Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (64)

LXIII

В Хайд парк имаше хубав, малък павилион, разположен близо до едно езерце. Цялото общество обичаше да идва тук, за да изпие нещо освежително през лятото или чаша горещо вино в студените дни. Коледа наближаваше и при все че времето беше твърде лошо, многобройни позлатени каляски чакаха вън, в сиво-пурпурния здрач.

В залата, облицована с дъбова ламперия, гореше голям огън. С наметка и качулка от яркочервено кадифе обшита с хермелин, като държеше чаша в едната ръка, а в другата маншона си, Амбър стоеше край камината и разговаряше с полковник Хамилтън, граф д’Аран и Джордж Итъридж.

Тя говореше оживено, но очите й не се отделяха от вратата и не пропускаше нито един от тези, които влизат или излизат. Най-сетне се появи тъжната и руса госпожа Мидълтън, следвана от лорд Алмсбъри. Амбър не се поколеба нито за миг. Като се извини пред тримата господа, тя се запъти право към новодошлите и кимна леко с глава на Мидълтън.

— Алмсбъри, трябва да ви говоря! Търсих ви навсякъде!

Графът се поклони пред лейди Мидълтън.

— Бихте ли ме извинили за миг, госпожо?

Джейн се ядоса:

— О, господине! По-скоро аз трябва да ви се извиня! Виждам полковник Хамилтън, който ми прави знак, а сега си спомням, че сутринта ме помоли да се срещнем тук. Бях забравила, честна дума!

И като махна грациозно с облечената си в ръкавица ръка, тя си тръгна, без дори да хвърли поглед към Амбър, която като че ли въобще не беше забелязала присъствието й.

— Елате! Не искам всички да ни чуят.

Те прекосиха залата и се оттеглиха в едно спокойно ъгълче близо до прозореца.

— Кажете ми какво става? — попита тя направо. — Ето вече петнадесет дни, откак не съм го виждала насаме. Пиша му, но напразно! Заговарям го в салона, но той се отнася с мен като с чужд човек. Моля го да дойде да ме види — не идва! Кажете ми какво се е случило, Алмсбъри! Ще полудея!

Алмсбъри въздъхна:

— Лейди Каслмейн е показала на жена му сатирата, която Рочестър е написал за вас…

— О, зная! — викна презрително Амбър. — Но защо той се отнася така към мене?

— Заради това!

Тя се взря в него.

— Не ви вярвам!

И двамата замълчаха, като дълго време се гледаха, и после Амбър каза:

— Но това не може да бъде единствената причина. Защото жена му била разбрала! Трябва да има и нещо друго!

— Няма!

— Как да повярвам, Джон Рандолф, че той се отнася с мен така само защото жена му иска това от него?

— Не е искала. Той сам е решил. По-добре е да ви кажа истината, Амбър. Той вече не възнамерява да се среща с вас насаме.

— Той ли ви го каза?

Гласът й беше само шепот.

— Да! Решил е твърдо.

Амбър беше поразена. Сложи чашата си върху широката дъска на прозореца и втренчи очи в голите клони на дърветата. После отново го погледна.

— Знаете ли къде е той?

— Не!

Тя притвори наполовина очи.

— Лъжете! Знаете! И ще ми кажете. О, Алмсбъри, моля ви, кажете ми! Знаете колко го обичам! Само да мога да го видя и да поговоря с него… Ще го накарам да разбере колко е смешно всичко това. Моля ви, Алмсбъри, моля ви се! Скоро той ще замине и може би никога вече няма да го видя. Трябва да го видя, докато е още тук!

Той се колеба дълго и най-сетне й направи знак с глава:

— Елате!

Когато минаха покрай Джейн Мидълтън, той се спря да й каже нещо, но тя разтърси буклите си и му обърна гръб. Алмсбъри вдигна рамене.

