Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (36)

XXXV

Най-после утринта настъпи с блестящо и топло слънце в безоблачното небе. Гледайки навън, Амбър се молеше отчаяно за малко мъгла. Тази радостна светлина беше жестока подигравка с болните и мъртвите, които лежаха с хиляди в града.

Към обед лицето на Брус изгуби неспокойната си болезненост, която не бе го напуснала от сутринта, и стана апатично и мрачно. Изглежда, че той нямаше ни най-малко съзнание за това, което го заобикаляше, нито за своите действия. Когато Амбър приближаваше чаша с вода до устните му, той преглъщаше неволно, но очите му оставаха без израз. Все пак неговото спокойствие й вдъхна увереност и тя си каза, че той отива може би към подобрение.

Амбър облече роклята, която носеше вчера, и се залови да изчисти натрупаната през нощта мръсотия. Движенията й бяха бавни, защото чувстваше мускулите си тежки и болезнени, а краищата на клепачите си парещи. Тя понесе кофите с остатъци — всички с изключение на онези, ползвани от Спонг — в двора и трябваше да стои и да чака, тъй като имаше мъж, който не бързаше.

В шест часа отиде да събуди Спонг, като я разтърси грубо за рамото. Старата жена стисна устни и отвори око.

— Е, какво, мадам? Какво става?

— Ставайте, вече е сутрин. Или ще ми помагате, или ще затворя яденето и ще гладувате.

Спонг я изгледа с упрек, засегната в своето достойнство.

— Господи, мадам, как можех да разбера, че е вече сутрин!

Отхвърляйки покривката, тя се измъкна от леглото напълно облечена, без обувки, закопча отпред роклята си, опъна я и намести перуката си. Протегна се, прозявайки се шумно, разтърка големия си корем и пъхна пръст в устата си, за да изкара няколко жилки месо, като се избърса в предницата на лекьосаната си рокля.

Когато прекосяваше спалнята, за да отиде в кухнята, Амбър я повика:

— Елате тук! Какво мислите за него? Той е по-спокоен… намирате ли го по-добре?

Спонг се обърна на пета и загледа болния, клатейки глава:

— Има много лош вид, мадам, твърде лош! Виждала съм ги такива само половин час преди да умрат.

— О! Дявол да ви вземе. Вие ще накарате да умрат всички. Но той няма, разбирате ли? Хайде излезте оттук!

Спонг се подчини.

— Господи, мадам! Попитахте ме и аз ви казах!

Един час след това, когато бе свършила със стаята и бе накарала Брус да изгълта останалата супа, Амбър каза на Спонг, че ще отиде да купи парче говеждо от месаря и че ще отсъства около двадесет минути. Имаше един, когото знаеше, на четвърт миля близо до Линкълнз Ин Фийлдс. Тя пристегна колкото можа по-високо роклята си и сложи шал около врата си. Беше много топло за наметало, но извади капюшон от черна коприна и го завърза под брадата си.

— Пазачът не ще ви позволи, мадам — предсказа Спонг.

— Аз имам грижата за това. Слушайте какво ви казвам: внимавайте за негово благородие. Наглеждайте го отблизо, защото, като се върна и намеря, че сте го оставили да му стане по-зле, по какъвто и да било начин, дори само като се открие, вярвайте ми, ще ви накарам да се разкайвате!

Златистите й очи издаваха опасен блясък, зениците й бяха разширени и тя говореше със стиснати зъби. Спонг, изплашена като заек, нададе слаб вик:

— Господи, мадам, можете да ми имате доверие! Ще бъда непрекъснато на крак!

Амбър прекоси кухнята, мина по стълбата за прислугата и излезе на малката задна улица. Но не беше минала и двадесет метра, когато чу вик и се обърна — пазачът тичаше към нея:

— Вие се измъквате, а? — Той изглеждаше доволен. — Или може би не знаете, че къщата е затворена?

— Зная и не бягам. Трябва да купя нещо за ядене. Ето ви един шилинг, мога ли да мина?

— Един шилинг! Мислите ли, че мога да бъда подкупен?

Той сниши гласа си:

— Три — и работата е наред.

