Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (19)

XVIII

Поради положението, което Рекс Морган заемаше в двора, Амбър можа да наблюдава тържественото влизане на краля и кралицата в Лондон от покрива на една от сградите на двореца край Темза.

Докъдето поглед стигаше и в двете посоки, бреговете гъмжаха от хора, а в самата река лодките бяха толкова нагъсто една до друга, че човек можеше да мине пеш по тях от Уестминстър Хол до Черинг крос. Свежият ветрец развяваше знамената, а по водата се носеха гирлянди от цветя. Свиреше музика и когато се появи първата голяма позлатена кралска ладия, гръмна топовен изстрел. Викове отекнаха от бряг на бряг и всички камбани в града започнаха да бият с все сила.

С развяна около лицето коса Амбър бе застанала на един ъгъл, съвсем близо до ръба на покрива и усърдно се стараеше да види всичко. С нея бяха трима млади мъже, току-що пристигнали от Хемптън корт. Те й разказаха как кралицата припаднала, когато Каслмейн й била представена, и колко се ядосал кралят, понеже помислил, че тя го направила нарочно, за да го постави в неудобно положение.

— Оттогава — каза единият — дамата ходи на всички балове и забави и се говори, че Негово величество отново спи с нея.

— Можеш ли да го упрекнеш? — попита другият. — Тя е толкова деликатно същество… а пък онази, с маслинената кожа…

— А, проклет да съм — прекъсна го третият, — ако това не е самият граф!

По покрива започнаха да се смушкват с лакът и да се споглеждат, но Роджър Палмър не им обръщаше внимание. Скоро те отново се загледаха в шествието, защото големите ладии от Сити минаваха под тях. Няколко минути по-късно по стъпалата се появи самата Барбара. Тя бе следвана от красивата си компаньонка госпожа Уилсън и бавачка, която носеше малкия й син. Направи небрежен реверанс пред съпруга си, който се поклони хладно, и веднага бе заобиколена от тримата млади кавалери, който оставиха Амбър, без дори да й се извинят.

Обидена и разярена, пламнала от омраза само при вида на тази жена, Амбър тръсна глава и се обърна. „Във всеки случай няма да зяпам като смотана провинциалистка пред куклен театър!“ — помисли си тя побесняла. Но явно никой друг не изпитваше подобни угризения.

Не след дълго тя бе изненадана от странно познат мъжки глас и някой сложи ръка на рамото й. Обърна се бързо и видя граф Алмсбъри, който й се усмихваше.

— Проклет да съм, ако това не е мадам Сейнт-Клер! — чу го да казва.

Той се наведе и я целуна, а тя бе тъй очарована от топлата му усмивка, от възхищението, което зърна в очите му, че му прости веднага, загдето я бе пренебрегнал, когато беше в Нюгейт.

— О, Алмсбъри!

На езика й веднага се надигнаха въпросите: „Къде е Брус? Виждали ли сте го? Върнал ли се е?“, но гордостта й ги потисна.

Той отстъпи крачка назад и очите му я заразглеждаха от главата до петите.

— Изглеждате страшно преуспяла, миличка! Явно, че нещата ви са тръгнали като по вода…

Амбър забрави Чанъл, Нюгейт и Уайтфрайърс. Тя му се усмихна с крайчеца на устните и отвърна безгрижно.

— О, доста добре. Сега съм актриса… в Кралския театър.

— Какво говорите! Чух, че вече има жени на сцената, но вие сте първата, която виждам. Бях в провинцията последните две години.

— О!… Тогава може би изобщо не сте получили писмото ми?

— Не… писали ли сте ми?

Тя махна с ръка, за да сложи край на този разпит.

— О, то беше много отдавна. През декември, преди година и половина.

— Напуснах Лондон точно след… в края на август 60-а година. Опитах се да ви открия, но съдържателят на Роял Сарасин каза, че сте се преместили на неизвестно нему място, а на следващия ден аз самият отпътувах за Хиърфордшиър — Негово величество ми дари отново моите земи.

В този миг шумът около тях нарасна оглушително, защото кралската ладия бе стигнала до кея и кралят и кралицата излизаха от лодката, а кралицата майка се запъти към тях, да ги посрещне.

