Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XXIX

Това бе краят на приятелството между Джемима и мащехата й. С непогрешимия си инстинкт девойката беше схванала изведнъж на кого се дължи внезапното решение на баща й относно женитбата й с Джоузеф Катъл. Но този път Амбър получи всеобщо одобрение, защото, макар и да считаха нея отговорна за това, което ставаше, всички бяха обезпокоени от прищявката на Джемима. Те смятаха, че тя никога не би помислила да се възхищава от подобен човек, ако не беше лошият пример на Амбър. Пък и Брус прояви известно недоволство, когато научи, че договорът е подписан и сватбата ще се състои на 30 август, едва четиридесет дни след годежа.

— Господи — каза той, — тоя тромав тип с крака като вретено и тази хубава малка скъпоценност Джемима!

— Какво те интересува за кого ще се омъжи тя!

— О, нищо, по принцип. Но не мислиш ли, че твърде много се месиш в работата на семейство Дейнджърфийлд?

— Съвсем не! И без това Самуел искаше да я омъжи за него. Аз само ускорих нещата, за нейно добро.

— О, ти се лъжеш, ако си мислиш, че съм имал намерение да я съблазня. Заведох я на разходка, защото тя поиска и би било обида за баща й, ако откажех.

Той погледна Амбър с присвити очи.

— Питам се дали съзнаваш колко е добър старият господин Дейнджърфийлд. Кажи ми как можа да го накараш да се ожени за теб. Мъжете от това семейство не принадлежат към онзи род хора, които се сближават с актриси.

Тя започна да се смее.

— Би искал да знаеш?

Но тя никога не му разказа.

Амбър не следва за дълго предпазливите съвети на Брус; тя ходеше у Алмсбъри три или четири пъти в седмицата сутрин. Самуел тръгваше за бюрото си към 7 часа и се връщаше между единадесет и дванадесет; тя беше винаги вкъщи, когато той отиваше и идваше. Но и да не беше, това не би създало пречки. Той й вярваше напълно и ако се осведомяваше къде е ходила, правеше това не от недоверие, а така, между другото и защото се интересуваше за дребните подробности от живота й. Той вярваше на всичко, което му казваше тя.

А Джемима се мусеше и характерът й ставаше непоносим. Отказваше да прояви и най-малък интерес към сложните приготовления около сватбата. Шивачки и продавачки изпълваха апартамента й през всички часове на деня. Венчалната й рокля щеше да бъде от златно сукно, а пръстенът й инкрустиран с тридесет диаманта. Голямата бална зала в южното крило на къщата, където щеше да се състои сватбеният прием и балът с маски, беше преобразена в пролетна гора с истинска трева на пода. На церемонията щяха да присъстват петстотин поканени, а на следващия ден хиляда. За оркестъра бяха ангажирани петдесет от най-добрите лондонски музиканти, а френски готвач — специалист, щеше да дойде от Париж, за да се разпорежда с приготовлението на ястията. Самуел желаеше да достави преди всичко радост на дъщеря си; недоволството й го наскърбяваше.

Но Амбър великодушно взимаше страната на Джемима.

— Няма защо да се тревожиш, Самуел. Тя е като всички други момичета за женене: анемична и нервна. Това е то! Ще видиш след женитбата — ще стане каквато беше. Уверявам те.

Самуел поклати глава.

— Дано! Ужасява ме мисълта, че е нещастна. Понякога се питам дали не грешим, като я принуждаваме да се омъжи за Джоузеф. И наистина, не липсват подходящи мъже за нея в Лондон, ако тя…

— Глупости, Самуел. Чувал ли си момиче само да избира съпруга си? Тя е много млада, за да разбере какво й подхожда. Джоузеф е много мил младеж; той ще я направи щастлива.

Така се уреди въпросът и Амбър беше доволна, че е действала тъй изкусно. Сега Джемима повече няма да й пречи. „Каква глупачка — мислеше си тя подигравателно, — трябваше да знае, че е по-добре да не ме предизвиква.“

Бяха изтекли едва шест месеца от пристигането на Брус в Лондон и Амбър му съобщи за новата си бременност, като му обясни защо е уверена, че детето е от него.

— Надявам се да бъде момиче — каза тя. — Малкият е тъй хубав. Чувствам, че и тя ще бъде прекрасна. Какво име да й дам?

— Струва ми се, че това зависи от Самуел? Нали?

— О, защо? Той сигурно ще пита мен. Кажи ми, моля те, твоите предпочитания. Бих искала да ги зная.

Лицето му стана сериозно, но леката усмивка, която играеше около устните му, издаваше мислите му.

— Сюзън е хубаво име — каза той най-после.

— Познаваш ли някое лице, което да се нарича Сюзън?

— Не! Попита ме за вкуса ми. Казвам ти име, което ми харесва, без каквато и да е причина.

