Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (20)

XIX

Амбър отключи вратата и се затича през две стъпала. Бързаше да се погледне в огледало, защото бе сигурна, че много се е променила. Тя бе стигнала почти догоре, когато вратата на нейния апартамент рязко се отвори и се появи Рекс. Светлината идваше зад гърба му и тя не успя да види изражението му, обаче по гласа му разбра, че той е ядосан.

— Къде, по дяволите, беше? — попита той. — Два и половина е, след полунощ.

Изненадана, Амбър спря и го погледна, сякаш беше непознат натрапник. После вдигна високомерно брадичка, опита се да мине покрай него, без да проговори, но той я хвана за китката и я дръпна към себе си. В очите му долови онзи опасен блясък, който познаваше от миговете, когато се събуждаше ревността му.

— Отговорете ми, малка блуднице! Представлението в Уайтхол свърши в единадесет часа! С кого бяхте досега?

В продължение на един дълъг миг те се наблюдаваха безмълвно, после Амбър се намуси и потръпна.

— Причинявате ми болка, Рекс! — простена тя.

Лицето му се отпусна и след кратко колебание той освободи ръката й. Но докато тя се опитваше да отмине, от маншона й изпадна тежка кесия и звънна на пода. Звукът беше отчетлив и ясен — това можеха да бъдат само пари. Двамата сведоха поглед, а когато Амбър вдигна глава, видя, че той е присвил очи, блеснали от гняв, вратните му жили бяха изпъкнали.

— Проклета развратница! — каза тихо той.

Внезапно я сграбчи за раменете и я разтърси все по-силно, докато главата й се залюля, сякаш щеше всеки миг да се откъсне.

— Кой беше? — викаше Рекс. — С кого си спала? Казвай или, за бога, ще ти скърша врата!

— Рекс! — извика умолително тя.

Но щом той я освободи, тя се съвзе и се усети на свой ред обхваната от безразсъден гняв.

— Бях с краля! — изкрещя му право в лицето. — Ето къде бях! — И като разтриваше шията си, промърмори: — Е, какво ще кажете?

Той я изгледа продължително, отначало сякаш не вярваше, после съзря как в него бавно изгаснаха надеждите и доверието.

— Не сте били — каза накрая, — не ви вярвам!

Тя вдигна ръце да оправи разхлабения си кок и му отправи жестока, надменна усмивка.

— Нима!

Но той вече бе повярвал и тя разбра това.

Без да каже повече дума, той се обърна, взе плаща и сабята си от стола и прекоси стаята. Преди да излезе, й отправи последен поглед, изпълнен с презрение и отвращение, които тя посрещна студено, само с вдигнати вежди. Когато вратата се тръшна шумно зад него, тя щракна с пръсти, завъртя се леко на токчетата си и се затича към огледалото в спалнята.

Жена, която току-що е имала любовна среща с крал, положително не изглежда вече като простосмъртна. Очакваше да види около главата си сиянието на някакъв ореол и бе разочарована, че не намери никаква разлика, освен дето косите й бяха разрошени, а под очите си забеляза тъмни кръгове от умора.

„Все пак не съм същата — каза си тя победоносно, — вече съм нещо. Аз съм била с краля.“

На сутринта отпрати Нан, която се опитваше да я събуди, обърна се по корем в леглото и заяви, че ще спи, докогато си иска, и че репетицията може и без нея. Събуди се напълно чак по обяд, когато репетицията отдавна бе отминала. Прозина се, протегна се, отхвърли тежките драперии, от които й беше толкова задушно, че бе потънала в пот. После изведнъж напипа под пухения дюшек кесията с парите и ги изсипа върху възглавницата, за да ги преброи. Бяха петдесет лири. Само като си помислиш: петдесет лири като подарък за най-голямата чест, която може да се окаже на една жена!

Преди да отиде в театъра, тя взе парите, за да ги вложи при Шедрак Нюболд, и затова пристигна в театъра чак след два часа. Както очакваше, появата й в гримьорната предизвика сензация. Всички жени започнаха да й говорят едновременно. Бек се затича при нея и я прегърна.

— Амбър! Помислихме, че няма да се върнете вече! Бързо, разказвайте… Умираме от желание да чуем! Как беше?

— Колко ви даде?

— Какво каза?

