Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (67)

LXVI

Менет се връщаше в Англия. Тя се срещаше отново с братята си за първи път от онези радостни дни след Реставрацията, когато като щастливо шестнадесетгодишно момиче бе дошла да ги види заедно с майка си. Тогава те се намираха в зората на нов живот, който обещаваше да ги възнагради за дългите години на тъга и изгнаничество. Десет години бяха изминали, а от деветте деца бяха останали живи само три — Чарлс, Джеймс и Хенриета-Анна. Кралицата майка беше починала преди осем месеца.

Посещението бе замислено преди повече от две години и бе отлагано предимно поради болезнената ревност на съпруга й. Най-сетне Чарлс намери достатъчно важна причина, при която Мосю и неговите възражения бяха оставени настрана. Англия и Франция бяха на път да сключат таен договор и Чарлс настоя да разрешат на сестра му да ги посети, преди да подпише каквото и да било. Тогава Луи обясни на по-младия си брат, че интересите на държавата стоят над всичко. Но позволи на Мосю да поиска жена му да не се отдалечава от Дувър.

Дувър беше малко, мръсно и мъгливо градче, само с една застлана улица, дълга около миля, от двете й страни имаше полуразрушени вили и странноприемници. Вярно бе, че някога големият стар замък бе устоявал срещу нашественици, но откак беше открито оръдието, той служеше само като затвор. Английският двор пристигна в градчето — най-напред мъжете, тъй като Чарлс все се надяваше, че Мосю ще позволи един престой в Лондон — в позлатени каляски или на богато украсени коне. На другата сутрин, призори, бе известно, че френската флота навлиза в протока.

Чарлс, който беше прекарал буден по-голямата част от нощта, се качи в една лодка заедно с Йорк, Рупърт и Монмът, за да посрещне сестра си. Възбуден и нетърпелив, той стоеше прав, насърчавайки непрекъснато гребците. Джеймс застана и сложи ръка на рамото му. Усмихнат, Чарлс обгърна херцога през кръста. Черните му очи блестяха от радост и възбуда. Лодките вече бяха толкова близо, че фигурите по палубите можеха да се различат.

— Помислете само, Джеймс! — викна Чарлс. — Ще я видим отново, след десет години.

Изведнъж съзряха съвсем ясно Мадам, която беше застанала на предната палуба и правеше знаци на братята си, докато бялата й копринена рокля плющеше на вятъра. Те й отговориха с вик:

— Менет!

— Джеймс, ето я!

Лодката се долепи до кораба. Чарлс скочи и се изкачи по въжената стълба бързо и леко, сякаш беше прекарал живота си в морето. Менет изтича и се хвърли в прегръдките му в мига, когато той стъпваше на палубата.

Той я притисна нежно към себе си и устните му докоснаха гладките й лъскави коси. Заговори инстинктивно на френски, защото това беше нейният език, а думите му бяха нежни и гальовни.

— Менет — прошепна той, — моя скъпа, малка Менет!

Като отметна назад глава, тя го погледна със смях, като избърса сълзите с върха на пръстите си.

— О, мили мои! Толкова съм щастлива, че плача! Боях се, че никога вече няма да ви видя.

Чарлс я изгледа с безмълвно възхищение, примесено с мрачно безпокойство, защото веднага откри голямата, трагична промяна, станала с нея през тези десет години. Някога беше подвижно, живо, невинно и прелестно дете. Сега бе жена — уравновесена, завършена, светска жена с проникновен чар. Но беше много слаба, а зад радостния смях се криеше вглъбеност, която го смущаваше, защото той знаеше причината. Безполезно беше да се опитва да го заблуди: беше нещастна и болна.

Другите се бяха присъединили към тях, Чарлс се отдръпна и тя прегърна Джеймс, Рупърт и Монмът. Най-сетне Менет застана между Чарлс и Джеймс, като гледаше ту единия, ту другия с грейнало лице.

— Ето ни най-сетне заедно.

Двамата братя бяха облечени в пурпур, понеже бяха в траур за майка си. Менет също носеше кралския траур семпла рокля от бяла коприна и воал от черен тюл на главата.

