Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

L

Лъчите на слабото априлско слънце минаваха през стъклата на затворените прозорци и образуваха светли петна по голия паркет. Блестяха върху шпорите на чифт мъжки ботуши, играеха върху светлосините щраусови пера, които украсяваха широкопола шапка, светеха върху златната дръжка на една шпага — всички тия неща, струпани близо до голямото легло с балдахин, в което лежеше Амбър, потънала в пух и вече готова да се събуди. Тя бавно протегна ръка в празното легло, а по лицето й преминаха обърканост и неясна тревога. Отвори очи, видя, че е сама, и се изправи с изплашен вик:

— Брус!

Той дръпна завесите на леглото и се появи засмян. Беше само по панталон, без риза и перука и вероятно се бе бръснал, защото изтриваше лицето си.

— Какво има, мила?

— О, благодаря на бога! Боях се да не сте заминали или пък да съм сънувала, че сте тук. Но вие сте това, нали? Вие стоите пред мен? О, Брус, вълшебно е, че се върнахте!

Тя му протегна ръка с весела усмивка и със светнали очи.

— Елате тук, мили мой! Искам да ви докосна…

Брус седна до нея и Амбър го погали по лицето, сякаш не вярваше, че е до нея.

— Хубав сте! По-хубав от всякога!

Ръцете й се плъзнаха по силните му рамене и развитите му гърди, притиснаха топлата и изгоряла от слънцето плът. После очите й срещнаха неговия втренчен поглед.

— Амбър…

— Да?

Устните им се сляха в силна и жадна целувка. Изведнъж тя започна да плаче и го заудря с юмруци страстно, настойчиво. Той я отблъсна върху леглото и ръцете й се сплетоха около шията му. След като бурята утихна, Брус отпусна глава върху гърдите й. Сега вече и двамата лежаха спокойно и удовлетворени. Амбър милваше нежно гъстата му черна коса.

Накрая той се раздвижи и стана. Амбър отвори очи и се усмихна полузаспала.

— Елате, скъпи! Легнете до мене!

Брус се наведе и я целуна по устните.

— Не мога, защото Алмсбъри ме чака.

— Какво от това? Нека чака.

Той поклати глава.

— Отиваме в Уайтхол. Негово величество иска да ме види. Може би ще видя и вас там по-късно.

Брус млъкна и я загледа.

— Чух, че вече сте графиня и повторно омъжена!

Амбър се обърна истински зачудена: „Повторно омъжена! Боже мой — помисли си тя, — но това е вярно!“ Когато Джералд не се мяркаше пред очите й, тя съвсем забравяше за съществуването му!

Брус се усмихна.

— Какво има, мила? Нима сте забравили за кого? Алмсбъри твърди, че се казва Стенхоуп — смятам, няма грешка, — а негов предшественик е бил…

— О, Брус! Не се подигравайте с мене. Никога нямаше да се омъжа за него, ако знаех, че ще се върнете. Мразя го! Презирам го! Той е един недодялан простак, глупак, идиот. Омъжих се за него единствено…

Тя спря и бързо се поправи:

— Не зная защо се омъжих за него! Не зная защо изобщо се омъжих! Винаги съм искала да се омъжа единствено за вас, Брус! О, скъпи мой, ние щяхме да бъдем толкова щастливи заедно само ако вие…

Амбър забеляза, че изражението на Брус се измени, сякаш искаше да я накара да замълчи. Тя го изгледа обзета от някогашния си страх и му каза съвсем тихо, поклащайки глава:

— Вие сте женен, нали?

Брус пое дълбоко въздух.

— Да, ожених се!

Да, това се бе случило вече! Най-после тя чу думата, от която се бе бояла цели седем години. И сега й се струваше, че за тях двамата то бе неизбежно като смъртта. Немощна от болка, тя само го гледаше. Брус седна на един стол, и започна да си връзва обувките. След това облегна лакти, върху коленете си и остана така, мълчалив. Накрая обърна очи към нея.

— Много съжалявам, Амбър — каза Брус нежно.

— Съжалявате, че сте се оженили?

— Съжалявам, че ви наскърбих.

— Кога се оженихте? Аз смятах…

— През февруари стана година. Веднага след като се върнах в Ямайка.

