Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (29)

XXVIII

Вечерта Амбър се обличаше за вечерята, когато Джемима влезе тичешком.

— Амбър — извика тя весело, — о, Амбър, благодаря ти.

Амбър се обърна и за свое голямо неудоволствие видя, че Джемима, облечена в небесносиня атлазена рокля, украсена на деколтето с изкуствени рози, и с истински рози в косите, беше по-красива отвсякога.

— Защо ми благодариш?

— Задето си поканила лорд Карлтън на вечеря. Не се ли сещаш? Татко ми каза, че щял да дойде и че ти си го поканила.

— Не забравяй, че Джоузеф Катъл също ще дойде! — каза Амбър сърдито. — И ако не си любезна с него, баща ти ще бъде много недоволен.

— О, Джоузеф Катъл! Кой ли мисли за него? О, Амбър, аз съм тъй развълнувана! Как да постъпя? Какво да кажа? О, бих искала да му направя силно впечатление! Кажи ми, моля те, какво да правя… Ти си опитна!

— Дръж се спокойно и скромно — отговори Амбър доста рязко. — Помни, мъжете не обичат дръзките жени.

За миг успокоена, Джемима се помъчи да придаде на лицето си израз на безразличие.

— Разбира се! Трябва да се покажа меланхолична и сдържана. Само да мога. Но едва ли. Струва ми се, че ще загубя съзнание, щом го видя! Кажи ми как изглеждам?

— О, изглеждаш чудесно — каза Амбър и стана да облече роклята си. Тя се чувстваше неспокойна, нещастна и едновременно ужасно ревнива и изплашена от заварената си дъщеря. Тя и Брус бяха прекарали следобеда заедно и блясъкът на тия часове още осветляваше цялото й същество. Но ето че Джемима заставаше пред нея като опасна съперница — млада, очарователна, смела. Тя знаеше, че поради женитбата си с богат търговец беше придобила фалшива почтеност, която я правеше по-малко желана отпреди. Тя беше женена, а Джемима не беше и макар Самуел да беше напълно уверен, че лорд Карлтън никога не ще се ожени за една Дейнджърфийлд, Амбър се боеше.

„Не оглупявай! — повтаряше си тя много пъти. — И за всичкото злато на света той никога не ще се ожени за такава малка глупачка като Джемима! Сега той е достатъчно богат. О, защо Джемима не прилича на Летис?“

Тя съблече роклята си, без да обръща внимание на Джемима, но чувстваше прикования поглед на момичето и доверието й се възвърна. Роклята й от кремава дантела с атлазена подплата беше осеяна с малки златни звездички. Като продължаваше да отбягва погледа на Джемима, тя отиде при тоалетната си маса, за да вземе смарагдите си.

— О! — извика Джемима. — Колко си красива! — Тя хвърли замислен поглед в огледалото. — Той дори не ще ме забележи!

— Напротив, мила! — каза Амбър, вече умилостивена. — Никога не си била по-красива.

На вратата се показа камериерката на Джемима, госпожа Картър.

— Госпожице Джемима — пошепна тя. — Негово благородие току-що пристигна. Ей сега ще влезе.

Сърцето на Амбър подскочи, но тя не обърна глава. Джемима, напротив, се развълнува като осъдено на смърт момиче преди екзекуцията му.

— Той е тук! — прошепна тя. — О, боже мой!

Тая дума беше достатъчна, за да издаде смъртното й вълнение, защото в дома на Дейнджърфийлд божието име не се произнасяше напразно.

Тя прихвана полите си и изчезна.

След пет минути и Амбър беше готова. Очакваше с нетърпение да види как намира той Джемима и какво мисли за нея, но над всичко надделяваше желанието да го види, да чуе гласа му, да бъде в същата стая с него.

— Внимавайте, госпожо — пошушна й тихичко Нан, като й подаваше ветрилото.

Амбър го видя, щом влезе в салона. Той беше застанал насреща й, говореше със Самуел и двама други господа; Джемима се беше промъкнала до него и го гледаше като цвете, което се обръща към слънцето. Тя тръгна към тях, но трябваше да се спира на всяка крачка, за да поздравява гостите, които й бяха близки и познати от пет месеца насам.