— Колко време бяхте там?

— Какво направи той?

За пръв път крал Чарлс бе повикал актриса и чувствата им се раздвояваха между личната ревност и професионалната гордост. И над двете обаче стоеше любопитството.

Амбър не чакаше да я молят и отговори подробно. Тя описа покоите на Едуард Проджърс, където бе приета първоначално, после появата на краля в брокатовата му роба, новородените кученца, които спяха до майка си на кадифена възглавница край огъня. Разказа им, че кралят бил така добър, непринуден и учтив, сякаш тя е истинска високопоставена лейди. Но тя не спомена, че щеше да припадне от страх, а само намекна, че той й бе дал най-малко хиляда лири!

— Кога пак ще ходите? — попита накрая Бек, докато Скрокс помагаше на Амбър да се разсъблече.

— О — отвърна тя небрежно, — скоро навярно. Може би следващата седмица.

Чувстваше се самоуверена, защото въпреки че бе прекарала с него не повече от час, тя си тръгна с чувството, че е била жената, която му се е понравила най-много. Изобщо не й хрумна, че и другите му любовници могат да си мислят същото.

— Е, мадам? — Това бе гласът на Том Килигрю, студен и язвителен, който си пробиваше път към нея. — Значи дойдохме най-после?

Амбър го погледна изненадана и му се усмихна дружелюбно. Тя бе решила да се държи както обикновено, въпреки промененото си положение, във всеки случай докато се почувства по-уверена на новото си място.

— Малко закъснях — каза тя, като провираше глава в роклята, която Скрокс й подаваше.

— Не бяхте на репетицията тази сутрин, мисля?

— Не. — Пъхна ръце в ръкавите и докато Скрокс теглеше, главата й отново се показа. — Но това няма значение. Играла съм тази роля десетина пъти и я знам достатъчно добре и без репетиции.

Взе едно огледало и обърна лице към светлината, за да огледа грима си, избърса петънцето червило от бузата си, размазало се, докато се бореше с роклята.

— С ваше позволение, мадам Сейнт-Клер, аз решавам кой да репетира и кой не. Вече дадох вашата роля на Бек Маршал… не се съмнявам, че ще можете да играете добре ролята на проститутката и без репетиция.

Разнесе се общо кикотене. Амбър отправи бърз поглед към Бек и видя на лицето й тържествуващ лукав блясък. Тя беше на път да избухне, да се разкрещи, че или ще играе своята роля, или ще напусне, обаче благоразумието надделя.

— Но аз си знам ролята! Знам всяка реплика дори без да съм я репетирала! А другите роли са малки за мен.

— Възможно е, мадам, ала онези, които са много заети другаде, трябва да се задоволят с малки роли или да останат без никакви.

Той огледа усмихнатите и развълнувани лица, които издаваха твърде зле прикрито злорадство.

— Съветвам и останалите да не забравят това, в случай че и някоя друга глава се завърти от вниманието на височайши особи. Довиждане.

Той се обърна и излезе от стаята.

Амбър бе разярена, че бе дръзнал да се отнесе така с нея, но се утешаваше със заканата да му го върне един ден. „Ще му отнема позволителното и ще го изхвърля от театъра — ето какво ще сторя!“ Обаче пред другите тя се задоволи да свие рамене и да нацупи устни.

— Фу! Много ме интересува! Та кой иска да остане актриса?

Обаче колкото изтичаха дните, немилостта, в която бе изпаднала, не бе облекчена от ново внимание на краля. Тя продължаваше да играе малки роли… и очакваше нова покана. Напомняха й, че е била повикана само веднъж и че очаква настойчиво нова покана. Другите жени, дори някои от актьорите и обожателите й, които я посещаваха в гримьорната, всички знаеха това и насмешливо я закачаха. От ден на ден те ставаха все по-дръзки. И Амбър, макар да им отговаряше със смях или изричаше някаква дързост, се чувстваше обезсърчена, разочарована и нещастна.

Отначало в своята самонадеяност тя сметна, че Рекс повече не я интересува, но той скоро започна да й липсва. Около седмица след кавгата Бек й сподели, че той е подарил диамантен пръстен на мадам Норис от съперничещия театър и според нея й предложил да я издържа.

— И защо ми го казвате? Какво ме интересува дали той раздава диаманти на всяка срещната развратница от Уайтстоун парк.