— Боже мили! — извика Амбър. — В какво, по дяволите, е облечена Нейно величество?

Отдалече щръкналите встрани поли на кралицата я правеха да изглежда почти толкова широка, колкото висока, и когато тя се движеше, те се люшкаха застрашително.

— Това е кринолин! — извика Алмсбъри. — Носят ги в Португалия.

Когато най-сетне тълпата почна да се разпръсва, Алмсбъри я хвана под ръка и предложи да я откара до жилището й. На няколко крачки зърнаха Барбара, която разговаряше с един мъж с широкопола шапка. Тя махна на Алмсбъри и му се усмихна, въпреки че очите й се плъзнаха с несъмнена враждебност по Амбър. Амбър вдигна брадичка, сведе клепачи и мина покрай нея, без да я погледне.

Каретата й чакаше на Кинг стрийт сред много други карети точно пред портала на двореца. Алмсбъри подсвирна.

— Виж ти! Не знаех, че актьорството е тъй добре платена професия.

Амбър взе плаща, който Джеремая й подаде, и го метна на рамената си, беше се свечерило и ставаше хладно. Събра полите си и отправи лукава усмивка през рамо към графа.

Тя се качи, засмя се, той седна тежко до нея.

— Значи нашата невинна девойка от провинцията се е вслушала в нашепванията на дявола.

— Какво друго можех да сторя след… — Бързо млъкна, изчерви се и после добави: — Открих, че за жената има само един начин да преуспее в света.

— Само един начин да преуспее, или… Кой е вашият покровител?

— Капитан Морган, от конната гвардия на Негово величество. Познавате ли го?

— Не. Май че не съм в течение на модата, на покровителите и на дрехите. Нищо не отдалечава човека така бързо от модата, както съпругата и дом в провинцията.

— О! Значи сте женен вече! — Амбър му отправи дяволита усмивка, сякаш той току-що бе признал някое прегрешение.

— Да, вече съм женен. На 5-и следващия месец стават две години. Имам и две момчета — едното е на малко повече от годинка, а другото точно на два месеца. А… хм… вие не бяхте ли…

Очите му се плъзнаха по нея изпитателно, но той се колебаеше.

— И аз имам момче! — възкликна Амбър внезапно, като не можеше повече да се сдържа. — О, Алмсбъри, трябва да го видите! Той е цял Брус! Кажете ми, Алмсбъри, къде е той? Връщал ли се е в Лондон? Виждали ли сте го?

Сега не си даваше труд да изглежда безгрижна и независима. Щастлива беше с Рекс и почти бе повярвала, че вече не е влюбена в Брус Карлтън… но бе достатъчно само да види Алмсбъри и всичко бе започнало отново да се надига.

— Чух, че бил в Ямайка и щял да отплава оттам, за да пленява испански кораби. Господи, миличка, да не кажете, че още сте…

— И какво, ако съм! — извика Амбър през сълзи и бързо обърна глава към прозорчето.

Алмсбъри се премести по-близо, прегърна я с една ръка и заговори утешително:

— Хайде, мила… Боже мой, много съжалявам.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Кога, мислите, че ще се върне? Няма го от две години…

— Не зная. Предполагам, че някой ден, когато най-малко го очакваме, той ще хвърли котва в пристанището.

— И тогава ще остане тук, нали? Няма да замине отново, нали?

— Страхувам се, че пак ще замине, миличка. Познавам Карлтън от двадесет години и през цялото това време той или пристигаше, или заминаваше. Не се застоява дълго на едно място. Изглежда, шотландската му кръв го тласка към приключения.

— Но сега всичко е различно — сега, след като кралят се върна. Има ли пари, той може да живее при двора, без да е принуден да пълзи по корем.

— Не е само това. Той не обича двора.

— Не го обича! Как, това е смешно! Това е мястото, където всеки би живял… — ако можеше!

Алмсбъри сви рамене.

— Въпреки това той не го обича — но малцина имат смелостта да го напуснат.

Амбър разтърси рамене и сви устни. Когато каретата й спря пред нейното жилище, тя се наведе напред, за да излезе.

— Това звучи като страшна глупост! — измърморя сърдито.

