Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XVI

На следния ден Амбър получи ролята на първата придворна дама с реплика от четири реда. Скоро получи по-важни роли, пееше и облечена в прилепнали панталони и тънка бяла блуза изпълняваше финалния танц. Нейното главно качество като актриса беше дарбата й да постига с лекота точно и пикантно преувеличено подражание на всякаква жена — важна дама или кръчмарска слугиня. Известно преувеличение бе необходимо, защото зрителите не обичаха тънкости в обрисуването на характери. Те имаха вкус към силни, груби, възбуждащи ефекти, независимо дали се отнася до женски роли, декори или мелодрамата.

Публиката обичаше кървавите, шумни, ужасяващи трагедии на Бомон и Флетчър, смяташе Бен Джонсън за най-големия драматург на всички времена и намираше Шекспир за твърде реалистичен, поради което лишен от поетическа правда. Трябваше му значително преработване, за да заслужи поставяне на сцената. Те харесваха и получаваха много песни, танци, честа смяна на декори и костюми, сражения, убийства, призраци, псувни, богохулства и полуприкрита голота. При всяко убийство или самоубийство се проливаше овча кръв от скрити мехури и заливаше обилно целия актьор; призраци се надигаха и спускаха от трапа; сцените на изтезания с рамки за разпъване, колела и огън изпълваха театъра с ужасени писъци и стенания. Но през цялото време контетата от партера непрекъснато се задяваха с актрисите, проститутките и леките момичета, а дамите в ложите си вееха с ветрилата и лениво се усмихваха на кавалерите долу.

Амбър бе твърде популярна — защото е нова, настояваха жените — и всеки ден след представлението биваше заобиколена от тълпа кавалери, които я целуваха, закопчаваха й жартиерите, присъстваха при нейния тоалет и я канеха да прекара нощта с някого от тях или с всички заедно. Тя ги слушаше, смееше се, флиртуваше с всички, обаче винаги се прибираше с Майкъл Годфри.

Тя се опасяваше да не пробуди ревността му, защото той познаваше всичките й тайни и ако пожелаеше, можеше да я погуби. Но дори да не бе ангажирана с него, тя още не бе чула предложението, което можеше да я заинтересува. Тя търсеше мъж, едновременно богат и виден, който би й обезпечил онзи живот, за който тя се чувстваше създадена — красиви тоалети, скъпоценности, каляска, щедра годишна издръжка, изискано жилище, камериерка и лакей. Онзи, който би й предложил всичко това, не можеше да се намери всеки ден дори сред обожателите й в гримьорната, а веднъж открит, може би нямаше така лесно да бъде задържан. Амбър бе нетърпелива, копнееше да подобри положението си, обаче бе решила да не върши неблагоразумия, от които би се озовала на тесните улички, водещи към обикновената проституция. Тя си спомняше препоръките на Пенелопа Хил, твърдо решена да използва мъжката слабост.

Така мина един месец. Амбър още не беше в по-добри отношения с другите актриси, отколкото в началото. Те не пропускаха нито един случай да я объркат или затруднят било на сцената, било в гримьорните, като пускаха слухове, че тя имала сифилис, че живеела прелюбодейно с брат си Майкъл… и много се дразнеха от студеното и високомерно презрение, с което Амбър посрещаше тези брътвежи. От друга страна, злословията им явно не успяваха да отблъснат нейните обожатели, които ги смятаха клюки на завиждащи жени.

— Да — заговори я един ден Бек Маршал, — тук в гримьорните може и да се тълпят, обаче не виждам нито един, който би ви предложил повече от половин лира.

Амбър бе седнала пред една масичка за гримиране с кръстосани крака и внимателно изтегляше черна линия в края на клепачите си.

— А ако поговорим за вас, мадам? Кой е вашият самец, моля? Да не би Йоркският херцог?

Бек се усмихна самодоволно и пренебрежително.

— Не, не е Негово височество. А капитан Морган, мъж с не по-ниско положение.

— И кой, по дяволите, е капитан Морган? Оня мухльо с правите коси, който ви придружаваше в Чатлин?

Тя стана и направи знак на Скрокс да й помогне да облече роклята си.

— Капитан Морган, госпожо Отрепка, е офицер от конната гвардия на Негово величество, при това много хубав мъж. Той е така лудо влюбен в мен, че мисли да ми вземе жилище и да ме накара да напусна сцената. Уверена съм, че скоро той ще се ожени за мен стига да свикна с мисълта за брак — добави Бек, като разглеждаше ноктите си.

Амбър се вмъкна в роклята и я задърпа надолу.

— Добре е да свикнете с тази мисъл колкото може по-бързо, иначе така и ще си умрете като стара мома — каза тя.

Амбър изпитваше винаги задоволство да дразни Бек с това, че е две-три години по-млада от нея.

— И къде го криете това чудо? Под ключ ли го държите?

— Той не е в града от два месеца насам. Семейството му притежава големи имения в Уелс, а баща му скоро почина. Но той ми писа, че щял да се върне вероятно тази седмица и тогава…

— О, не се съмнявам, че ще се поболея от завист само като го видя!