Но това бе само перчене.

Постепенно си даваше сметка, че Рекс Морган имаше много по-голямо значение за нейното щастие, отколкото бе подозирала. Преди не бе го осъзнавала, но сега знаеше, че той я бе закрилял от всякакви неприятности. Младите глупаци, които се влачеха в гримьорната, например никога не биха дръзнали да й досаждат, както правеха сега. Без него тя се почувства внезапно потопена в един суров и труден свят, който я ненавиждаше и й желаеше само злото. Там нямаше нито добро, нито съчувствие, а всички се радваха на неудачите й, наслаждаваха се на нейните унижения и се забавляваха с нейния зле прикрит яд и провал.

Отново й се искаше никога да не бе срещала лорд Карлтън и да не бе идвала в Лондон.

Дори на десетия ден Нан оставаше оптимистка. Тя изнамираше повече оправдания, отколкото сам кралят би могъл да измисли за своята заетост.

— Не падайте духом, мадам — казваше тя. — Да бъдеш крал — това отнема цялото ти време.

Обаче Амбър отхвърляше всяко утешение. Сгушена в едно кресло пред камината, тя мърмореше кисело:

— О, глупости, Нан! Знаеш колкото мен, че ако му бях направила впечатление, той отдавна щеше да ме повика.

Нан седеше на стола до нея и бродираше цяла градина цветя върху бледозелен сатен, от който искаше да направи фуста за Амбър. Тя въздъхна леко, не пожела да отговори, защото сама бе започнала да губи вяра. Когато обаче след няколко минути чу да се чука на вратата, тя живо скочи и изтича през стаята.

— Ето! — извика тържествуваща. — Това трябва да е той!

Амбър хвърли поглед през гърба на креслото си, очакваше да види някой от своите обожатели или Харт, или Кайнестън. Нан нетърпеливо отвори вратата и тя забеляза непознат младеж, облечен в ливрея, чу го да пита:

— Мадам Сейнт-Клер?

— Аз съм мадам Сейнт-Клер. — Амбър скочи и се затича към вратата. — Какво обичате?

— Идвам от страна на мистър Проджърс, мадам. Моят господар ви изказва своите почитания и пита бихте ли желали да го почакате при него тази вечер в единадесет и половина часа?

Това бе кралската покана!

— Да! — извика Амбър. — Разбира се, че ще отида!

Взе една монета от масата и му я подаде, а щом той излезе, тя се хвърли на врата на Нан.

— О, Нан! Той ме харесва. Той ме помни. Представи си само! Довечера отивам в двореца.

Внезапно млъкна, направи сдържан поклон и каза:

— Мадам Сейнт-Клер? Моят господар ви изказва своите почитания и пита бихте ли желали да го почакате при него тази вечер.

Затанцува из стаята, смееше се радостно, после изведнъж спря и лицето й стана сериозно.

— Какво ще облека?

Бъбрейки въодушевено, двете жени изтичаха в спалнята. Часовникът на камината показваше девет часа.

Този път бе по-уверена от всякога, че той я харесва.

Голяма част от нейната стеснителност и страхопочитание бяха изчезнали, те се смяха и разговаряха като стари приятели. „Това е — мислеше си трепетно тя — най-очарователният мъж, когото съм срещнала след лорд Карлтън.“ Когато си тръгна, той ласкаво й подхвърли, както предишния път:

— Лека нощ, мила моя, бог да ви благослови! — И с едно приятелско потупване отзад й даде друга пълна кесия.

Темпист и Джеремая я чакаха пред Холбайн Гейт, потеглиха бързо към къщи, весело дрънчаха и гърмяха в нощта. Каляската още не бе завила по Стренд, когато от тъмното към тях се хвърлиха група конници. Преди Амбър да разбере какво става, Темпист бе свален от седалката си, а Джеремая проснат на земята. Конете започнаха да цвилят и да се изправят на задните си крака. Амбър се озърташе уплашено, чудеше се какво да прави, когато вратичката рязко се отвори. Един човек с маска на лицето я хвана за китката и взе да я тегли навън. Тя изпищя и опита да се бори, макар и да разбираше колко е безполезно. Той грубо я разтърси.

— Престани! Няма да ти сторя нищо. Дай ми само кесията от Негово величество! Бързо!