Но никой не посмя да даде израз на онова, което всички мислеха: „Вече сме само трима, колко ли време още ще бъдем заедно?“

На палубата зад кралското семейство беше застанала свита от разкошно облечени мъже и жени, защото, колкото и скромен, наброяващ само двеста и петдесет души, ескортът на Менет бе подбран много старателно: жените заради красотата им, а мъжете заради тяхното име и галантност.

Между дамите, загледана втренчено в краля на Англия, се намираше една много хубава девойка Луиза дьо Керуай, чието старо и почтено семейство беше обедняло. Това пътуване бе най-вълнуващото събитие в живота й и първият удобен случай, за да си създаде място в света, към който принадлежеше. Луиза наблюдаваше замислено краля, възхищавайки се от красивото му бронзово лице и добре сложената фигура. Тя извика тихо, когато Менет и двамата й братя се обърнаха, а кралят я изгледа бегло.

Разгръщайки ветрилото си, Луиза прошепна на своята съседка:

— Нинон, мислите ли, че всички истории, които се разказват за него, са верни?

С известна ревност Нинон хвърли към Луиза поглед, пропит с хаплива ирония.

— Колко сте наивна!

В този миг Чарлс отново я погледна й се усмихна леко.

При все че му трябваше много малко време, за да забележи някоя хубава жена, сега Чарлс се интересуваше само от сестра си.

— Колко време ще останеш? — беше първият му въпрос.

Менет се усмихна тъжно.

— Само три дни — каза кротко тя.

Чарлс вдигна вежди и черните му очи припламнаха.

— Мосю ли реши така?

— Да.

Тя като че ли се срамуваше заради съпруга си.

— Но той…

— Не казвай нищо повече, не искам да се извиняваш вместо него. Все пак се надявам той да размисли.

И Мосю наистина размисли.

Дойде съобщение, че Мадам може да остане десетина дни, при условие че няма да напуска Дувър. Менет и Чарлс ликуваха. Десет дни! Цяла вечност, но Чарлс изпадна в студен гняв при мисълта, че този малък натруфен французин се осмеляваше да налага на сестра му как да прекара ваканцията си. Но Луи му написа няколко реда, за да каже, че трябва да зачете желанията на Мосю, понеже бил чул за договора и можел да извърши някоя непредпазливост, ако го раздразнят прекалено много.

Кралица Катерина и дамите й пристигнаха от Лондон я крал Чарлс направи всичко възможно, за да превърне грозното малко пристанище в място, достойно за развлечение на онази, която обичаше най-много на света.

След няколко дни договорът бе подписан. Той бе подготвян от две години насам, затова бе останало само да се разменят подписите. Арлингтън и трима други подписаха от страна на Англия, а Кроаси от страна на Франция.

За Чарлс договорът означаваше тържествен завършек на десетгодишни преговори. Френското злато щеше да го освободи отчасти от парламента. Френските войници и кораби щяха да му помогнат да срази своя най-опасен неприятел — Холандия. В замяна не даваше нищо с изключение на обещанието, че някой ден, когато му е удобно, ще стане католик.

— Ако всичко, което съм направил, изчезне с моята смърт — каза той на Арлингтън, когато подписите бяха сложени, — ще оставя на Англия поне това. Договорът е залог, че някога тя ще стане най-великата нация на света. Нека моят френски братовчед владее континента, щом желае това. Светът е голям и когато смажем холандците, Англия ще стане царица на моретата.

Притиснал ръка към главата си, защото го болеше, Арлингтън въздъхна леко.

— Надявам се, че Англия ще ви бъде признателна за това, господарю.

Чарлс се засмя, вдигна рамене и го потупа приятелски.

— Признателна, Хенри? Кога един народ или една жена са били признателни за онова, което сте направили за тях? Хайде, мисля, че сестра ми е легнала. Всяка вечер я посещавам. Вие работихте упорито тези дни, Хенри. Вземете нещо за сън и си отспете добре.

Той излезе от стаята.

