Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (28)

XXVII

Никога вече не се намекна за нейната някогашна професия в присъствието на Самуел Дейнджърфийлд.

На другия ден, след като Летис бе направила своите сензационни разкрития, той я повика в канцеларията си и заяви, че обясненията, които са му били дадени, са го задоволили напълно, че не смята за необходимо да ги съобщава на семейството и не желае да се говори повече за това нито вкъщи, нито пред външни лица. Хенри бе предупреден, че ще трябва да избира, като се откаже или от посещенията си в театъра, или от собствения си дом. Външно животът продължи както преди.

Когато Амбър се появи за първи път на масата, тя изглеждаше спокойна и естествена, сякаш никой още беше открил истинската й самоличност. Хладнокръвието, което прояви при този случай, бе осъдено много строго. Никога нямаше да й простят, задето не беше навела глава и не се беше изчервила.

При все че знаеше отлично какво мислеха за нея, Амбър съвсем не се тревожеше. Самуел беше напълно убеден в нейната невинност. Жертва на съдбата, която я е тласнала в тази толкова чужда за нея среда, тя е излязла от нея неопетнена както морално, така и физически. Той беше така влюбен в нея и толкова привързан, че никой не посмя повече да критикува жена му пред него и дори да прави каквито и да било намеци. Освен това от семейна гордост и от любов към баща си те дори започнаха да я защитават пред чужди хора. Защото неизбежното беше станало и между многобройните приятели и познати на семейството се беше пръснал слухът, че старият Самуел Дейнджърфийлд се е оженил за актриса със съмнителна репутация. Те я защитаваха с такава убедителност, че Амбър беше приета от най-благочестивите и най-строги вдовици на Лондон.

Но ако цялото семейство беше дълбоко засегнато и засрамено от факта, че се е сродило — макар и само чрез женитба — с бивша актриса, един от неговите членове намираше, че това е най-увличащото и най-вълнуващото от всички приключения. Това беше Джемима. Часове наред тя измъчваше Амбър, карайки я да й разказва истории за театъра — какво казвали господата, как изглеждала лейди Каслмейн, когато седяла в кралската ложа, как се чувства човек, когато хиляди очи го гледат… Тя искаше също да знае дали актрисите са наистина пропаднали жени, както твърдеше Летис. Джемима не знаеше какво точно значи „пропаднала жена“, но това сигурно беше много грозно и толкова вълнуващо!

Амбър отговаряше само на част от нейните въпроси. Тя рисуваше пред заварената си дъщеря само веселата, пъстра, забавна страна на театъра и двора, избягвайки всичките им други лица, които й бяха твърде добре познати. За Джемима хубавите господа и красивите дами заслужаваха възхищение, защото бяха прекрасно облечени, имаха хубави маниери и носеха титли. Би била отчаяна и нямаше да й се понрави, ако я лишаха от илюзиите й.

Въпреки всичко, което казваше или правеше Летис, тя започна да подражава на мащеха си.

Деколтето й стана по-смело, устните по-червени; тя започна да пръска около себе си аромат на портокалова вода и да се вчесва на букли, с коси, вдигнати нагоре и украсени с панделки. Амбър я насърчаваше само от лукавство. Тя дори й даде шишенце от своите парфюми, червило, кутия с ароматна пудра и няколко гребенчета, за да закрепва буклите си. Най-сетне Джемима си сложи и една-две малки изкуствени бенки.

— Честна дума, Джемима — каза един ден Летис на сестра си, когато тя слезе на закуска в копринена рокля с огромни бухнати ръкави и с прекалено открити рамене и шия, — започваш да приличаш на лека жена.

— Съвсем не, Летис — отвърна безгрижно Джемима, — започвам да приличам на дама.

— Не можех да си представя, че ще видя някога собствената си сестра гримирана.

Но Сам обгърна с ръка добре стегнатата талия на Джемима.

— Летис, оставете на мира детето. Какво от това, нека си сложи една-две бенки! Хубава е като картина!

Летис хвърли към Сам поглед, изпълнен с присмехулно презрение.