Амбър извади монетите от чантата си и му ги подхвърли, защото той не смееше да се приближи и пушеше с голяма лула като предпазна мярка срещу чумата. Тя премина бързо уличката и излезе на широката улица; там имаше по-малко хора отколкото вечерта, и тия, които вървяха, не скитаха без работа и не се спираха да разговарят. Напротив, те бързаха с кърпа на носа си. Премина някакво ландо, последвано от цяла редица препълнени коли; множество глави се извърнаха. Само богатите можеха да си позволят да бягат по този начин, другите бяха принудени да останат и да разчитат на късмета, влагайки цялата си надежда в муски и треви. По протежение на пътя повечето къщи бяха затворени.

Амбър купи хубаво парче говеждо месо, което месарят й подаде с кука, докато тя оставяше парите в делва с оцет. Сложи месото, обвито в кърпа, в кошницата си и на връщане по пътя се спря, за да купи два пакета свещи, три бутилки бренди и малко кафе. Кафето беше скъпа стока, която не се продаваше из улиците, но понеже Амбър не го пиеше често, се надяваше, че ще я ободри.

Тя намери Брус в същото положение, в което го бе оставила, и макар Спонг да твърдеше, че не се е отделяла от него, Амбър я заподозря, че е претършувала навсякъде — най-малко в спалнята, — надявайки се да намери пари и скъпоценности. Но всичко беше заключено зад една секретна стена, която нито Спонг, нито някой друг би открил лесно.

Спонг пожела да я последва в кухнята, за да види какво бе донесла, но Амбър я прати при болния. Тя заключи брендито, след като изпи предварително няколко глътки, тъй като знаеше, че иначе би изчезнало. Завърза косите си, запретна ръкави и се зае за работа. Наряза месото на късове, постави го в голяма тенджера с вряща вода, сложи малко бекон, който беше купила предишния ден. После начупи костите със сатър и ги прибави към останалото заедно с мозъка. По-късно наслага различни зеленчуци: нарязана на четири зелка, праз, моркови, грах и една стиска сухи подправки, сол и зърна пипер.

Преди да бъде напълно готов, бульонът трябваше да ври няколко часа, за да се сгъсти. През това време тя приготви особен вид питие — от чисто вино, смесено с подправки, захар и жълтък от яйце. Не пропусна да счука черупките, припомняйки си народното поверие, че ако не го направи, магьосница можеше да напише името й върху тях. Имаше си достатъчно неприятности, за да търси други.

Като накара Брус да пие, тя забеляза, че белезникавият слой върху езика му бе започнал да се бели, а останалите открити места бяха червени и раздразнени (зъбите му бяха оставили дълбоки следи). Пулсът му бе ускорен, дишането — учестено. Покашляше леко. Беше унесен, но не спеше и бе в пълно съзнание. Не реагираше дори и при пипане на бубона, превърнат в леко стеснена маса. Дори и на нея й изглеждаше невъзможно такъв болен да издържи дълго време.

Но Амбър не искаше да мисли за това. От друга страна, беше твърде уморена, за да мисли изобщо.

Върна се в кухнята и постави всичко в ред. След това помете останалите стаи и избърса праха от мебелите, постави бельото да се накисне в сапунена вода и оцет, отиде да донесе вода и най-сетне — когато се почувства съвсем уморена — се върна в спалнята, за да приготви походното легло. Клепачите й бяха грапави и сякаш дращеха очните ябълки, а около тях имаше кръгове със землист цвят.

Беше към пладне, когато се изтегна, но макар пердетата да бяха дръпнати, слънчевата топлина проникваше в стаята. Пробуди се след няколко часа съвсем мокра, с главоболие и с чувство, че цялата къща се люлее. Спонг я разтърсваше за раменете.

— Събудете се, мадам, докторът чака долу.

— О, боже — прошепна Амбър, — не можете ли да направите нещо самостоятелно? Кажете му да се качи.

Спонг беше обидена.

— Вие ми казахте да не оставям негово благородие под някакъв предлог.

Амбър се изправи с мъка. Струваше й се, че е натъпкана с приспивателни; имаше лош вкус в устата си и й се струваше, че безкрайно много време е минало, откак бе легнала. Но беше едва пет часът и въпреки че се бе стъмнило, огънят поддържаше топлината. Дръпна пердетата и се наведе над Брус, но не забеляза промяна — не беше нито по-добре, нито по-зле.