Амбър се помъчи да го ритне и да измъкне ръката си от пръстите му. Докато се навеждаше да захапе ръката му, той я блъсна така силно, че тя отлетя, просна се на пода на каляската и едва тогава забеляза лунната светлина да блести върху дулото на пистолет.

— Дай ми тая кесия, мадам, или ще те убия. Нямам време за номера.

Амбър още се колебаеше, надяваше се да й се притекат на помощ, но когато почувства близостта на пистолета, извади кесията от маншона си и я хвърли на своя нападател. Той я хвана във въздуха, отдръпна се и се поклони. Преди да се затвори вратичката, тя чу тържествуващ женски смях и един глас й извика:

— Много благодарности, мадам. Вашата щедрост ще бъде оценена. Обещавам ви, че тези пари ще бъдат използвани за добра цел.

Вратичката се тръшна и отекна тропот на конски копита, които свърнаха назад и препуснаха в галоп по Кинг стрийт към двореца.

Амбър остана за миг неподвижна, зашеметена. „Този глас! — помисли си тя. — Чувала съм го някъде преди!“ Изведнъж си спомни: това бе същият остър, нападателен глас, същият смях, които бяха отзвучали една вечер пред Роял Сарасин… Беше Барбара Палмър!

Това бе последното посещение на Амбър в Уайтхол.

Всички знаеха, че кралят обича да живее в мир и спокойствие и нищо не можеше да му ги развали така, както острият, отровен език на една ревнуваща жена. За щастие на Амбър кралят бе заявил според слуховете, че е очарован от мадам Сейнт-Клер, но не дотолкова, че да пожертва своето удобство. Именно това я спаси. След като в продължение на няколко дни се нахвърляха на нея, подобно на зли мухи, клюкарите се измориха и си намериха друга жертва. След петнадесетина дни животът пое обикновения си ход. Всички — с изключение на Амбър — забравиха, че кралят някога я бе приемал в покоите си.

Но тя не забравяше и не се опитваше да забрави това. Поддържаше новата си омраза към Барбара Палмър така грижливо, както и старата. „Един ден — обещаваше си тя — ще я накарам да съжалява, че се е родила. Ще намеря начин да я смажа, дори това да бъде последното ми дело на земята.“ С наслада тя си представяше своето отмъщение, но тази представа, както всичко, което не можеше да види или да пипне, скоро бе отпратена в потаен кът на мозъка й, за да бъде съхранена и намерена, когато й потрябва.

Тази вечер тя прекара приятно в компанията на десетина гости, мъже и жени, които бе поканила на вечеря. След като се сбогуваха, остана сама пред покритата със съдини маса и пода, обсипан с бадемови черупки, кори от плодове и скъсани карти за игра. Въргаляха се винени бутилки и чаши с лепкава утайка на дъното, въздухът беше замъглен от цигарен дим, всички мебели бяха разхвърляни.

Докато Нан раздигаше, Амбър застана гърбом пред огъня и повдигна поли, за да стопли краката си. Бе средата на декември и земята бе покрита със сняг — за първи път от три години насам. Дори Темза бе замръзнала. Двете побъбриха небрежно за това, кой какво беше казал вечерта, дали еди-коя си дама има връзка с един или с друг джентълмен или и с двамата, одумаха подробно тоалетите, прическите и фигурите на присъстващите жени и не одобриха никоя.

Амбър бе свалила роклята си и се прозяваше, протягаше се по риза и фуста, когато на вратата глухо се почука. Двете подскочиха и се спогледаха. Амбър напрегнато зачака, докато Нан прекоси стаята и издърпа мандалото. Дали това не е… дали е?…

Беше капитан Морган, метнал на рамо дългия си кавалерийски плащ и с шапка в ръка. Той погледна в стаята и очите му срещнаха нейните — умолителни, изражението му бе на малко момче, избягало от къщи, което сега се връща. Забравила мигновено кокетливата надежда, че това е пратеникът на краля, Амбър се затича към него с протегнати ръце.

— Рекс!

— Амбър!

Той я вдигна на ръце и я разцелува по лицето, накрая се разсмя възторжено със смях, подобен на прохлипване.

— О, боже мой! Така се радвам, че ви виждам!