Момичето й Гати не беше вкъщи, защото Амбър й бе разрешила да гледа шествието и после да посети баща си. Бе уволнила Прюданс отдавна — веднъж се бе върнала неочаквано вкъщи и завари момичето да се разхожда в най-хубавата й, най-нова рокля. Преди Гати имаше две други прислужници — едната бе отпратена заради кражба, а другата заради леност. Амбър поръча на Джеремая да им донесе нещо за ядене от „Мечката“ — отлична кръчма наблизо, където предлагаха френски ястия, готвени от англичани. В дома й всички ястия се купуваха отвън — или от кръчми, или от гостилници.

Разведе гордо графа из стаите си, посочвайки всяка подробност, да не би Алмсбъри да я пропусне. Рекс беше щедър и й даваше почти всичко, което поискаше, така можеше да прекарва голяма част от времето, когато не беше дежурен, в игра на карти в Груум Портърс Лодж или някоя кръчма.

Между неотдавнашните й придобивки беше един скрин от Холандия, направен от бразилско „кралско дърво“ — шоколаденокафяв с черни жилки, украсен богато с холандска резба. Имаше също черен лакиран китайски параван, а в ъгъла бе поставила етажерка, отрупана с дребни фигурки: коралов храст, елен от стъкло, стар китаец точилар, изработен във филигран от сребро. Над камината висеше голям портрет на Амбър.

— Как ме намирате? — попита тя, като посочи към портрета и захвърли маншона и ветрилото.

Алмсбъри пъхна ръце в джобовете, леко се приведе наклонил глава встрани и заразглежда портрета.

— Е, миличка, радвам се, че ви видях първо в плът и кръв, иначе щях със загриженост да помисля, че много сте напълнели. И кой е позирал за устата? Това не е вашата уста.

Тя се засмя, кимна му да влезе в спалнята и там захвана да сваля фуркетите от кока си.

— Пребиваването в провинцията не ви е променило много, Алмсбъри. Вие сте си все същият голям ласкател. Но би трябвало да видите миниатюрата, която ми направи Самуел Купър. На нея съм като Афро… забравих как я нарече той — както и да е, Венера, която излиза от морето. Аз съм застанала така — и тя зае непринудена, грациозна поза — и нямам нищичко на себе си.

Яхнал като кон един нисък стол, скръстил ръце на облегалото му, Алмсбъри произнесе едно високо „хм“ на познавач.

— Звучи много красиво. Къде е тя?

— О, тя е у Рекс. Подарих му я за неговия рожден ден и оттогава той винаги я носи… до сърцето си.

Тя се усмихна закачливо и почна да развързва панделките на роклята си.

— Той е лудо влюбен в мен. Господи, сега иска да се оженим.

— И ще се съгласите ли?

— Не — тя поклати буйно глава, като даваше да се разбере, че този въпрос не я интересува. — Не искам да се омъжвам.

Взе домашната си роба и отиде зад паравана. Над него се показаха единствено главата и раменете й. Докато сваляше дрехите, хвърляйки ги една след друга, тя бъбреше весело с графа.

Най-сетне прислужникът дойде и те отидоха в трапезарията. Рекс й бе изпратил известие, че ще бъде дежурен в двореца до късно, иначе тя никога не би посмяла да вечеря с мъж облечена само в атлазена роба. Много отдавна бе открила, че Рекс не се шегува, бе споменал, че щом я издържа, очаква да я има само за себе си. Той не допускаше франтовете да се доближават много близко или много дръзко до нея в театъра и им отнемаше охотата да я посещават — въпреки че всички актриси даваха приеми в дома си, както правеха придворните дами, и забавляваха множество джентълмени, докато се обличаха. През последните няколко месеца тези хубавци почти се бяха отказали от госпожа Сейнт-Клер. Рекс имаше слава на опасен фехтовач и повечето от тия франтове, които посещаваха актрисите в гардеробната, предпочитаха да навестят аптекаря заради някоя гонорея, отколкото хирурга заради някоя рана.

