Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 86 гласа)
Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.


Но, за бога! Какво време и какъв свят — да не може човек да живее, без да бъде хитрец и лицемер.

Самуел Пейпис

Предисловие

1644 г.

Стаичката беше топла и влажна. Силни гръмотевици разтърсваха стъклата, светкавиците сякаш браздяха самата стая. Никой не дръзваше да каже това, което всички мислеха — че тази буря, страшна дори за средата на март, беше сигурно някаква лоша поличба.

От стаята, както повечето стаи на родилки, бяха извадени по-голямата част от мебелите. Бяха оставили само леглото — високо, с ленени завеси, — до което стигаха по стъпала, половин дузина ниски столове и родилния стол на акушерката със странични облегалки, полегат гръб и изрязана седалка. Близо до камината имаше маса с оловен леген, кафява връв и нож, бутилки и буркани с мехлеми, както и купчина от фини бели долни дрехи; до леглото — празна още, много стара, покрита люлка.

Жените от селото в пълно мълчание гледаха към леглото с напрегнати и неспокойни лица. Съчувствие, тревога и разбиране се четеше в очите им, които отскачаха от малкото червено бебе, легнало до жената, току-що родила, към потъналата в пот акушерка, надвесена с ръце под разстланите одеяла. Друга една жена, също бременна, се приближи до детето изплашена и смутена. Изведнъж бебето пое дъх, кихна, отвори уста и почна да реве. Жените си отдъхнаха облекчени.

— Сара! — каза тихо акушерката.

Бременната жена вдигна очи. Те размениха няколко думи на нисък глас, сетне — докато акушерката се настани при камината, за да къпе детето в едно коритце, пълно с червено топло вино — другата жена пъхна ръце под покривката и почна с леки и уверени движения да мачка корема на майката. Изражението на безпокойство, граничещо с ужас, изчезна бърже, щом жената от леглото бавно отвори очи и я погледна.

Лицето й беше изпито и изострено от продължителното страдание, с очи, потънали сред тъмните кръгове. Само леките й руси коси, разпръснати безредно около главата, изглеждаха още живи. Когато заговори, гласът й прозвуча слабо и глухо, почти като шепот:

— Сара! Сара! Моето бебе ли плаче?

Без да прекъсне работата си, Сара кимна утвърдително и се насили за мигновена лъчезарна усмивка.

— Да, Джудит! Вашето бебе, вашата дъщеря.

Острите гневни крясъци на детето изпълваха стаята.

— Моята… дъщеря?

Колкото и да беше изтощена, разочарованието й бе явно.

— Момиче — повтори тя, шепнейки уморено и разочаровано. — Но аз желаех момче. Джон би искал син!

Очите й се напълниха със сълзи, отрониха се от ъгълчетата им и се търкулнаха по слепоочията. Тя обърна мъчително глава, сякаш за да не чува крясъците на детето.

Ала бе твърде изтощена, за да бъде погълната от това. Малко по-малко я обземаше сънливо отпускане. Усещането бе почти приятно и понеже то я завладявате телом и духом, тя му се предаде, сякаш за да се освободи от агонията през двата дни. Жената чувстваше лекото бързо туптене на сърцето си. Сега тя беше завлечена във водовъртеж, после от някаква вихрушка, която я отнасяше все по-бързо — имаше усещането, че нещо я тегли вън от самата нея, вън от стаята — запокитена във времето и пространството.

 

 

Естествено, Джон нямаше да има нищо против, че е момиче. Той щеше да го обича — а после щяха да дойдат и момчета — момчета и още момичета. Сега, когато първото бебе се роди, следващия път щеше да бъде по-леко. Нейната майка бе казвала това, а тя бе родила девет деца.

Джудит си представи лицето на Джон от стъписването и изненадата, когато щеше да му каже, че е станал баща, и после — внезапния изблик на щастие и гордост. Усмивката му бе широка, а белите зъби блестяха на загорялото лице; очите му я съзерцаваха влюбено, както последния път, когато се бяха видели. Тия очи си спомняше винаги — с цвят на кехлибар, подобно чаша бира, огряна от слънчев лъч, с блестящи зелени и кафяви точици около зениците. Някаква странна сила излъчваха тия очи, сякаш цялото му същество бе съсредоточено в тях.