— Знаете ли от кого учи всичко това?

Джемима защити горещо своята мащеха.

— Ако искате да кажете, че съм го научила от госпожата, не е лъжа! И гледайте татко да не ви чуе, че говорите с такъв тон за неговата жена.

Летис въздъхна и поклати глава.

— Докъде стигнахме ние, Дейнджърфийлдови, щом чувствата на една вулгарна актриса…

— Какво разбирате под „вулгарна актриса“, Летис? — викна Джемима. — Тя съвсем не е вулгарна. Тя е видна дама. И от по-добро потекло от Дейнджърфийлдови, с ваше позволение! Баща й — който е бил кавалер, ако искате да знаете — я е изгонил, след като тя се е омъжила за един човек, който не му харесал. А когато съпругът й починал, тя останала без пет пари. Том Килигрю я е срещнал на улицата и предложил да й даде работа в театъра. И тя приела, за да не умре от глад. Но щом като бащата на съпруга й починал, оставяйки й малко пари, се оттеглила в Търнбридж, за да води спокоен живот. Е, добре, но защо се усмихвате вие, двамата?

Сам побърза да стане отново сериозен, защото според него беше по-добре младото момиче да не узнае точно каква беше жената, от която се възхищаваше.

— Така ли е казала на татко?

— Да! Нали й вярвате, Сам? О, Летис, прилошава ми от вас!

Тя се обърна рязко, вдигна полата си и изтича нагоре по стълбата. Летис забеляза, че беше почнала да носи зелени копринени чорапи. Сам и Летис се спогледаха.

— Мислите ли, че той наистина вярва на тази глупава история? — попита най-сетне той.

Летис се усмихна.

— Дори съм сигурна. И ако някога заподозре, че ние… Не, по-добре никога да не си даде сметка за това. Не зная какво е могло да го промени така много, но е факт и ние трябва да прикриваме чувствата си от обич към него. Защото всички го обичаме, при все че… при все че…

Летис се обърна и Сам й стисна нежно ръката, преди тя да си отиде. В същия момент Самуел и Амбър влязоха в стаята, придружени от тържествуващата Джемима, която беше хванала мащеха си под ръка.

 

 

През юни Амбър все още не беше бременна и това започна да я тревожи сериозно. Защото тя знаеше, че Самуел иска да има дете — преди всичко, мислеше си тя, за да оправдае своята женитба пред собствените си очи и пред семейството си. И тя желаеше да има дете. Вярно, той беше променил завещанието, осигурявайки й законната една трета, но тя си казваше, че едно бебе би го накарало да й даде още повече… Беше станал смешно сантиментален по отношение на детето, особено като се помисли, че първата му жена беше родила тъкмо осемнадесет деца. И съзнавайки враждебността, която я заобикаляше, Амбър си казваше, че едно дете ще я защитава по-добре от всичко друго.

Загърната в пелерина и с маска на лице, тя се беше съветвала с повече от половината акушерки, лекари и шарлатани на Лондон. Имаше цяло чекмедже, пълно с масла, мехлеми и билки и тези лекувания заемаха голяма част от времето й. Диетата на Самуел обхващаше голямо количество стриди, хайвер и птичи черен дроб, но това не променяше обстоятелството: тя не забременяваше. Най-сетне тя посети един астролог и се върна поуспокоена: защото той й беше предсказал, че скоро ще забременее.

През един горещ ден в края на юни тя се прибра заедно с Джемима от една разходка до Роял Иксчейндж. Влязоха в апартамента на Амбър да пийнат нещо разхладително. Прашните улици и шумната тълпа ги бяха изморили. В къщата беше пълно с мухи, те бръмчаха навсякъде, въпреки усилията на Тенси да ги изгони. Амбър хвърли на масата ръкавиците, ветрилото и капюшона си и се обтегна на един шезлонг, като си отпусна корсажа.