Денят бе студен, калта беше станала корава и хлъзгава, покрита с тънка кора от лед. Двамата се настаниха в огромната позлатена каляска на Амбър, теглена от осем кафяви коня с вплетени златисти и зелени панделки в опашките и гривите. Кочияшът и осем лакеи носеха нейните ливреи от изумруденозелено кадифе. Друг лакей, облечен целият в бяло, с бяла пръчка с един портокал на върха, тичаше пред каляската, за да известява за приближаването й. Отвътре каляската беше тапицирана с изумруденозелено кадифе, украсено със златни ресни.

Алмсбъри даде нарежданията си на кочияша и седна до Амбър.

— Той е при книжаря си, в Аве Мария лейн. Купува книги.

Той огледа наоколо и подсвирна:

— Господи! Кога сте купили тази кола?

— Миналата година. Вие сте я виждали вече.

Тя отговори кратко, без да му обръща внимание, потънала в мислите си, като се питаше какво ще каже на Брус и как ще го убеди, че се лъже. Минаха няколко минути, преди Алмсбъри да заговори отново.

— Никога ли не сте съжалявали? — попита той.

— За какво да съжалявам?

— Че сте напуснали провинцията и сте дошли да живеете в Лондон?

— Защо? Вижте какво станах!

— Но помислете как сте го постигнали! До високите места се стига само по стръмни стълби, казва поговорката. Знаете ли я?

— Не!

— А вие сте се изкачвали по много стръмна стълба, нали?

— И какво толкова? Да, трябваше да върша неща, които не ми харесваха, но всичко това е вече минало и аз се намирам точно там, където искам да бъда. Станах нещо, Алмсбъри! Какво щях да представлявам сега, ако бях останала в Меригрийн и се бях омъжила за някой прост чифликчия, за да отглеждам децата му и да готвя? Жена на чифликчия като толкова други и никой нямаше дори да знае, че съществувам. Докато сега погледнете ме! Аз съм богата херцогиня и някой ден синът ми ще бъде херцог… Да съжалявам? — заключи тя с присмехулен тон. — За бога, Алмсбъри!

Той се усмихна.

— Амбър, съкровище мое, обожавам ви, но вие сте една малка, пресметлива авантюристка без принципи.

— Е — отвърна Амбър, — то е, защото започнах от нищо!

— Бяхте красива и привлекателна.

— Тези качества не липсват и на други жени, но те не са херцогини, уверявам ви!

— Вярно е, скъпа! Разликата е там, че вие бяхте готова да си послужите с тези качества и да получите каквото желаете, без да се тревожите твърде много какво би могло да ви се случи по пътя.

— Господи! — прекъсна го нетърпеливо тя. — Днес сте много злъчен!

Тя се наведе рязко напред и извика на кочияша:

— По-бързо!

Когато най-сетне пристигнаха, Алмсбъри я заведе в малко дворче, заобиколено от нови тухлени сгради, и посочи една фирма:

— Трябва да е в „Три библии и три шишета мастило“.

Твърде развълнувана, за да му благодари, тя вдигна полите си и изтича в двора.

Навън вече се беше мръкнало и магазинчето бе едва осветено. Усещаше се миризма на прах, мастило, кожа и кипяща лой.

Амбър хвърли поглед наоколо и се готвеше да влезе по-навътре, когато насреща й се зададе един усмихнат старец и я попита какво желае. Много тихо, за да не бъде чута от Брус, тя запита:

— Тук ли е лорд Карлтън?

— Да, госпожо.

Тя сложи пръст на устните си.

— Той ме чака!

И като бръкна в маншона си, тя извади една гвинея и я пъхна в ръката на стареца.

— Не искаме да ни безпокоят!

Книжарят се поклони, хвърли бегъл поглед върху монетата и се усмихна.

— Разбира се, госпожо, разбира се!

Чувстваше се поласкан, че е съучастник в срещата на негово благородие с тази хубава жена.

Тя отиде до вратата, отвори я, влезе вътре и затвори тихо. С шапка и палто, Брус разглеждаше някакъв ръкопис и беше обърнат с гръб към нея. Амбър спря и се облегна на вратата, защото сърцето й биеше лудо и се чувстваше на края на силите си. Почти се страхуваше от онова, което той щеше да каже или да направи, като я види.