— Но нали кръщаваш все пак всичките си незаконни деца. Какво стана с онази проститутка… Лий, нали така й беше името? Алмсбъри казва, че си имал две деца от нея — каза Амбър.

Брус беше в Лондон вече от доста време и Амбър го виждаше толкова често, че ревността и тревогите, които изпитваше в негово отсъствие, започнаха да застрашават удоволствието, което изпитваше в негово присъствие. Беше по-скоро недоволна от онова, което й липсваше, вместо да бъде доволна от това, което имаше.

— Лий почина преди една година при раждане — отвърна тихо лорд Карлтън.

Тя му хвърли бърз поглед, промълви някакво фалшиво извинение, след което промени темата на разговора.

— Къде ли ще бъдеш, когато, се роди Сюзън?

— Надявам се някъде, където ще създавам затруднения на холандците. Ще им обявим война, щом парламентът гласува необходимите кредити. Докато чакам, ще се опитам да запазя мира така, както желае Негово величество.

Почти от година Англия и Холандия воюваха навсякъде освен в собствени води, а през изтеклите два месеца войната се беше разгоряла съвсем явно. Оставаше само да бъде обявена, но Чарлс изчакваше, за да се подготви по-добре, а и да получи кредитите от парламента.

Те се бяха излегнали полуоблечени на леглото. Брус беше свалил перуката си и открил ниско остриганата си коса, вчесана назад. Амбър се извъртя, сложи глава на гърдите му, присегна се и хвана чепка хубаво червено лисабонско грозде.

— Върви! Струва ми се, че за теб времето тече бавно, когато не палиш градове и не избиваш холандци!

Той започна да се смее, като откъсна няколко зърна от нейната чепка.

— Ти ме мислиш за доста кръвожаден тип!

Тя въздъхна.

— О, Брус! Ако искаше да ме послушаш!

Досега той винаги бе успявал да й попречи да говори, но този път трябваше да я изслуша докрай. Изведнъж тя скочи и седна срещу него.

— Върви на война, щом трябва, Брус! Но когато свърши, продай корабите си и остани в Лондон. С твоите сто хиляди лири и моите седемдесет ще имаме достатъчно пари, за да купим, ако желаем, Роял Иксчейндж за лятна резиденция. Ще можем да имаме една от най-хубавите къщи в Лондон и всички ще идват на нашите балове и вечери. Ще имаме десетина коли и хиляда слуги, яхта, за да ходим във Франция, ако ни се прииска. Ще ходим в двореца, ти ще бъдеш виден човек — канцлер или нещо друго, което предпочиташ, — а аз — почетна дама. Никой не ще заема по-високо положение от нас. Никой, о, мили Брус, не разбираш ли? Ще бъдем най-щастливите хора на света!

Беше тъй страстно убедена, че не се съмняваше, че ще съумее да убеди и него. Затова отговорът, който последва, бе за нея мъчително разочарование.

— Би било приятно за една жена — каза той.

— О! — извика тя сърдито. — Вие, мъжете! Какво ви трябва на вас?

— Ще ти кажа, Амбър.

Той стана и я погледна право в лицето.

— Искам да направя нещо по-свястно през своите идващи двадесет и пет години, отколкото да се изкача на една стълба, където токовете на някой друг ще стъпват на пръстите ми, докато аз ще тъпча с моите пръстите на човека под мене. Искам да направя нещо повече, отколкото да плета заговори и интриги с разни слуги и глупаци, за да се прославя сред хора, които презирам. Искам нещо повече, отколкото да ходя от театъра на борба с петли и от Хайд парк в Пал Мал, за да започна същото на следващия ден, нещо повече, отколкото да играя на карти, да гледам с лорнет женски рокли и да служа за играчка на краля.

Той направи жест, който изразяваше безпределно презрение.

— И накрая да умра от жени и пиянство!

— Мислиш ли, че животът в Америка ще ти попречи да умреш от жени и пиянство?

— Може би не. Но знам, че там не ще умра от скука.

— А! Така ли? Разбирам — животът там е прекрасен, с негрите, пиратите, кандидатите за бесилка и всякаква друга измет!

— Там животът е много по-напреднал, отколкото си мислиш. Има много хора от добри семейства, напуснали Англия след смъртта на Чарлс Първи. Не трябва да забравяш това. И други, които я напускат поради същите причини като мен. Аз не отивам там, защото намирам американските мъже и жени по-добри или различни от тия в Англия — те си приличат доста. Отивам, защото Америка е още млада страна и открива широки възможности, както Англия преди хиляда години. Тя е страна, която очаква да бъде създадена от хората, които ще дръзнат да рискуват, и аз искам да отида там, докато съм в състояние да проправям пътя си. През гражданската война баща ми загуби всичко, което семейството му притежаваше от седем века. Аз желая децата ми да притежават нещо, което не може да се загуби.