Джемима не се интересуваше толкова от горещината, колкото от вълнуващото приключение, което току-що бяха преживели. Защото двама добре облечени и добре възпитани господа бяха спрели мащехата й в една от по-горните алеи на Чейндж, за да я помолят с очарователно безсрамие да ги представи на „прелестната малка кокетка със сини очи“, т.е. на Джемима. Един от тях я беше целунал по бузата и я беше поканил да се разходи с него из Хайд парк.

— Помислете си само! — възкликна очарователната Джемима. — Господин Сидни ми каза, че откак ме срещнал, денят му се сторил по-горещ откогато и да било!

Тя се засмя и отпи глътка.

— Никога не съм виждала такива изтънчени господа. А другият, полковник Хамилтън, е любовникът на лейди Каслмейн, нали?

Тя беше необикновено поласкана, че е забелязана от човек, удостоен с вниманието на нейно благородие. Барбара се радваше на такава известност, че се беше превърнала в нещо като мит дори и за малките, невинни и добре пазени девойки като Джемима.

— Така казват — отвърна нехайно Амбър.

— Разбира се, бяхте права, когато им отказахте, при все че изглеждаха толкова мили и добре възпитани. Сигурна съм, че щяхме много да се забавляваме.

Амбър размени поглед с Нан.

— Сигурно — съгласи се тя, като започна да се съблича.

Дейнджърфийлдови приемаха много гости — още повече сега, когато Самуел искаше да представи своята хубава, млада жена — и смяната на тоалетите бе най-голямото й развлечение.

— Знаете ли — подхвана Джемима, загледана замислено в чашата си, — струва ми се, ще е много приятно да имаш любовник, стига той да е аристократ. Презирам простолюдието! Всички дворцови дами имат любовници, нали?

— О, предполагам, много от тях, но, искрено казано, Джемима, не вярвам, че на Летис ще бъде приятно да чуе какво говорим.

— Малко ме интересува какво мисли Летис! Какво знае тя? Никога не е познавала друг мъж освен Джон Бекфорд, за когото се е и омъжила! Но вие не сте като нея. Вие знаете всичко и аз мога да ви говоря, без да ме е страх, че ще ме упрекнете в лекомислие. Съпрузите са толкова отегчителни. Благородниците като че ли никога не се женят, нали?

— Да, щом като получат… щом като могат да избегнат брака — поправи се Амбър.

— И защо?

— О! — Тя навлече една домашна роба. — Твърдят, че губели репутацията си на интересни мъже. Хайде, Джемима, вие не можете да мислите сериозно това, което казвате. Нали ще се омъжите за Джоузеф Катъл?

Джемима пламна.

— Джоузеф Катъл? Трябва само да го видите. Спомняте ли си… той беше тук миналата сряда. С изпъкнали зъби, тънки крака и пъпки по лицето! Презирам го! Не искам да се омъжа за него! Да казват каквото щат! Не искам…

— Хайде — каза Амбър с успокояващ тон, — не вярвам баща ви да ви накара да се омъжите за човек, когото презирате.

— Но той ми каза, че ще се омъжа за него! Решено е от години. О, не искам, Амбър! — извика тя живо, като коленичи пред мащехата си, която галеше красива кафява котка. — Татко прави всичко, което пожелаете. Накарайте го да обещае, че няма да се омъжа за Джоузеф Катъл! О, моля ви се, Амбър!

— Но, Джемима! — протестира Амбър. — Не бива да говорите така. Баща ви не прави всичко, което му казвам.

Тя знаеше, че самият Самуел ще бъде възмутен, ако семейството му смята, че е под чехъл.

— Все пак ще му говоря.

— О, дано да стане! Защото не искам да се омъжа за него. Не мога… Знаете ли, Амбър… е, добре! Влюбена съм!

Амбър се показа твърде заинтересувана и зададе очаквания въпрос:

— Нима! Хубав ли е?

— О — въздъхна пламенно Джемима, — той е най-красивият мъж, когото съм виждала. Висок, с черни коси, а очите не помня вече цвета им, но когато ме погледне, чувствам нещо особено. О, Амбър, той е прекрасен, той е всичко, от което се възхищавам на този свят.