Без да се обърне, Брус заяви:

— Как намерихте този ръкопис от Карю?

Като не получи отговор, той обърна глава и я видя. Амбър се усмихна срамежливо и направи малък реверанс.

— Добър ден, милорд!

— Е, добре!

Брус захвърли ръкописа на масата, зад него.

— Никога не съм предполагал, че сте библиофил.

Притваряйки наполовина очи, той рече:

— По дяволите! Как се озовахте тук?

Тя изтича към него.

— Трябваше да ви видя, Брус! Моля ви, не ми се сърдете! Кажете ми какво се е случило? Защо ме избягвате?

Той сви леко вежди, но не отмести поглед.

— Не знаех как да се измъкна без разправии.

— Без разправии! Чувала съм да казвате това най-малко сто пъти! Вие, чийто живот е протекъл в сражения!

Той се усмихна.

— Но не срещу жени.

— О, не съм дошла да се разправяме, Брус, обещавам ви! Но трябва да ми кажете какво се е случило! Един ден идвате да ме видите и ние сме щастливи заедно, а на другия ден почти не ми говорите. Защо?

Тя протегна умоляващо ръце.

— Знаете го, Амбър. Безполезно е да се преструвате.

— Алмсбъри ми каза, но не исках да му вярвам. И все още не мога да му повярвам! Да оставите жена си да ви води за носа!

Той седна на масата и подпря крак на един стол.

— Корина не е от онези жени, които водят мъжа си за носа. Взех това решение сам и не вярвам, че мога да ви обясня причината.

— И защо? — попита тя обидено. — Уверявам ви, че съм способна да ви разбера. О, трябва да ми го кажете, Брус! Трябва да зная. Имам това право!

Той въздъхна дълбоко.

— Добре! Мисля, чули сте, че Каслмейн е показала памфлета на Корина — но тя твърди, че е знаела за вас от дълго време. През последните седмици е страдала много повече, отколкото можем да си представим. За нас прелюбодеянието не е голям грях, но за нея е така. Тя е невинна и ме обича. Не искам да й причинявам по-голяма мъка от тази, която вече й причиних.

— Ами аз! — викна Амбър. — И аз ви обичам не по-малко от нея! Боже мой! Струва ми се, че и аз зная какво значи страдание! Освен ако ви е безразлично, че причинявате страдание и на мене?

— Разбира се, че не, Амбър. Но има разлика.

— Каква?

— Корина е моя жена и ние ще прекараме заедно остатъка от живота си. След няколко месеца ще напусна Англия и никога вече няма да се върна тук. Свърших с пътешествията. Вашият живот е тук, а моят в Америка. Когато си за мина този път, ние вече никога няма да се видим.

— Никога вече няма да се видим?

Кафявите, осеяни със златисти точици, очи го гледаха втренчено, полуотворените устни шепнеха:

— Никога…

Само преди час тя бе казала тези думи на Алмсбъри, но изречени сега от Брус, те й прозвучаха съвсем различно. Изведнъж Амбър осъзна истинското им значение.

— Никога, Брус! О, мой мили, не можете да сторите това! Имам такава нужда от вас, толкова ви обичам! Ако остатъкът от вашия живот й принадлежи, можете поне сега да ми дадете малко от него. Тя не ще го узнае и тогава то няма да й причини мъка. Не можете да живеете в Лондон още шест месеца и никога да не ме виждате. Ще умра. О, Брус! Не можете! Не можете!

Тя се хвърли върху него, удряше го кротко с юмруците си и заплака тихо, отчаяно и жално.

Той остана дълго с отпуснати ръце, без да се докосне до нея. Най-сетне я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните с гневна страст.

— О, малка уличнице! — прошепна той. — Някой ден ще ви забравя… някой ден…

Той нае апартамент в една мебелирана къща на Мегнай Ярд на около миля от двореца, в старата част на града, която беше пощадена от огъня. Там имаше две големи, хубаво обзаведени стаи в разкошния и тежък стил на миналото столетие.