По време на вечерята Амбър и графът разговаряха оживени, като стари приятели, които не са се виждали от дълго време и имат да си кажат много неща. Тя му разправи за своите успехи, но не спомена неуспехите, за своите победи, но не каза нито дума за пораженията. Той не чу нищо за Люк Чанъл или за Нюгейт, нито пък за Мама Червената шапчица или за Уайтфрайърс. Тя се престори, че й останала голяма част от петстотинте лири на лорд Карлтън, депозирани при нейния златар, и той призна, че е била много по-умна от повечето млади провинциалистки, предоставени на собствената си съдба в Лондон.

След два часа, когато седяха на плюшеното й зелено канапе, с празни винени чаши в ръка, загледани в последните отблясъци на огъня, Алмсбъри я притегли в обятията си и я целуна. С напрегнато тяло, за миг тя се поколеба, помисли си за Рекс и за опасния му гняв, ако узнае, че друг мъж я е целунал. Но Алмсбъри й се нравеше и понеже за нея той означаваше Брус Карлтън — тя се отпусна, докато накрая той я помоли да отидат в спалнята.

Тогава тя внезапно тръсна назад коса и оправи корсажа си.

— О, лорд Алмсбъри! Не мога! Не биваше дори да допуснете, че бих могла!

Стана, чувстваше се малко замаяна от виното и опря глава на полицата на камината.

— Боже мили, Амбър! Мислех, че вече сте пораснали! — Изглеждаше раздразнен и ядосан.

— О, не е това, Алмсбъри. Не е, защото аз все още… — тя се канеше да каже „чакам Брус“, но се спря, — заради Рекс е. Вие не го познавате. Той е ревнив като италиански чичо. Би ви убил като нищо. А мен ще изхвърли.

— Няма да го стори, ако не научи нищо.

Тя се усмихна скептично и обърна глава, за да го погледне, косата засенчваше лицето й.

— Има ли изобщо мъж, който да легне с една жена и само след час да не се похвали на всички свои познати? Франтовете твърдят, че в това е половината от удоволствието.

— Е, да, но аз не съм франт, и вие много добре знаете това. Аз съм само мъж, влюбен във вас. О, може би не трябваше да го казвам. Не зная дали съм влюбен във вас или не. Но ви желая от първия ден, в който ви видях. Вие знаете, че това, което ви казах оная вечер, е истина, така че не ме карайте да чакам повече. Колко искате? Ще ви дам двеста лири — вложете ги при вашия златар за времето, когато ще ви потрябват.

Парите бяха убедителен довод, но мисълта, че някой ден Брус Карлтън може да научи — и да се засегне, — беше още по-убедителен довод.

Вярно бе, че Рекс Морган — както бе споменала Амбър на Алмсбъри — искаше да се ожени за нея. През изминалите седем месеца те бяха щастливи и доволни, водеха почти съпружески живот. Доставяше й инстинктивно удоволствие да вършат едни и същи неща и това удоволствие се засилваше винаги от топлия, обгръщащ плам на щастие, просто обстоятелството, че са заедно.

През изминалото лято бяха прекарали повечето време заедно, защото, след като кралят бе заминал от града, Рекс нямаше служебни задължения, театрите бяха във ваканция няколко седмици през лятото — макар че през това време Амбър два пъти бе ходила с останалата трупа в Хемптън корт, за да изнесат представление пред Техни величества.

Заедно с Прюданс или Гати, или която и да било камериерка те приготвяха през топлите юнски вечери кошница с продукти и потегляха по Госуел стрийт на вечерен пикник край уединеното, красиво селце Излингтън.

Откриваха си някое спокойно място край реката, събличаха дрехите си и се къпеха със смях и плискане в хладната бистра вода. После, докато тя сушеше косата си, Рекс ловеше риба, която носеха вкъщи.

Понякога се возеха нагоре по реката в наета лодка. Амбър събуваше обувките и чорапите си и спускаше нозе във водата. Тя пищеше от възторжен смях, докато Рекс разменяше обиди и ругатни с лодкарите — злоезични стари нехранимайковци, които се забавляваха с това, да подхвърлят непристойни закачки към всички, с които се разминаваха по реката — все едно дали бяха квакери или членове на парламента. Слизаха на брега при Челси и се излежаваха замечтано в гъстата трева на моравите, загледани в облаците, които се събираха и отминаваха над главите им. Амбър пълнеше полата си с полски цветя — жълта иглика, сини зюмбюли и цъфнал дрян. После тя отваряше кошницата, простираше чиста, бяла, ленена покривка и нареждаше отгоре консервирания говежди език, салатата, която прочутият готвач французин при Шатлен бе приготвил за нея от двадесет различни вида зеленчуци, пресни зрели плодове и една прашна бутилка бургундско вино.