Когато Чарлс влезе при Менет, тя седеше на огромното легло с балдахин. Последните й прислужници се оттеглиха, а малкото черно кученце дремеше върху коленете й. Чарлс взе стол, седна до леглото и двамата мълчаха усмихнати известно време.

— Много си слаба, Менет — каза най-сетне Чарлс.

Сестра му се учуди.

— Нима? О, възможно е!

Тя се огледа, ала щом се раздвижи, малкото кученце изръмжа.

— Но ти знаеш, че никога не съм била дебела.

— Добре ли се чувстваш?

— Как! Да, разбира се.

Сега Менет говореше бързо като човек, който се ужасява, че трябва да лъже.

— О, понякога имам главоболие. Малко съм изморена от цялото това вълнение. Но ще ми мине бързо.

Лицето на Чарлс се помрачи бавно.

— Щастлива ли си?

Тя приличаше на животно, уловено в капан.

— Господи, какъв въпрос! Какво ще кажеш, ако някой те попита: „Щастлив ли сте?“ Предполагам, че си толкова щастлив, колкото и по-голямата част от хората. Никой никога не е напълно щастлив, нали? Ако получиш поне половината от онова, което искаш от живота…

Вдигна леко рамене и направи неопределено движение с ръка.

— Не е ли това всичко, което човек би могъл да поиска?

— А ти получи ли половината от онова, което желаеше?

Очите й се втренчиха в огромната резбована табла на леглото, а пръстите й галеха парфюмираната козина на Мими.

— Да. Имам теб, имам и Франция. И ви обожавам!

Тя се усмихна замислено.

— Мисля, че и ти, и Франция ме обичате?

— Обичам те, Менет. Обичам те повече от всичко на света. Винаги съм мислил, че по-голямата част от мъжете не са достойни за приятелство, нито пък жените — за любов. Но с теб е съвсем различно, Менет. За мене ти си всичко на този свят.

В очите й светна лукаво пламъче.

— Всичко на този свят? Недей, не мислиш това, което казваш…

Той отговори почти грубо:

— Не се шегувам. Ти си всичко, което имам и което ми е скъпо… Другите жени…

Той вдигна рамене.

— Знаеш за какво служат те!

Менет поклати кротко глава.

— Понякога почти съжалявам твоите любовници, братко.

— Съвсем безполезно. Те ме обичат толкова малко, колкото ги обичам и аз. Получават онова, което желаят — по-голямата част от тях дори повече, отколкото заслужават. Кажи ми, Менет, как се отнася Филип към теб след изгонването на Кавалера? Всички англичани, които се връщат от Франция, говорят за такива интриги от негова страна, че ме побиват студени тръпки. Проклинам деня, в който се омъжи за тази зла малка маймуна!

Очите му искряха от гняв, зъбите му бяха стиснати.

Менет му отговори кротко, почти с майчинско състрадание:

— Клетият Филип! Не го съдете толкова строго. Той обичаше истински Кавалера. Когато Луи го изгони, се страхувах, че Филип ще изгуби разума си, а той мислеше, че аз съм отговорна за това изгнаничество. Всъщност ще бъда щастлива, ако се върне. Тогава животът ми би бил безкрайно по-спокоен. А Филип ме ревнува много. Страда дори когато някой направи комплимент за новата ми рокля. При известието за това пътуване просто обезумя. Може би няма да повярваш, но спа всяка нощ с мене, надявайки се да забременея и пътуването отново да бъде отложено.

Тя тъжно се усмихна.

— Дотам беше стигнал! Смешно е — продължи замислено, — но преди да се оженим, той вярваше, че ме обича. Сега твърди, че му прилошава при мисълта да легне с жена. О, много съжалявам — каза тя, като видя, че Чарлс пребледня. — Не исках да ти разказвам всичко това. То няма никакво значение. В живота има толкова прекрасни неща.

Чарлс въздъхна дълбоко.

— Съжалявам го, но бих могъл да го убия със собствените си ръце, кълна ти се. Той не може да се отнася така с теб, Менет. Луи ще трябва да се погрижи за поведението на брат си, иначе ще разкъсам на парчета този проклет договор.