В този миг едно момче подаде глава през вратата и извика:

— На сцената за трето действие, дами, трето действие.

Амбър повече не помисли за капитан Морган и така изминаха няколко дни. Обаче един ден късно следобед, докато се обличаше след представлението заобиколена от дръзки обожатели, на вратата се появи един мъж, който веднага привлече нейното внимание.

Висок над метър и осемдесет, широкоплещест и мускулест, с тесни бедра и стройни нозе, той бе силен и мъжествен в своята червено-синя униформа и представляваше поразителна противоположност на всички тези изнежени, бледни младежи, които бърбореха неспирно за своята гонорея или сифилис и си носеха навсякъде терпентинови хапове. Лицето му беше със сурова красота и правилни черти, с позлатена кожа, а косата му — кестенява и вълниста. Амбър го загледа с изненада и възхищение, като се питаше кой ли може да е, и понеже той леко й се усмихна, тя присви очи и му се усмихна едва забележимо в отговор.

В този миг Бек извика:

— Рекс!

И се хвърли в прегръдките му, хвана го за ръка и го завлече в противоположния край на стаята. Тя припряно се облече и побърза да го изведе. Обаче преди да излезе, той хвърли кос поглед към Амбър.

— Е — каза Бек на другата сутрин, докато седяха в партера и гледаха репетицията, — какво ще кажете?

Обаче погледът й беше леко сведен и тя изглеждаше по-скоро предизвикателна, отколкото тържествуваща. Амбър се усмихна невинно и леко вдигна рамене.

— О, несъмнено, той е много изтънчен човек. Не се учудвам, че го изведохте така припряно, сякаш хуквате за акушерка. — В очите й блестеше лукав плам. — Ако бях на ваше място, никога не бих му позволила да се запознава с други жени.

Бек пламна:

— Подозирам вашите намерения, мадам! Но позволете да ви кажа следното: само да ви хвана, че хвърляте мрежите си към него, ще се каете! Ще ви накълцам на парченца, кълна ви се!

— Ау! — каза Амбър и стана да си тръгва. — Вашите крясъци изобщо не могат да ме уплашат!

Обаче капитан Морган не се появи зад кулисите в продължение на няколко дни и когато Амбър й се подигра, че не смее да покаже своето завоевание, то не само Бек, но и по-голямата й сестра Ан изпаднаха в ярост и започнаха да я заплашват с целия божи гняв, както и със собствения си.

— Само посмейте да се доближите до капитан Морган — викаше Ан с драматичен глас, защото тя бе трагичката в трупата, — и ще ви накарам да се разкайвате!

Обаче тези заплахи правеха толкова малко впечатление на Амбър, че тя не пропускаше случай да флиртува открито с него всеки път, когато го видеше. Тя се наслаждаваше на мисълта да отнеме любовника на Бек Маршал, дори той да не беше толкова привлекателен като Рекс.

Един ден рано след обяд тя тъкмо влизаше в театъра, когато я настигна, накуцвайки, един дребен дрипав просяк, бързо се огледа наоколо и тикна в ръката й запечатано писъмце. Изпълнена с любопитство, Амбър го отвори: „За мадам Сейнт-Клер“, прочете тя (титлата „мадам“ бе обръщение към всички актриси). „Мадам, трябва да ви призная, че съм непреодолимо привлечен от вас, макар че една позната и на двама ни дама ме предупреди, че не сте достойна за доверие и че принадлежите другиму. Въпреки това аз си позволих дързостта да запазя една маса за нас в «Лисицата под хълма» при Бръшляновия мост. Надявам се да ви видя там утре вечер в седем часа. Ваш твърде покорен слуга: Капитан Рекс Морган.“ Накрая бе добавено: „Мога ли да ви помоля, мадам, да имате добрината да не споменавате пред никого за това писъмце?“

Амбър се усмихна дяволито и след миг накъса писмото на дребни късчета, хвърли ги зад гърба си и влезе в театъра. Тя нямаше никакво намерение да казва за писмото на Бек. Във всеки случай не преди да бъде сигурна в своята победа, обаче не можа да устои на изкушението да й отправи лека подигравателна усмивка, която смути неприятелката й, въпреки че не й казваше нищо.

На следващия ден тя нямаше репетиции и употреби деня, за да си измие косата — макар календарът да посочваше, че астрологически денят е неподходящ, — после да реши как да се облече и да намери някакво извинение пред Майкъл. Тя все още не го бе измислила, когато нае екипаж и отиде в Роял Иксчейндж, за да си купи ръкавици, панделки и стъкълце с парфюм. Завръщайки се с ръце, натоварени с пакети, с измокрени от дъжда наметало и качулка, тя отвори вратата и завари Майкъл да стои и разговаря с друг мъж.