Доктор Бартън влезе уморен и болен на вид. Както и първия път, той се спря на известно разстояние от Брус и Амбър разбра с отчаяние, че той бе видял толкова мъртви или умиращи хора, че вече не ги различаваше един от друг.

— Как го намирате? — запита тя. — Ще живее ли?

Но самата тя говореше без надежда.

— Възможно е, обаче се съмнявам. Бубонът отвори ли се?

— Не! На повърхността е по-мек, но вътре се усеща, че е твърд. Изглежда, вече не чувства, когато го пипам. Не може ли да се направи нещо? Няма ли някакво средство за спасение?

— Имайте вяра в бога, госпожо. Ние не можем да направим нищо повече. Ако бубонът се пробие, превържете го, но внимавайте добре да не се напръскате с кръв или гной. Утре ще дойда пак и ако не се е отворил, ще го разрежем. Това е всичко, което мога да ви кажа. Довиждане, госпожо.

Той се поклони и тръгна да излиза. Амбър го придружи.

— Не би ли могло да се изпрати друга болногледачка? — запита тя високо и настойчиво. — Тази старица е съвършено негодна. Тя не прави нищо, само яде и пие запасите ми. При това положение аз бих могла и сама.

— Съжалявам, госпожо, но енорийският чиновник е твърде зает и не може да разглежда всеки отделен случай. Всички болногледачки са неопитни и главно — стари; ако можеха да изкарват прехраната си по друг начин, не биха упражнявали този занаят. Енорията ги разпраща у хората, за да не ги издържа. Но смятайте, госпожо, че и вие на свой ред може да легнете болна, по-добре ще е да не сте сама.

Той си отиде и Амбър реши, свивайки рамене, че щом не може да се отърве от Спонг, трябва да я използва пълноценно. Тя се върна в кухнята. Супата беше готова, хранителна и гъста, тлъстината плуваше в горещи мазни кръгове отгоре и тя изгълта една купа. Това й подейства добре. Главоболието й изчезна и оптимизмът й се възвърна. Почувства, че ще го запази жив единствено със силата на волята си.

„Обичам го много — каза си тя. — Той не може да умре. Бог не ще позволи.“

Когато бе готова вече за лягане, тя се опита да изкуси Спонг:

— Ако останете будна до три часа и след това ме повикате, ще ви дам бутилка бренди.

Ако старата жена се съгласеше да бодърствува, така че тя да може да поспи през нощта, Амбър бе съгласна да я вижда пияна през целия ден.

Спонг изглеждаше доволна от спогодбата и се зарече да не затвори дори и половин око. Като се събуди внезапно посред нощ, Амбър се изправи и я изгледа с обвиняващ поглед: в стаята беше светло, защото огънят гореше през цялата нощ. Но болногледачката седеше съвсем изправена край болния, със скръстени на корема ръце, и се усмихваше широко.

— Измамена, мадам… е?

Амбър се отпусна отново и моментално заспа. Тя бе разбудена от някакъв прегракнал вик, който я накара да скочи, с разтуптяно сърце. Брус, на колене на края на леглото, беше хванал Спонг за гушата, а тя се мяташе безсилна като риба на сухо. С изкривено лице, озъбен, със свити рамене, той беше съсредоточил всичките си сили в своите пръсти и заплашваше да удуши старата жена.

Като се хвърли през леглото, Амбър го хвана за ръцете и се помъчи да го изтегли назад. Отправяйки една ругатня, той пусна болногледачката и се обърна към Амбър, хвана я за гърлото и я стисна с такава сила, че кръвта нахлу в главата й; слепите й очи започнаха да тупат и главата й беше пред пръсване. Ушите й започнаха да бучат. С отчаяна сила тя протегна ръце и напипвайки очите му, ги натисна с палците си. Той я отпусна бавно и се строполи на леглото в безсъзнание.

Амбър се хлъзна леко на земята, безпомощна и съвършено замаяна. Трябваше да минат няколко секунди, за да разбере това, което Спонг й казваше:

— Туй е пробиването, мадам. Пробиването, ето кое го подлуди!

Тя се изправи с мъка и видя, че плътната маса на бубона се беше пукнала, откривайки нещо като кратер с дебелината на пръст, от който течеше поток от черна и гъста кръв и цапаше чаршафите. Тя беше размесена с някаква пихтиеста течност, а скоро започна да блика отвътре и жълта гной.