През цялата си бременност се надяваше, че детето ще има очите на Джон; желанието й бе толкова силно и никога не се усъмни, че няма да се сбъдне.

Още когато бе съвсем малко момиче, Джудит знаеше, че един ден ще се омъжи за Джон Мейнуоринг, който след смъртта на баща си ще наследи Росуудското графство. Нейното семейство принадлежеше към стар английски род — наричан бе Де Мариско, когато неговите предци бяха дошли заедно с нормандския завоевател, но през вековете името му се бе преобразило на Мерш. Мейнуоринговци, от друга страна, бяха засилили още през миналия век своята власт, тъй като си бяха разделили наследството на католическата църква. Поради съседството на именията им между двете семейства се бяха създали от три поколения насам приятелски връзки. Нямаше нищо по-естествено от това, най-големият син на Мейнуоринговци да се ожени за най-голямата дъщеря на Мершовци.

Джон бе с осем години по-голям от нея и дълго време не й обръщаше внимание, макар да смяташе със сигурност, че ще се оженят един ден; договорът за годеж бе подписан още когато той бе дете, а Джудит бебе. През следващите години, когато растяха, го виждаше често, понеже идваше в Роуз Лоун да язди, да ходи на лов и да са упражнява във фехтовка с четиримата по-възрастни братя на Джудит, но той се интересуваше от нея не повече отколкото от собствените си сестри и отвръщаше с благосклонно равнодушие на нейното плахо възхищение. Джон замина да следва първо в Оксфорд, сетне в продължение на около година в Иннър Темпъл[1] и накрая на обиколка из Европа. При завръщането си намери едно възхитително младо шестнадесетгодишно момиче и се влюби в него. Понеже Джудит го бе обичала винаги и техните семейства се разбираха отлично, нямаше причина да отлагат. Сватбата бе насрочена за месец август — месеца, в който почна войната.

Бащата на Джудит, лорд Уилям Мерш, се обяви веднага на страната на краля, докато граф Росууд — както и доста други — се колеба няколко седмици, преди да се присъедини към парламентаристите[2]. Джудит ги бе слушала да спорят от време на време повече от година насам; но макар и да се гневяха и да стигаха често до крясъци и вдигнати юмруци, накрая се помиряваха и изпиваха по чаша вино заедно. Тя не предполагаше ни най-малко, че тия спорове можеха да променят целия й живот!

Граф Росууд бе заявил сто пъти, че понася абсолютизма на Чарлс I, но не и църковната политика на Лауд, а лорд Мерш бе убеден, че неговият приятел в решителния момент ще проумее и ще се нареди на страната на краля. Когато Росууд не го направи, той бе потресен, изпълнен с горчивина и омраза. Джудит не бе разбрала, че в Англия има гражданска война, докато майка й каза хладно, че не трябва да мисли за Джон Мейнуоринг и че тази женитба не ще се осъществи никога.

Смаяна, Джудит се съгласи с кимане на глава, без да повярва. Войната, чуваше баща си, ще свърши след три месеца и тогава ще забравят кавгите и ще станат пак добри приятели. Ще остане в живота им само като неприятен епизод; нищо съществено не ще се промени, никакъв сериозен проект не ще бъде изменен, никакъв семеен обичай. И не ще засегне нито нея, нито някого от тия, дето познаваше.

Но когато Джон дойде да се сбогува с нея, преди да замине за войсковата си част, лорд Уилям го посрещна на кон, разгневен и заплашителен, и му забрани да влезе в имението. Като научи това, Джудит плака с часове — той тръгна на война, без дори да се целунат.

Подир няколко дни лорд Уилям и четиримата братя на Джудит отидоха да се присъединят към краля, следвани почти от всички здрави мъже от имението и от селото. Войната започна и тя изпита ненавист към нея, възмути се от нахлуването й в спокойния, щастлив и приятен дотогава живот.

Както бе предсказал лорд Уилям, роялистите имаха успехи. Племенникът на Негово величество, красивият гигант принц Рупърт, печелеше победа след победа, така че цяла Англия с изключение на югоизточната област беше минала в ръцете на краля. Ала бунтовниците не се отказваха от борбата и месеците започнаха да се проточват.