Това бяха търговци, адвокати, златари, съставляващи основата на солидната висша буржоазия, която бързо се издигаше като най-голямата сила в Англия. Все повече и повече тия хора контролираха правителствената външна и вътрешна търговия, тъй като сега контролираха най-големия дял от държавния бюджет. Почти без изключение те бяха взели в гражданските войни страната на победителите и тяхното богатство не беше преставало да се увеличава, докато победените роялисти бяха в затворите, ограбени или пропаднали, или живееха бедно в чужбина. Дори и Реставрацията не беше променила нищо и не можа да върне старите традиции.

Сега буржоазията бе най-богатата и силна опора на кралството.

Войната с холандците беше желана настойчиво именно от търговците; за тях тя беше необходимост, за да притежават господството над търговията и транспорта на Англия срещу най-силния им неприятел. Лорд Карлтън, капер, който беше потопявал холандски кораби с богата плячка, с право заслужаваше въпреки положението на аристократ тяхното възхищение и почит.

Амбър достигна най-после до малката група, застанала на фона на новите кадифени драперии със златна бродерия, които беше наредила да поставят в салона. Тя направи нисък реверанс, а Брус се поклони. Джемима ги наблюдаваше.

— Щастлива съм, че сте могли да дойдете, лорд Карлтън.

Тя бе в състояние да го гледа спокойно, макар и вътрешно да бе страшно развълнувана.

— Крайно съм щастлив, че съм тук, госпожо!

Кой би могъл да помисли, че само преди три часа те бяха спали заедно? Изглеждаха като двама студени и учтиви непознати.

Съобщиха за вечерята и гостите се упътиха към трапезарията, където масата беше наредена като студен бюфет. Имаше три пъти повече храна, отколкото бяха гостите. Червено и бяло вино се лееха в изобилие. Запалените свещи хвърляха мека светлина върху косите и раменете на дамите; от съседната стая се чуваха цигулки. Някои от дамите бяха облечени в разкошни тоалети, както дворцовите дами, а повечето мъже носеха строги кадифени или тъмни вълнени дрехи.

Амбър и Брус трябваше веднага да се разделят, защото тя трябваше да се справя със задълженията си на домакиня, а той бе обсаден от група търговци, които искаха да знаят кога ще свърши войната, колко кораби е пленил, дали е вярно, че в Холандия върлувала епидемия, която я изтощавала до такава степен, че скоро щяла да стане лесна плячка. Те го разпитваха защо кралят не поправи поведението си, колко още ще продължават леността и развратът в двореца и — съвсем поверително — дали е изгодно да вложат парите си в един заем на Негово величество. „Нашите кораби“, „нашата търговия“, „нашите морета“ — ето какви думи се чуваха постоянно. Жените, събрани на групи, бъбреха за деца, бременности и за слугите си. Нямаше нито един човек тук, който при случай да не спомене, че по времето на стария Оливър Англия е била по-щастлива, като забравяха как всички бяха мърморили под ярема на същия този стар Оливър.

Те излязоха от трапезарията и се върнаха в салона, където се настаниха около малки маси, в кресла, на пейки и табуретки. Амбър, колкото и да беше заета, не преставаше да следи Брус. Тя се разгневи страшно, когато забеляза, че Джемима успя да го откъсне от групата на разпитващите го търговци и да се уедини с него в един ъгъл. Седнали, с чинии на коленете, те бъбреха.

Джемима се опитваше да флиртува с него, приказваше и се усмихваше с блестящи от радост очи, в които се четеше страстно възхищение. Брус я наблюдаваше и от време на време подхвърляше по някоя дума, но макар и да се виждаше, че само се забавлява, Амбър трепереше от безпокойство и ревност.

Тя няколко пъти направи опит да се присъедини към тях, но все някой я спираше. Най-после една стара вдовица с плоски като дъска гърди и лице на нахално куче й пошушна:

— Изглежда, Джемима се разбира прекрасно с негово благородие. Тя се умилква около него цялата вечер. Позволете да ви кажа, госпожо Дейнджърфийлд, че ако Джемима беше моя дъщеря, бих намерила начин да я отдалеча. Възхищавам се от подвизите на негово благородие, но неговата слава сред жените не е от най-добрите.

Амбър си даде вид на ужасена.

— О, небеса! Благодаря, че ми казахте, госпожо Хъмпидж. Незабавно ще взема мерки.

И действително тя се запъти към ъгъла, където Джоузеф Катъл разговаряше с Хенри и май не обръщаше внимание, че Джемима е в обществото на един мъж не само красив и благородник, но и герой.