Амбър изпрати Спонг в кухнята да вземе топла вода и започна да бърше кръвта. Скоро изцапаното бельо беше събрано и болногледачката бе вече раздрала чаршафи за превръзки. Но тя бе обхваната от мисълта за безполезността на това, защото нямаше смисъл да го превързват, след като се напояваха за по-малко от минута. Никога Амбър не беше виждала един човек да губи толкова кръв и туй я беше изплашило.

— Той ще изгуби всичката си кръв! — каза тя с отчаяние, хвърляйки друг прогизнал парцал в кофата.

Лицето на Брус не беше вече зачервено, а бяло, студено и мокро под небръснатата брада.

— Той е здрав мъж, мадам, може да губи кръв. Благодарете на бога, че бубонът се пукна. Сега има изгледи да се отърве.

Най-после кръвта започна да спира, въпреки че продължаваше бавно да капе. Амбър превърза раната и отиде да си измие ръцете в леген с чиста вода. Спонг се приближи до нея с ласкателна усмивка.

— Часът е три и половина, мадам. Мога ли да отида да спя?

— Да, вървете. Благодаря ви.

— Вече съмна, мадам. Мога ли да получа бренди веднага?

Амбър отиде в кухнята и й го даде. По едно време тя я чу да си тананика зад затворената врата, след което настъпи мълчание, прекъсвано от време на време от шумно хъркане. Амбър беше заета с това, да смени превръзката и да пълни бутилките с топла вода. На разсъмване за нейно голямо утешение страните на Брус порозовяха, дишането му стана по-спокойно и кожата по-суха.

 

 

Към осмия ден тя бе убедена, че той ще оживее, а и госпожа Спонг бе на същото мнение, като признаваше искрено, че през цялото време е вярвала в противното. Но обикновено те умирали по-бързо. Тия, които преживявали третия ден, можеха с основание да се надяват, че са се отървали, а за онзи, който оцелее до една седмица, беше почти сигурно, че ще се излекува. Но периодът на съвземането беше дълъг и мъчителен, придружен с дълбок физически и умствен упадък, пълно изтощение, през време на което най-малкото или непредвидено сътресение можеше да има гибелни последици.

От нощта, когато бубонът се беше пробил, Брус бе в сънно състояние, без да прави каквото и да било съзнателно движение. Обръщанията, бълнуването, буйствата бяха изчезнали и той лежеше толкова отпаднал, че не можеше да се помръдне. Гълташе послушно всичко, каквото му поставяха в устата, но това единствено усилие изглежда, че го уморяваше силно. Спеше през по-голямата част от времето, винаги беше със затворени очи, и бе невъзможно да се разбере дали е буден или в съзнание.

Амбър работеше безспирно, но откакто бубонът се бе пукнал, можеше да спи достатъчно. Изпълняваше задачите си с въодушевление, дори със задоволство. Всичко, на което Сара я беше научила в кухнята, гледане на болни, поддържане на къщата, възкръсваше в паметта й и тя изпитваше гордост от това, че вършеше работата си по-добре от слугините.

Не смееше да позволи баня на Брус, но го държеше колкото е възможно по-чист и с помощта на Спонг сменяше чаршафите. Останалата част от жилището беше също така безупречна, като че очакваше посещението на някоя леля стара мома. Тя миеше кухненския под, переше кърпите и чаршафите, включително и нейното собствено бельо, и гладеше всичко. Всеки ден изтъркваше металическите чинии с трици и сапун и ги оставяше да съхнат на огъня, тъй както я беше научила Сара, за да ги запази лъскави и без петна. Ръцете й загрубяха, имаше дори малки мазоли, но не се грижеше вече дали косите й са мазни и дали е слагала пудра или не от десет дни насам. „Когато той започне да ме разпознава — си казваше тя, — отново ще започна да мисля за това.“ Засега нейното общество се ограничаваше със Спонг и търговците, от които пазаруваше, а те не означаваха нищо.

Тя не знаеше нищо за Нан и макар че се безпокоеше за нея и за бебето, успяваше да си внуши, че всичко върви добре. Доколкото можа да разбере, в провинцията нямаше епидемия. Беше повече от очевидно, че писмото й не беше стигнало. Тя познаваше Нан; знаеше, че тя може да се жертва и да действа по свой почин. Стараеше се да мисли, че всичко отива добре и че те са в безопасност.