Този мъж бе доста по-възрастен от него и когато се обърна към нея, тя видя едно строго лице. Тя веднага разбра кой е: това бе бащата на Майкъл. От известно време насам Майкъл получаваше писма от баща си, който му искаше обяснения защо са го изхвърлили от Правния факултет и настояваше да се върне незабавно вкъщи. Майкъл й бе чел всяко от тези писма със смях и й бе казвал, че баща му бил от старото поколение, голям формалист. После бе хвърлял писмото в огъня, без нито веднъж да отговори. А сега той стоеше там, с израз на бито куче, и мълчеше безпомощно.

— Амбър — каза той най-сетне, — това е баща ми. Сър, мога ли да ви представя мадам Сейнт-Клер.

Сър Майкъл Годфри я гледаше, без да каже нищо, и след миг тя прекоси стаята, остави пакетите и простря наметалото върху един стол пред огъня. След като стори това, тя се обърна и видя, че двамата мъже продължаваха да я гледат и неодобрителният поглед на сър Майкъл Годфри я накара да почувства, че деколтето й наистина бе твърде дръзко, а лицето — много гримирано. Той се обърна към сина си:

— Това ли е жената, която издържате сега?

Амбър изпита неприятното чувство, че с нея се отнасят като с последна уличница.

— Да, сър.

Майкъл съвсем не бе така дързък пред баща си, както пред кръчмаря. Необузданият веселяк, който се напиваше всяка вечер и се забавляваше да чупи прозорците на заспалите граждани, сега бе отстъпил място на почтителния син, смутен и мрачен.

Сър Майкъл Годфри се обърна към Амбър:

— Мадам, опасявам се, че ще се наложи да потърсите другаде някой млад глупак, който да посреща разноските ви. Моят син се връща с мен на село и вие не ще получите повече нито стотинка от неговата неуместна щедрост!

Амбър му отвърна със студен поглед, като се сдържа да отговори язвително, защото си спомни всичко, което Майкъл й бе сторил и колко още можеше да й стори, ако реши да я уязви. С жест на ръката сър Майкъл посочи на сина си да излезе от стаята. Той се поколеба за миг, отправи умолителен прощален поглед към Амбър, обаче баща му го изтласка насила и излезе след него, като затръшна вратата. На Амбър й дожаля за Майкъл — явно в живота му щеше да настъпи печална промяна, — обаче съжалението й скоро отстъпи място на облекчение, а после — на нетърпеливо очакване на вечерта!

„Аз наистина имам щастлива звезда! — помисли си тя въодушевено. — Точно когато нямам нужда от него… той си отива!“

Амбър пристигна с малко закъснение и когато я заведоха в запазения салон на първия етаж, капитан Морган отвори широко вратата и я посрещна с въодушевление:

— Ето ви най-после! Колко мило от ваша страна, че дойдохте!

Очите му блеснаха от удоволствие, като я огледаха, и той й помогна да свали наметалото и маншона си, метна ги на един стол, после я хвана за ръка и я завъртя пред себе си.

— Прекрасна сте! Боже мой, вие сте най-славното създание, което съм виждал в живота си!

Амбър се засмя.

— Хайде сега, капитан Морган! Бек Маршал ми разказа, че е чувала и по-мили неща от вас.

Обаче тя чувстваше наслада от това възхищение и тръпка на топлота и удоволствие премина през тялото й, когато гледаше неговия израз. Много отдавна не бе виждала толкова влюбен мъж, всъщност откакто бе напуснала Меригрийн. И бе щастлива, че той оцени красивата й рокля, защото тя бе облякла най-хубавата и най-новата. Повечето от тия млади почитатели бяха твърде много заети със собствените си тоалети, за да забележат как е облечена жената, която ги придружава. Амбър бе в тоалет от яркозелено кадифе с разтворена отпред пола, драпирана върху фуста от черен сатен, със златни пайети. Освен това над слепоочията си бе вързала две панделки от черен сатен.

Той щракна с пръсти.

— По дяволите Бек Маршал. Тя не представлява нищо за мен, уверявам ви!

— Това казва всеки мъж за старата си любовница, когато е пожелал някоя нова.

Рекс Морган се засмя.

— Виждам, че вие притежавате толкова духовитост, колкото и красота, мадам. Истинско съвършенство.

В този момент се почука на вратата. Морган извика да влязат и се появи съдържателят и трима сервитьори, натоварени с похлупени блюда, ножове, лъжици, салфетки, чаши и две бутилки вино. Те поставиха блюдата, със замах вдигнаха капаците, за да прецени капитан Морган съдържанието им, и после излязоха. Амбър и Рекс седнаха на масата.

Имаше голяма купа с димяща супа от раци, добре препечен овнешки бут, фарширан със стриди и пържен лук, пилешки бутчета със златиста коричка и пудинг със счукани кестени и бит каймак. Седнали един до друг срещу камината с грейнала жарава почнаха да се хранят, като подхванаха непринуден, приятен разговор, наслаждавайки се на хубавите ястия и изпитвайки възхищение един от друг.