— Ах! — каза Амбър. — И къде може да се види това чудо?

Джемима се замисли.

— Не е тук, не е в Лондон. Но засега поне се надявам, че ще се върне скоро. Чакам вече тринадесет месеца и една седмица. Никога не ще обикна друг.

Амбър се забавляваше, защото ентусиазмът на Джемима й се стори съвсем наивен: още повече че тя не познаваше първичната страна на любовта. Детински целувки и смътни копнежи представляваха целия й опит.

— Е, добре, Джемима, надявам се, той ще се върне при вас. Знае ли, че го чакате?

— О, не! Едва ли подозира за съществуването ми. Виждала съм го само два пъти. Веднъж дойде на вечеря у нас, а друг път отидох със Сам и Боб да разгледам корабите му, преди да замине за Америка.

— За Америка? Но кой е този човек? Как се нарича?

Джемима я погледна с учудване.

— Ако ви кажа, ще ми обещаете да не казвате никому, нали? Всички ще ми се смеят. Той е благородник, лорд Карлтън. О, какво има? Познавате ли го?

Това беше толкова внезапно и зашеметяващо, сякаш някой беше излял ведро студена вода точно в лицето й. Амбър се ядоса на страха, който почувства. „Защо — каза си тя смаяна от собствената си липса на увереност. — Това хлапе не значи нищо за него. Та тя е още дете! При това съвсем не е така хубаво като мен. Или пък се лъжа?“ Очите на Амбър обгърнаха бързо лицето на заварената й дъщеря, виждайки в него заплаха за собственото си щастие. „Аз съм глупава — каза си гневно, — нима държа непременно тя да узнае…“

Минаха няколко мига, преди да отговори с безразличен тон:

— О, струва ми се, че съм го срещала в театъра. Но как е възможно вие да приемате тук един лорд и да посещавате корабите му?

— Той има работа с татко, не зная точно каква.

Амбър повдигна вежди.

— Самуел работи с един пират?

— Но той не е пират! Той е капер^[1], а това съвсем не е същото. На каперите дължим господството на Англия над моретата, без тях флотата на Негово величество не би направила нищо.

— Говорите като същински търговец, Джемима — отвърна Амбър злостно, но се овладя и си наложи усмивка. — И така, вие сте влюбена в благородник. Заради вас желая от сърце той да се върне по-скоро в Англия.

— О, и аз също! Бих дала всичко, за да го видя отново. Знаете ли — продължи тя с доверчива стеснителност, — миналата година на Вси светии Ана, Джейн и аз си гадахме. Ана сънува онази нощ Уилям Тупени и стана негова жена. А пък аз сънувах лорд Карлтън! О, Амбър, мислите ли, че би могъл да ме обикне? Вярвате ли, че някой ден би се оженил за мен?

— Защо не? — отвърна остро Амбър. — Ще имате твърде добра зестра.

Едва изрекла това, тя се ядоса на себе си.

— Знаете ли, мъжете мислят за тези неща!

Не беше минал и един час, когато тя наруши обещанието си, защото Самуел дойде да я види, и тя не можа да устои на изкушението да заговори за Брус. И започна съвсем невинно:

— Днес чух в Чейндж да говорят, че холандците заявили на Негово величество, че тяхната флота съществува само за да пази търговския трафик. Кралят побеснял от гняв при мисълта, че го смятат за толкова глупав да повярва на такива приказки.

Самуел, който сваляше горната си дреха, се засмя.

— Каква смешна лъжа! Холандската флота има само една цел: да изгони Англия от моретата. Те плениха корабите ни, сразиха войската ни в Източна Индия, окачиха св. Георги под собствения си национален флаг, издадоха разрешителни за каперство и сториха всичко, като се изключи само фактът, че не посмяха да ни нападнат.

— Но и ние издадохме разрешителни за каперство срещу тях, откак кралят се завърна, нали?