— Значи вие сте били вече решили да се ожените, когато ме напуснахте? Вие…

— Не — прекъсна я Брус. — Тогава нямах такова намерение. Жена си срещнах за пръв път в деня, когато пристигнах в Ямайка. Ние се венчахме след един месец.

— След месец — пошепна Амбър, готова да припадне. — О, боже мой!

— Но, скъпа Амбър, аз никога не съм ви лъгал, нали? Още в началото ви предупреждавах, че един ден все ще се оженя…

— Да, но тъй бързо! — възрази тя глухо, без никакво основание готова да заплаче.

После изведнъж вдигна глава и го погледна с известна злоба.

— Каква е тя? Някоя черна хубавица, която…

Лицето на Брус стана строго.

— Тя е англичанка. Баща й е граф, който отишъл там след войната. Има плантация за захарна тръстика.

Брус се изправи, за да се дооблече.

— Вероятно е богата?

— Да, доста.

— И хубава?

— Да, смятам.

Амбър помълча и пак:

— Обичаш ли я?

Брус се обърна, изгледа я някак странно, с полузатворени очи. И не отговори веднага. После каза тихо:

— Да, обичам я!

Амбър грабна пеньоара си, намъкна го, скочи от леглото и произнесе думите, които би казала всяка друга придворна дама в подобно положение:

— Е, вървете по дяволите, Брус Карлтън! Как няма друг мъж в Англия, който се жени по любов?

Но слоят лустро беше много тънък и се пръсна при силния натиск. Амбър избухна най-неочаквано.

— Мразя я — извика тя, забравила се от ярост. — Презирам я! Къде е сега?

— В Ямайка. Роди през ноември и не можа да дойде с мен.

— Изглежда, много ви обича!

Брус не отговори на тоя сарказъм и тя добави буйно:

— Значи — ето ви оженен за лейди и вече има кой да възпитава сополанчетата ви, чиито прадеди две хиляди години не са си мръднали задниците от Камарата на лордовете! Моите поздравления, лорд Карлтън! Какво нещастие щеше да бъде, ако бяхте принуден да поверите възпитанието на децата си на някое нормално, обикновено същество.

Брус я гледаше с известно безпокойство и съчувствие. Държеше шапката си в ръка.

— Трябва да вървя, Амбър. Закъснял съм вече с половин час.

Тя го погледна бързо и обърна глава, сякаш чакаше да й се извини. После, без да иска, го погледна как прекосява стаята с оня добре познат ход, съдържащ като че ли по малко от всичко, което обичаше у него.

— Брус! — извика тя неочаквано.

Брус спря и бавно се обърна.

— Не ме интересува дали сте женен! Никога няма да се откажа от вас, никога, докато съм жива, чувате ли! Вие ми принадлежите толкова, колкото и на нея! Тя никога няма да ви има целия!

Тя тръгна към него, но Брус излезе от стаята и затвори тихо вратата. Амбър спря с едната ръка протегната напред, а другата на гърлото, за да сподави риданията си.

— Брус! — повтори тя.

Тогава уморена се обърна, върна се при леглото, изгледа го за миг и се отпусна на колене.

— Отиде си! — пошепна тя. — Отиде си… Няма да се върне.

През първите две седмици на престоя му Амбър виждаше лорд Карлтън, но много рядко. Той беше зает на пристанището, където се срещаше с търговци, за да продаде тютюна, който бе докарал, и за да сключи нови сделки. Правеше покупки за себе си и за сметка на други плантатори. Ходеше в Уайтхол, за да се среща с краля, защото искаше да получи нова концесия от двадесет хиляди акра, за да има всичко тридесет хиляди. Но не посещаваше салоните и не ходеше на театър.

По внушение на Амбър лейди Алмсбъри му беше дала апартамент близо до нейния и при все че той не й бе казал нищо за следващата нощ — защото мислеше, че мъжът й ще бъде при нея, — тя почука на вратата, щом разбра, че се е върнал. След това се срещаха всяка нощ. Брус знаеше положително, че тя се връща понякога много късно, защото оставаше в двореца с краля, но никога не намекваше за това, а случайните й връзки със съпруга й го забавляваха, но и за тях не отронваше дума.

