Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (5)

IV

Седнала пред тоалетката, Амбър се разглеждаше в огледалото. Носеше камизола от прост бял лен, силно деколтирана, украсена с дантели и панделки и с бухнати, достигащи до лактите, ръкави; полата й беше широка и дълга. Малкият корсет с банели, стегнат много силно, повдигаше гърдите й нагоре и стесняваше с два инча нейната и без това тънка двайсет и два инча талия. Той й пречеше малко при дишането и навеждането, но й придаваше такова разкошно чувство за модност, че би понесла на драго сърце двойно повече страдания. Полата й, вдигната над коленете, позволяваше да се видят кръстосаните й крака, обути в черни копринени чорапи, прикрепени от дантелени жартиери, украсени с панделка. Носеше пантофки от черна коприна с високи токове.

Зад нея се суетеше дребен, пъргав човек, господин Бодлер, наскоро пристигнал от Париж, който въртеше с върха на пръстите си всички трикове, способни да превърнат главата на една англичанка в глава на истинска парижанка. Той се беше занимавал с нея в продължение на около час, бъбрейки на своя полуфренски, полуанглийски жаргон за „похитители на сърца“, „букли целувки“ и „фаворитки“. Тя не разбираше онова, което й казваше. Смаяна и задъхана от вълнение го наблюдаваше как си служи сръчно с гребените, мазилата, четките и фуркетите.

Най-сетне той бе успял да направи косите й лъскави и блестящи като коприна, с цвета на карамел. Разделени по средата, те обвиваха главата й на едри вълни и се спускаха към раменете в две гъсти букли, придържани от невидими гребени. Отзад бяха вдигнати нагоре и свити във висок кок, прикрепян от фуркети със златни главички. Такъв бил, казваше той, стилът, усвоен от всички знатни дами, и той променял напълно чертите й, придавайки им предизвикателна, но същевременно привличаща пикантност. Като готвач, украсяващ някакво празнично ястие, той прикрепи по една дръзка панделка от черна коприна от всяка страна на слепите й очи, отдръпна се, плесна с ръце и наклони настрана главата си като малка любопитна птичка.

— Ах, мадам! — възкликна той, не обръщайки никакво внимание на нея, а само на косата й и на своя шедьовър. — „Похитители на сърца“ О, мадам! Великолепно! Същински триумф! Това е най-красивата…

Липсваха му думи, обърна удивено очи и разпери ръце. Амбър споделяше напълно неговото възхищение.

— Господи! — И въртеше глава на всички страни с огледало в ръце. — Брус няма да ме познае!

Нужни бяха шест седмици, за да й се ушие рокля, защото всички по-добри шивачи и шивачки на Лондон бяха приели повече поръчки, отколкото можеха да изпълнят. Но мадам Дарние й беше обещала, че тоалетът й ще бъде готов днес следобед, а негово благородие бе дал дума да я заведе там, където би пожелала. Беше броила дните, тъй като бе имала много малко развлечения досега, ако не се смята гледането през прозореца и слизането на улицата, за да прави покупки от всеки минаващ търговец. Лорд Карлтън отсъстваше почти през цялото време. Тя не знаеше къде, а се срамуваше да излиза в селските си дрехи, при все че й беше купил каляска, винаги на нейно разположение.

Но сега всичко щеше да се промени.

Когато оставаше сама, копнееше понякога за родното си място; мислеше за Сара, която бе обичала истински, за многобройните млади хора, които й се покоряваха при най-малкия знак, за важната особа, която самата тя бе представлявала в селото, където всяка нейна постъпка бе наблюдавана я тълкувана.

Но най-често спомените от миналия й живот й вдъхваха само презрение.

— Какво бих правила в този момент? — се питаше тя. Сигурно щеше да помага на Сара в килера за припаси, да преде, да прави свещи, да готви, да ходи на пазар или на църква. Не можеше да повярва, че толкова скучни занимания я бяха поглъщали от ранна утрин до късна вечер.

Сега се излежаваше, докогато искаше, свита под пухената завивка, потънала в сладострастни мечти. Всичките й мисли се въртяха все около една и съща тема: лорд Карлтън. Беше лудо влюбена, заслепена и отчаяна, когато го нямаше, и безумно щастлива от присъствието му. И все пак знаеше много малко за него, а и малкото, което беше научила, идваше от Алмсбъри, който я беше посетил на два пъти в отсъствието на Брус.