 

 

Малката стая беше покрита с яркочервени и златисти завеси, по които бяха извезани символите на Стюартите. Бяха запалени огромни свещници, защото залата бе тъмна и денем, понеже вместо прозорци имаше само два отвора, поставени много високо. Гласовете бяха сдържани и почтителни, ръцете лениво вееха ветрила, а няколко цигулки свиреха нежна и сладка мелодия.

Само Чарлс и Менет бяха седнали в кресла. По-голямата част от присъстващите стояха прави или бяха насядали на големи възглавници, пръснати навсякъде. Монмът беше избрал място точно в краката на своята леля и я гледаше с нескрито възхищение. Всички бяха попаднали под обаянието на Менет. Доброволни жертви на нейната благост и на пламенното й желание да бъде обичана — качество, което притежаваше и Чарлс и което караше всички да я обожават, без да знаят защо.

— Бих искала да ви дам нещо за спомен — каза тя на Чарлс.

— Мила!

Той се усмихна със странно изражение.

— Като че ли бих могъл да ви забравя.

— Позволете ми да ви направя малък подарък, някаква скъпоценност или дреболия, която бихте могли да носите със себе си и която ще ви напомня за мен.

Обръщайки се, тя каза няколко думи на Луиза дьо Керуай, която се намираше точно зад нея:

— Мила, бихте ли ми донесли касетката за бижута от средното чекмедже на скрина?

Луиза не беше никога далеч, когато кралят се намираше в залата.

Луиза направи изящен малък реверанс. Всичките й движения бяха грациозни и красиви. Тя притежаваше някаква изтънченост и елегантност, която Чарлс ценеше много у жените, но намираше рядко сред дамите от своя двор. Тя беше парижанка до върха на пръстите си, до последния конец на роклята си. И при все че флиртуваше явно с него, ни веднъж не бе проявила дързост, нахалство или липса на такт.

— Ето скъпоценността, която желая. Ще й позволите ли да остане в Англия, Менет?

Луиза се изчерви, което й отиваше, и сведе очи. Няколко знатни дами бяха поразени. Херцогиня Рейвънспър и графиня Каслмейн размениха възмутени погледи, защото всички английски любовници на краля се бяха съюзили против Луиза веднага след пристигането й. Но Менет поклати глава.

— Аз отговарям пред родителите й, сир. Те ми я повериха, трябва да им я върна.

И за да сложи край на неприятното мълчание, добави:

— Вземете каквото ви харесва, изберете онова, което ще ви напомня най-често за мене.

Чарлс се усмихна мило, без да е обиден или смутен, и започна да рови из скъпоценностите. Изглежда, че беше напълно забравил инцидента. Но не беше така. „Някой ден ще притежавам тази жена“ — обеща си той, а паметта му беше толкова добра за подобни неща, колкото беше слаба за други.

Менет замина на следния ден.

Заедно с Йорк, Монмът и Рупърт Чарлс се качи на борда на френския кораб и премина с него част от Канала. Страхуваше се от тази раздяла още от деня на нейното пристигане; не му се искаше да я пусне, защото изпитваше смъртен страх, че вече няма да я види. Тя изглеждаше уморена, разочарована, болна!

Казаха си три пъти сбогом и всеки път той се връщаше да я целуне.

— О, господи, Менет! — прошепна накрая. — Не мога да ви оставя да заминете!

Менет се опитваше да не заплаче, но по бузите и затекоха сълзи.

— Не забравяйте онова, което ми обещахте! И помнете, че ви обичам, че винаги съм ви обичала повече от всичко на света. Ако не ви видя вече…

— Не говорете така!

Импулсивно той я разтърси.

— Разбира се, че ще ме видите! Догодина ще дойдете пак. Обещайте ми, Менет, обещайте ми!

Менет отметна назад глава и се усмихна. Лицето й стана изведнъж ведро и спокойно. Като послушно дете тя повтори:

— Ще се върна догодина, обещавам ви.