Не на същото мнение обаче беше майката на Джералд.

През тия две седмици Амбър я забеляза един или два пъти в Уайтхол и тръгваше в друга посока, за да не я срещне. Но вдовстващата баронеса изглеждаше много заета и Нан твърдеше, че тя е в непрекъснати спорове с коафьори, бижутери, търговци на бельо и шивачи, както и с десетина други доставчици на разни неща, така че стаята й биваше винаги пълна с атлази, кадифета, тафта, дантели, панделки и копринени платове.

„Какво я е прихванало? — се питаше Амбър. — Тя няма нито пукната пара! Откъде намира толкова пари?“

Но като се замисли, се сети каква е работата. Старата вещица пилееше нейните пари. Ако не беше така погълната от Брус и интересите си в двора, тя би дала на баронесата да разбере как се пръскат така лудо пари. Но при това положение предпочете да остави нещата така, за да има мир. „Някой ден съвсем скоро — си обещаваше тя — ще й оскубя перушината!“ Но лейди Стенхоуп я превари.

Амбър не ставаше никога преди девет часа сутринта, защото се връщаше късно от двореца, а Брус си отиваше много по-рано. Изпиваше бавно чаша шоколад, обличаше пеньоара си и отиваше, да види децата. От десет часа до обяд се обличаше. Всичкото това време й беше необходимо, защото да си направи лицето, да я срешат и да се облече, не беше лесна работа, а освен това приемаше много от галантеристите, бижутерите и парфюмерите, които се тълпяха в преддверията на аристократите. Тя не затваряше вратите си за никого от тях.

Обичаше техния шум и глъч и чувството на важност, което изпитваше, окръжена от техните молби. А обичаше също и да купува. Щом платът беше хубав, винаги си поръчваше нова рокля, или някоя огърлица, или гривна й се виждаше особена, екстравагантна, винаги й намираше място върху себе си; стига да идваше от далечни страни и да беше нещо рядко или просто ако й хрумнеше, не отказваше да купи някоя ваза, маса или огледало в златна рамка. Нейното прахосничество беше добре известно на търговците и преди обяд апартаментът й заприличваше на Лондонската борса.

Тъкмо така бе заета една сутрин, когато лакеят й съобщи:

— Госпожа баронеса Стенхоуп желае да ви види.

Амбър изохка и вдигна очи нагоре.

— Гръм и мълнии! — пошепна тя и се обърна точно когато баронесата влизаше.

Тя отвори широко очи от смайване и й трябваше малко време, докато се съвземе, за да посрещне свекърва си.

Люсила беше почти неузнаваема! Косите й, също така изрусени, като косите на Сюзън, бяха накъдрени според изискванията на последната мода, украсени с панделки, цветя и бисери. Лицето й беше нарисувано като лицето на някоя китайска кукла и страните й изглеждаха твърди и кръгли очевидно само благодарение на някоя хитрина от изкуството за разхубавяване. Роклята й — от бисерносив атлаз върху морава фуста — изглеждаше дело на някоя сръчна френска ръка, а корсетът, който носеше отдолу, бе вдигнал високо гърдите й. Носеше огърлица от перли, обици от диаманти, няколко гривни на ръцете и по три пръстена върху пръстите на всяка ръка. Всички тия скъпоценности имаха особен блясък и изглеждаха едновременно прости и скъпи. Само за две седмици лейди Стенхоуп се бе изменила, станала бе голяма дама по всички изисквания на модата, много изящна, вече малко зряла, но, общо взето, все пак още доста привлекателна.

„Боже мой! — си каза Амбър. — Я я виж дъртофелницата.“

Двете жени размениха условната целувка. Лейди Стенхоуп бе забелязала изненадата, която се бе изписала върху лицето на Амбър, и я гледаше тържествуваща, сякаш вече бе неин ред да й се възхищават. След като мина първата изненада, Амбър с ужас си помисли, че всичко това е било постигнато само с нейни пари! Тя знаеше добре, че семейството Стенхоуп бе изгубило своя единствен и слаб източник от приходи, когато доходната им къща бе изгоряла по време на пожара в Лондон.