Тя откри, че Алмсбъри не беше истинското му име, както беше мислила досега, а титла. Той се наричаше Джон Рандолф, граф Алмсбъри. Беше й разказал, че минали през Меригрийн, защото слезли на сушата при Ипсуич, откъдето били отишли на няколко мили на север в Карлтън Хол, където Брус си получил малката касетка със скъпоценности, която майка му не посмяла да отнесе със себе си в момента на бягството им, защото по онова време страната се намирала в ръцете на парламентаристите и била пълна с войска. Меригрийн и Хийтстоун се намираха на главния път за Лондон.

Струваше й се божие провидение, че бе имала щастието да бъде на полето при тяхното преминаване. Защото Сара бе възложила най-напред на Агнес да отнесе сладкиша, но Амбър така се беше умилквала, че най-сетне бе натоварена с поръчката. Обичаше да излиза от чифлика, за да влиза в допир с по-обширния свят на Меригрийн. Агнес се беше разсърдила, но Амбър бе тръгнала вече, тананикайки някаква песенчица, дебнеща с поглед всичко, което би могла да забележи. После бе скитала така дълго с Том Андрюс, че едва не ги беше пропуснала за четвърт час. Но подобни мисли само затвърдяваха нейната увереност, че са били предопределени още от рождение да се срещнат на общинската ливада на 5 май 1660 година.

Алмсбъри й съобщи, че Брус е на двадесет и девет години, че родителите му починали и имал по-малка сестра, омъжена за френски граф, с когото живее в Париж. Амбър се интересуваше живо какво е могъл да прави през онези шестнадесет години, прекарани далеч от Англия, и Алмсбъри задоволи любопитството й.

През 1647 година двамата постъпили като офицери във френската армия, защото доброволческата служба е част от възпитанието на всеки благородник. Две години по-късно той взел участие в една частна мисия на принц Рупърт, пътувайки по море и плячкосвайки корабите на парламентаристите. Последвал нов военен период, после нова пиратска експедиция в Западна Индия и по бреговете на Гвинея, все с принц Рупърт. Колкото за самия него, Алмсбъри не обичал живота по море и предпочел да остане заедно с двора, който скитал из половин Европа, водейки несигурен живот по кръчмите и странноприемниците. При завръщането на Брус заедно пропътували континента, препитавайки се както могат, което в повечето случаи означаваше хазарт. Последните две години участвали в испанската войска и се сражавали срещу Франция и Англия.

Такъв беше, общо взето, животът на всички благородници в изгнание с тази разлика, че Брус беше по-неспокоен и се насищаше лесно на развлеченията на двора. Амбър намираше, че това е най-интересното и най-привлекателното съществуване по света, и се заричаше да разпита подробно Брус за всичко, което е вършил.

За да й намери занимание, докато отсъстваше с дни, той й бе наел учител по френски, учител по танци, учител по китара и пеене: всеки от тях идваше два пъти седмично, Амбър работеше усърдно, защото горещо желаеше да бъда съвършена жена, за да го привлече още повече. Оставаше само едно: да чуе от устата на самия лорд Карлтън, че я обича — нещо, за което бе готова на драго сърце да се научи да гълта огън или да танцува по въже. Сега разчиташе много на въздействието, което щеше да упражни новата й рокля и модерната й прическа.

В този момент на външната врата се почука и Амбър скочи да отвори. В стаята вече влизаше една немного млада жена, закръглена, запъхтяна и възбудена сред шумоленето на своята тафтена пола.

Беше мадам Дарние — французойка, дошла в Лондон, за да се възползва от изблиците на франкофилство, които бушуваха сред аристокрацията. Черните й коси бяха осеяна със сребърни нишки, а бузите й бяха яркорозови. Зелена копринена панделка като голяма зелка беше забодена на върха на главата й зад кичур изкуствени букли. Черната корава и лъскава рокля беше твърде къса. Въпреки това съвсем не изглеждаше смешна и беше успяла да придобие елегантен вид като всички французойки. Мадам Дарние бе следвана от млада скромно облечена девойка, която носеше голяма кутия от позлатено дърво.

— Бързо! — викна Амбър, пляскайки с ръце и подскачайки от възбуда. — Покажете!

Като говореше бързо на френски, мадам Дарние направи знак на девойката да сложи кутията на масата, откъдето отстрани с величествен жест зелената вълнена пола на Амбър и фустата на райета. След това вдигна тържествено капака и извади своето творение, държейки го с върха на пръстите си, за да даде възможност да му се насладят.

Амбър и фризьорът ахнаха, правейки две стъпки назад, докато девойката грееше от гордост, споделяйки триумфа на своята господарка.

— Оооо! — прошепна Амбър.

После отново:

— О!

Никога през живота си не беше виждала нещо толкова красиво.