— И така да е, не би трябвало да се знае. Във всеки случай можем да кажем, че разрешителните са насочени главно срещу португалците, макар и да няма съмнение, че са били задържани и холандци — нещо, което напълно са заслужили. Но как така сте толкова добре осведомена, миличка?

Той изглеждаше нежно заинтригуван, когато чуваше жена си да разисква сериозни въпроси.

— Говорих с Джемима.

— С Джемима? Ясно е, че тя знае най-последните новини.

— Сигурно, особено що се касае до каперите. Каза ми, че сте работили за тях.

Той се усмихна с ръце в джобовете, като наблюдаваше жена си с възторг.

— Да, с трима или четирима. Но не знаех, че Джемима се интересува от моите работи.

— Тя се интересува не от работите ви, а по-скоро от каперите.

— О, наистина ли? Гледай ти, тази малка преструвана!… Значи така. Предполагам, мисли, че е влюбена в лорд Карлтън!

— Как отгатнахте?

— Не е много мъчно. Преди около една година той дойде на вечеря у нас. Тя не можа да преглътне нито хапка и дни наред говореше само за него. Ще направи по-добре, ако се откаже от тази идея!

— Тя каза, че очаква завръщането му.

— Глупости! Той дори не знае за съществуването й! Лордът принадлежи към едно от най-старите семейства в Англия и е натрупал огромно състояние. Никога не ще му дойде наум да се ожени за дъщеря на търговец.

Самуел не си правеше никакви илюзии относно връзките си с аристокрацията. Притежавайки могъщество и богатство едва от две поколения насам, семейството му принадлежеше към младите кланове. Лишен от снобизъм, той и не мислеше да се прави на благородник за сметка на достойнството си, както мнозина други.

— Но дори и той да искаше, аз не бих се съгласил тя да се омъжи за лорд Карлтън. Възхищавам се от него като човек, но не ще го приема за съпруг на една от дъщерите си, дори и той да я поиска — нещо, което няма да стори. Не, Джемима ще се омъжи за Джоузеф Катъл и най-добре да избие от главата си тези смешни идеи. Семейството на Катъл и аз работим от години заедно и този брак ще е съвършен за нея във всяко отношение. Ще поговоря сам с нея.

— О, моля ви се, Самуел, не правете нищо. Обещах й да не ви казвам. Но смятах, че трябва да бъдете в течение. Оставете на мен да я вразумя.

— Така ще е най-добре, миличка. Тя държи повече на вашето мнение, отколкото на всички други.

Той й се усмихна и предложи ръката си.

— Нямам никакво желание да я принуждавам, но зная, че така ще бъде най-добре и за нея, и за всички нас. Момъкът е млад, много влюбен в нея, спокоен, трудолюбив, точно онзи тип мъж, който й трябва.

— Разбира се. Но младите момичета са толкова глупави…

Те излязоха от стаята и Амбър запита съвсем естествено:

— Впрочем, Самуел, дали лорд Карлтън ще се завърне скоро в Лондон?

— Не зная. Защо?

— О, мислех си само, че би било по-добре брачният договор да се подпише, преди той да се е върнал. Иначе бог знае какви глупости би могла да стори тя.

— Отлична идея, миличка. Утре ще се срещна с нотариуса. Толкова е мило от твоя страна, че се интересуваш от моите работи.

Амбър скромно се усмихна.

Тази вечер Джоузеф Катъл беше между гостите им. При все че го беше виждала вече, Амбър не си го спомняше. Той беше едър и груб осемнадесетгодишен момък с лице, което изглеждаше все още неоформено. Маниерите му бяха недодялани и несигурни, сякаш единственото му желание бе да избяга и се скрие далеч оттук. Смешно беше да се мисли, че деликатната и темпераментна малка Джемима може да се омъжи за такова непохватно същество.

Но Амбър отиде при него и макар в началото той да беше ужасно смутен, тя успя да го накара да се почувства толкова свободен, че започна да й говори за своите неприятности и да я моли да му помогне. Тя му обеща, като намекна, че Джемима го обича повече, отколкото показва, но стеснителността й пречи да прояви чувствата си. По едно време тя срещна погледа на Джемима — на лицето й се четеше изненада, болка, упрек. Малко по-късно Джемима се оттегли в стаята си под предлог, че я боли глава.