Караха се рядко — само когато, с основание или не, ревността на Рекс се събуждаше, въпреки че преди да види Алмсбъри, тя не бе му изневерила нито веднъж. Веднъж седмично тя ходеше в Кингсланд, за да види бебето. Дълго време съумяваше да крие от Рекс своите посещения, но един ден за нейна голяма изненада той я обвини, че е била с друг мъж. По време на бурната кавга, която последва, тя му каза къде е била — каза му също и че е омъжена.

Той се сърди два или три дни. В каквито и лъжи да я уличаваше обаче, явно продължаваше да я обича все така силно и дори след това признание отново я помоли да се омъжи за него. Бе отказвала преди, преструвайки се, че приема предложението му само като шега, но сега настоя, че е невъзможно. Двубрачието се наказваше със смърт.

— Той никога няма да се върне — каза Рекс. — Но и да се върне… е, добре, предоставете това на мен. Ще се погрижа да бъдете вдовица, а не съпруга на двама мъже.

Но Амбър не можеше да се реши. Тя все още изпитваше ужас пред брака, защото той й се струваше капан, в който, веднъж уловена, жената се бори безпомощно и безнадеждно. Той даваше право на мъжа да разполага с тялото й, душата и кесията на жената, защото никой съд в страната не се интересуваше от нейната зла участ. Но нито този ужас, нито по-големият — да бъде съдена за двубрачие — бяха истинската причина за нейния отказ. Тя се колебаеше, понеже дълбоко в сърцето й се таеше дяволчето на амбицията, което не й даваше покой.

„Ако се омъжа за Рекс — мислеше си тя, — какъв ще бъде моят живот? Той ще ме накара да напусна сцената и ще трябва да раждам деца.“ Рекс ненавиждаше детето, което тя имаше от първия си мъж, както смяташе той — въпреки че никога не бе виждал малкото момченце, и сантиментално желаеше тя да му роди син.

„А след това той сигурно ще стане още по-ревнив и ако закъснея от Чейндж само половин час или се усмихна на някой джентълмен в Мол, ще ме разкъса. Навярно няма да бъде и толкова щедър като сега и ако похарча тридесет лири за нова рокля, ще си имам неприятности… той ще сметне, че още мога да нося миналогодишния плащ. Най-вече аз ще надебелея, ще получа корем и ще се превърна в матрона — преди да съм навършила двадесет години, животът ми ще е свършен. Не, предпочитам така. Ползвам се от всички изгоди на една съпруга, защото той ме обича и няма да ме изостави, а не съм измъчвана от никакви несгоди — защото съм свободна, господарка на себе си и мога да го оставя винаги когато пожелая.“

Тя бе чула, че крал Чарлс неведнъж е подхвърлял за нея като за най-изящната жена на сцената и че особено след последното й представление в Хемптън корт казал някому, че завижда на мъжа, който я издържа.

Около две седмици след като Алмсбъри се бе върнал в града, Амбър се сдоби с нова камериерка. Уволни Гати, когато момичето я изненада да се къпе в присъствието на Алмсбъри. Отпрати я и я предупреди, че Алмсбъри има голямо влияние в двора и ще заповяда, да й отрежат езика, ако проговори пред когото и да било за това, което е видяла. Каза на Рекс, че е изпъдила момичето, понеже било бременно, и прати Джеремая да постави обявление в катедралата „Свети Павел“, че търси камериерка.

Но същата утрин, докато пътуваше от Ню Иксчейндж за репетиция, каляската й спря пред Мейпоул и докато Темпист ругаеше кочияша и хората в колата, която бе задръстила пътя пред него, вратата се отвори и вътре скочи една девойка. Косата й беше разрошена и очите й имаха безумно изражение.