Той й каза, че имала най-пленителните очи в света, най-прекрасните коси, които е виждал някога, най-красивия бюст и най-хубавите нозе. Гласът му бе с тон на съкровена искреност, в която тя не можеше дори да се усъмни, и той я гледаше с откровено възхищение и нескрито пожелание. „Виж ти, той вече е безумно влюбен в мен!“ — помисли си Амбър очарована и си представи как на другия ден ще го разведе победоносно в гримьорната като питомна маймунка, вързана за верижка.

— Истина ли е — попита я той, когато почваха пудинга с кестените, — че ви подпомага някакъв студент по право?

— Боже всемогъщи! Кой ви каза това?

— Всеки, когото съм питал за вас. Вярно ли е?

— Разбира се, не! Господи! Да, признавам, че известно време споделях едно жилище с един млад човек, но това бе моят братовчед, който сега се върна у дома си, в Йоркшир. Небеса! Какво ли ще каже баща ми, ако научи какви лоши приказки се разправят тук за хората, и то без никакъв повод!

Тя го погледна с очи, широко отворени от възмущение.

— Той има късмет, че е само ваш братовчед. Иначе аз бих бил задължен да го предизвикам на дуел, за да се отърва от него. Но се радвам, че си е отишъл. Разкажете ми, коя сте вие? Откъде идвате? Всеки разказва различни истории за вас.

— Аз съм госпожа Сейнт-Клер и идвам от Есекс. Какво друго желаете да знаете?

— Какво правите в театъра? Вие нямате вид да принадлежите на този свят.

— Така ли? На мен пък друго са ми казвали.

— Не искам да кажа това. Вие имате вид на благородна дама.

— О! Ами…

Тя го погледна косо, докато той наливаше шампанско.

— За да ви кажа истината — аз наистина съм.

Тя пое чашата, която той й подаде, облегна се в стола и започна да му разправя онази история, която бе съчинила почти откакто бе пристигнала в Лондон и която разкрасяваше всеки път, когато й хрумнеше нещо ново:

— Аз съм от старо и почтено семейство, което притежаваше големи имения в Есекс. Обаче те разпродадоха всичко, за да помогнат на Негово величество през време на войната. Тогава, когато един отвратителен стар граф поиска ръката ми, моят баща настоя да приема предложението, за да му помогна по този начин да си поправи положението. Но понеже аз не желаех да взема този стар пръч, баща ми се разсърди и ме заключи вкъщи. Аз успях да избягам и пристигнах в Лондон. Естествено промених си името… всъщност не съм госпожа Сейнт-Клер.

Тя му се усмихна над чашата доволна да види, че той явно повярва.

Тогава той стана, приближи столовете до тлеещия огън и седнаха един до друг. Амбър вдигна нозе, опирайки стъпала на ръба на камината, а полите и се плъзнаха над коленете, разкривайки краката й, обути в черни копринени чорапи с дантелени жартиери. Той взе ръката й в своята и те седяха така, съвършено спокойни и мълчаливи, но усещайки как в тях се надига желанието.

„Какво да правя? — питаше се тя. — Ако се съглася, той ще ме вземе за уличница… а ако откажа, той може повече никога да не дойде.“

Накрая тя се обърна към него и срещна погледа му — напрегнат и сериозен, блеснал от желание. Той протегна ръка, обви я около кръста й и бавно я привлече към себе си, а тя се плъзна на коленете му. Поколеба се за миг, после сведе лице към неговото и усети устните му да се притискат към устата й — топли, влажни, пламенни. Ръката му се вдигна към гърдите й и тя долови тежките удари на сърцето му, притиснато до нейното. Кръвта й се разбушува, изпълвайки я с пламенна, нетърпелива страст — тя усети, че се предава, но нямаше никакво желание да се възпре.

Той коленичи пред нея, а тя внезапно скочи и изтича към тъмния прозорец, като скри лицето си в ръце. Той веднага я последва и я прегърна. Гласът му зашепна умолително и когато устните му докоснаха врата й, тръпки пробягаха по гърба й.

— Моля ви, скъпа моя, не ми се сърдете! Аз ви обичам! Кълна ви се. Това е истината. Аз ви желая!

Пръстите му се вкопчиха в раменете й, а гласът му бе пресипнал от вълнение.

— Моля ви, Амбър моля ви! Няма да ви сторя зло… Нищо лошо няма да стане… Елате! — И той я обърна с лице към себе си.

Амбър се освободи от него и нейният поглед беше безразсъден, а лицето — пламнало.

— Вие имате погрешно мнение за мен, капитан Морган! Аз може да работя в театъра, но това не значи, че съм уличница. Горкият ми баща би умрял от срам, ако узнае, че дъщеря му се е отдала на грешен живот. А сега ме оставете…

Тя мина бързо край него, за да вземе наметалото си, и когато той я пресрещна и хвана за ръка стиснал челюсти и с тежък поглед, тя извика предупредително:

— Внимавайте, сър! Аз ме съм една от вашите доброволни плячки!