Джудит бе заета, защото сега, когато мъжете отсъстваха, имаше много работа. Нямаше време да се упражнява в танци и пеене, да бродира или да плете. Но въпреки работата си продължаваше да мисли за Джон Мейнуоринг, като се питаше кога ще се върне при нея и си правеше планове за едно бъдеще, което войната не би променила. Майка й отгатваше лесно причината за замисленото спокойствие на Джудит и нетърпеливо й заповяда да изгони от мисълта си спомена за Джон. Тя й даде да разбере, че лорд Уилям и самата тя имат предвид друга женитба, по-подходяща, с мъж, чиято привързаност към краля е неоспорима.

Джудит нямаше намерение да забрави Джон. Не можеше да мисли за женитба с друг мъж, тъй както не би приела да й наложат някакъв нов бог.

След пет месеца от заминаването си Джон бе успял да й изпрати писъмце, в което й пишеше, че е добре и я обича: „Ние ще се оженим, Джудит, щом войната свърши, каквото и да казват родителите ни!“ И прибавяше — удаде ли се случай, ще стори всичко да я види.

Едва в средата на юни можа да изпълни обещанието си. Джудит измисли някаква история пред майка си, препусна на кон за срещата на брега на рекичката между двете имения. За първи път, откакто се познаваха, се виждаха съвършено сами, свободни, без някой да бди над тях; Джудит бе изпитвала предварително страх, нервност и стеснение, но щом слезе от коня, се хвърли в обятията му без колебание и тревога. Никога не се бе чувствала тъй уверена в себе си.

— Разполагам с малко време, Джудит — каза бързо той, прегръщайки я. — Дори не би трябвало да бъда тук. Но трябваше да дойда! Позволете ми да ви погледам. О! Колко сте красива, по-красива, отколкото ви бях запомнил.

Тя отчаяно се притисна в него, като си мислеше, че никога няма да го остави да замине отново.

— О! Джон! Джон! Мили, как ми липсвахте!

— Чудесно е, че ми говорите тъй. Толкова се боях заради това, че нашите родители се карат. Затова пък ние се обичаме не по-малко…

— Не по-малко? — извика тя, задавена от сълзи на боязън и щастие. — О! Джон! Ние се обичаме много повече. Не знаех колко ви обичах, преди да заминете, боях се, че… О! Тази ужасна, ужасна война! Мразя я! Кога ще свърши, Джон? Скоро ли?

И тя го погледна като малко момиче, което моли за благоволение, с големите си замислени и уплашени сини очи.

— Скоро, Джудит!

Лицето на Джон се помрачи, остана за миг мълчалив, докато тя го наблюдаваше с безпокойство, а уплахата се промъкваше в нея.

— Няма ли да е скоро, Джон?

Той прокара ръка около кръста й и те тръгнаха бавно по брега на реката. Небето беше лазурно, изпъстрено с големи къделести облаци, като след порой; въздухът бе влажен и миришеше на мокра пръст; край бреговете стърчаха нежни елхи и върби; белите гладиоли бяха цъфнали.

— Не вярвам, че войната ще свърши веднага, Джудит — каза той най-сетне. — Може да трае още дълго, години може би.

Джудит спря и го загледа невярващо. На седемнадесет години шест месеца са цял век; една година — цяла вечност! Тя не можеше и не искаше да си представи, че годините ще текат така и те ще бъдат разделени един от друг.

— Години, Джон! — провикна се тя. — Но това е невъзможно. Какво ще правим? Ще остареем, преди да сме започнали да живеем! Джон…

Тя го хвана изведнъж за ръката.