Доктор Бартън вече не дойде. Спонг и Амбър помислиха, че той е умрял или заминал, с увеличаването на епидемията голям брой доктори бяха избягали. Но понеже Брус продължаваше да върви към подобрение, тя не се погрижи да намери друг.

Всяка сутрин, след като му даваше закуската — една обикновена супа, — тя сменяше превръзката на голямата му рана, измиваше лицето и ръцете му, почистваше зъбите му колкото можеше по-добре и след това сядаше да му среше косите. Това бе най-хубавият момент от деня, защото имаше да върши много работи, които не й даваха възможност да бъде при него. Понякога той я гледаше с мрачен и неизразителен поглед; тя не знаеше дали разбира кой е при него. Но всеки път, когато я гледаше, Амбър се усмихваше и очакваше отговор.

Най-сетне един ден тя бе възнаградена.

Той боледуваше от десет дни. Седнала на леглото точно срещу него, тя решеше грижовно косите му, които бяха пак така лъскави и накъдрени, както по-рано. Тя гладеше леко къдрите, усмихвайки се, дълбоко щастлива. И изведнъж почувства, че той я наблюдава, вижда я, знае коя е и какво прави. През цялото й същество премина радостен трепет, той се усмихна слабо, когато тя леко докосна страната му с края на пръстите си:

— Бог да ви благослови, мила!

Той заговори тихо и пресипнало, почти като шепот и си обърна главата, за да целуне пръстите й.

— О! Брус!

Това бе всичко, което тя можа да каже, гърлото й бе свито и една сълза се търкулна по страните й. Тъкмо се готвеше да обърше следващата, преди тя да падне, и Брус затвори очи, обърна мъчително глава и леко въздъхна.

След това тя винаги издебваше момента, когато е в съзнание; малко по малко той започна да й говори, но в продължение на много дни едва бе успял да каже няколко свързани думи. От друга страна, тя не го караше да говори, защото това го изморяваше. Много често, когато биваше в стаята, очите на Брус я следяха и в тях се четеше израз на признателност, която я смущаваше. Тя би желала да му каже, че това, което прави, е нищо, че тя просто го обича и че никога не е била по-щастлива, както през тия дни, през които всичката й енергия, всичките й сили и всички нейни мисли бяха отдадени нему. Каквото и да бе миналото помежду им, каквото и бъдеще да ги очакваше, тя бе преживяла тия няколко седмици, когато той й бе принадлежал напълно.

 

 

Ден след ден Лондон се преобразяваше.

Постепенно продавачите изчезнаха от улиците, а с тях и някогашните викове, които отекваха от векове в града. Голям брой дюкяни бяха затворени и чираците вече не стояха прави пред тезгяхите, предлагайки шумно стоките си на минувачите; търговците се бояха от клиентите, последните пък се плашеха от търговците. Приятели извръщаха глава или пресичаха улицата, когато се срещаха, за да избягнат срещата. Много хора се страхуваха да купуват храна, да не би да е заразена, и предпочитаха да умрат от глад. Театрите бяха затворили вратите си още през май, много кръчми, странноприемници и ресторанти бяха последвали примера им. Тия, които бяха останали отворени, имаха заповед да затварят вратите си в десет часа и да отпращат всички безделници. Не се говореше вече за забавления с мечки, за борба на петли, за акробати, за куклен театър; дори екзекуциите бяха отложени, защото винаги събираха големи тълпи. Публичните погребения бяха забранени; при все това дълги погребални шествия браздяха улиците през всички часове на деня и нощта.

Напук на страха от зараза църквите бяха винаги препълнени. Много правоверни свещеници бяха избягали, но неизповядващите официалната вяра оставаха и държаха слово на отчаяното множество, опрощавайки греховете му. Никога леките момичета не бяха имали толкова работа. Носеше се слух, че най-доброто лекарство срещу чумата било една истинска венерическа болест, и публичните домове на Уайтнегер Ярд, Сафрън Хил и Найтингейл лейн бяха отворени през цялото денонощие. Момичетата и клиентите умираха често заедно, а телата им изнасяха през задната врата, за да не се плашат ония, които чакаха при входа. Някакъв фатализъм подтикваше мнозина да се радват на живота, преди да е дошъл техният ред. Други ходеха при астролози и гадатели. Всеки, който се обявяваше за гадател, бе уверен, че ще направи добър бизнес.