Тя се обърна, взе наметката си и маншона, сложи си ги и се отправи към вратата.

— Лека нощ, капитан Морган. Ако ми бяхте казали защо ме каните, щях да ви спестя разноските за вечерята!

Тя го погледна високомерно, обаче студеното, гневно изражение, на лицето му я разтревожи.

„Ето на! — помисли си тя. — Ако той наистина ме обича, аз провалих всичко.“

Той я гледаше с вдигнати вежди и устните му леко се извиха, но когато тя хвана дръжката на вратата, той прекоси стаята и застана до нея.

— Не си отивайте така, госпожо Сейнт-Клер. Съжалявам, ако съм ви обидил. Бях чул… Няма значение! Обаче вие сте дяволски пленителна жена. Човек трябва да е от лед, за да не ви пожелае, а откровено казано, аз не съм такъв! — Той се усмихна. — Позволете ми да ви изпратя до дома ви.

След това тя се срещаше с него често, обаче не в театъра, тъй като още не бе сигурна в него, а и не искаше да даде възможност на Бек да й се подиграе. Бек междувременно продължаваше да се перчи и хвали с вниманието му към нея, показваше на Амбър подаръците си от него и й разказваше интимни подробности от срещите си с него. Амбър също получаваше някои подаръци: изящни черни дантелени чорапи от Франция, жартиери с малки диамантени закопчалки, маншон от златен брокат, поръбен с черна лисица — но тя се държеше загадъчно и не издаваше благодетеля си.

Тя прилагаше всички хитрини, които познаваше — а те бяха вече доста, — за да разпали неговото желание. Обаче всеки път, когато той смяташе, че вече ще успее, тя го отблъскваше, като отново настояваше, че е почтена жена, за нейно щастие той не предполагаше, че такова поведение е точно обратното на добродетелност. Понякога той изръмжаваше, че тя е ужасна флиртаджийка, и беснееше, като се кълнеше, че повече никога няма да я погледне. Друг път стоеше и я умоляваше настойчиво, истински отчаян и накрая си тръгваше сломен. Но всеки път се връщаше.

Докато най-сетне една вечер, с изпито лице и изкривена връзка, той се свлече в един стол и простена:

— Какво, по дяволите, искате? Не мога повече да продължавам така! Целият съм изопнат като струни на цигулка!

„Най-сетне“ — помисли си тя с облекчение. И въпреки че минута преди това се чувстваше уморена, обезсърчена и по-малко от всякога склонна към добродетелност, сега тя се засмя, стана и отиде пред огледалото, за да приглади косите си.

— Бек разправя съвсем друго. Дори днес ми говори как сте били снощи при нея, та едва ли само за един миг може толкова да се разпалите.

Той направи гримаса като смъмрен хлапак.

— Бек само се хвали! Отговорете ми! Какво очаквате от мене? Какво желаете? Брак ли?

Тя знаеше, че той много се опасява да постави този въпрос, защото като повечето други младежи никак не мечтаеше да се ожени и все едно дали бе повярвал или не на историята й за нейното аристократично семейство, той нямаше да се ожени за актриса.

— Брак ли? — повтори тя с подигравателно учудване, като го наблюдаваше в огледалото. — От самата дума ми се повдига. Коя жена със здрав разум желае да се омъжи?

— Всяка жена, струва ми се!

— Едва ли би поискала, ако някога се е омъжвала.

Тя се обърна и го погледна сложила ръце на хълбоците.

— Боже мой! Да не сте омъжена?

— Не, разбира се, че не! Но аз не съм сляпа. Имам си своите малки наблюдения. Какво е съпругата, моля ви се? Мъжете в наше време се отнасят с нея по-зле, отколкото с куче. За тях тя не става за нищо друго, освен да гледа отрочетата… и да им служи за контраст на любовницата. Жената надува корем всяка година, а любовницата получава парите и вниманието. Да бъда съпруга! Не и за хиляда лири! Не и аз!

— Добре! — каза той явно облекчен. — Не. Вие говорите действително като разумна жена. Но пък и нямате вид, че копнеете да бъдете метреса. Едва ли мечтаете да останете за цял живот такова нищожно нещо, каквото е една девственица? Това не е достойно за жена като вас!

— Казала ли съм, че имам такова намерение? Ако мъжът, когото обичам, ми направи подходящо предложение, уверявам ви, че ще си помисля.

Той се усмихна.

— Добре! Почнахме да стигаме донякъде най-после. И какво разбирате под подходящо предложение, моля?

Тя облегна лакът на камината, застанала на един крак, а другият й бос крак се подаде изпод атлазената роба и започна да брои на пръсти:

— Бих искала издръжка от двеста лири годишно, жилище по мой избор, камериерка, хубав малък екипаж с четири коня… и разбира се — кочияш и лакей… и позволението да остана в театъра.

Тя нямаше никакво намерение да напусне сцената, защото там именно го бе срещнала и се надяваше да намери друг един ден, и то по-важен покровител.

— Вие се оценявате дяволски скъпо.

— Нима?