— Вземете ме с вас! Ще се оженим веднага. О, няма значение как ще живея — каза тя бързо, виждайки, че той се готвеше да я прекъсне. — Други жени следват мъжете си на бойното поле, зная това, мога и аз да направя същото! Не се боя от нищо, мога…

— Джудит, мила… — Гласът му беше умоляващ, очите — нежни и пълни с тревога… — Ние не можем да се оженим сега. Заради вас не бих сторил това за нищо на света! Вярно е — има жени, които следват мъжете на бойното поле, но не жени като вас, Джудит. Не, мила моя, ние не можем нищо да направим; трябва да чакаме — войната ще свърши един ден. Не може да трае вечно…

Неочаквано всичко, което се бе случило през последната година, започна да й се струва действително, болезнено и с постоянен смисъл. Той щеше да замине скоро, днес дори — и кога ще го видя отново? Не ще го видя с години — може би никога! Ами ако го убият? Отпъди бързо тази мисъл. Безполезно бе да си прави илюзии. Войната бе действителност. Тя щеше да засегне техния живот. Беше преобърнала вече всичко онова, което Джудит очакваше — онова, в което тя вярваше, — войната можеше да й отнеме нейното бъдеще, да превърне в прах най-простичките желания и стремежи…

— Но, Джон — извика тя с горчив протест, — какво ще стане тогава с нас? Какво ще правите, ако кралят излезе победител? И какво ще стане с мене, ако победи парламентът? О! Джон, страхувам се! Как ще свърши всичко това?

Джон се обърна със стиснати челюсти.

— За бога! Джудит, не зная! Какво става с хората, когато една война свърши? Ще се наредим по един или друг начин, предполагам!

Джудит закри изведнъж лицето си с ръце и почна да плаче, загубвайки всякакво самообладание, обхваната от чувството на преживяната самота и от тази, която я чакаше занапред, Джон я взе отново в обятията си, като се опита да я успокои и утеши.

— Не плачете, скъпа Джудит. Аз ще се върна. Един ден ние ще имаме свой дом, свое семейство. Един ден ще бъдем един до друг.

— Един ден, Джон! — Тя се впи отчаяно в него; лицето й изразяваше ужас, а очите й — безразсъдство. — Един ден! Но ако тоя ден не настъпи никога!

След един час той замина, а Джудит се върна у дома си спокойна и честита, по-доволна от всеки друг път в живота си. Защото сега — независимо какво щеше да се случи, кой щеше да спечели или да загуби войната — те бяха сигурни един в друг. Понякога можеха да се отдалечават един от друг, но никога вече не можеха да бъдат разделяни. Животът й изглеждаше по-прост и по-пълен.

Най-напред мисълта да зърне майка си, да я погледне в лицето я смущаваше и плашеше. Също както някога, когато беше малко момиченце и когато лейди Анна знаеше винаги — без да я погледне — дали бе сторила или не някоя глупост. Но след като първите дни преминаха без всякакъв инцидент, Джудит се отдаде на насладата на спомена. Тя си припомни всички усмивки, всички целувки, всички движения и любовни думи, съхранявайки ти като скъпи съкровища, за да стопля и огрява с тях своите самотни часове, за да се утешава в мигове на съмнения и да пропъжда мрачните страхове, когато я обхванат.

След един месец се получи новината за голяма победа на роялистите при Раундуей Даун и лорд Уилям писа на жена си, че мирът е близък. Надеждите на Джудит достигнаха див оптимизъм въпреки изявленията на лейди Анна, която твърдеше строго, че ни Джон Мейнуоринг, ни някой друг от семейството му ще стъпи някога в Роуз Лоун.

Само да свърши веднъж войната, не е важно как, те ще намерят решение на проблемите си — Джон бе заявил това.

И тогава разбра, че е бременна.

От известно време усещаше странни признаци, но си мислеше, че е леко неразположение, и изведнъж разбра. Сътресението я накара да пази леглото в продължение на няколко дни. Не можеше да се храни, ставаше все по-бледна и по-слаба. Когато майка й влизаше в стаята, където лежеше, тя я следеше с болезнен страх, плашейки се от най-беглия й поглед, от всяка нейна дума, уверена, че подозира нещо, че долавя някакво прозрение в гласа й. Не дръзваше да си помисли за това, което би се случило, ако истината бъде открита един ден. Защото гневът и предубеждението на нейния баща биха били толкова силни, че той навярно ще намери Джон, за да го убие. Ето защо, преди още нейната бременност да стане видима, трябваше да замине, да отиде при Джон — независимо къде се намираше той! Тя не можеше да роди незаконно дете; това щеше да бъде за семейството й петно, което нищо не би могло да заличи.