Роклята беше от коприна в черен и меден цвят с тясно прилепнал корсаж, дълбоко кръгло деколте, широки, достигащи до лактите, ръкави и пола с набран шлейф, върху която бе поставена втора пола от прекрасна черна дантела. Пелерината беше от кадифе в меден цвят, обточена с черна коприна; капюшонът бе обточен с ивици от черна лисица. Дантелено ветрило, дълги, парфюмирани бежови ръкавици, огромен маншон от лисица и маска от черно кадифе, както ги носеха елегантните дами, когато излизаха навън, допълваха тоалета. И наистина, налице бяха всички принадлежности на висшата мода.

— О, дайте да ги пробвам!

Мадам Дарние беше ужасена.

— О, не, мадам! Най-напред трябва да гримирате лицето си.

— Но да! Първо трябва да гримираме лицето! — повтори като ехо господин Бодлер.

Те пристъпиха към масата и мадам Дарние разгъна голяма кърпа от червено кадифе, като изтърси съдържанието й: шишенца и флакончета, малки порцеланови бурканчета, заешка лапа, четка за вежди, малки листчета, червена испанска хартия, моливи и изкуствени бенки. Амбър нададе слаб вик на изненада, когато оскубаха първото косъмче на веждите й, после продължи да седи спокойно и търпеливо, наблюдаваща с безграничен възторг промяната, която се извършваше пред очите й. Бъбрейки, спорейки и издавайки слаби възклицания, те я превърнаха за по-малко от половин час в едно лъскаво, блестящо и изкуствено същество — в истинска светска жена, поне външно.

Най-сетне бе готова за обличането на роклята — начинание от най-голяма важност, тъй като не биваше нито да я смачкат, нито да изместят косъм от фризурата й, нито да изтрият частица от червилото или малко прашец от пудрата й. За да успеят, и тримата трябваше да се заловят за работа всред възклицанията и гукането на мадам Дарние, която крещеше ту на девойката, ту на господин Бодлер. Усилията им бяха увенчани с успех. Мадам Дарние разшири още малко деколтето, за да разкрие по-добре раменете и почти целите гърди; слагайки ветрилото в ръцете й, тя й заповяда да прекоси бавно стаята и след това да се върне с лице към тях.

— Господи! — викна тя с пълно задоволство. — Та вие можете да се мерите със самата мадам Палмър!

— Коя е мадам Палмър? — попита Амбър, докато се разглеждаше.

— Любовницата на Негово величество!

Шумейки с роклята си, мадам Дарние се въртеше из стаята, за да оправи някоя гънка, да извърти ръкава на четвърт инч, да приглади корсажа.

— Засега попе — прошепна тя и сви вежди, напълно погълната от това, което вършеше. — Другата седмица може би ще бъде някоя друга. — И тя вдигна рамене.

Амбър се почувства поласкана от комплимента, но сега когато беше готова, искаше той да дойде. Външно изглеждаше спокойна и искряща като най-фина хартия, но стомахът й се свиваше нервно, а ръцете й бяха влажни.

— Може би няма да ме хареса така! — Тя започна да се страхува и да се чувства зле. — О, защо не идва?

В този момент в далечината се отвори врата и тя го чу да я вика на име.

— Мога ли да вляза?

— О, той е тук! Бързо! — каза тя, вдигайки ръка към устата си.

Тя бързаше да ги изпрати и тримата се заловиха да прибират кутии, шишенца и гребени. Стигнаха до вратата в момента, когато на прага се появи Карлтън. Докато правеха поклони, не можаха да устоят на желанието да хвърлят бегъл поглед през рамото му, за да видят как ще реагира. Амбър стоеше в средата на стаята с полуотворени уста, притаен дъх и искрящи от очакване очи. Той влезе усмихнат и се спря внезапно с израз на изненада.

— Боже господи! — прошепна той. — Колко сте хубава!

Амбър си отдъхна.

— О, харесвате ли ме така?

Карлтън се доближи до нея и взе ръката й, за да я накара да се извърне бавно, а тя го гледаше през рамо, защото не искаше да изпусне нито един израз на задоволство върху лицето му.

— Вие сте най-красивата жена, за която един мъж би могъл да мечтае!

Той й подаде пелерината.

— А къде ще идем сега?

Амбър знаеше много добре къде и нямаше търпение.

— Искам да отида на театър.

Той се усмихна.

— Добре, но трябва да побързаме. Часът е почти четири.