Срещаха се два или три пъти седмично, обикновено следобед, но понякога и вечер. Амбър бе обещала, че Корина не ще узнае никога каквото и да било, и взимаше всички предпазни мерки, за да не се издаде. Когато се срещаха следобед, тя напускаше Уайтхол в собствените си дрехи и с колата си. Отиваше в една кръчма, преобличаше се и изпращаше Нан, облечена в нейната рокля и с маска на лицето, през голямата врата, докато самата се измъкваше през друг изход. Вечер наемаше лодка или фиакър и тогава я придружаваше Големия Джон.

Стараеше се много повече, отколкото бе необходимо, защото това я забавляваше.

Един ден пристигаше с черна перука, с рокля до под коленете, със запретнати ръкави, завита в черен шал, за да се пази от студа, и с малка кошница сухи цветя.

Друг път се превръщаше в благонравна буржоазка със строга черна рокля, бяла якичка и малка шапчица на главата. Но този костюм не й харесваше и тя го захвърли в едно чекмедже, за да облече нещо по-весело. След това се преобличаше като момче с прилепнало кадифено елече и кълчищна перука и скиташе из улиците със сабя на хълбока, нахлупила шапка над очи и с къса кадифена пелерина, преметната през рамо.

Тези маскировки забавляваха и двамата. Той се смееше, като я гледаше и слушаше как подражава на тези, които въплътяваше.

Тя играеше твърде добре тези роли, защото никой не я разкри, при все че срещаше понякога познати хора. Един ден банда богати безделници се опитаха да я завлекат в една кръчма. Друг път едва успя да се скрие от краля, който се разхождаше край реката заедно с Бъкингам и Арлингтън. Тримата мъже се обърнаха да изгледат маскираната дама, която се качваше в лодката, повдигайки полите си, а един от тях й подсвирна: сигурно беше кралят или херцогът, защото Арлингтън никога не би подсвирнал така.

Брус довеждаше понякога сина им, а от време на време Амбър вземаше със себе си Сюзън. Веселяха се, вечеряха заедно и често викаха някой уличен музикант, докато се хранеха. За децата това бяха вълнуващи преживявания. Брус обясни на малкото момче, доколкото му беше възможно, защо не бива да говори на Корина за тези срещи. Нямаше опасност Сюзън да ги издаде с някоя невинна забележка, защото тя не виждаше никого, който би могъл да се интересува от това, с изключение на краля. А Чарлс не беше човек, който би се месил в сантименталните истории на своята любовница.

В началото на март Амбър се настани в новото си жилище Рейвънспър Хаус, макар че то не беше напълно привършено. Тухлите бяха ярки на цвят, защото лондонският пушек още не ги беше замърсил. Тревата по моравите едва поникнала, липите присадени, кестените и кленовете още много млади. Живите плетове от тис и рози бяха твърде малки, за да бъдат подстригани. Въпреки това къщата беше голяма и хубава и Амбър се гордееше с нея.

Един ден тя разведе Брус навсякъде и му показа банята — една от малкото в Лондон, — облицована в черен мрамор, със зелени копринени завеси, позлатени столове и толкова голяма вана, че човек можеше да плува в нея. Тя отбеляза с гордост, че всички принадлежности в къщата са от сребро, като се започне от нощното гърне и се свърши с ножчетата за подрязване на свещи. Обясни му, че огледалата — те бяха неколкостотин, всички в сребърни рамки — са донесени контрабандно от Венеция, и му показа приказната си колекция златни и сребърни блюда, наредени, както го изискваше обичаят, върху няколко големи бюфета в трапезарията.

— Какво ще кажете?

Гласът й звънтеше, очите й блестяха тържествуващо.

— Обзалагам се, че в Америка нямате такова нещо!

— Не! — призна той. — Нямаме такива неща.

— И никога няма да ги имате.

Той вдигна рамене, но не й възрази. След миг за голяма нейна изненада попита:

— Вие сте много богата, нали?

— Да, много! Мога да си позволявам всичко.

Тя не поясни, че си позволяваше всичко, но на кредит.