— Тогава защо искаш да се биеш за Англия, щом толкова малко я обичаш?

— Амбър — каза той меко, — надявам се един ден да научиш много неща, които днес не знаеш.

— А аз се надявам, че един ден ще се удавиш в океана!

— Не се бой: аз съм твърде голям мизерник, за да може да ми се случи подобно нещо.

Амбър скочи от леглото разярена, но изведнъж се спря и погледна Брус, който я наблюдаваше подпрян на лакътя си. Тя се върна, седна до него и сложи двете си ръце върху неговата.

— О, Брус, знаеш, че не желая това, което говоря! Толкова те обичам — бих умряла за теб, — а изглежда, че ти съвсем не се нуждаеш от мен, така както аз от теб. Аз съм само твоя любовница, а бих искала да бъда твоя жена. Бих искала да ходя, където ходиш ти, да споделям плановете и неприятностите ти, да раждам твоите деца, бих искала да съм частица от теб самия. О, моля ти се, мили, вземи ме в Америка, без да се грижиш за каквото и да е. Кълна ти се: ще ти помагам да сечеш дърва, да сееш тютюн. Ще ти готвя. О, Брус, ще правя всичко, само ме вземи!

Той я гледа още един момент и тъкмо когато тя мислеше, че го е убедила, поклати глава и стана.

— Невъзможно, Амбър. Не си привикнала към такъв живот; след няколко седмици ще ти дотегне и ще почнеш да ме упрекваш, че съм те взел.

Тя изтича и застана пред него в отчаяното си усилие да задържи щастието, което изглеждаше, че държи, и което сега се изплъзваше от ръцете й.

— Не, никога, обещавам ти, Брус! Всичко с теб ще ми бъде скъпо.

— Не мога, Амбър, да не говорим повече!

— Ти сигурно имаш друга причина. Нали? Кажи ми каква?

Той започваше да се нервира.

— За бога, Амбър, стига толкова! Не мога. Това е всичко!

Тя го изгледа дълго, после очите й се свиха.

— Зная защо — каза тя бавно. — Зная защо не искаш да ме вземеш, да се ожениш за мен. Причината е, че съм племенница на чифликчия, а ти си благородник. Баща ми беше прост офицер, докато твоето семейство е започнало да заседава в Камарата на лордовете преди още тя да е съществувала. Майка ми беше проста жена, а твоята от рода Брус, произхождащ ни повече, ни по-малко от самия Мойсей. Всичките ми роднини са чифликчии, когато, ако потърсим добре, ще открием, че в твоите жили има Стюартова кръв.

Тя говореше с ирония и горчивина и устата й трепереше изкривена в гримаса, която придаваше на лицето й грозно изражение.

Амбър се извърна гневно и започна да се облича пред Брус, който я наблюдаваше. В очите му можеше да се прочете нещо подобно на нежност. Той като че ли търсеше израз, за да смекчи мъчителното чувство на унижение, което тя изпитваше, но тя не му даде възможност. За две минути Амбър се приготви и като взе мантото си, извика:

— За това е, нали?

Той я погледна в лицето.

— О, Амбър, защо винаги усложняваш живота! Знаеш много добре, че не мога да се оженя за теб, дори и да исках. Не съм сам в този свят, захвърлен от ветровете като някаква прашинка. Имам роднини, и то много, и съм отговорен пред баща си и майка си, макар и да не са живи. Семействата Брус и Карлтън не представляват за теб нищо и ти си права, но те имат дяволски голяма важност от брусовска и карлтъновска гледна точка!

— С тия фокуси не можеш ме залъга. Ти не би се оженил за мен, дори и да можеше! Вярно ли е?

Те стояха така един миг, гледайки се в очите, после отговорът дойде като изстрел на пистолет.

— Вярно е!

Амбър постоя още секунда неподвижно, но беше станала алена и сините вени на врата й се издуваха.

— О — изстена тя полудяла от ярост и скръб, — мразя те, Брус Карлтън! Мразя те! Аз… — Амбър изтича от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

— Надявам се, че никога няма да те видя! — изхълца тя, слизайки по стълбата.

И наистина си каза, че това е краят, че за последен път понася обидите му, че за последен път…

Амбър излезе тичешком от Алмсбъри Хаус и бързо се качи в колата.

— Вкъщи, бързо! — извика тя на Темпист.

И като се оттегли навътре, проля няколко сълзи, като хапеше нервно ръкавиците си.

Беше тъй развълнувана, че не забеляза другата кола, която чакаше отвън със спуснати щори и която тръгна след нея веднага щом се появи. Тя остана зад нея, следвайки я на всеки завой. Движеше се със същата скорост и не допусна друга карета да се вмъкне между тях. Само няколко минути преди да пристигне, Амбър забеляза, че двамата й лакеи изглеждаха изненадани и заинтригувани и че често се обръщаха назад. Сега и тя погледна през малкото задно прозорче и видя фиакъра, който я следеше, но без много да се обезпокои.