Остави я на земята, но не я изпусна от прегръдките си, пламенно я галеше по главата и плещите.

— Господи, скъпа! Не можех повече да остана далеч от вас! Аз ви обичам… Боже мой, толкова много ви обичам!

В очите му имаше сълзи, а зад него Нан подсмърчаше многозначително, стоеше и ги гледаше в захлас, усмихваше се и плачеше едновременно. Двамата се извърнаха към нея и внезапно тримата избухнаха в смях.

— Елате, Рекс, мили мой! Затворете вратата. О, колко е хубаво, че се връщате! Ама… да не сте чакали навън, докато си отидат другите?

Той се усмихна и кимна.

— Но вие ги познавате всичките. Защо просто не влязохте? Господи, а навън е толкова студено!

Той се подвоуми:

— Ами не бях много сигурен дали… ще ме пуснете.

— О, Рекс!

Внезапно и дълбоко засрамена от себе си, Амбър го погледна, за първи път бе осъзнала колко добър, великодушен и нежен бе той към нея, и по бузите й се затъркаляха едри сълзи.

— Е, мила моя! За какво плачете, малко дяволче! Това е празнична вечер! Погледнете…

Той извади от джоба си кутийка за скъпоценности и й я подаде.

Амбър я пое, бавно я отвори, а Нан се наведе, за да види по-добре. Когато капачето се вдигна, двете жени възкликнаха от радостно удоволствие: това бе великолепен топаз, обкован в златно сърце и окачен на тежка златна верижка. Амбър вдигна очи невярваща, защото тази скъпоценност сигурно струваше много скъпо.

— О, Рекс! — каза тя нежно. — Много е красиво… но…

С едно движение на ръката той разсея нейните опасения.

— Напоследък имах късмет в играта на зарове. А ето нещо и за вас, госпожице Нан.

Нан отвори кутийката и намери там златни обици, украсени с малки бисери. Възкликна от удоволствие, вдигна се на пръсти и го целуна — той бе една стъпка по-висок от нея, — после, вече съвзела се, тя се изчерви, направи поклон и смутена избяга в спалнята.

— Хей! — извика Рекс. — Един момент, госпожице Нан! Вашата господарка и аз имаме особено желание за това място.

Той вдигна Амбър в прегръдките си и се отправи нататък.

— Тази нощ ще трябва да спите другаде, драга моя. Това е изключителен случай.

 

 

Месеците потекоха бързо, защото тя бе щастлива и популярна, а смяташе, че е и прочута. Зимата беше извънредно студена. През декември, януари и февруари имаше много сняг и поледици. Но най-сетне започна топенето, а с него — калта и първите пролетни пъпки. Килигрю й даваше отново главни роли и тя бе много заета с уроци по пеене, танци и китара.

Когато трупата играеше в двореца или пък крал Чарлс идваше в театъра, Амбър го зърваше и макар той понякога да я даряваше с усмивка — това беше всичко. Тя дочу, че той се интересувал по-слабо от лейди Каслмейн и сега бил полудял по очарователната Франсис Стюарт. Злите езици твърдяха, че той още не е успял да победи нейните скрупули. Едни смятаха, че лейди Стюарт е глупачка, други — че е много умна. Но никой не се съмняваше, че бе успяла да плени непостоянното сърце на краля и това само по себе си бе забележително. Амбър изобщо не се интересуваше в кого е влюбен той — стигаше и само, че Барбара Палмър губеше от това.

Към средата на февруари тя откри отново, че е бременна. Известно време се колеба, не пожела да каже на Рекс, спореше със себе си дали да се омъжи за него или не, накрая отиде при госпожа Фаг да й даде нещо за помятане. Този път не стигна само отварата и друсането в каретата и Амбър се почувства така зле, че трябваше да пази леглото почти цяла седмица. Когато узна за станалото, Рекс полудя от гняв и страх за нея, помоли я да се оженят веднага.

— Защо не искате, Амбър? Нали казвате, че ме обичате?

— Обичам ви, Рекс, но…

— Но какво?

— Добре, ами ако Люк…

— Той никога няма да се върне и вие знаете това така добре, както и аз. А дори да стане, това няма значение. Мога или да го убия, или да издействам анулиране на брака чрез някого в двореца. Какво има, Амбър? Почвам да мисля, че ме карате да чакам заради надеждата, че кралят ще ви повика отново. Това ли е?