— Следите ли вашите влогове? Нюболд ми каза, че ви убеждава с мъка да му поверите малко пари, с които да работи. Не мислите ли, че ще бъде разумно да отделите настрана известна сума — поне две или три хиляди лири, които да не пипате?

Думите му я изненадаха и тя отвърна с неприязън:

— Защо? Нямам никакви причини за безпокойства. Уверявам ви, че имам повече пари, отколкото искам.

— Но вие няма да бъдете винаги млада, мила моя.

Тя го погледна с ужас и гняв. Макар че минаващите години я изпълваха с ужас и двадесет и шестият й рожден ден наближаваше, тя никога не беше помислила, че той може да си даде сметка за остаряването й. Според нея за Брус Карлтън тя никога нямаше да бъде повече от шестнадесет години. За това по време на пътуването остана смълчана и замислена и щом се върна в двореца, се втурна към огледалото.

Няколко минути Амбър безпощадно изучаваше цвета на косите и зъбите си и накрая се убеди, че въобще не е започнала да вехне. Цветът на кожата й беше все така нежен и чист, косите гъсти и лъскави, лицето все така красиво, както при първите им срещи в Меригрийн. Въпреки това имаше някаква промяна, която тя съзнаваше неясно.

Тогава лицето й бе недокоснато от ярки преживявания, сега носеше белезите на едно богато, пълно и бурно съществуване. Погледът й притежаваше същата пламенност и същата страст, може би дори подсилени. Каквито и да бяха изминалите години, те не бяха подкопали нейната вяра и не бяха намалили ентусиазма й. У нея имаше нещо неразрушимо.

Амбър остави огледалото, прекоси бързо стаята и започна да се преоблича за вечеря. Но мисълта, че някой ден ще остарее и красотата й — безупречна сега — ще бъде разрушена, не напускаше ума й. Можеше да я отблъсква колкото си иска, тая мисъл се прокрадваше като лукав и неумолим враг в нейното щастие.

Първото празненство, което Амбър устрои в Рейвънспър Хаус, й струваше близо пет хиляди лири. Тя покани неколкостотин гости и всички дойдоха, наред с други, които не бяха поканени, но се вмъкваха въпреки пазачите, натоварени да бдят.

Ястията бяха прекрасни, поднасяни от млади, хубави, облечени в ливреи лакеи. Имаше шампанско и бургундско в големи сребърни кани и въпреки присъствието на Негово величество няколко благородници попрекалиха с пиенето. Къщата кънтеше от музика, викове и смях. Докато едни от гостите танцуваха, други се трупаха около масите за игра или се събираха възбудени около чифт търкулнати зарове.

Крал Чарлс и кралица Катерина бяха тук, както и най-видните куртизанки. Джейкъб Хол и Мол Дейвис имаха изпълнения, а в по-тесен кръг се представиха големите танцьорки на госпожа Бенет. Но гвоздеят на вечерята беше появата на една млада личност, която привличаше от няколко месеца вниманието на града и развличаше двора, като имитираше лейди Каслмейн. Тя се появи късно с рокля, която беше точно копие от тоалета на Барбара. Амбър беше подкупила една от камериерките на графинята и бе склонила госпожа Рувиер да възпроизведе точно роклята. Разгневена и обидена, Барбара се обърна към краля, настоявайки оскърблението да бъде наказано или поне тази личност да бъде изгонена. Но шегата развесели Чарлс и той отказа да се намеси.

Барбара Палмър, лорд и лейди Карлтън и някои други лица напуснаха рано, ала всички други останаха.

В три часа сутринта поднесоха богата закуска, а в шест часа последните гости започнаха да се бият с възглавници. Много възбудени, двама млади красавци извадиха сабите и може би щяха да се бият — крал Чарлс вече си беше отишъл, — но Амбър се намеси, а техните приятели ги придружиха до Мерилебън Фийлдс, за да разрешат спора. Най-сетне изморена, но щастлива, Амбър се качи да си легне в своята просторна спалня в зелено, златно и черно.

Всички бяха на мнение, че от месеци насам не е имало толкова сполучлива вечер.