— Но, Джоузеф? — извика тя. — Къде се губите тая вечер? Обзалагам се, че още не сте разменили нито дума с Джемима.

Джоузеф се зачерви и несръчно запристъпва от крак на крак, а Хенри впи очи в деколтето на мащехата си.

— Много добре се забавлявам, госпожо. Джемима е заета.

— Глупости! Хайде, тя няма да ви прости такова равнодушие!

Хвана го за китката и го повлече.

— Елате, Джоузеф, няма да спечелите нищо, ако стоите, тук!

Те си проправиха път през стаята, без Амбър да изпуска ръката на Джоузеф, сякаш се страхуваше, че може да й избяга. Така го заведе при Брус и като се преструваше, че не забелязва укорителния поглед на Джемима, го представи на лорд Карлтън.

— Идвам да ви помоля, Джемима, да откриете бала с Джоузеф — каза тя сърдечно. — Можете да започнете с танца „корандо“.

Джемима стана неохотно, но лицето й пак просветна, когато се обърна към негово благородие.

— Извинете, ваше благородие!

Брус се поклони.

— Разбира се, госпожице! Благодаря за компанията.

Джемима му се усмихна продължително, без да обръща внимание на нещастника, който бледнееше до нея, после, след като направи малък реверанс на Амбър, тръгна към балната зала. Но не хвана под ръка Джоузеф и сякаш дори не забелязваше присъствието му.

Амбър почака да отминат, после се обърна към Брус, който я гледаше усмихнато. Изглежда, той отгатваше точно мислите й.

— Е, добре ли прекара вечерта?

— Прекрасно. Благодаря ви за поканата. А сега — каза той, като поглеждаше към часовника — трябва да си ходя.

— О, нима! — отвърна тя иронично. — Щом пристигна аз, вие заминавате.

— Имам работа в Уайтхол!

— Представям си каква!

— Усмихни се, Амбър — каза той ниско. — Някои от гостите започват да се чудят на нашата интимност. Никога една жена не може да се кара на мъж, с когото не е близка.

Този подигравателен тон я подлудяваше, но думите му я изплашиха. Тя се помъчи да се усмихне с уста, ако не с очи, и хвърли поглед наоколо, за да види дали ги наблюдават. „Трябва много да внимавам. Ако някой отгатне! О, боже! Само ако знаеха!“

Все така усмихната, тя повиши глас:

— Щастлива съм, че можахте да дойдете тая вечер, лорд Карлтън. Нямаме често удоволствието да приемаме личност като вас, направила толкова много за Англия.

Брус се поклони със свойствената му котешка, безгрижна и небрежна грация.

— Благодаря ви, госпожо, лека нощ!

След като я остави, той тръгна да търси Самуел. А Амбър, която говореше с някакъв стар, побелял господин, внезапно го остави под предлог, че трябвало да разпореди да донесат още вино. В коридора тя събра роклята си и започна да тича, колкото може по-бързо към предния двор, където забеляза качващия се в колата Брус.

— Лорд Карлтън! — извика тя запъхтяна, докато високите й токчета тропаха по плочките.

Той се обърна.

— Викахте ли ме, госпожо Дейнджърфийлд?

— Ваше благородие, трябва да ви кажа нещо от страна на мъжа ми!

Тя се качи в колата, като му направи знак да я последва.

— Брус, кога ще мога да те видя?

— Амбър, малка лудетино! Какво правиш?

Той говореше с недоволство и очите му светнаха сърдито.

— Трябва да бъдеш по-разумна тоя път!

Тя сбърчи леко вежди, като погледна през стъклото на вратичката.

Защо ли не си отиваше глупавият лакей, който ги осветяваше с факлата си!

— О, ще бъда предпазлива. Но трябва да те видя, Брус. Кога? Мога да дойда в който и да е час.

— Тогава ела утре на кораба. Ние ще разтоварваме и никой няма да бъде учуден, ако те види там.

— Ще дойда утре сутринта.

Амбър се наведе към него, жадна за целувка.

— Амбър!

Тя слезе неохотно от колата и тичешком влезе в къщата. Уплаши се много от възбудата, която цареше в салона, макар че преди малко да бе оставила гостите засмени и заети с танците.

— Какво има? Какво се е случило? — запита тя, като се обърна към първия срещнат.