Когато възвиха и преминаха през южната желязна врата на Дейнджърфийлд Хаус, другата наемна кола направи същото. Амбър слезе с още намръщено лице и се намери срещу Джемима, която току-що бе напуснала наемната кола, докато Картър уреждаше сметката.

— Добър ден, госпожо — каза Джемима.

Амбър продължи пътя си, като отговори с престорено равнодушие:

— Добър ден, Джемима.

Но сърцето й биеше силно и тя почувства, че я обзема ужас. Тази проклета гаменка я беше проследила! Нещо по-лошо, беше я хванала на местопрестъплението!

— Един миг, госпожо. Само една дума. Вие бяхте готова да ме считате за приятелка преди лорд Карлтън…

Амбър се спря и се обърна, за да може да посрещне с лице удара на заварената си дъщеря. Трябваше да й отвърне със същата дързост.

— Какво общо има тук лорд Карлтън?

— Лорд Карлтън живее в Алмсбъри Хаус. Ето защо вие излязохте оттам, както онзи ден и още толкова пъти!

— Занимавай се с твоите собствени работи, Джемима. Аз не съм пленница в тази къща. Ходя където си искам. И така се е случило, че лейди Алмсбъри е моя добра приятелка и отивам да я виждам.

— Не ходехте там преди идването на лорд Карлтън.

— Тя не беше в Лондон, а в именията си. А сега, Джемима, чуй какво ще ти кажа. Ти като че ли си ме следила и имам намерение да поговоря за това с баща ти. Уверявам те, че ще го почувстваш.

— Вие, да говорите на татко! А ако аз му съобщя някои малки неща, които зная за вас и за лорд Карлтън?

— Не знаеш нищо. И ако не беше ревнива като бездетна жена, нямаше така да се съмняваш.

Погледът й мина от Джемима на Картър и пак се спря на Джемима.

— Кой ти е напъхал тия мисли в главата? Тая стара кукумявка ли?

Смутеното лице на Картър й показа, че е отгатнала. Застанала в поза на добродетелна жена, Амбър завърши с едно последно предупреждение:

— Да свършим с тия смешни заплашвания, иначе ще видим на кого от двете ни ще повярва баща ти!

Джемима не посмя да рискува и спокойствието се запази. За да има оправдание, че вече не ходи в Алмсбъри Хаус, Амбър каза, че има треска. Датата на сватбата, макар и отложена поради горещите молби на Джемима с няколко дни, приближаваше. Амбър бързаше да се сложи край, за да може да отстрани момичето от пътя си.

Около седмица след скарването й с Брус Самуел й каза, че лорд Карлтън е ходил да го види в бюрото му.

— Той ще отплава утре, ако вятърът е благоприятен — каза. — Надявам се, че след като замине, Джемима…

Но Амбър не го слушаше. „Утре! — мислеше тя. — Боже мой! Той си отива утре! О, трябва да го видя, трябва непременно още веднъж да го видя…“

Корабът на Брус беше хвърлил котва при кея Бътълф и Амбър почака в каретата си, като изпрати Джеремая да го потърси. Тя беше неспокойна, защото се страхуваше да не го разсърди, но щом я видя, той се усмихна. Денят беше горещ и лорд Карлтън не носеше перука. Беше облечен в панталон и бяла широка риза. Загорялото му лице беше плувнало в пот.

С едно бързо движение Амбър се наведе и постави ръката си върху неговата, като му каза меко:

— Трябва да те видя, преди да заминеш, Брус.

— Ние товарим, Амбър. Не мога да се отделя.

— Не можем ли да отидем на кораба? Само за минута.

Той се отдръпна и подаде ръка, за да й помогне да слезе. Наоколо кипеше живот. Кораби с високи мачти, богато украсени и позлатени, се плъзгаха бавно по водата. Кеят гъмжеше от хора. Имаше моряци, плавали дълги години, които се поклащаха с характерната за тях походка. Яки, плещести носачи търкаляха бурета и залитаха под тежестта ту на големи дървени каси, ту на превързани с тел бали. Елегантни търговци се разхождаха нагоре-надолу, преследвани от просяците — стари, съсипани моряци, които бяха загубили по някой крак, ръка или око за доброто на Англия. Имаше широко ококорени хлапаци, старци, излезли да се поразходят, ярко гримирани проститутки. Шумна многолика тълпа.

Когато вървяха по кея, всички погледи се обръщаха към тях. Тоалетът на Амбър, косите й, скъпоценностите й светеха на слънцето. Тя беше красива и изискана, което беше нещо необикновено за такова място. Проститутките измерваха Брус с поглед, в който се четеше не само професионален интерес.