Бе седнала в леглото си бледна, болна и обезсърчена с празен поглед.

— Не, Рекс, не е това. Знаете, че не е това.

Тя, разбира се, лъжеше. Все още се надяваше на чудото, но бе почти убедена, че ако не се омъжи за Рекс Морган още сега, ще съжалява в бъдеще. Какво значение имаше дали ще напусне сцената? Играеше вече година и половина и не виждаше да е спечелила нещо. Преди месец бе навършила деветнадесет години и усещаше колко бързо тече времето и я оставя в килватера. Тя го обичаше — това бе истина, — въпреки че никога не успя да изтръгне от сърцето си спомена за лорд Карлтън, нито въжделенията си за по-вълнуващ и блестящ живот.

— Оставете ме да си помисля още малко, Рекс.

На пети април синът й навършваше две години. Знаеше, че ще е заета тогава, и смяташе да го навести на първи и да му занесе подаръците, които бе купила.

В този ден Рекс си тръгна към седем часа, все още по тъмно и от улеите все още капеше вода след дъжда, който бе валял през нощта. Той я целуна нежно.

— Дванадесет часа без да ви видя. На добър час, мила, и целунете детето от мен.

— О, Рекс! Благодаря ви!

Очите на Амбър блеснаха от удоволствие, обикновено Рекс се отнасяше с презрение към тези пътувания, сякаш се преструваше, че не знае за съществуването на нейното момченце. След като почти бе приела да се омъжи за него, той явно бе решил да се примири с бъдещия си доведеник.

— Ще ти донеса една целувка и от него.

Целуна я още веднъж, помаха на Нан и си отиде в мир. Амбър затвори леко вратата, облегна се назад и каза усмихната:

— Мисля, че ще се омъжа за него, Нан!

— Господи, трябва да го сторите, мадам! Не познавам по-добър и по-изискан благородник, а и той толкова ви обича, че чак ме заболява сърцето, като го гледам. Ще бъдете щастлива, мадам, сигурна съм.

— Да — съгласи се тя. — Предполагам, че ще бъда щастлива. Но…

— Но какво?

— Но това ще бъде всичко.

Нан я погледна поразена.

— Боже мой, мадам! Какво друго искате?

Малко след това пристигна учителят по пеене, после учителят по танц, изучаваше стъпките на менуета, нов моден френски танц. Джеремая непрекъснато сновеше през стаята, пренасяше ведра с топла вода, за да напълни дървената вана в спалнята на господарката.

Нан изми косите й и ги попи с половин дузина кърпи, докато почти изсъхнаха. Наближаваше десет часът и слънцето се показа, блесна в прозореца за първи път от толкова време и Амбър, излегната във ваната, усети как топлината му погали раменете й и я изпълни с наслаждение. Изпита чувството, че е чудесно да си жив, вече се канеше неохотно да напусне пенливия лукс на тази баня, когато на вратата се почука.

— Няма ме вкъщи — извика Амбър на Нан.

Просто не желаеше всичките й планове за деня да бъдат разбъркани от някой натрапник. След миг Нан се завърна.

— Това е милорд Алмсбъри, мадам.

— О! Добре, покани го да влезе!

Миналата есен Алмсбъри не остана дълго в града. Пристигна пак за пролетните заседания на парламента, навестяваше я често, макар че вече не й даваше пари. Амбър не се интересуваше от това, защото много го обичаше.

— Сам ли е?

— Не, с някакъв друг джентълмен.

Нан я погледна възторжено, но тя лесно се впечатляваше от мъжете.

— Въведи ги в салона… След минута идвам.

Амбър се изправи и захвана да се бърше с хавлията. От съседната стая до нея достигаха слабите мъжки гласове. Навремени Нан хихикаше или избухваше във весел смях. Облече роба от зелен атлаз, среса още влажните си коси, обу чифт позлатени чехли и тръгна към салона. Върна се назад. Все пак може Алмсбъри да е довел някоя важна личност. Леко се напудри, сложи парфюм на шията и китките на ръцете си и малко червило на устните. После разкри добре деколтето си и отвори вратата.

Алмсбъри стоеше пред камината, а на полицата се бе облегнал, усмихвайки се към Нан, Брус Карлтън.