Лорд Уилям се върна през септември, тържествуващ и преизпълнен с истории за успехите на роялистите.

— Те не ще бъдат в състояние да ни се противопоставят още месец — потвърди той.

Джудит, която не бе получила никаква вест от Джон слушаше жадно баща си, надявайки се, че той ще произнесе поне името му или ще намекне, че нейният любим е жив и здрав. Но лорд Уилям не каза нищо в присъствие на дъщеря си; и майка й запази същото мълчание.

Държаха се така, сякаш Джон Мейнуоринг никога на е съществувал.

И изведнъж вестта, че са й избрали съпруг.

Едмънд Мортимър, Редклифски граф. Джудит го бе срещнала преди година и половина, когато бе дошъл в Роуз Лоун. Беше тридесет и пет годишен, вдовец отскоро и баща на едно момченце. Всичко, каквото тя можеше да си спомни за него, бе, че не й беше симпатичен. Той нямаше повече от метър и шестдесет и нещо, с деликатна структура и много едра за тесните му рамене глава, както и крехко тяло. Чертите му бяха аристократически: тесен нос, стиснати устни и макар очите му да бяха твърди и студени, те издаваха строга и култивирана интелигентност. Това съвсем не бяха качества, които можеха да се препоръчат пред едно младо седемнадесетгодишно момиче, чието сърце бе изпълнено от красив млад човек, храбър и мъжествен. При това имаше нещо у графа — тя не знаеше какво точно, — което й вдъхваше отвращение. Тя не би го взела за мъж, дори и да не бе срещнала никога Джон Мейнуоринг.

— Не искам да се омъжа — каза тя, изненадана от собствената си смелост.

Баща й я погледна втренчено и очите му почнаха да горят опасно. Но щом той отвори уста да говори, лейди Анна заповяда на дъщеря си да излезе от стаята, като прибави, че ще й говори сетне. Сърдитото упорство на Джудит изненада и раздразни родителите й. Но те не се отказваха от своите проекти за женитба, без да питат дъщеря си, убедени, че колкото по-скоро бъде омъжена и не мисли вече за Джон Мейнуоринг, толкова по-добре ще бъде за всички.

Булчинската й рокля, ушита преди година и половина за сватбата й с Джон, бе извадена от сандъка, изчеткана и окачена в стаята й. Тя бе от плътен бял сатен, цялата бродирана с перли. Голямата яка и ръкавите бяха от кремава дантела, полата цепната, подгъната на гърба върху светла долна фуста от блестяща сребърна коприна. Изработена на ръка във Франция, това бе красива и много скъпа рокля, която тя обичаше в началото. Сега не можеше дори да се реши да я изпробва, заявявайки твърде разпалено на своята бавачка, че би й послужила по-скоро за погребална плащеница.

Наскоро и графът пристигна, но Джудит, макар да й бяха препоръчали на няколко пъти да му засвидетелства почит и обич, отказа упорито да стори това. Тя го избягваше, доколкото й бе възможно, говореше му студено и прекарваше часове в стаята си, плачейки. Четвъртият месец от бременността й бе изминал и тя живееше с постоянния страх да бъде открита, въпреки че широките поли й позволяваха да се укрива още няколко седмици. Грижите и тревогата я бяха стопили; тя подскачаше нервно при всеки ненадеен шум, беше мълчалива, мрачна и раздразнителна.

— Какво ли ще ми се случи? — питаше се тя, гледайки през прозореца, с неистова надежда, молейки се богу да й помогне да зърне Джон или някакъв негов пратеник на кон, идващ откъм планината, за да й се притече на помощ. Ала никой не идваше. От месец юни насам тя беше без новини от него. Не знаеше дори дали бе жив или не.

Въздъхна с облекчение: петнадесет дни преди определената за сватбата й дата дойде неочакваната вест, че парламентаристите са атакували едно голямо имение на двадесет мили югозападно и че графът е заминал на кон заедно с баща й.