— Съпругът ви, госпожо! Той припадна!

— Припадна!

Мина й през ума ужасна мисъл. Дали не е отгатнал нещо за нея и Брус? Дали това не е предизвикало припадъка? Тя се качи горе тичешком, но се безпокоеше повече за себе си, отколкото за него. Холът беше пълен с всевъзможни хора, слуги, членове на семейството, но без дори да се обърне към тях, тя влезе в спалнята. Самуел лежеше изтегнат на леглото. Летис се беше отпуснала на колене до него, докато нейните четирима по-големи братя го гледаха тревожно. Никой не й обърна внимание. Доктор дьо Форест, който от дълго време го лекуваше и беше присъствал на вечерята, мереше пулса му. Амбър сниши инстинктивно гласа си и прошепна:

— Какво се е случило? Бях отишла да взема виното и като се върнах, научих, че припаднал.

— Така е! — каза Сам късо.

Амбър застана до леглото от срещуположната страна на Летис. Не смееше да погледне нито нея, нито другите, но чувстваше, че никой не я забелязва; всички мислеха само за баща си. Изтекоха само няколко минути, докато Самуел отвори очи, но те й се видяха безкрайно дълги. Погледът му се спря първо на Летис. После той се обърна, като търсеше Амбър. Видя я и й се усмихна. Тя го наблюдаваше разтревожена, страхуваше се да не я осъди в нещо.

Наведе се и тихичко го целуна.

— Ти си тук, Самуел, с нас. Няма защо да се тревожиш.

— Не зная какво ми стана… Мислех, че…

— Припаднахте, господине — каза докторът.

Летис плачеше тихо, за да не безпокои никого. Големият й брат се приближи и й помогна да стане. По искане на лекаря всички освен Амбър напуснаха стаята. Тогава той заговори на двамата съпрузи сериозно и наблегна, че Самуел трябва да пази няколко дни пълно спокойствие. Не трябвало да прави каквото и да е усилие. Той се обръщаше по-специално към Амбър, която го гледаше сериозно и кимаше с глава.

— Трябва да помогнете на мъжа си, госпожо Дейнджърфийлд. — И прибави, когато тя го изпращаше: — Животът му виси на косъм. Може да издъхне внезапно, ако не внимавате. Разбирате ме, нали?

— Да, докторе. Ще внимавам.

Когато се върна, Самуел й хвана ръката усмихнат.

— Доктор дьо Форест е изпълнен с предубеждения. Няма да даваш ухо на неговите думи, нали?

— Не, ще го послушаме, Самуел — отговори твърдо Амбър. — Той казва, че това е за твое добро. Обещай ми, Самуел, обещай ми, че ще изпълниш каквото ти каза.

Самуел видимо се чувстваше объркан, но Амбър настояваше. Тя няма да му позволи и най-малкото нещо, което би могло да навреди на неговото здраве. Но те ще бъдат пак щастливи, както преди. Нека той не мисли, че нещо друго би могло тук да има значение за нея. Интересуваше я само здравето му. Самуел, дълбоко трогнат от така засвидетелстваната му преданост, не можа да сдържи сълзите си. Но докато говореше и милваше косата му, Амбър мислеше, че ако сега забременее, детето ще бъде от лорд Карлтън и ако това стане скоро, Самуел ще го счете за свое.

На следната сутрин той се почувства по-добре, но Амбър настоя да остане в леглото, както беше препоръчал лекарят, и въпреки възраженията му остана при него. Към един и половина Джемима влезе заедно с двамата си по-големи братя, за да съобщи, че отиват да гледат разтоварването на корабите на Карлтън.

— Защо не ги придружите, мила? — запита Самуел. — През цялото време стояхте затворена с мен.

Джемима погледна тревожно Амбър с явната надежда, че ще откаже, но след дълги молби Амбър отстъпи. Разходката обаче й донесе разочарование. Тя не можа да размени дума насаме с Брус, който беше тъй зает, че едва ли забеляза присъствието й. Единствената й утеха беше, че Джемима също беше разочарована и че не успяваше да прикрие чувствата си тъй добре както нея.

Все пак той направи и на двете хубави подаръци: на Джемима великолепен копринен плат със златни шарки, тъй ефирни и фини, сякаш бяха нарисувани от злато и топази. И двата подаръка бяха ограбени от един холандски кораб при завръщането му от Източна Индия.