Тя се усмихна и леко разтърси рамене.

— Ами… високата цена, както знаете, предпазва от лоша компания.

— Ако приема вашата цена, ще се надявам тя да ви предпазва от всякаква друга компания освен моята.

Амбър загуби няколко дни да търси жилище, което й харесва, и през цялото си свободно време извън театъра тя обикаляше града с наемен екипаж. Най-сетне откри три стаи на третия етаж в „Синия балкон“, в модния квартал на Дръри лейн, близо до Стренд. Наемът бе висок — четиридесет лири годишно, но капитан Морган го предплати.

Всичко бе според последната мода, отразяващо лекия, весел и пъстър вкус на новото време. Салонът бе облепен с изумруденозелена дамаска, мебелиран с френски масички, кресла от орех, някои от които позлатени — твърде различни от тежките дъбови мебели, които бе свикнала да вижда по странноприемниците. Един голям орехов диван бе покрит със зелени възглавници, украсени със златни ресни, и по стените имаше няколко огледала с рамки, лакирани в златно и зелено. Тя веднага реши да си поръча портрет и да го закачи над камината, както бе видяла в дома на една друга актриса, издържана от един лорд.

Стените на трапезарията бяха покрити с китайски тапети, ръчно изрисувани с божури и хризантеми, заобиколени с пъстроцветни птици и пеперуди. Столовете и креслата бяха с дебели възглавници, в яркозелена тапицерия. В спалнята тапетите по стените бяха също от златистозелена дамаска. Там имаше параван с пет крила — две червени и три зелени, а по столовете имаше възглавници на зелени и червени райета.

— О! — извика Амбър, когато капитан Морган отиде с нея да види апартамента и се съгласи да го наеме. — Много благодаря, Рекс! Нямам търпение да се пренеса тук.

— И аз също! — каза той.

Обаче тя го шляпна, после се усмихна.

— Е, Рекс… спомнете си какво ми казахте! Обещахте ми, че ще почакате.

— Вярно е! Но, за бога… не за много време.

Тя настоя да получи издръжката си в предплата и след като я получи, отиде при Шедрак Нюболд — тя бе запомнила името му, което Брус Карлтън й бе казвал — и вложи парите си при него с шест на сто лихва. После двамата намериха в Коу лейн от втора ръка една каляска, която, макар и малка, бе току-що лакирана и в добро състояние: блестящо черна, с червени колелета, поводи и такъми. Рекс купи четири красиви черно-бели коня. Кочияшът и лакеят се казваха Темпист и Джеремая и тя поръча за тях по една червена ливрея, обшита със сребърни ширити.

Тя нае камериерка с посредничеството на една стара жена, която й препоръча госпожа Скрокс. Увериха я, че била честно момиче, скромно и добре възпитано, което умее да крои, да шие и да чисти, не се излежава в леглото, не ходи да бъбри със съседите и не ходи небрежно облечено. Камериерката беше грозновата, с раздалечени зъби и лице, обсипано с лунички. Казваше се Прюданс[1] — име, което Амбър не хареса, защото й напомняше простодушната, наивна Хонър[2] Милс, която с двама крадци се бе свързала, а те я ограбиха. Обаче младото момиче така силно желаеше да й се понрави и, изглежда, толкова се измъчваше при мисълта, че няма да бъде наето, та Амбър го взе.

Първата вечер в новото жилище Амбър и Рекс поръчаха от близката „Кръчма на Розата“ една изискана вечеря и отвориха бутилка шампанско. Но едва бяха изпили половината, и той буйно я взе на ръце и я занесе в спалнята. Въпреки страстта си той бе нежен и внимателен, желаеше както той така и тя да получи наслаждение, и Амбър помисли, че това много повече прилича на брачна нощ, отколкото жалкия опит, който бе имала с Люк Чанъл. За първи път от години насам тя се почувства изцяло и напълно задоволена, защото Рекс притежаваше същата смесица от опит, енергия, овладяна сила и инстинктивно разбиране като лорд Карлтън.

„Има огромна разлика — каза си тя — между това, да бъдеш любовница на един мъж или негова съпруга“. Според нея тази разлика беше напълно в полза на първата.

 

 

На другия ден след обяд, Амбър завари гримьорната на актрисите да бучи като раздразнен кошер, а Бек Маршал беше центърът на шумното възмущение. Тя веднага разбра, че са чули за нея и Рекс. Въпреки възмутените и ледени погледи, които всички едновременно отправиха към нея, тя влезе бавно в стаята, като сваляше ръкавиците си с най-невъзмутим вид. Скрокс веднага се приближи към нея и по старото й, грозно лице се изписа самодоволна усмивка.

— По дяволите, госпожо Сейнт-Клер — каза тя и дебелият й прегракнал глас надделя над гълчавата в стаята, — но страшно ми беше приятно да чуя за вашето щастие.