Минаваше четири и половина, когато пристигнаха в стария театър „Червеният бик“, в горния край на Сейнт Джон стрийт. Пиесата беше започнала преди повече от половин час. В залата беше горещо, задушно и влажно, миришеше на пот, неумити тела и силни парфюми. Цареше непрекъсната суматоха и движение. Когато заеха местата си в предната част на една ложа, десетки глави се обърнаха любопитно към тях. Дори актьорите не пропуснаха да ги погледнат.

Амбър наистина се замая, опитвайки се да види всичко наведнъж; беше развълнувана и възбудена от шумната воняща, зле възпитана и странно разпалена тълпа. Имаше чувството, че е пожънала някакъв личен триумф, и не си даваше сметка, че тези хора биха гледали със същия интерес всяка друга хубава жена, дошла по-късно. Всяко развлечение бе добре дошло за тях, защото нито актьорите, нито публиката се интересуваха сериозно от пиесата.

В приземието — наречено партер — бяха поставени скамейки, по които бяха насядали около триста млади мъже, които не преставаха да разговарят помежду си. Между тях имаше и няколко жени, повечето добре облечени, но силно гримирани. Когато Амбър попита тихо Брус кои са тези жени, той отговори, че били проститутки. В Меригрийн нямаше проститутки — ако бе имало, здравомислещите селяни и техните жени щяха да ги вържат за позорния стълб и щяха да хвърлят мръсотии върху тях. Амбър се изненада, когато видя, че младежите се отнасят към тях с явно почитание, говореха им открито и от време на време дори ги целуваха или прегръщаха! От друга страна, и жените, изглежда, не се чувстваха опозорени или засрамени. Те се смееха и бъбреха високо, съвсем свободно и с щастлив вид.

Наредени срещу сцената, която имаше форма на кухненска престилка и стигаше навътре в партера, половин дузина девойки с кошнички на ръце рекламираха шумно стоката си — портокали, лимони и захаросани плодове, които продаваха на прекомерно високи цени.

Над партера, но съвсем близо до сцената, се издаваше балкон, разделен от ложи. Там се намираха високопоставени дами, великолепно облечени, отрупани със скъпоценности и придружени от своите съпрузи или любовници. Над този балкон имаше втори, пълен с жени и грубияни, а над него още един, където чираците удряха в такт със своите пръчици и надаваха от време на време неодобрителни викове; когато бяха истински възмутени, тяхното шумно свирене изпълваше театъра.

Общо взето, публиката беше аристократична — проститутките и чираците бяха, така да се каже, единственото изключение, — дамите и благородниците идваха тук, за да гледат и да бъдат гледани, да бъбрят и да флиртуват. Пиесата имаше съвсем второстепенно значение.

Амбър не изпита никакво разочарование. Всичко беше тъкмо такова, каквото беше очаквала.

Възбудена, с нервни, напрегнати от прекалено щастие движения, тя седеше съвсем изправена до Брус, а очите й блестяха, блуждаейки от единия до другия край на залата. Значи това беше висшето общество! Амбър имаше остро съзнание за новата си рокля, за изкусната фризура, за уханието на своя парфюм, за малко познатото, но приятно, усещане на кремовете и червилото върху кожата си, за нежната милувка на кожения маншон, за сластното разголване на гърдите си.

После, гледайки към съседната ложа, срещна погледа на две жени, които я наблюдаваха леко наведени напред; изразът на лицата им я накара да потрепери.

И двете бяха твърде хубави, богато облечени, искрящи от скъпоценности и притежаващи онова неопределено високомерие и самоувереност, в които тя вече разпознаваше аристократизма. Когато Амбър и Брус влязоха, той се поклони и ги заговори, както поздрави и много други лица и отговори на джентълмените от партера, приветстващи го с добре дошъл. Но когато очите й срещнаха техните, в погледа на тези дами светна презрение и те размениха усмивка; едната прошепна нещо зад ветрилото си и повдигайки вежди двете се обърнаха на другата страна.

Изненадана, наранена и почти болна от унижение, Амбър продължи да ги наблюдава още известно време; после сведе глава над ветрилото си и прехапа устни, потискаща внезапното си желание да се разплаче. О — каза си тя жестоко оскърбена, — те ме вземат за леко момиче! Презират ме! В един миг триумфът бе я напуснал, изчезвайки във веселия свят; би предпочела никога да не бе идвала тук, за да не се излага на презрението и присмеха на хората.

Брус, който, естествено, бе доловил тази размяна на погледи, й стисна нежно ръката, което повдигна духа й. Тя му хвърли изпълнен с благодарност поглед, обърна се към сцената и се помъчи да се съсредоточи в пиесата. Но това не й се отдаде. Искаше само едно: представлението да свърши и те да се върнат отново в успокояващото усамотение на своето жилище. Как ли би се срамувала Сара от нея и колко ли би се ядосал чичо Мат, ако можеше да види докъде е стигнала!