На следващата сутрин Амбър се измъкна рано, грижливо маскирана и облечена с тъмна наметка. Тя взе фиакър и даде адреса на Алмсбъри Хаус. Прекараха половин час при детето, при Емили и Алмсбъри, после се върнаха в апартамента на Брус.

— А ако те открият? — попита той.

Амбър не се страхуваше.

— Не е възможно. Самуел спеше, а Нан ще каже, че съм отишла да пробвам нова рокля. Мога да бъда спокойна.

Тя се усмихна.

— О, аз съм необикновено предана съпруга, уверявам те.

— Ти си една малка безсърдечна скитница — каза той. — Съжалявам всички, които те обичат.

Амбър се чувстваше много щастлива, за да може да се обиди, а и светлината, която блестеше в отправените към нея зелени очи, беше достатъчна, за да я накара да го извини. Тя седна на коленете му, обви ръце около врата му и залепи устните си на току-що обръснатата му буза.

— Но ти ме обичаш, Брус, а аз никога не съм ти причинявала болка. Не мисля, че бих могла, дори и да искам — прибави тя, като се нацупи.

Той вдигна едната си вежда и се усмихна. Никога не й правеше комплименти, което беше твърде на мода, и понякога тя ревниво се питаше дали прави на другите жени, на Джемима например.

— Какво мислиш за Джемима? — запита тя ненадейно.

— Много е хубава и е по-наивна от дворцовите госпожици през първата седмица от представянето им в двореца.

— Тя лудо те обича.

— Забелязах вече, че сто и няколко хиляди лири правят мъжа по-съблазнителен, отколкото самият той вярва.

— Сто хиляди! Господи! Брус! Колко пари! Когато Самуел умре, аз ще имам седемдесет хиляди. Помисли какво богатство е това, ако ги съберем. Ще бъдем най-богатите хора в Англия!

— Мила, ти забравяш, че аз няма да бъда в Англия!

— О, но ти…

Изведнъж той стана, взе я в обятията си и затвори устата й с целувка. Амбър си отиде опиянена, макар че аргументите й бяха отминати с мълчание. Но последната дума не беше казана. Сега тя имаше цена в очите му, защото беше богата и се надяваше да може да си послужи като примамка с парите. О, само да приеме да се ожени за нея, да може да го спечели завинаги! Всъщност това беше единственото нещо, на което наистина придаваше значение. Всичките й други амбиции се стопяваха пред тая като парче лед, поставено върху горещ камък.

Следващите два дни тя не ходи у Алмсбъри, защото Брус я беше предупредил да бъде внимателна, ако не иска да я разкрият.

— Понеже вършиш забранени неща, не забравяй, че е необходимо малко, за да събуди съмнение. Ако те изненадат, твоите седемдесет хиляди лири ще бъдат чувствително намалени.

Тя знаеше, че е така, и реши да бъде внимателна.

Но когато Джемима я запита какво мисли за лорд Карлтън, кръвта се качи в лицето й и тя изведнъж се наведе, за да закрепи жартиерата си.

— Как да ти кажа!… Очевидно е много красив.

— Струва ми се, че ме обича, нали?

— Откъде това предположение?

Против волята й гласът й прозвуча кисело, но тя скоро се овладя.

— Не трябва да бъдеш дръзка, Джемима. Уверена съм, всички помислиха, че флиртуваш с него, а всички придворни са еднакви.

— Еднакви? В какво?

Раздразнена и отегчена от тези въпроси, които смяташе за глупави, тя добави строго:

— Едно запомни! Трябва да внимаваш да не ти причини зло.

— Зло! — подигравателно каза Джемима. — Какво зло може да ми направи, щом го обичам?

Амбър овладя бясното си желание да я набие, да й оскубе косата. Това не беше в унисон с ролята, която разиграваше с цената на толкова усилия и жертви. Не трябваше да провали всичко заради една малка глупачка, която не беше интересна на Брус. Въпреки това от този ден отношенията им се промениха и Джемима, която не можеше да си обясни причината, започна пак да я нарича „госпожо“.

На следващия ден при завръщането си от една от многобройните роднини на Самуел тя завари Джемима в хола заедно с Картър — и двете готови да излязат. Джемима беше гримирана, парфюмирана, накъдрена, а копринената й златиста рокля беше тъй деколтирана, че малките й гърди можеха да се покажат всеки миг. Беше забола в косите си жълти рози, раменете си беше наметнала с черна кадифена пелерина с жълта подплата, но достатъчно открита. Всеки би я взел за дворцова красавица или модна куртизанка.