— Защо не дойде да ме видиш? — запита тя тихо, когато се изкачваха по мостика.

— Страхувах се, че не ще бъда желан — прошепна той, вървейки след нея, после се обърна, за да даде някои нареждания.

Той я заведе в една съвсем мъничка кабина, удобна, макар и не луксозна, с хубава койка, писмена маса и три стола. На стените от тъмен дъб бяха заковани карти, а на пода бяха натрупани много подвързани книги.

Щом влезе, тя бързо се обърна към него:

— Не идвам да се карам, Брус. Няма нищо да ти казвам, само ме целуни.

Едва я бе обгърнал с ръце, когато на вратата се почука.

— Лорд Карлтън, една дама ви търси.

Амбър го погледна с упрек. Той я остави, като изръмжа през зъби. Но преди да отвори, той й направи знак и след като взе мантото и маншона си, тя премина в съседната кабина. Брус отвори другата врата и тя чу потракване от високи токчета и младия напевен глас на Джемима Дейнджърфийлд.

— Лорд Карлтън! Слава богу, намирам ви! Трябва да ви предам една поръчка от баща си…

Амбър чу как Джемима влезе в кабината, после как вратата се притвори. Сгушена до вратата, прилепила ухо до ключалката, тя се ослуша с туптящо сърце. Вълнуваше се не само от ревност, но и от страх да не я изненадат.

— О, Брус. Научих, че утре заминавате! Трябваше да дойда!

— Не трябваше, Джемима! Някой може да ви види. А и аз съм така зает, че нямам нито минута свободно време. Слязох само да потърся някои книжа. Ето! Елате, ще ви заведа до колата ви.

— О, Брус, вие заминавате утре! Трябва да ви видя. Можем да се срещнем където пожелаете. Тази вечер ще бъда в „Корона“ в осем часа. В нашата стая.

— Извинете ме, Джемима, но аз няма да мога да дойда. Много съм зает, кълна ви се. Трябва да отида в Уайтхол, а ние вдигаме котва в зори.

— Тогава сега! О, Брус, моля ви се. Само още веднъж…

— Хайде, Джемима! Сам и Робърт могат да дойдат всяка минута. Не бихте желали да ви намерят тук сама с мен, нали?

Настъпи мълчание. Амбър чу как той тръгна към вратата, отвори я и после каза:

— О, извинете, не бях забелязал, че ръкавицата ви е паднала!

Джемима не отговори и те излязоха.

Амбър почака да се увери, че са излезли, после се върна в кабината.

Сега, когато нямаше защо да се безпокои, тя бе обхваната от ревност и ярост. Значи той беше имал с нея любовни връзки! Мръсен лъжец! И тая малка нахална лигла Джемима! О, тя би дала всичко само да го има!

Когато Брус се върна, той я намери седнала на масата, облегнала крака на кушетката и с ръце на хълбоците. Тя го погледна, като очакваше да го види засрамен и смутен.

— Е — каза тя.

Той вдигна рамене и затвори вратата.

— Значи — ето какво си правил миналата седмица!

Тя стана и прекоси стаята, като се обърна с гръб към него.

— А нямаше намерение да я съблазняваш.

— Не!

Тя се обърна.

— Не? Но тя каза…

— Нямах намерение. Слушай, Амбър, нямам време за спорове. Преди около петнадесет дни Джемима дойде една сутрин в Алмсбъри Хаус, като се представи с твоето име. Мислиш, че може би е трябвало да я изгоня с негодувание от стаята ни, но не го направих. Бедното дете беше нещастно и отчаяно при мисълта, че ще се омъжи за Джоузеф Катъл. И си въобразяваше, че е влюбена в мен. Това е всичко!

— Тогава каква е тази история с „Корона“ и с „нашата стая“?

Тия последни думи тя изрече с тон, който подражаваше гласа на Джемима.

— Срещнахме се там три-четири пъти впоследствие. Ако искаш да знаеш повече, обърни се към Джемима. Аз нямам време. Ела, трябва да се кача на палубата.

Той тръгна, но тя изтича при него и го хвана за ръката.

— Брус! Моля ти се, мили, не заминавай, преди да си ми казал сбогом…

След половин час той я придружи до колата й.

— Кога ще се върнеш в Лондон? — запита тя.

— Не зная. Ще отсъствам няколко месеца. Щом се върна, ще те потърся.

— Ще те чакам, Брус. О, скъпи мой, пази се! И понякога мисли за мен!

— Разбира се.

Той се отдръпна, затвори вратата и направи на кочияша знак да тръгне. Амбър се наведе през прозорчето.

— И издави най-малко хиляда холандци!

Той се засмя.

— Ще се постарая!

Лорд Карлтън махна с ръка за последен път, изкачи се на кораба и изчезна.