Най-сетне епилогът бе произнесен и зрителите наставаха. Брус я запита с усмивка, като й намяташе пелерината:

— Е, добре! Хареса ли ви?

— Аз… да… хареса ми!

Амбър не вдигаше очи, не смееше да погледне наоколо от страх да не би да се срещне отново лице в лице с двете дами или с някое друго подигравателно лице.

Долу в партера няколко младежи се трупаха около продавачките на портокали и ги прегръщаха фамилиарно, докато други играеха на прескочикобила, блъскаха се и хвърляха взаимно шапките си на земята. Актьорът, който бе играл ролята на Жулиета, все още с русата си перука и в роклята си с подпълнен бюст, слезе да поговори с някои красавици. Други се качиха на сцената и отидоха зад кулисите. Над главите им се чуваше тропотът на хората, които слизаха. Около тях се образуваха малки групи, дамите се целуваха със слаби възклицания, а мъжете се усмихваха с любезна снизходителност. През цялото време Амбър, свъсила вежди и втренчила поглед върху връзката на Брус, имаше само едно желание: всички тия хора да излязат колкото може по-бързо.

— Тръгваме ли, мила?

И той й предложи ръката си.

Веднъж излезли от театъра, те трябваше да минат покрай много групи от разхождащи се, за да стигнат до колата на Брус, която ги чакаше сред цяла върволица превозни средства, препречващи улицата. Движението на пешеходците беше почти спряно; всеки се блъскаше, за да се провре; уличните продавачи и носачите ругаеха гневно. Изведнъж пред тях изскочи някакъв просяк с отворена уста; той издаваше неразбираеми звуци, повдигна лице към Амбър и посочи своя отрязан, разкървавен език. Изпълнена с отвращение и състрадание, но и малко изплашена, Амбър се притисна към Брус. Той подаде една монета на просяка.

— Дръж! И офейквай!

— О! Клетият човек! Видяхте ли го? Защо са му направили това?

Бяха стигнали до колата, той й помогна да се качи.

— Нищо му няма! Всички хитруват. Свиват някъде езиците си, така че да ме се виждат, и после ги пробиват, за да кървят.

— А защо не работи, вместо да прави това?

— Работи. Не мислете, че просяшкият занаят е най-лесният на този свят.

Тя се настани в колата, докато той се обърна да поговори с двама младежи, които го бяха извикали по име. Амбър видя, че я гледат през рамото му, без да прикриват възхищението си. Отвърна смело на погледите им, вдигайки вежди и присвивайки леко очи; после се изчерви внезапно и се обърна на другата страна. О, господи, навярно и те имаха за нея същото мнение като двете дами преди малко. Но не можа да устои на изкушението да им хвърли още един поглед и очите й срещнаха тези на по-красивия от двамата. Извърна бързо глава. И все пак — нямаше никакво съмнение — този поглед, идващ от страна на мъж, не й се стори така оскърбителен.

Най-сетне Брус се обърна, каза нещо на кочияша и се качи в колата. Потеглиха с внезапен тласък. Той взе ръката на Амбър.

— Вие завладяхте града! Моят приятел — лорд Бъкхърст, твърди, че сте безкрайно по-красива от Барбара Палмър.

— Любовницата на краля?

— Да. Дявол да го вземе, вие сте в течение на всички сплетни!

Развеселен, той я погледна, както се гледа красива кукла или играчка.

— Шивачката ми го каза. Брус, кои бяха тези две дами? Онези от съседната ложа, които ви направиха знак?

— Съпруги на мои приятели. Защо?

Тя наведе очи над ветрилото си и сви вежди.

— Видяхте ли как ме разглеждаха?

И направи гримаса, имитирайки напълно и дори подсилвайки лукаво изражението на въпросните личности.

— Взеха ме за проститутка, почувствах го!

Брус я изгледа изненадано, после отметна назад глава и се разсмя за голямо нейно учудване.

— Е, добре! — викна тя обидено. — Не виждам какво смешно намирате в това! Дявол да го вземе!

Тя започваше да си служи с някои от неговите изрази, думи и фрази, които Мат Гудгрум никога не би търпял, дори и от страна на синовете си. На Амбър се струваше, че всички добре възпитани хора ругаят и че последното е признак на добро възпитание.

— Съжалявам, Амбър! Не се присмивах на вас. Но да ви кажа честно, мисля, че ви зяпаха по друга причина. От ревност, без съмнение… Нито една от тях няма право да има лошо мнение за другите жени. Доколкото знам, и двете са спали с по-голямата част от благородниците, избягали във Франция.