— Боже милостиви! Джемима! — извика Амбър с нескрито учудване. — Къде отиваш в такова облекло?

Очите на Джемима блеснаха и тя отговори тържествуващо и дори предизвикателно:

— Лорд Карлтън ще ме изведе на разходка в Хайд парк.

— Сигурно ти си го помолила?

— Възможно е! Ако седим със скръстени ръце, не ще можем да получим никога каквото искаме.

Амбър беше й казвала някога вещо подобно и днес Джемима си служеше със същата фраза, без да си спомня откъде я е научила. Амбър, която беше разпалила с лукавство немирния дух у нея, сега виждаше как съветите й се обръщат против нея. Преди три месеца в никакъв случай Джемима не би поискала от някой мъж да я изведе на разходка. Но Амбър, взирайки се е явна омраза в Джемима, не мислеше за справедливото възмездие. „О, само ако не бях омъжена за баща й!“ — мислеше тя безсилна в яростта си.

— Джемима, ставаш смешна, защото не знаеш от кой род хора е лорд Карлтън.

Джемима вдигна брадичка.

— Моля за извинение, госпожо, но зная твърде добре. Той е красив и очарователен; той е джентълмен и аз го обичам!

Амбър сви презрително устни и повтори, като я имитираше, за да я направи смешна.

— Той е красив, очарователен; той е джентълмен и ти го обичаш! Но ако не си отваряш очите, ще забележиш твърде скоро, че твоята девственост…

— Не ти вярвам! А и Картър е с нас!

— Така е по-добре. И не й позволявай да си отиде!

Амбър беше така разгневена, че въпреки явните знаци на Нан би продължила в същия дух, ако не се беше почукало на вратата и лакеят не беше въвел Брус. Той поздрави двете жени и една присмехулна искра блесна в дъното на очите му при вида на Амбър и заварената й дъщеря, защото разбра, че са се карали.

„Да върви по дяволите — помисли Амбър. — Мъжете винаги си въобразяват, че стоят по-високо.“

— Каква приятна изненада, госпожо Дейнджърфийлд — каза той. — Не очаквах удоволствието да ви видя.

— О, госпожата не идва с нас — побърза да каже Джемима, — тя се завръща.

— Нима? — каза Брус меко. — Крайно съжалявам, госпожо Дейнджърфийлд. Бих бил много щастлив, ако можехте да ни придружите.

— Нима, лорд Карлтън?

Тя рязко се обърна и се заизкачва по стълбите, но когато вратата се затвори, се спря на балкона, като ги търсеше с очи. Бяха тръгнали. Тогава вдигна ръка и с всичка сила захвърли ветрилото си на пода. Мислеше, че е сама, но в същия миг прислужникът влезе и я погледна изненадано. Те се гледаха в продължение на няколко тягостни секунди, после тя се втурна тичешком в стаята си.

Вълнението й не беше още преминало, когато Самуел се завърна от кантората си, където беше прекарал един-два часа. Амбър го целуна нежно, подаде му стол, седна до него и постави ръката си върху неговата. Разговаряха за разни неща, после изведнъж тя сви вежди и си придаде замислен вид.

Той помилва блестящите й и меки, буйни коси.

— Какво има, мила? Нещо не е наред?

— Не, Самуел, нищо няма. О, Самуел, все пак трябва да ти кажа. Отнася се за Джемима. Много ми е неприятно!

— Искаш да кажеш за лорд Карлтън?

— Да. Но как да ти кажа? Преди час приблизително я срещнах в хола; беше поискала от него да я заведе на разходка в Хайд парк.

Той въздъхна уморено.

— Не я разбирам. Тъй добре е възпитана. Понякога си мисля, че днес дишаме отровен въздух; младежта не може да издържа. Не всички, разбира се — прибави той с нежна усмивка. — Смятам, че той не се интересува от нея. Джемима не е от ония жени, които харесва. Ако не му беше досаждала, никога не би помислил за нея.

— Сигурно не — потвърди уверено Амбър.

— Не зная какво да правя…

— Аз зная, Самуел. Трябва да я омъжите за Джоузеф Катъл, колкото се може по-скоро. Докато не се е случило най-лошото.