Амбър се върна вкъщи твърде богата със спомена за страстните и горещи ласки на Брус, за да мисли за Джемима. Затова тя остана неприятно изненадана, когато я намери в стаята си.

Джемима беше напрегната, развълнувана.

— Мога ли да ви говоря насаме, госпожо?

Амбър се чувстваше тържествуваща и победителка.

— Разбира се, Джемима.

Нан каза на прислужниците да излязат, като остави само Тенси, дълбоко погълнат от подреждането на една китайска игра, която Самуел му беше подарил миналата неделя. Един от прислужниците взе маншона, ветрилото и ръкавицата на Амбър — другата я беше загубила. Тя беше небрежна към вещите си, тъй като лесно си ги набавяше. Загубеше ли нещо, веднага й се купуваше ново.

— Какво има? — попита Амбър равнодушно, като се обърна към заварената си дъщеря, оправяйки косата си. — Какво желаеш?

Двете жени — и двете красиви, богато облечени и изискани — представляваха особен контраст. Едната беше явно неопитна и по природа почтена, а другата беше пълна противоположност. Но не защото външно или пък в маниерите си беше по-различна — тя имаше някакво неопределимо излъчване, нещо като порочен парфюм, ухаещ на страст, дързост и стръв към живота.

Джемима беше много смутена, много нещастна и твърде много раздразнена, за да може да хитрува.

— Къде бяхте?

Това не беше въпрос, а обвинение.

Амбър вдигна вежди и се извърна да оправи ръбовете на чорапите си.

— Не е твоя работа!

— Моя е, защото зная. Вижте… това е ваше, нали?

Тя извади ръкавица от чантичката си.

Амбър погледна с присвити очи.

— Къде я намери?

— Знаете много добре къде. На пода в кабината на „Дракон“…

— Е, и какво от това? Струва ми се, че имам право да видя един човек, който отива да се бие против холандците…

— Да го видите! Не се мъчете да ме заблуждавате. Зная какво значат подобни посещения. Зная каква сте! Една уличница… И вие мамите баща ми!

Амбър стана и погледна Джемима. Кожата й настръхна от злоба и омраза.

— Малка хленчеща кучко! — каза тя бавно. — Ти ревнуваш, нали? Ревнуваш, защото аз получих това, което ти желаеше!

И тя започна да имитира Джемима, като повтаряше точно думите, с които тя си беше послужила преди по-малко от час, но като им придаваше комичен вид и ги правеше смешни.

„Какво ще кажете, а?!… О, Брус, моля ви се. Само още веднъж.“ Тя се смееше. Ужасът и унижението, които се изписаха по лицето на Джемима, й доставяха удоволствие.

— О — каза Джемима тихо, — не знаех, че сте такава…

— Е, добре, сега знаеш и това не ще ти помогне много.

Амбър беше рязка и изпълнена с увереност, като си казваше, че сега веднъж завинаги ще свърши с Джемима.

— Защото, ако мислиш да разкажеш на баща си това, което знаеш за мен, не трябва да забравяш какво ще каже той, когато научи, че дъщеря му е бягала от къщи, за да се среща с мъж в една публична кръчма. Направо ще побеснее.

— Откъде знаете?

— Лорд Карлтън ми каза.

— Не можете да го докажете…

— А! Така ли? Не забравяй, че ще мога да извикам някоя акушерка, за да те прегледа!

Амбър се готвеше да изгони тържествено Джемима от стаята, когато думите, които девойката изрече, прозвучаха тъй внезапно, както гръмотевичен тътен сред ясен летен ден:

— Извикайте, когото искате! Не ме интересува. Но, заявявам ви, или ще накарате баща ми да скъса годежа с Джоузеф Катъл, или аз ще му кажа за вас и за лорд Карлтън.

— Не ще посмееш. Това може да го убие!

— Защото вас много ви е грижа, така ли? Признайте, вие го желаете. О, те всички са имали право. Колко съм била глупава, че не съм забелязала. Сега зная каква сте — вие сте уличница.

— И ти също — единствената разлика между нас е тая, че аз получих каквото исках, а ти не.

Джемима извика и с дясната си ръка нанесе силна плесница на Амбър, която й я върна така бързо, като че ли продължаваше същото движение. Но заедно с това тя хвана с другата си ръка сноп от косите на Джемима и изви главата й назад като на пиле. Джемима изпищя от ужас, а Амбър я удари силно още веднъж. Самообладанието й беше изчезнало, тя дори не съзнаваше какво върши. Вече истински изплашена и с викове за помощ, Джемима започна да се бори, за да се отскубне. Ужасът, който се четеше в очите на момичето, и писъците й вбесиха Амбър; обзе я дивото желание да я убие. В стаята се втурна Нан, която се хвърли между двете жени и така спаси Джемима от жесток побой.

— Мадам — викаше тя, — мадам! За бога! Да не сте полудели.