— Вярвам, че ще извините моята неучтивост — каза Люсила. — Щях да дойда по-рано, но бях страшно заета! — И млъкна задъхана, да си повее с ветрилото.

Макар да мислеше, че бе прочела завист в погледа на снаха си, тя скоро разбра, че въпреки всички украси, въпреки боядисаните коси и изкуствените букли тя нямаше никога вече да изглежда на двадесет и две години и че годините между тия две възрасти бяха за нея дълги и усилни.

— О, аз трябваше да ви посетя, госпожо — запротестира Амбър учтиво, като се мъчеше да събере наум лирите стерлинги, които носеше върху себе си лейди Стенхоуп. И колкото повече се покачваше техният брой, толкова повече се ядосваше тя. Но се засмя и я покани да седне, докато самата тя довърши тоалета си. А когато лейди Стенхоуп забеляза един топ синьо кадифе, Амбър побърза да отпрати търговците.

— Елате утре в моя апартамент — каза Люсила, като му махна с ръка, а човекът прибра плата и си тръгна с другите.

Амбър седна, за да прикрепи бенките на лицето си, докато Люсила дишаше тежко, защото очевидно не се чувстваше много добре в стегнат корсет.

— Боже мой! — въздъхна баронесата, кръстоса нозете си и наклони глава да ги съзерцава. — Не можете да си представите колко много бях заета през тия петнадесет дни! Имам много приятели в Лондон и, знаете ли, всички искат да ме видят едновременно! Просто да се отчае човек! Ужасно ме дърпаха на всички страни! Едва можах да видя Джери! Кажете ми как се чувства скъпото ми момче?

— Много добре, предполагам, госпожо — отговори Амбър вече толкова ядосана, че нейните пари, спечелени така мъчно, отиваха за украсата на тая стара жена, че не обърна внимание, на онова, което тя й говори.

После стана, прекоси стаята и мина зад един великолепен китайски параван от син лак, като направи знак на една от прислужниците си да й донесе роклята. „Господин Куче“ (така беше името му) любопитно душеше обувките на Люсила и от време на време джавкаше, без да се плаши от нейните възмутени погледи. Виждаха се само главата и раменете на Амбър и когато тя се обръщаше с гръб, Люсила я изглеждаше неодобрително със свити вежди. Но когато срещна погледа й, каза й смутено усмихната:

— Защо не виждам никога Джери сутрин тук? У дома сутрин първата му работа винаги беше да дойде при мене, за да ме поздрави. Той беше винаги едно внимателно момче. Вероятно излиза много рано?

Говореше бързо й гледаше втренчено Амбър, сякаш очакваше, че тя ще й разправи някаква лъжа.

— О, доколкото си спомням — отговори Амбър, като издишваше дълбоко, докато прислужницата стягаше връзките на корсета й, — той не се е вестявал тук от деня на вашето идване.

— Какво? — се провикна лейди Стенхоуп уплашена, сякаш й бяха съобщили, че нейният син е арестуван като негодник. — Нима не спи с вас?

— По-стегнато — каза Амбър на прислужницата.

Тя ставаше все по-широка, но се мъчеше да скрива бременността си, колкото е възможно по-продължително време. Защото тя мразеше да се вижда обезобразена в продължение на месеци, но сега повече от всеки друг път. Брус беше тук и тя искаше да се явява пред него в най-добрия вид. След това отговори разсеяно:

— О, да, понякога.

Действително това събитие се бе случвало три пътя и Амбър се бе съгласила само защото кралят се надяваше Стенхоуп да повярва, че детето е негово.

— Така значи! — Лейди Стенхоуп започна да си вее по-силно от всякога. Тя се изчерви както винаги, когато биваше нервна, притеснена или ядосана. — Никога не съм чувала подобно нещо! Мъж да не спи с жена си! Но това е… това е безнравствено! Аз ще говоря с него, мила моя! Ще се погрижа да не ви пренебрегва вече…

Амбър й се усмихна леко развеселена над паравана, после се наведе, за да подреди фустите си.

— Не си правете труда, госпожо. Графът и аз сме много доволни от тоя ред. Младите мъже сега са твърде заети, както знаете. Те ходят на театър и в кръчмите, пият до среднощ и после бродят до късно из улиците. Това им заема доста от времето, уверявам ви.