Много рано на другата сутрин тя се втурна в стаята, докато Амбър, потънала в своето пухено легло, разглеждаше замечтано покрития с коприна балдахин. Отдавна беше простила на Брус за смъртта на капитан Морган и не се съмняваше, че и той е сторил същото по отношение на нея. Откакто Джемима беше заговорила за него, тя се чувстваше по-близко до него с надеждата, че скоро ще го види. Внезапното появяване на Джемима я изтръгна рязко от сладостните мечти.

— Господи, Джемима! Какво има?

Тя се понадигна.

— Амбър! Как можа да бъдеш така мила с този ужасен Джоузеф Катъл?

— В края на краищата съвсем не го намирам толкова грозен, Джемима. Той е добро, сърдечно момче и те обожава.

— Все ми е едно! Той е грозен и глупав! Презирам го! А ти обеща да ми помогнеш!

Тя се разплака.

— Престани, Джемима — каза сърдито Амбър. — Ще ти помогна, ако мога. Но баща ти ме помоли да се заема и не можах да му откажа.

— Можеше, ако искаше — настоя Джемима, изтривайки очите си. — Летис казва, че го караш да прави всичко, което пожелаеш, сякаш е някаква опитомена маймуна.

Амбър потисна силното си желание да се разсмее и каза строго:

— Е, добре, Летис се лъже! А ти ще направиш по-добре да не говориш така, Джемима! Но успокой се, ще ти помогна, доколкото мога.

Джемима се усмихна, от сълзите й не остана и следа.

— О, благодаря! Знаех, че няма да застанеш срещу мен. А когато лорд Карлтън се върне, ще ми помогнеш, нали?

— Да, Джемима, разбира се. Стига да мога.

 

 

Прекосявайки предния двор, за да стигне до каляската си, Амбър се спря внезапно пред една друга, спряла наблизо. Беше каляската на Алмсбъри. Тъй като беше малко вероятно графът да има някаква работа със Самуел, това означаваше, че Брус се е върнал. В този момент дори той сигурно се намираше в къщата заедно със Самуел.

Ужасена, тя остана за миг неподвижна. После, обръщайки се на пети, изтича назад. Бе влизала само три или четири пъти в канцелариите на Самуел и чиновниците я изгледаха с изненада и любопитство, когато се насочи към нея. Без да размисли какво ще каже или направи, тя отвори вратата.

Стаята беше голяма, хубаво мебелирана и украсена с дъбова резба, с тежки завеси от красиво тъмно кадифе, покрити с ламперия стени и многобройни свещи, които горяха, поставени в медни свещници. Самуел и Брус бяха застанали пред голяма, поставена в рамка, карта на Новия свят. Самуел беше с лице към нея, Брус беше обърнат гърбом. Той носеше едно от онези нови, прилични на расо, палта, стигащи до коленете, ушито от тъмнозелен и златист брокат с копринен ешарф около талията и сложен напряко колан, на който бе окачена сабята му. Под шапката му с широка периферия се виждаше перука, на вид съвсем подобна на собствените му коси; само нисшите благородници носеха къдри до раменете.

Дори и откъм гърба е различен от другите мъже помисли си тя и сърцето й заби така силно, че се задъха. — „Ще припадна — каза си тя с отчаяние. — Ще сторя нещо ужасно и ще стана смешна.“

— О, много съжалявам, Самуел — каза тя, като се спря на прага и задържа ръката си върху дръжката на вратата. — Мислех, че си сам.

— Влез, мила. Това е лорд Карлтън, за когото съм ти говорил. Милорд, мога ли да ви представя моята съпруга?

Брус се обърна и очите му изразиха най-напред изненада, а после присмехулство. „Ти! — като че ли казваше той. — Не някой друг, а точно ти! Омъжена за един почтен стар търговец!“ Тя долови също така, че той не е забравил тяхната последна бурна и трагична раздяла. Но той просто свали шапка и се поклони сериозно.