„Търсачи на умрели“ кръстосваха улиците. Задачата им бе да преглеждат мъртвите и да дават отчет на общината за причината на смъртта. Това бяха стари неграмотни жени, нечестни като болногледачките, които в това време на епидемия живееха покрай обществото и носеха винаги в ръката си бял бастун, та когато минават, всеки да ги познае и да ги отбягва.

Градът ставаше все по-мълчалив. Превозът по Темза беше спрял — никакъв кораб не можеше да влезе или да излезе, кресливите и дръзко нахални моряци бяха изчезнали. Четиридесет хиляди кучета и двеста хиляди котки бяха избити, защото се казваше, че пренасяли заразата. От самия център на Сити можеше да се чуе бученето на реката, как удря в стълбовете на Лондонския мост, шум, който обикновено минаваше незабелязан. Само камбаните продължаваха да звънят, биейки, биейки, биейки.

Скоро стана невъзможно да се погребват хората в отделни гробове й затова в единия край на града бяха изкопани големи ями — четиридесет стъпки дълги и двадесет широки. Всяка нощ труповете бяха отнасяни там — едни благоприлично в ковчези, други, все по-многобройни, просто увити в чаршаф или съвсем голи, както бяха умрели. Хвърляха ги в гроба с една и съща безцеремонност. През целия ден обикаляха врани и гарвани, хвръкваха веднага щом се доближи някой, описваха широки кръгове над него в очакване тръгването му, за да кацнат отново на разровената земя. Тъй като телата започнаха да се разлагат, постепенно заразна миризма изпълни града и никакъв вятър не можеше да я разнесе.

Никога лятото не е било по-горещо. Небето лъщеше като бакър, с безоблачна синина, и всеки очакваше благоприятната мъгла, свежа и успокояваща. Големи птици летяха тежко и мъчително. Ветропоказателите на камбанариите едва мърдаха. В ливадите из лондонските околности тревата бе изгоряла, земята беше твърда като тухла и цветята поувехнали. Амбър разсади розови и бели цветя с приятен аромат в глинени гърнета и ги постави на сянка на балкона, но те загинаха.

Тя продължаваше да се предпазва от болестта, като отказваше да мисли за нея. Впрочем това беше единственото средство за ония, които не можеха да напуснат града.

Често, докато трябваше да купува всичко сама, като изпълняваше задълженията си, защото сега, когато амбулантните търговци бяха изчезнали, тя чуваше ужасни писъци и болезнени викове от затворените къщи. Лица, будещи съжаление, се появяваха на прозорците, ръце се протягаха:

— Молете се за нас!

Все по-често и по-често се виждаха умрели и умиращи по улиците, защото болестта напираше като порой. Веднъж Амбър видя окървавен мъж, който в лудостта си блъскаше глава в стените, стенейки в делириум. Тя се спря обхваната от ужас, после се отдалечи тичешком, запушвайки носа си. Друг път забеляза труп на жена при входа на една къща и дете, което продължаване да суче, и малките сини петънца на чумата, избили по бялата й плът. Видя жена, която вървеше бавно и носеше мъничък ковчег.

Един ден, когато беше заета в спалнята, Амбър чу отвън гърлест глас на мъж да крещи думи, които отначало не разбираше. Но той се приближаваше, очевидно движейки се по Сейнт Мартин лейн, и гласът му ставаше по-отчетлив.

— Събудете се — виеше той. — Грешници, събудете се! Чумата е пред вратата ви. Гробът ви зее! Събудете се и се разкайте!

Дръпна пердето и погледна навън. Той минаваше точно под прозорците, беше стар, полугол, с рошава глава и дълга черна брада; размахваше пестник пред потъналите в мълчание къщи.

Амбър го изгледа с отвращение.

— Дявол да го вземе — измърмори тя. — Сатана такъв! Като че са малко неприятностите и без тия крясканици!

Една нощ към края на юли тя чу друг, много по-ужасен вик. Той бе предшестван от минаването на каруца по калдъръма и от звъна на хлопка. Мъж крещеше с гръмовит глас:

— Изнесете мъртвите! Изнесете мъртвите!