— Но Джери не харесва такъв живот. Зная положително това! Той е добро и скромно момче. И ако не идва тук, то е вероятно защото смята, че не е желан!

Амбър се обърна живо и погледна хладно свекърва си, с омраза в ъгълчетата на полуприсвитите си очи.

— Не мога да разбера кое е могло да му даде повод да мисли така. Колко е часът, Нан?

— Почти дванадесет и половина, ваше благородие.

— О, боже мой!

Амбър излезе иззад паравана напълно облечена. Една от прислужниците й подаде ветрилото и маншона, докато друга слагаше наметката й върху раменете. Взе ръкавиците си и започна да ги поставя.

— В един часа имам среща с господин Лили. Моля вя да ме извините, госпожо. Господин Лили е толкова зает, че не може да чака никого. Ако закъснея, ще загубя реда си, а портретът ми е едва наполовина готов.

Лейди Стенхоуп стана.

— И аз излизам. Поканена съм на обяд при лейди Клифърд и след това ще ходим на театър.

Двете излязоха заедно, последвани от Нан, Тенси и „Господин Куче“. Люсила погледна косо снаха си.

— Вероятно знаете, че и лорд Карлтън е гост на Алмсбъри?

Амбър я изгледа внимателно. Какво искаше да каже старата клюкарка? Дали бе чула нещо за тях? Те внимаваха да са дискретни, бяха влизали и излизали всеки през своята врата, преструвайки се в обществото, че почти не се познават. С разтуптяно сърце Амбър отговори уж безразлично:

— А, да, зная. Той бил един от старите приятели на графа.

— О, намирам, че е пленителен! Казват, че всички придворни дами са влюбени в него! Не сте ли чули такова нещо? Дори твърдят, че бил един от любовниците на лейди Каслмейн… Но, разбира се, това се твърди за всички жени…

Бъбреше, както винаги, без да знае кога да спре. Но Амбър изпита само облекчение. Тя очевидно не знаеше нищо, а само искаше да си чеше езика.

— Помислете си само какъв изпълнен с приключения живот е водил! Бил е наемен войник, морски пират, а сега плантатор! Чух, че е един от най-богатите мъже в Англия и естествено, семейството му е едно от най-добрите! Нали знаете, че Марджъри Брус е била майка на първия Стюарт, крал на Шотландия, а той произхожда от това семейство. Казват, че жена му била чудна хубавица.

— Всяка жена може да бъде хубава, щом има десет хиляди лири! — отвърна буйно Амбър.

— Може би — съгласи се Люсила. — Във всеки случай Карлтън е хубав мъж. Такъв е моят идеал за истински мъж!

Амбър й се поклони.

— Довиждане, госпожо.

И бързо се отдалечи побесняла, гневна и засегната. „О, не мога да го понеса! — си каза тя. — Не мога да се помиря с мисълта, че е женен за друга! Мразя я! Мразя я! Мразя! Искам да умре! — Спря, за да си поеме дъх. — Може би ще умре. — Със светнали очи продължи да върви. — Може би ще умре там, в тая проклета страна с всичките й болести. Може би…“

Съвсем бе забравила, че е сърдита на баронесата, задето пръска нейни пари.

Следващата нощ Брус и тя се връщаха заедно от Уайтхол. Тъй като бе свършил най-важната част от своята работа, Брус отиваше вечер в двореца, за да играе и приказва. Двамата се изкачваха по стълбата, разговаряха и се смееха за случилото се с Бъкингам. Говореше се, че Бъкингам бил задържан, защото нарушил наредбите за нощното спокойствие, затворен и после пак освободен, без да бъде познат. Когато стигнаха пред жилищата си, те се разделиха.

— Не бива, мили! — пошепна Амбър.

Весела и доволна, тя влезе в салона, но едва не извика от изненада, когато видя Джералд и майка му да седят пред камината.

— Е? — И затръшна вратата.

Джералд стана. Той изглеждаше много нещастен и Амбър веднага разбра кой бе наредил това късно посещение при нея. Баронесата я погледна мечтателно, изправи се и направи нещо като поклон. Амбър не я поздрави и продължаваше да гледа ту единия, ту другия.

