Не, Франсис, не сте! Уверявам ви, че тези белези няма да останат! Да бяхте ме видели и мене след тази болест! Можех да уплаша и самия дявол! А сега вижте: едва може да се забележи някакъв белег!

Чарлс я погледна с нетърпение и усмихнато притискаше двете й ръце до сърцето си. Гореше от желание да й вдъхне вяра в бъдещето, макар че, и той самият беше съвсем отчаян.

Докато той говореше, очите на Франсис светнаха и върху лицето й грейна лъч от надежда.

— Скоро няма да личи, че сте боледували от едра шарка. Ще идвате на баловете по-хубава от всякога. По-хубава дори отколкото бяхте вечерта, когато ви видях за първи път. Спомняте ли си, мила? Онази рокля от бели и черни дантели? А в косите ви блестяха диаманти.

Франсис слушаше всяка дума като омагьосана. Те й напомняха звуците на някоя стара, умишлено забравена мелодия.

— Да! — прошепна Франсис. — Да, спомням си. Вие ме поканихте да танцуваме…

— Не можех да откъсна погледа си от вас. Никога не бях виждал толкова красива жена!

Франсис му се усмихна трогната от неговата добрина. Но играта беше мъчителна. И двамата добре съзнаваха, че само се заблуждават. Тя сдържаше сълзите си, докато Чарлс се опитваше да я разсее, но мислите й непрекъснато се връщаха към собствената й трагедия, а и Чарлс не можеше да мисли за нищо друго.

„О, защо това се случи на нея? — мислеше си той разгневен. — Защо на Франсис, която бе така весела, сладка и мила, а имаше толкова други жени, които заслужаваха такава зла участ!…“

Но Чарлс беше упорит човек.

Някога той беше казал, че се надява един ден да я види грозна и по-благосклонна. Вече беше забравил тези необмислени думи, но още помнеше дългите години на чакане, молби, обещания и копнеж за притежание. А сега неочаквано започна да се моли тя.

Един ден те се разхождаха късно в градината, която се спускаше зад Съмърсет Хаус, до брега на Темза. Бяха се хванали за ръце. Франсис беше облечена в чудесна рокля от светлосив атлаз, украсена с волани от черна дантела. Черен дантелен воал покриваше косите и лицето й чак до брадичката. Франсис се стремеше несъзнателно да поправи разрушенията, които й беше причинила ужасната болест. Ветрилото й служеше за прикритие, а воалът предпазваше лицето. Спряха да си починат под сянката на един бряст близо до реката.

Гледаха мълчаливо реката и Чарлс почувства неочаквано, че нейната малка ръка, която беше върху неговата, болезнено се свива. За момент Чарлс остана неподвижен и само я наблюдаваше. Разбра, че тя иска да я целуне. Той я прегърна и този път нямаше нито отдръпване, нито смях, нито протест. Вместо това тя го притисна към себе си и въпреки че й липсваше силна страст, той усети с устните си желанието й да се хареса. И ужасното предчувствие, че може би той вече не я смята съблазнителна.

Съжалението му преодоля неизбежната му реакция, когато се докосваше до устните и тялото на някоя жена. Той я отпусна нежно. Но тя не искаше да го остави и задържа ръката му.

— Сега разбирам колко прав бяхте някога! Колко съм била глупава! Никога вече няма да бъдете така търпелив с мене!

Изненадан от тази откровеност, Чарлс каза нежно:

— Скъпа моя, надявам се да не съм толкова непохватен да пожелая някоя жена против волята й.

— Но аз… — започна Франсис, но веднага спря и силно се изчерви. После изведнъж се отдръпна и затича нагоре по алеята. Чарлс разбра, че тя плаче.

Все пак на следващата вечер, докато се разхождаше сам в една лодка по реката, взе внезапно решение и обърна лодката към Съмърсет Хаус. Тя се плъзна по водната повърхност. Чарлс скочи на брега и изтегли лодката. Вратата на шлюза беше затворена, но той прескочи оградата и изтича през градината към къщата.

„Чаках този момент цели пет години и половина — помисли си той. — Благодаря на господ, че не чаках повече.“