— Моля ви, мадам! — извика тя. — Кажете му, че съм ваша прислужница! — Красивото й лице беше напрегнато и умолително. И тя продължи разпалено: — О, Исусе! Ето го, идва! Моля ви, мадам!

Погледна още веднъж умолително Амбър и се отдръпна, колкото можеше по-далече в единия ъгъл, като покри с качулката рижо-русите си къдрици.

Амбър я наблюдаваше с удивление, и преди да бе казала дума, вратата се отвори и един полицай в синя униформа и с палка в ръката пъхна вътре главата си. Амбър неволно се дръпна назад. Спомни см, че никакъв полицай вече не може да й направи нищо, и бързо се съвзе.

Той й отдаде чест, явно я взе за дама от висшето общество.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мадам, но тази никаквица току-що открадна един хляб. В името на краля — извика той — арестувам те.

И той посегна през Амбър към момичето, което се сви в ъгъла. Дори от своето място Амбър усети, че тя трепери. Внезапно разгневена, защото всичките й спомени от Нюгейт се надигнаха в нея като вълна, Амбър удари с ветрилото си полицая по ръката.

— Какво търсите тук, господине? Това момиче е моя камериерка! Махнете си ръцете от нея!

Той я погледна изненадано.

— А-а, вижте, мадам… не бих искал да виня една лейди в лъжа… но тя току-що открадна хляб от оная сергия. Аз сам видях.

Той се наведе, сграбчи момичето за глезена и го задърпа към себе си. Навън, на улицата, бе почнала да се събира шумна тълпа и когато Амбър го ритна с върха на обувката си в гърдите и го блъсна така силно, че той излетя, се разнесе силен, весел смях. Полицаят падна, а тя се приведе и тръшна вратата.

— Карай, Темпист! — извика тя и каляската се отдалечи, като остави представителя на закона в канавката, пълна с довлечена от дъждовете мръсотия.

Известно време двете жени мълчаха. Момичето гледаше Амбър с благодарност, а тя дишаше тежко от гняв и от оная нервност, която все още се надигаше в нея при вида на полицейска униформа.

— О, госпожо — възкликна накрая момичето. — Как да ви се отблагодаря? Ако не бяхте вие, той щеше да ме откара в Нюгейт! Господи! Забелязах го чак когато се спусна да ме хване, и хукнах да бягам — тичах с всички сили, но старият дебелак беше по петите ми. О, благодаря ви, мадам, хиляди пъти ви благодаря! Беше страшно любезно от страна на такава голяма дама като вас, да се загрижи за момиче като мен. Какво значение би имало за вас, ако попаднех в Нюгейт…

Тя продължаваше да бъбри с бързия си, лек и музикален глас, а хубавото й лице живо сменяше изражението си. Едва ли беше на повече от седемнадесет години, свежа и изящна, с ясни сини очи, светли мигли и вежди и златни лунички по малкото чипо носле. Амбър й се усмихна — веднага й бе харесала.

— Тези проклети, нахални полицаи! Денят им се струва загубен, ако не хвърлят половин дузина честни граждани в затвора!

Момичето виновно сведе клепачи.

— Хм… Честно казано, мадам, аз наистина откраднах хляб. Ето го тука. — Тя потупа наметката си. — Но не можах да се сдържа, кълна ви се, че не можах. Толкова бях гладна!…

— Хайде тогава, яж!

Без да се колебае и миг, момичето измъкна хляба с напукана кора, отчупи един крайшник, претъпка си устата и лакомо задъвка. Амбър я загледа удивено.

— Откога не си яла?

Тя преглътна, отхапа друг залък и отвърна с пълна уста:

— От два дни, мадам.

— О, богове! Ето, вземи това и си купи нещо по-вкусно.

От една малка кадифена чантичка в маншона Амбър извади няколко шилинга и ги пусна в скута на момичето. Каляската бе спряла пред театъра, лакеят приближи и отвори вратата. Амбър събра поли и се накани да излезе, а момичето се загледа през стъкления прозорец с голямо любопитство.

— Божичко, мадам, на представлението ли отивате?

— Аз съм актриса.