— Ваш слуга, госпожо!

— Лорд Карлтън пристигна от Америка със своите кораби и дори с още някои — додаде с усмивка Самуел, защото търговците се гордееха с каперите и им засвидетелстваха истинска признателност.

— Великолепно! — каза нервно Амбър с ужасното чувство, че й става лошо. — Самуел, исках само да ти кажа — тя говореше бързо, — че няма да се върна за обяд. Имам да направя една визита.

Тя хвърли към Карлтън бърз и несигурен поглед.

— Защо не дойдете на вечеря у нас, лорд Карлтън? Сигурна съм, че имате много интересни неща за разказване!

Той отново се поклони, като се усмихна.

— Не вярвам моите приключения по море да интересуват дамите, но ще бъда щастлив да дойда тази вечер, госпожо Дейнджърфийлд. Безкрайно ви благодаря.

Амбър отправи бегла усмивка и към двамата, поклони се и всред шумоленето на коприна си отиде, затваряйки вратата подире си. Тя прекоси двора колкото може по-бързо от страх, че краката не ще могат да я отнесат така далеч, качи се в колата си, отпусна се на седалката и затвори очи.

Много възбудена, Нан взе ръката й.

— Той ли е, госпожо?

— Да — прошепна тя слабо, — той е тук!

Половин час по-късно тя беше у Алмсбъри и Емили я посрещна с радост. Качиха се в детската стая.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте! Върнахме се в града едва преди десетина дни и се опитахме да влезем във връзка с вас, но в театъра можаха да ни съобщят за женитбата ви, без да знаят къде живеете. Лорд Карлтън е тук, с нас.

— Да, зная. Видях го в канцеларията на моя мъж. Мислите ли, че ще се върне да обядва тук?

— Не зная. Струва ми се, че има среща с Джон в един часа.

Те бяха стигнали до детската стая и намериха децата насядали да ядат каша. Радостта, че е отново при сина си, когото не беше виждала от миналия септември, я възнагради отчасти за разочарованието, причинено от перспективата да не види Брус. Синът й беше забележително хубаво дете, мило, щастливо и здраво, с черни къдрави коси и зелени очи. Тя го взе в прегръдките си и се смееше весело, докато то я целуваше с уста, пълна с каша, и пъхаше лъжичката си в косите й.

— Татко също е тук, мамо — съобщи той високо. — Леля Емили ме доведе в Лондон, за да го видя.

— О! — каза Амбър с лек оттенък на ревност. — Значи сте знаели, че ще се върне?

— Беше писал на Джон — обясни Емили, — искаше да види малкия.

— Не се е оженил, нали?

Този въпрос тя задаваше с все по-голям страх всеки път, когато той се връщаше, макар да не можеше да си представи, че един мъж би могъл да намери за кого да се ожени в онази пуста и варварска страна отвъд океана.

— Не — отвърна Емили.

Амбър седна на земята заедно с малкия Брус и с едно дебело, лаещо и разглезено кученце, което му принадлежеше. Двамата сина на Емили дойдоха при тях.

Като играеше и бъбреше със сина си, тя намери възможност да зададе няколко въпроса на Емили.

— Колко време ще остане този път?

— Струва ми се около месец. Той прави постъпки да се прехвърли с корабите си към военната флота.

— Военната флота? Но никой не е обявявал война!

— Не още, но, струва ми се, скоро ще стане. Поне така говорят в двореца.

— Защо постъпва така? Рискува да загуби всичко.

Емили изглеждаше леко изненадана.

— Как? Той държи на това. Скоро Англия ще има нужда от всичките си кораби и от всички опитни моряци. Много капери ще постъпят като него!

В същия миг Брус се показа на вратата и се отправи към тях. Амбър остана безмълвна и смутена, но малкото момченце се отскубна от ръцете й и се затича към баща си, който го качи на рамото си. Той стоеше пред нея и се усмихваше.

— Знаех, че ще те намеря тук.