Тя се наведе, лъхвайки на ракия и развалена риба, и я сръга в ребрата:

— Когато онзи ден ме попитахте къде да си потърсите камериерка, аз си казах: Охо! Госпожа Сейнт-Клер си е намерила някого, бас държа. Но, честна дума, никога не бих отгатнала, че това е капитан Морган!

Тя се изкикоти, сръга я пак и посочи с палец възмутената група.

Скрокс бе поела от Амбър наметката, ветрилото и маншона и сега й помагаше да си съблече роклята.

— Както и никой от останалите, доколкото виждам — промърмори Амбър и вдигна многозначително едната си вежда, докато свличаше фустите.

— Фу! Да бяхте видели изражението на госпожа Сополанка, като чу новината! — Тя се изсмя с цяло гърло, разкривайки беззъба паст, и запляска по дебелите си бедра. — Честна дума, изглеждаше като отровена.

Амбър се усмихна, свали гребенчетата, които държаха страничните букли, и разтърси глава. После погледна Бек, тя извърна глава и погледите им се срещнаха. Те останаха така един дълъг миг: Амбър — ликуваща и подигравателна, а Бек — разтреперана от гняв. После Бек се врътна и вдигна ръка, за да покаже на Амбър среден пръст. Амбър се разсмя високо от това и взе черната перука, която носеше в ролята на Клеопатра от Шекспировата трагедия, и я нахлузи върху блестящата си копринена коса.

Тя се познаваше добре и усещаше, че ролята на египетската царица не и отговаряше, тя подхождаше много повече за Ан Маршал — но тази идея бе на Том Килигрю. С черна перука, с удължени от черен молив очи, рокля без ръкави, обшита с пайети, която едва покриваше гърдите й, а копринената алена пола стигаше до колената й — с този си вид тя бе пълнила залата от десет дни насам. Повечето от пиесите се ограничаваха с три или четири представления, защото много малка част от населението на Лондон посещаваше театъра. Обаче мнозина младежи идваха да се възхищават на тази Клеопатра за четвърти или пети път. Те бяха свикнали да виждат разголена женска гръд, но не бедра и нозе. Всеки път, когато тя излизаше на сцената, се чуваха подсвирквания, шепоти и дръзки коментари. Обаче ложите оставаха празни, защото, както се говореше, дамите протестирали против неприличието на подобно представление.

Амбър очакваше неприятности и се беше подготвила за тях, обаче въпреки напрежението, което се носеше във въздуха, пиесата мина както обикновено до последната сцена от последното действие. Докато очакваше в едната страна на сцената времето за своята реплика, Бек и Ан Маршал застанаха до нея — Бек от дясната й страна, Ан малко по-назад. Амбър погледна Бек небрежно и продължи да следи сцената, където съдът решаваше съдбата на Клеопатра.

— Е, мадам — каза Бек, — позволете ми да ви поздравя за бързия ви напредък, казаха ми, че занапред сте щели да бъдете в тежест само на един мъж.

Амбър й хвърли бърз поглед и отговори с досада:

— Боже мой, мадам, вие би трябвало да се отнесете до вашия аптекар, защото позеленявате!

В този миг тя усети силно бодване и гневно се обърна, преди да има време да протестира, дойде Моун, сбута ги и ги изпрати на сцената. Заобиколена от Бек и от Мери Кнеп, Амбър се яви на сцената и произнесе с висок и ясен глас:

И в свойто отчаяние вече

предвиждам по-добър живот…

С изключение на лудото оживление в залата последната сцена премина както обикновено: диалогът на Клеопатра с Цезар, нейното решение да сложи край на живота си, опитът за самоубийство на Ирас и най-сетне жестът на Клеопатра, която сграбчва картонената змия и се обръща към нея с драматичен глас:

О, нека твоят остър зъб завинаги прекъсне

на тоз живот оплетения възел. Ти, бедни

и отровни глупчо!…

И докато Бек като вярна служителка, която не е в състояние да понесе смъртта на своята господарка, тичаше отчаяно по сцената, а Амбър приближи змията до гърдите си — чу се един младеж да казва:

— Шест пъти гледам това представление, тая усойница едва ли има повече отрова!

Амбър стисна зъби и затвори очи, сякаш обладана от силна болка. Обаче тя не вземаше трагичната си роля сериозно и едва се въздържаше да не се разсмее.

След като остана за миг неподвижна, тя започна бавно да се извива в предсмъртна агония. Обаче насред действието бе спряна от внезапен смях, който обхвана цялата зала — от ложите до галериите, изпълни театъра до тавана и сякаш бликаше от всички страни едновременно и се стоварваше върху нея почти с физическа сила.

Съзнавайки смътно, че този смях се отнася до нея, Амбър се обърна бързо и опипа с ръка гърба си. Тя очакваше да открие, че роклята й е разпрана, обаче пръстите й напипаха късче картон, който тя дръпна и захвърли с гняв в залата. Пред нея, над нея, около нея всички лица бяха разкривени от смях, сякаш безкрайна гледка от отворени уста, а чираците от галериите започнаха да тропат с крака и да пеят:

А задничето мое,

любителю, е твое.