— Вие сте актриса! — Тя изглеждаше едновременно възхитена и смаяна, че нейната благодетелка има такава интересна и ползваща се с лоша слава професия. Изскочи от другата врата и се затича покрай колата, за да направи реверанс пред Амбър.

— Благодаря ви, мадам. Бяхте изключително добра към мен и ако някога мога да сторя нещо за вас, моля за благоволението ви да ме извикате. Аз няма да забравя, можете да бъдете сигурна. Казвам се Нан Бритън — камериерка, макар че сега нямам работа.

Амбър се спря и я изгледа заинтригувано.

— Камериерка ли си? И какво ти се случи на последното място?

Момичето сведе очи.

— Изпъдиха ме, мадам. — Гласът й пресекна и тя добави почти шепнешком: — Госпожата каза, че съм прелъстявала синовете й. — После примигна и добави съвсем искрено: — Но аз не съм ги прелъстявала, мадам! Кълна се, че това не е вярно! Точно обратното беше.

Амбър се засмя.

— Е, моят син е твърде малък, за да бъде прелъстен. Самата аз търся камериерка и ако искаш да ме почакаш в колата, след като се наобядваш, ще обсъдим това.

Тя нае Нан Бритън срещу четири лири годишно плюс облекло, храна и квартира. За три-четири дни те станаха добри приятелки — Амбър чувстваше, че Нан е първата й истинска приятелка, която изобщо е имала. Тя вършеше работата си бързо и добре, намираше еднакво удоволствие както в лъскането на някоя калаена кана, така и във фризирането на Амбър или в пътуванията до Чейндж и посещенията й в Спринг Гардънс заедно с Рекс.

Беше енергична, пъргава и винаги в добро настроение. Не изгуби тези качества и след като свикна, макар че се почувства още по-сигурна на мястото си. Нан и Амбър винаги имаха за какво да говорят, споделиха без ни най-малко смущение и най-съкровените си женски тайни. И както Нан научи почти всичко, което можеше да се знае за нейната господарка (с изключение на това, че е била в Нюгейт и Уайтфрайърс), така Амбър изслуша историята за приключенията на Нан като камериерка в едно домакинство, където бе имало четири красиви момчета. Бяха я уволнили, когато единият от тях повярвал, че е влюбен в Нан, и заявил на ужасените си родители, че възнамерява да се ожени за нея.

Когато Рекс го нямаше, Нан спеше при Амбър. В останалите нощи я приютяваше нисък креват на колелца, който през деня се пъхаше под леглото в спалнята. Както и бе обичайно, тя беше толкова лична прислужница на Рекс, колкото и нейна; помагаше му да са облича и съблича, не се смущаваше да бъде в стаята, когато е гол, и скоро реши, че капитан Морган е най-изтънченият джентълмен, когото бе познавала. Той я спечели на своя страна и Нан непрекъснато подтикваше Амбър да се омъжи за него.

— Колко ви обича капитан Морган, мадам! — започваше тя сутрин, докато четкаше косата на Амбър. — Той е най-красивият и най-благородният човек! Кълна се, че би бил най-страшно прекрасният съпруг за която и да било лейди!

Амбър не обръщаше голямо внимание на подобни съвети, смееше се и занасяше Нан, че тя самата се е влюбила в него.

— Капитан Морган си е много добър, мисля — каза най-сетне тя. — Но в края на краищата той е само офицер в кралската гвардия.

— Как! — възкликна Нан, засегната от тая непризнателност. — И кого искате вие, мадам? Самият крал?

Амбър се усмихна на язвителността й и вдигна вежди пренебрежително. Готвеше се да отиде в театъра и вече слагаше ръкавиците си.

— Може и него — отвърна провлечено и понеже Нан ахна, тя повтори: — Да, може и него.

Забърза към вратата, оставяйки Нан: с широко отворени очи, после сложила ръка на дръжката, тя внезапно се обърна.

— Но да не си посмяла и дума да кажеш на капитан Морган, чуваш ли?

В последна сметка можеше да се окаже само слух, че крал Чарлс е подхвърлил на Бъкингам, който споменал на Бъркли, който казал на Кайнестън, който пък намекна на Амбър, че кралят си е наумил да легне с нея.