— Но вие ми казахте, че са омъжени?

— Вярно е! Ако не бяха омъжени, сигурно щяха да бъдат по-дискретни.

Амбър се почувства облекчена, но в същото време в ума й се мярна бързо подозрение: дали и той не беше един от тези благородници? Но реши веднага, че в такъв случай не би говорил за тях, и отстрани тази мисъл. Нетърпелива да изживее нови приключения, тя започна да възвръща веселостта си.

— Къде отиваме сега?

— Мислех, че ще искате да вечеряме в някоя кръчма?

След като се върнаха в Сити, спряха на Ню стрийт пред една сграда, която имаше табела с изображение на златен орел. Докато слизаше, Амбър вдигна високо полата си, да покаже жартиерите си от черна дантела, както бе видяла да правят някои дами на излизане от театъра. После, когато прекрачваха прага, един познат мъжки глас извика:

— Хей, Карлтън!

Учудени, те се обърнаха. Беше Алмсбъри, седнал в един фиакър заедно с много други младежи. Скачайки от колата, той махна с ръка на другарите си и забърза към тях. Когато забеляза Амбър, присви очи като заслепен от силна светлина; после свали шапка и се поклони дълбоко.

— Свети боже! Да бъда проклет, ако не сте красива като венецианска куртизанка!

Усмивката на доволство угасна върху лицето на Амбър, Значи така мислеше той за нея! Веждите й се свиха гневно, но един поглед на Брус накара графа бързо да поправи своята нетактичност. Той повдигна рамене и направи комична физиономия.

— Хайде! Не знаете ли, венецианските куртизанки минават за най-красивите жени на света. Затова помислих, че ако вие…

Той млъкна, гледайки я с най-привлекателна усмивка. Амбър вдигна бавно глава. Не можеше да устои на този приятелски тон и се усмихна. Той предложи ръката си.

— Господи, сърце мое! Не бих искал да ви оскърбя за нищо на света!

Тримата влязоха в залата и по искане на Брус бяха отведени в отделен салон на първия етаж.

Когато господата поръчаха вечерята, келнерът донесе малка бъчвичка, пълна със стриди, които те се забавляваха да отварят, ядяха ги сурови с малко сол и няколко капки лимон. А черупките хвърляха на земята. Алмсбъри предсказа, че скоро стридите ще станат главната дворцова храна. Амбър го погледна изненадано, но Брус й обясни смисъла на шегата и тя се разсмя от сърце.

Едва бяха привършили стридите, когато донесоха и останалите блюда: печена патица, пълнена със стриди и лук, задушени аспержи и сочна сирена торта с препечена кора. След това двамата мъже си наляха бургундско, а Амбър се задоволи с бяло рейнско вино, плодове и орехи. Затоплени и добре хапнали, те останаха дълго на трапезата, бъбрейки оживено. Амбър забрави раздразнението си.

Виното беше по-силно от бирата, с която беше свикнала; след като изпи две чаши, тя стана сънлива и притвори очи мълчалива и заслушана в разговора на двамата мъже. Чувстваше се обхваната от лекота, сякаш главата й, отделена от тялото, плуваше в пространството. Наблюдаваше с възхищение Брус, всеки израз на лицето му и всяко движение на неговите ръце. А когато се обръщаше към нея — нещо, което се случи един или два пъти, или пък докоснеше бузата й с върха на устните си, Амбър се чувстваше на върха на щастието.

Най-сетне тя се наведе, прошепна няколко думи на ухото му и след като получи отговор, стана и се отправи към съседната тоалетна. Едва беше влязла, когато чу шум от отваряне на врата, звук от непознат глас и после пак врата, която се затваряше.

При завръщането й Алмсбъри беше съвсем сам и си наливаше нова чаша вино. Той я погледна през рамо.

— Повикаха го по работа, но ще се върне веднага. Елате и седнете тук, за да мога да ви гледам.

Десет или повече минути изминаха бавно. Амбър не откъсваше поглед от вратата, подскачайки при най-малкия шум; беше нервна и се чувстваше неудобно. След около час келнерът влезе и се поклони пред Алмсбъри.

— Господине, негово благородие съжалява, че е повикан по много важна работа, и ви моли да имате добрината да отведете госпожата у дома й.

Алмсбъри, който не беше престанал да наблюдава Амбър, докато човекът предаваше поръчението си, поклати утвърдително глава. Амбър го погледна, беше бледна и очите й бяха така уплашени, сякаш беше ранена.

— Работа? — повтори тя бавно. — Къде би могъл да отиде по работа в този час?