Амбър отпусна ръце и с бързо движение отхвърли косите си назад.

— Излез! — каза тя. — Излез и да не си посмяла да ме безпокоиш повече, чуваш ли?

Последните думи бяха по-скоро истеричен вик, но Джемима беше вече избягала, хлипайки.

Не беше лесно да се убеди Самуел, че женитбата на Джемима трябва да се отложи за още няколко седмици. Но Амбър успя, като му каза, че бедното дете имало нужда от известна почивка, за да дойде на себе си след заминаването на лорд Карлтън. Бременността правеше Амбър и без това нервна и неспокойна, а след заминаването на Брус — още по-мрачна и по-раздразнителна. Но тя трябваше да крие лошото си настроение от всички освен от Нан, която изслушваше с търпение и съчувствие вечните оплаквания на господарката си.

— Дотегна ми тая почтеност! — каза тя уморено една вечер след завръщането си от някакво посещение.

Тя отделяше голяма част от времето си за посещения при жените и дъщерите на приятелите на Самуел, приказвайки с тях за бебета, слуги и болести, докато я обхванеше желание да вие. Амбър правеше големи усилия, за да играе ролята на почтена жена. В тоя момент тя изкриви уста в усмивка, имитирайки една стара леля, която току-що бе посетила.

Никой освен Самуел, който се показваше глупаво щастлив, не знаеше, че тя очаква дете.

— Мила моя, надявам се, че скоро ще имаш дете. Повярвай, нито една жена не е познала истинското щастие, ако не е държала първата си рожба на гръдта си.

Амбър направи физиономия и зацъка с език.

— Да ме вземат мътните, ако разбирам какво удоволствие има в това, да повръщам всяка сутрин и да приличам на напомпано прасе или на стара пъхтяща матрона, която се изкачва по Сноу Хил. — Тя захвърли ветрилото си. — По дяволите! Всичко ми опротивя!

Четири дни след заминаването на Брус Самуел обърка още повече нещата, като определи категорично датата на сватбата — 15 октомври. Нищо не ще го накара вече да промени решението си, беше заявил той. Семейство Катъл проявяваше нетърпение и хората започнаха да недоумяват. Време беше Джемима да престане с глупостите си и да започне да се държи като голяма жена. Макар непрестанно да си блъскаше главата над този проблем, Амбър не знаеше как да постъпи. Тревогата й непрекъснато растеше, защото Джемима я беше предупредила, че ако не намери начин да се спре сватбата, баща й ще узнае всичко дори ако трябва да ги изхвърли и двете на улицата.

— О, господи! Нан, да загубя така парите си след всичко, което направих, за да ги спечеля! Никога не ще имам шилинг в джоба си! Знаех си аз, че нещо ще се случи! Никога не ще успея да стана наистина богата.

— Нещо ще ви спаси, мадам — каза весело Нан. — Уверена съм. Вие сте се родили с риза.

— Нещо ли? — попита унило тя. — Но какво? Кога?

Пет дни преди сватбата Амбър беше вече почти обезумяла от тревога и разкаяние. Искаше й се никога да не беше срещала Брус Карлтън, да си беше стояла у дома в Меригрийн и да се беше омъжила за Джек Кларк или Боб Стерлинг. Тя крачеше нагоре-надолу из стаята си, кършеше ръце, хапеше пръсти и непрекъснато си шепнеше: „Боже мой! Боже мой! Боже мой! Какво да правя?“

Една сутрин Амбър повтаряше тия думи, крачейки из стаята си, когато Нан се втурна с почервенели бузи и блестящи, тържествуващи очи.

— Какво ще кажете, мадам? Видях една от прислужниците на Джемима и тя ми каза, че от няколко дни господарката не се чувствала добре, но че никой не трябвало да знае за това!

Амбър я изгледа с недоумение.

— Невъзможно! Не! — каза тя тихо.

После скочи и тичешком излезе от стаята, премина дългия коридор, който водеше в противоположното крило на къщата, и влезе в стаята на Джемима. Стаята беше пълна с шивачки, камериерки, търговки на едро и дребно, Амбър беше казала да й предадат да действа така, като че ли се съгласява с женитбата и че в последната минута все щеше да се намери някакъв начин да се отложи сватбата. Джемима се беше съгласила не защото се съгласяваше с мащеха си, а защото се чувстваше съвършено объркана.

На всички столове бяха метнати рокли. Парчета брокат и атлаз се извиваха по паркета като реки, а по-надалеч се виждаха купчинки от блещукащи кожи. Джемима стоеше всред тоя шум с гръб към вратата и пробваше сватбената си рокля, направена от златна материя, която й беше подарил лорд Карлтън.

Амбър влезе весело.

— О, Джемима! — извика тя. — Колко красива рокля! Как ти завиждам, че ще я носиш на сватбата си.