— Съвсем не предполагах, че ще ви намеря тук! — каза тя на Джералд, който се изкашля и пъхна пръст зад високата връзка, която стягаше шията му.

Опита се да се усмихне, но лицето му направо се сгърчи от нервна тръпка.

— Дойдох да побъбря с Джери, докато ви чакаше — побърза да обясни майката. — Отивам си и ви оставям заедно, деца! Ваша робиня, госпожо! Лека нощ, скъпи Джери!

И тя го потупа по ръката насърчително, когато той послушно я целуваше.

После баронесата излезе с тържествуваща усмивчица. Амбър дори не се обърна. Погледът й беше отново втренчен в Джералд.

— Е? — повтори тя и се доближи до камината, за да стопли ръцете си.

— Е, какво? — отвърна Джералд. — Ето ме! Най-после. — Той внезапно изправи рамене и се обърна към нея: — Не трябва ли да бъда тук? Аз съм ваш съпруг, госпожо!

Джералд повтаряше урока си.

— Разбира се — съгласи се Амбър. — Защо не?

И съвсем неочаквано притисна стомаха си и се отпусна върху едно кресло с лек стон.

Джералд се сепна:

— Боже мой, какво ви е госпожо? Не се ли чувствате добре?

Той се обърна готов да избяга.

— Отивам да повикам лекар.

Но Амбър го спря:

— Не, Джералд, нищо ми няма. Мисля, че съм бременна. Но не исках да ви кажа, преди да се убедя.

Джералд изглеждаше очарован, смаян, сякаш това нещо не се бе случвало на нито един мъж преди него.

— Вече? Боже мой, не мога да повярвам! Истина е, нали?

Той се бе зачудил толкова много, че бе забравил да се преструва, и сега беше само един честен, доволен и изплашен млад провинциалист.

Всичко, което вършеше Джералд, забавляваше много Амбър. Тя продължаваше да смята съпруга си за кръгъл глупак.

— Надявам се, че е истина, милорд. Но вие знаете какво чувства жената в подобно състояние, нали?

— О, не, не зная! Никога не съм мислил за това. По-добре ли ви е сега? Трябва ли ви нещо? Да ви донеса възглавница за главата?

— Не, Джералд, благодаря. Имам нужда само от едно — да бъда сама. Аз… нека бъда откровена — бих желала по-скоро да спя сама. Ако, разбира се, вие не виждате някое неудобство в това…

— О, разбира се, госпожо! Не знаех. Не си давах сметка. Много съжалявам!

Джералд беше готов да си отиде.

— Имате ли нужда от нещо? Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Благодаря, Джералд. Ще ви държа в течение…

— А мога ли да идвам понякога, ей тъй, за да научавам как сте?

— Но, разбира се, милорд. Когато обичате. Лека нощ.

Джералд все се колебаеше и очевидно търсеше да каже нещо особено, нещо подходящо за случая. Но понеже не можа да измисли нищо, повтори смутено усмихнат:

— Лека нощ!

И си отиде.

Амбър поклати глава, сви презрително устни, стана и влезе в спалнята си. Нан я запита с поглед, тя й отговори със знаци, двете прихнаха да се смеят и веднага започнаха да бъбрят.

Когато Брус потропа и влезе, намери Амбър още несъблечена — по риза, с корсет и прозрачна фуста от дантела. Той бе махнал наметката, перуката, сакото и шпагата си. Бялата му риза бе разгърдена.

— Още не сте се съблекли? — усмихна се Брус. — А аз написах две писма.

Брус отиде до масата и си наля бренди с вода в една голяма чаша.

— Винаги съм си казвал, че жените биха спечелили поне пет, години от живота си, ако се обличаха малко по-просто.

— Че защо са ни? — попита Нан и тримата се разсмяха.

Нан разплете косите на Амбър — истинската дама никога не би докоснала сама своите коси — и си отиде заедно с Тенси и кучето. Амбър беше пред тоалетката и сваляше огърлицата си, когато видя ръцете и раменете на Брус в огледалото. Зелените му очи я наблюдаваха, той се наведе, вдигна косите на тила й и я целуна. Амбър въздъхна и затвори очи.