Алмсбъри повдигна рамене.

— Не зная нищо, миличка! Хайде, изпийте още една чашка.

Макар да прие поднесената чаша, Амбър само седеше и я държеше. От месец и половина насам очакваше тази вечер, а той си бе отишъл заради някаква работа! Всеки път, когато тя го запитваше откъде идва или какво е правил, получаваше един и същи отговор: работа! Но защо именно тази вечер? Тази вечер, на която толкова много бе разчитала и от която очакваше всичко! Изморена и обезсърчена, остана неподвижна в креслото си, без да промълви дума, така че след няколко мига Алмсбъри стана и заяви, че е време да се прибират.

През време на завръщането тя не се опита да поддържа разговора с графа. Когато стигнаха обаче в Роял Сарасин, тя го попита дали би пожелал да се качи горе, като се надяваше, че ще откаже. Напротив, той прие веднага и докато Амбър се изкачваше първа, той спря в залата, за да вземе няколко бутилки испанско вино. Когато излезе от своята спалня, облечена в домашна роба от позлатен сатен — скорошна придобивка — и с малки тропащи чехли, Амбър го завари удобно изтегнат върху купчина възглавници, натрупани пред огъня. Той й направи знак да се приближи и когато седна до него, взе едната й ръка, разглежда я дълго и после я поднесе към устните си. Със смръщени вежди, Амбър гледаше в празното пространство, като едва съзнаваше неговото присъствие.

— Къде мислите, че е отишъл? — запита най-после тя.

Алмсбъри повдигна рамене и отново надигна бутилката.

— Какви, по дяволите, са тези „работи“, за които той винаги говори? Знаете ли?

— Всеки роялист в Англия в този момент има свои „работи“. Едни искат да си възвърнат имотите, други търсят някаква синекурна служба, за да бъдат обезщетени за това, че са служили на краля. Галериите са пълни със селски благородници, стари воини и предвидливи майки, които са чували, че кралят имал слабост към красивите жени. Всички желаят да получат нещо, включително и аз. Аз искам възвръщането на замъка Алмсбъри и моите земи в Хиърфордшиър. Негово величество не може да задоволи всички дори ако съчетава в себе си цар Мидас и всемогъщия Юпитер.

— Какво иска Брус? Карлтън Хол?

— Не вярвам. Владението е било продадено, а не иззето. Не мисля, че продадените имения ще бъдат възвърнати.

Той довърши бутилката и се наведе да вземе друга.

Графът понасяше пиенето по-добре от всички мъже, които тя бе видяла до това време. Брус й бе казал, че поради навика да прекарва времето си по кръчмите, кръвта му се била превърнала в алкохол. Тя не можеше да разбере напълно добре дали това беше някаква шега или самата истина.

— Не разбирам какво би могъл да желае — каза тя. — Нали е богат…

— Богат?

Алмсбъри изглеждаше учуден.

— Е, добре, не е ли така?

Амбър бе много невежа по отношение на парите, защото никога не бе имала на свое разположение повече от няколко шилинга, и зле различаваше стойността на една монета от стойността на друга. Струваше й се, че лорд Карлтън притежава приказно богатство, за да може да има каляска с четири коня, да бъде облечен така и да й купува толкова чудесни неща.

— Съвсем не. Неговото семейство е продало всичко, което е притежавало. Не, не е богат. Всъщност е почти толкова беден, колкото съм и аз.

— Но тогава каляската… и моите дрехи?

— О, все пак той може да си позволи това. Един човек като него трябва само да седне за няколко часа пред игралната маса или да хвърля заровете, за да събере няколкостотин лири.

— Да си служи с измама?

Тя бе засегната и почти сигурна, че Алмсбъри лъже.

Обаче той се усмихна.

— Хайде! Може би подпомага малко своето щастие. Но ние всички го правим. Очевидно има хора, които са сръчни, други — не толкова. Брус може да се мери с когото и да било в Европа. Повече от петнадесет години вече картите и заровете са главното му средство за препитание и той печели дяволски добре — повече отколкото всички нас! Наистина, онази вечер го видях, като спечели в Груум Портърс Лодж две хиляди и петстотин лири за четири часа!

— И това са работите — игрите, заради които той винаги си отива.

— Отчасти. Той има нужда от пари.

— И защо не иска от краля, щом като всички правят това?

— Мила моя, вие не познавате Брус.

В този миг тя чу тропот на кола по улицата и хукна към прозореца. Но за голямо нейно разочарование екипажът продължи пътя си и зави зад ъгъла.