Джемима я изгледа навъсено през рамо и Амбър забеляза със задоволство, че девойката изглеждаше бледа и уморена.

— Скоро ли ще свършите?

Джемима говореше с мъка на двете шивачки, които с пълни уста с карфици бяха коленичили пред нея, оправяйки гънките с най-голяма грижливост.

— След минута, госпожо. Малко търпение, моля ви се.

Джемима въздъхна.

— Много добре. Но побързайте, моля.

Амбър застана пред Джемима и с малко наведена настрани глава си даваше вид, че разглежда роклята, но подигравателните й очи оглеждаха фигурата на девойката. Не й убягнаха нетърпеливостта и малките капчици пот по челото й.

Изведнъж Джемима падна на пода, отпусна ръце и глава и обърна очи. Шивачките и прислужниците извикаха от ужас, а слугите дотичаха вкупом.

Амбър започна да дава нареждания.

— Вдигнете я и я поставете на леглото. Картър, донесете ми студена вода. Вие вървете за бренди!

С помощта на двете камериерки тя разкопча роклята на Джемима, измъкна възглавницата под главата й и започна да развързва корсета й. Когато Картър донесе студена вода, Амбър изпрати всички навън въпреки нежеланието на Картър, която не искаше да изостави господарката си на грижите на мащехата й. После сложи компрес на челото на Джемима.

Девойката дойде на себе си и погледна Амбър, която се надвесваше над нея.

— Какво стана? — запита тя тихо, като се оглеждаше неспокойно наоколо.

— Припадна. Пийни глътка бренди и ще се почувстваш по-добре.

Амбър повдигна главата на Джемима. И двете мълчаха доста време. Джемима отпи от брендито и направи гримаса.

— По-добре съм — каза тя най-после. — Можете да извикате другите.

Тя се опита да стане.

— О, не, Джемима. Не веднага. Трябва да ти кажа нещо.

Джемима нащрек хвърли на Амбър бърз поглед.

— Какво има?

— Знаеш го добре. Безполезно е да се преструваш. Ти си бременна, нали?

— Не! Разбира се, че не! Не е възможно! Това е просто… Е, добре, вие ми се свят! Това е всичко!

— Ако мислиш, че е виене на свят, защо не казваш на никого? Не лъжи, Джемима. Кажи ми истината и аз навярно ще мога да ти помогна.

— Да ми помогнете? Как ще можете да ми помогнете?

— Кога имаше за последен път менструация?

— Преди около два месеца. Но това нищо не значи. О, зная, че не съм бременна. Това е невъзможно! Ще умра, ако е вярно!

— Не се прави на глупачка, Джемима. За какви дяволи си мислила, когато спа с него? Че имаш някакво омайно биле, което ще те закриля? Излъгала си се и колкото по-скоро го разбереш, толкова по-добре за теб.

Поставена пред фактите, които от няколко седмици отказваше да приеме, Джемима се смути и изплаши. Тя започна да плаче.

— Не ви вярвам. След няколко дни ще бъда здрава. Зная, че ще бъде така. Вие искате да ме изплашите. О, вървете си. Оставете ме сама.

Амбър я разтърси силно.

— Престани, Джемима! Може би слугите подслушват на вратите. Нима искаш всички да узнаят? Ако съумееш да мълчиш и да бъдеш разумна, има още време да спасиш всичко и да избегнеш неприятности на семейството. Не забравяй, че срамът ще падне на всички.

— О, това именно ме плаши! Те ще ме намразят!… Те… О, бих искала да умра!

— Престани с тези глупости! Ако се омъжиш за Джоузеф Катъл на петнадесети…

Джемима подскочи, като че ли я бяха залели с ведро студена вода.

— Да се омъжа за Джоузеф Катъл! Не, не го искам! Вие знаете. И за цяло царство.

— Ще го вземеш! Нищо друго не ти остава. Това е единственото средство, за да избегнеш срама на рода Дейнджърфийлд.

— Все ми е едно! Не ме интересува. Не го искам! Ще избягам от къщи, ще отида където и да е, за да чакам завръщането на лорд Карлтън. Той ще се ожени за мене, когато узнае какво е станало.

Амбър се засмя кратко и жестоко.

— О, Джемима, малка бяла гъско! Лорд Карлтън да се ожени за теб! Луда ли си? Не ще го направи и дори ти да имаше два-три близнака. Ако трябваше да се свързва с всички жени, с които е спал, той щеше да има толкова съпруги, колкото цар Соломон. Освен това, ако избягаш от къщи, няма да можеш дори да му дадеш зестра. Омъжи се за Джоузеф Катъл, докато е още време. Това е единственото ти спасение.

Джемима замълча спряла за дълго поглед на мащехата си.

— Значи вие печелите в края на краищата — каза тя съвсем тихо.

Очите й светеха, а устните й едва изрекоха последните думи:

— О, колко ви презирам!