Брус остави чашата върху масата, хвана Амбър за ръка и я накара да се обърне.

— О, Брус! — въздъхна тя. — Колко много ви обичам, Брус!

Той я обгърна с ръце и те се притиснаха силно, устремени един към друг. Зачудена, Амбър почувства, че устните на Брус се отделят от нейните, и видя, че той гледа към вратата. Той бавно я пусна и тя бавно се обърна. Блед като мъртвец, с широко отворена уста, до вратата стоеше Джералд!

— О! — извика Амбър и в очите й засвяткаха гневни пламъчета: — Как посмяхте да се вмъкнете по тоя начин тук? За да шпионирате? Проклет нахалник! Куче!

И с внезапно движение грабна от тоалетката една сребърна кутия за бенки и я хвърли срещу него, но Джералд отскочи и кутията се удари в рамката на вратата. Брус наблюдаваше съпруга на Амбър с изненада, която скоро се превърна в нещо като състрадание, когато видя изплашения и покъртителен вид на горкото момче.

Амбър забърза към него, като викаше гневно и стискаше заплашително пестници.

— Как смеете да влизате така в моя дом! Ще наредя да ви набият, че да ме помните!

Джералд отстъпи й ударът го засегна по рамото. Жълто-зелен и съвсем отчаян, той едва промълви:

— За бога, госпожо! Съвсем не подозирах, не знаех че…

— Не ме лъжи, нещастнико. Ще ти дам да разбереш.

— Амбър, чакайте! — намеси се Брус. — Защо не го оставяте да обясни? Очевидно се касае за някакво недоразумение.

Джералд го погледна с благодарност, но явно се боеше от жената, която го заплашваше пламнала от ярост.

— Майка ми беше още в хола. И когато ме видя, че си отивам, каза да се върна.

Амбър отвори уста. Но преди да заговори, обърна се да разбере какво мисли Брус. Той беше много сериозен, но в очите му бляскаха весели пламъчета, при все че изпитваше силно съчувствие към тоя нещастен млад съпруг, чийто дълг сега беше да го извика на дуел. Честта не допускаше друго поведение. Все пак изглеждаше много смешно да си представи как малкият, слабичък, свенлив и свит като момиче Джералд Стенхоуп, който беше цяла глава по-нисък от него, ще се дуелира с мъж, владеещ съвършено бойните изкуства.

Брус пристъпи, поклони се свободно пред момчето и каза:

— Господине, много съжалявам, че имате основание да се съмнявате в подбудите на моето поведение към жена ви. Извинявам се пред вас и се надявам, че няма да ме осъдите строго.

Джералд се почувства така облекчен, както не би се почувствал и осъден на смърт престъпник, когото свалят от въжето, защото е бил помилван. Той се поклони на свой ред:

— Уверявам ви, господине, аз съм светски човек и зная много добре, че привидното често е измамно. Приемам вашето извинение, господине, и се надявам, че ще се срещнем пак при по-приятни обстоятелства. А сега, госпожо, ако бъдете добра да ми посочите пътя, ще си отида през черния вход.

Амбър го изгледа смаяна. Сили небесни! Тоя нещастен глупак не мислеше и да се бие! Отиваше си и оставяше жена си на любовника й! Гневът й веднага изчезна и тя почувства безкрайно презрение. Повдигна фустата си и му се поклони:

— Оттук, господине!

Премина стаята и отвори една врата, която водеше към стръмна стълба. Преди да излезе, Джералд се поклони пак много коректно първо пред нея, след това пред Брус, но Амбър забеляза, че устните му трепереха готови за плач. Затвори вратата и се обърна към Брус с усмивка на презрение, каквото очакваше да срещне и на неговите устни.

Но Брус се усмихваше с някакъв странен блясък в очите. Какво значеше това? Укор за нея, състрадание към момъка, който си бе отишъл, или подигравка за тримата? Тя се разтревожи и за миг се почувства загубена, самотна, обвеяна от хлад. Но докато тя го гледаше, неговият израз се промени, той махна с ръка, вдигна рамене и я прегърна пак.

— Хайде! — успокои я Брус. — И той може да носи чифт рога така изящно, както който и да е мъж в света!