Тя остана наведена, искаше да прозре тъмнината, тъй като по улицата нямаше никаква светлина освен бледия блясък на новата луна и звездите. Беше пусто, по улицата не се виждаше никой. Вечер лондончани оставаха по домовете си, освен ако не се налагаше да излязат поради някаква важна причина. Тогава се придружаваха от факлоносци.

Тя съзря далече фенера на публичния викач и долови еднообразния му припев:

— Минава десет часът в хубавата и топла лятна вечер. Всичко е добре. Минава десет часът!

Погълната изцяло от тревогите си за Брус, тя бе забравила за присъствието на Алмсбъри. Внезапно почувства ръцете му около себе си. Той пъхна едната под роклята й, а с другата я обърна и целуна по устата. Изненадана, тя нададе лек вик, отскубна се бързо и му удари шумна плесница.

— Оставете ме! — извика тя. — Това ми било приятел! Когато негово благородие узнае, ще ви даде да разберете.

Той я погледна за миг учуден, после започна да се смее, като отхвърли назад глава.

— Да ми даде да разбера! Господи! Сърце мое! Каква глупава мисъл! Хайде, да видим! Вие да не си въобразявате, че Брус ще ми се разсърди, загдето съм наел неговата курва за една вечер?

Очите на Амбър пламнаха от възмущение. Обзета от гняв, тя се нахвърли върху него и започна да го удря с юмруци и да му нанася ритници.

— Да не съм някаква курва, проклето куче! Махайте се оттука, или ще ви накъсам на парчета!

— Добре, добре! — Той я хвана грубо за китките и я разтърси. — Престанете, моя малка вещице! Но какво правите? Съжалявам! Извинете ме… Не знаех…

— Излизайте! Лакей! — викаше тя.

— Отивам си, отивам си! Престанете да крещите.

Прибра шапката си, която тя бе съборила, и се отправи към вратата. Хвана дръжката и се обърна към нея. С поставени на хълбоците пестници, тя все още го гледаше вторачено, обаче в очите й блестяха едри сълзи. Въздържа се с голяма мъка да не заплаче.

В него изчезна всяка следа от лекота.

— Само една дума, скъпа, преди да изляза. Противно на това, което леля Сара би могла да ви каже, един мъж не ви обижда, когато ви кани да споделите леглото му. Ако сте честна спрямо самата себе си, вие ще се съгласите, че с това си предложение аз ви лаская. Защото, ако има нещо, което една жена никога не прощава на мъжа, това е нежеланието да спи с нея. Хайде, не искам повече да ви отегчавам. Лека нощ!

Той се наведе и отвори вратата.

Все още изправена, Амбър го гледаше като малко момиче, което чичото посвещава в тайните на доброто поведение. Тя започваше да си казва, че нейната селска нравственост не подхожда тук, в Лондон, както и зелената й вълнена фуста и смачканата й памучна пола. С неволно и колебливо движение тя му протегна ръка, след като пристъпи няколко крачки напред.

— Милорд, не си отивайте. Аз съжалявам… Но…

— Но вие сте влюбена в Брус.

— Да.

— И смятате, че не бива да спите с някой друг. Добре, моя мила, може би един ден вие ще откриете, че това в края на краищата не променя нищо. В такъв случай… Ваш покорен слуга, госпожице.

Той отново й се поклони.

Смутена, тя го гледаше, без да знае какво да прави. Защото, макар да допускаше, че в известен смисъл бе поласкана от неговото предложение, тя не можеше да повярва, че верността към този, когото обичаше, бе нещо без значение. Струваше й се напълно невероятно, че мисълта да легне с друг мъж би могла някога да я завладее. Никога, никога в живота й.

Още веднъж се разнесе тропот на минаваща кола по уличната настилка и Амбър се втурна към прозореца. Каретата се спускаше по улицата, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна. Кочияшът дръпна поводите и екипажът спря пред вратата. Подвижен като маймуна, лакеят слезе от капрата и побърза да отвори вратичката. След миг лорд Карлтън се яви, като се обърна, за да говори с някого, който седеше вътре в колата. Друг прислужник държеше запалена факла, която осветляваше част от лицето на негово благородие и хвърляше дълги сенки по улицата и отсрещните стени.

Амбър се готвеше да го поздрави, като се надвеси напред, когато с голям ужас съзря на вратичката на колата женска глава: за миг видя хубаво лице, с бял цвят на кожата, което се смееше под кичури червеникави коси. Брус се наведе към нея и тя долови шепота на гласовете им. След миг той се отдръпна, свали шапката си, лакеят затвори вратичката и колата потегли. Като се обърна, Брус изчезна в преддверието.