Петаче предложи

и мене ти вземи!

По цялата сцена зазвъняха монети и я улучваха, долитайки от всички страни. Мъжете се бяха качили по столовете и ревяха с пълно гърло. Дамите бяха сложили маските си, но се люлееха от смях. Целият театър се заливаше от смях, а не бяха изминали тридесет секунди от злополучното обръщане на Амбър.

— Мръсна кучка! — изръмжа Амбър през зъби. — Ще ти счупя главата за това.

Бек побягна с истеричен кикот и тъй като завесата се спускаше, Амбър се затича след кея и викаше:

— Върни се! Върни се, ако смееш, подла страхливке!

Скрита зад кулисите, Ан протегна крак да я спъне, но Амбър го прескочи, блъсна я от пътя си и продължи преследването. Както бягаше по дългия тъмен коридор, Бек се обърна, преди да влезе в гримьорната, и изпищя, като видя, че Амбър е тъй близо. Тя се хвърли в стаята и затръшна вратата. Но преди да заключи, Амбър блъсна вратата и връхлетя вътре. Тя светкавично заключи и се нахвърли върху Бек.

Те се дращеха и хапеха, пищяха, ритаха се и се удряха с юмруци, търкаляха се по пода. Скоро леките им костюми се разкъсаха. Перуките им се разлетяха, черният грим от очите им се размаза по лицата им и по бузите, по ръцете и гърдите им се явиха кървави драскотини. Обаче яростта им бе такава, че не виждаха, не чуваха, не усещаха нищо.

Зад вратата се натрупа тълпа, която блъскаше и викаше да й отворят. Скрокс куцукаше около двете жени, като се пазеше от ударите и насърчаваше госпожа Сейнт-Клер. По едно време тя се надвеси твърде ниско и Бек я ритна силно в корема, което я повали на пода останала без дъх, стенеща.

От носа на Амбър течеше кръв и гърлото й се раздразни от погълнатата кръв. Най-после тя успя да надвие Бек и почна да я удря с юмруци по лицето, докато другата се защитаваше със зъби и нокти. Те бяха в това положение, когато най-сетне Скрокс успя да отвори вратата и половин дузина мъже се втурнаха да ги разтърват, издърпаха Амбър и избутаха на другата страна Бек. Двете жени рухнаха от внезапно нервно изтощение и не оказваха никаква съпротива. Бек истерично заплака и изричаше несвързан поток от обвинения и ругатни.

Амбър се бе проснала върху дивана покрита с наметалото на Харт, а Скрокс миеше раните й и мърмореше въодушевено поздравления. Амбър започваше да усеща парлива болка от раните. Носът й беше изтръпнал и подпухнал. Едното й око почна да се затваря.

Тя смътно долови ядосания глас на Килигрю:

— … посмешище на целия град, проклети кучки! Няма да посмея повече да представя тази пиеса! Отстранявам ви за две… не, за три седмици, дявол да го вземе! Аз или ще установя дисциплина сред вас, нагли създания, или ще ви дам да разберете! А костюмите ще възстановите на свои разноски!

Гласът продължаваше, но Амбър, затворила очи, отказваше да слуша. Имаше късмет, че Рекс, който служеше в конната гвардия на Негово величество, тази вечер бе на служба в двореца.

Въпреки всичко, когато след принудителната отпуска се върна в театъра, тя установи, че останалите жени, без да я обичат повече или пък да й завиждат по-малко, я приемаха вече като своя. Имаше известно напрежение, когато се срещнаха с Бек за първи път в гримьорната, но се задоволиха да си разменят по един поглед и по един хладен поздрав.

Няколко дни по-късно Скрокс наметна загадъчно на Амбър капюшон от синьо кадифе, подплатен с кожички, който някаква видна дама била подарила щедро на театралния гардероб. На Амбър не й отиваше синьо и тя знаеше това.

— Благодаря много, Скрокс — каза тя. — Но по-добре го дайте на Бек. Подхожда на роклята й.

Бек, която си обуваше чорапите на няколко крачки встрани, я чу и изненадана вдигна глава.

— Защо на мен? Моята роля е толкова малка.

Килигрю бе изпълнил заплахата си и никоя от тях не получи ролята, която им подобаваше.

— Тя е толкова голяма, колкото и моята — настоя Амбър. — А от друга страна, аз получих една нова фуста.

Все още недоверчива, Бек прие и благодари.

В пиесата те играеха ролите на две млади жени, суетни, близки приятелки, и внезапно по време на първото действие те се почувстваха привлечени една към друга. На края на представлението всички се учудиха, като ги видяха, че се връщат от сцената хванати под ръка и разговарят весело. След това те станаха също такива добри приятелки, както бяха повечето от жените, и Бек флиртуваше с капитан Морган, когато той идваше зад кулисите, макар да знаеше — както и Амбър, — че от това няма да излезе нищо. То бе просто проява на добро разположение.

Бележки

[1] Благоразумие (англ.).

[2] Чест (англ.).