Роуз Лоун се намираше на границата, която отделяше роялистката територия от тая, завладяна от парламентаристите, и новината за една тъй близка атака имаше твърде голямо значение. Още от началото на войната къщата бе подготвена за евентуални изненади. Според наставленията на мъжа си лейди Анна започна да се приготвя за обсадата. Не беше рядко впрочем да се видят няколко жени и старци да задържат въоръжени войници в течение на седмици и дори месеци. Всички, които познаваха лейди Анна, не се съмняваха, че ако Роуз Лоун бъде обсаден, тя ще се държи, докато последното й дете и куче умрат от глад.

На следната нощ един часови даде внезапно тревога. Жените почнаха да реват от ужас, мислейки, че е настъпил часът — децата крещяха, кучетата лаеха, неизвестно откъде се чу изстрел от карабина. Скачайки от леглото, Джудит надяна къщната си роба и се затича да търси майка си. Намери я долу да разговаря с чифликчията и щом се появи, лейди Анна й подаде запечатано писмо. Джудит нададе лек вик, пребледня, но въпреки студения и обвиняващ поглед на майка си не можа да скрие чувството си на гореща благодарност. Сигурно бе от Джон. Докато разтвори плика и почна да чете, лейди Анна изпроводи чифликчията.

След няколко дни ще атакуваме Роуз Лоун. Невъзможно ми е да попреча на атаката, но мога да ви поставя, вас и вашата майка, на сигурно място. Не носете нищо, което може да ви пречи при пътуването, и чакайте при устието на реката, под къщата, утре вечер на смрачаване. Не ще мога да ви видя, но имам един верен слуга и наредих да ви настанят до момента, когато ще мога да дойда при вас.

Джудит вдигна очи, срещна погледа на майка си и бавно, сякаш бе принудена да стори това, й подаде писмото. Лейди Анна хвърли бърз поглед върху него, прекоси стаята и го хвърли в огъня. Сетне се обърна към дъщеря си.

— Е? — каза тя най-подир.

Джудит импулсивно се затича към нея.

— О, мадам, трябва да заминем! Рискуваме да бъдем убити, ако останем тук. Той ще ни заведе на сигурно място.

— Нямам намерение да напускам моя дом в такъв момент. И не ще приема, разбира се, покровителството на един неприятел.

Очите й разглеждаха студено Джудит. Тя стоеше горда, невъзмутима, посвоему жестока.

— Избирайте, Джудит, но постъпете внимателно. Защото, ако заминете, ще кажа на баща ви, че сте била пленена. Не ще ви видим никога вече.

За миг Джудит изпита желание да признае истината на майка си. Ако би могла да й обясни всичко, да я накара да разбере колко се обичаха с Джон — че е невъзможно да се сподави тази любов поради едничката причина, че Англия е във война. Ала четейки в очите на лейди Анна, тя си даде сметка, че нейната майка никога не би я разбрала, а щеше да я намрази и да я осъди. Оставаше да реши сама, без възможност за обяснение.

С една рокля и с няколко скъпоценности тя напусна Роуз Лоун. Цялата нощ пътува придружена от прислужника и на следния ден сутринта пристигна в един чифлик в Есекс, в територията, заета от парламентаристите. Тя бе представена на Сара и Матю Гудгрум под името Джудит Сейнт-Клер, жена на Джон Сейнт-Клер, напуснала дома си поради разпра между нейното семейство и това на съпруга й. Сара знаеше, че бе жена от добро общество, без обаче да познава нейното положение, и Джудит, подчинявайки се на наставленията на Джон, не й каза нито дума повече. Когато свърши войната и Джон се прибере при нея, тогава ще обяснят всичко. Междувременно Сара я представи в селото като своя сестра, дошла да живее при нея, тъй като войските водеха бой близо до чифлика на нейния мъж.

У Сара имаше нещо уверено, великодушно и трепетно, което вдъхваше у Джудит чувство на сигурност и й връщаше оптимизма. Те станаха големи приятелки и Джудит се почувства по-щастлива, каквато не бе се чувствала отдавна.

Всеки път щом можеше, Джон й се обаждаше с уверение, че ще дойде при нея, когато това бъде възможно. Веднъж й съобщи кратко, че Роуз Лоун се държи още. Ала нейният дом, родителите й, граф Редклиф изглеждаха сега почти недействителни за Джудит. Животът й бе изцяло погълнат от чифлика, от новите й приятели, от малкото село Меригрийн, от нейните мисли и мечти за Джон и особено от малкото същество, което носеше в утробата си. Освободена от грижите и страховете си, сега, когато я смятаха — и както сама си вярваше, — че вече е уважавана и омъжена жена, тя се разхубавяваше все повече и се чувстваше все по-щастлива. Бременността й отиваше. Очакваше с нетърпение деня, когато ще подари своя пръв син на Джон — никога не й минаваше през ума, че детето може да излезе момиче.

Тя беше почнала да се движи неспокойно, смътно усещаше мъчителни свивания в мускулите на ръцете и на краката си. Погледът й беше мътен, сякаш гледаше с отворени очи през вода. Без да си дава сметка за времето, което беше протекло, Сара още действаше, разтриваше корема й със своите здрави и опитни ръце, а лицето й бе опънато и влажно от пот.

Трябва да й кажа да спре — помисли си Джудит полудремеща. — Изглежда тъй уморена.

Тя долови хленча на бебето и си спомни, че е момиче.

— Никога не съм мислила за нейното име! Как да я нарека? Джудит — или Анна — или Сара, може би…

Сетне добави:

— Сара мисля, че ще я нарека Амбър… заради цвета, който имат очите на нейния баща.

Тя разбра от суетнята и шума, че в стаята има и други жени; някой се наведе, за да й постави топла кърпа върху челото и да махне другата, която беше изстинала. Върху нея бяха натрупани завивки, но лицето й беше все така студено и мокро и тя чувстваше пръстите си овлажнели. Ушите й бръмчаха; отново я обхвана шемет, който я поваляше и отнасяше нагоре и надалече, докато престана да вижда и потъва в мъгла с едва доловим шепот.

Сетне, докато правеше леки движения, опитвайки се да смекчи гърчовете, които свиваха постоянно нозете й, Сара закри внезапно лицето си с ръце и започна да хълца. Без никакво колебание друга жена се надвеси над нея и продължи работата, мачкайки и разтривайки я здраво.

— Сара! Моля ви, Сара!… — пошепна Джудит, пълна със състрадание към нея.

Много бавно, правейки голямо усилие, тя измъкна ръка изпод покривките и я протегна към приятелката си. Тогава забеляза, че дланта и пръстите й бяха червени от влажна кръв. Тя я съзерцава един миг унесено, сетне внезапно схвана отгде идеше това странно усещане на благоразположение като от топла вана. Очите й се разшириха от ужас, тя нададе остър вик на гореща молба и негодувание.

— Сара!

Сара коленичи с лице, свито от скръб.

— Сара, Сара! Помогнете ми. Не искам да умра.

Другите жени хълцаха, но Сара, съвземайки се, започна да се усмихва.

— Нищо, Джудит! Не бива да се страхуваш. Малко кръв — не е нищо!

Ала след миг чертите й се сгърчиха от жестока болка и тя избухна в сълзи, неспособна да се владее повече.

В продължение на няколко секунди Джудит наблюдава сведената глава и разтърсваните от хълцания плещи; едно диво, гневно, безпомощно негодувание я изпълваше и ужасяваше.

Невъзможно е да умра! — рече си тя. — Не мога! Не искам да умра! Искам да живея!

После бавно почна да губи почва, носейки се към топлия и приятен свят, който не познаваше страх от смъртта, гдето Джон и тя ще се намерят отново. Не виждаше; очите й се затваряха — бръмченето на ушите й заглушаваше всеки друг звук. Не се съпротивляваше; беше се отпуснала, изпълнена с непосилна умора, и посрещаше с облекчение обещанието за успокоение. Сетне изведнъж долови отново, силни и ясни, крясъците на дъщеря си. Те се повтаряха, но отслабваха малко по малко, чезнеха, докато най-сетне заглъхнаха.

Опита се да говори още на Сара, да вика за помощ — да иска:

— Сара! Сара!… Не ме оставяйте да умра!…

Но не чуваше думите си и не знаеше дори дали нейните устни ги сричаха.

Бележки

[1] Една от четирите английски институции, имащи изключителната привилегия да подготвят влизането в ордените.

[2] Привърженици на парламента, противници на Чарлс I.