Тя отправи поглед към Спонг, защото Брус беше заспал, и се приближи до прозореца. Спонг закрета след нея и застана наблизо. На улицата видяха каруца, която бавно напредваше, един мъж седеше на седалката, друг вървеше отстрани, размахвайки звънеца. От светлината на факла, носена от трети, можеше да се види, че каруцата бе наполовина пълна с трупове, сложени един върху друг и нахвърляни както дойде: стърчаха ръце и крака, висяха глави, чиито дълги коси почти метяха земята.

— Света Дево Марийо! — заекна Амбър, оттегляйки се трепереща, обляна в студена пот. Призляваше й.

Спонг тракаше зъби.

— О, Исусе! Натоварена така, безразборно, заедно с някой нехранимайко! О, господи! Това е повече, отколкото човек може да понесе!

— Млъкнете! — каза Амбър раздразнена. — Това не ви интересува!

— Мадам — отвърна мрачно Спонг, — това не ни интересува днес, но кой знае къде ще бъдем утре…

— Стига! — кресна Амбър и понеже старата жена подскочи, прибави шеговито, малко засрамена, загдето бе постъпила тъй: — По-тъжна сте от плачеща върба. Защо не отидете да гаврътнете една чаша в кухнята?

Признателна, Спонг се отдалечи, но Амбър не можа да прогони от съзнанието ся образа на колата с мъртвите. Болните, които беше видяла, мъртвите, които лежаха из улиците, непрекъснатото биене на камбаните, неестественото мълчание на града, миризмата на труповете, сведенията от пазача, че две хиляди души бяха умрели от чума последната седмица, всичко това започна да занимава нейното въображение. Тя беше надвила страха и отчаянието, когато Брус беше в опасност, защото тогава не бе имала време да мисли. Но сега някакъв суеверен страх изпълваше лека-полека душата й.

„Защо да остана здрава и жива, когато всички други умират?“ Тя знаеше много добре, че нямаше право на живот повече от другите.

Страхът беше също така заразителен, както чумата, и се разпространяваше като нея. Здравите очакваха да се разболеят, а изгледите за излекуване бяха нищожни. Смъртта сновеше навред. Можеше да я пипнете с едно само вдишване, да я поемете с храната, да мине из улиците и да се отправи към вас. Смъртта беше демократична. Тя не правеше никаква разлика между богати и бедни, между хубави и грозни, млади и стари.

Една сутрин към средата на август Брус заяви, че ще бъдат в състояние да напуснат Лондон след петнайсетина дни. Тя оправяше леглото и му отговори така спокойно, сякаш съвсем не си бе блъскала главата над този въпрос от известно време насам:

— Сега никой не може да напуска града, със или без удостоверение, че е здрав!

— Това е без значение. Мислил съм върху това и вярвам, че зная как бихме могли да излезем оттук.

— Нищо не би ме направило по-щастлива… Този град, какъв кошмар!…

Тя мина веднага на друга тема и му се усмихна.

— Искате ли да бъдете обръснат? Аз съм отличен бръснар.

Брус попипа брадата си, небръсната от пет седмици.

— Бих бил много доволен от това! Сигурно приличам на рибар!

Тя отиде в кухнята за леген и гореща вода и намери Спонг меланхолично седнала, сложила чиния супа, до половина изядена, върху коленете си.

— Е, добре — каза й весело Амбър, — няма ли да кажете, че сте най-сетне сита.

Тя взе чайника от огъня, наля вода в един леген и потопи пръстта си, за да я опита. Спонг въздъхна дълбоко и отчаяно:

— Господарке, мадам. Много съм разстроена. Не се чувствам добре.

Амбър се изправи и я изгледа внимателно. „Ако тази ужасна старица легне болна — помисли си тя, ще я оставя вън и нищо повече — да бъде проклет енорийският чиновник.“

Но тя бързаше да се върне при Брус и отиде отново в спалнята. Постави приборите на масата, зави с бяла кърпа гърдите му и седна отстрани. И двамата бяха доволни и се забавляваха много с бръсненето. Амбър се чувстваше изпълнена с дълбока радост и по едно време, както седеше точно срещу него, видя погледа му, който се бе спрял на гърдите й. Сърцето й заби, изпълни я топла вълна.

— Сигурно се чувствате по-добре — каза тя кротко.

— Доста добре — отвърна той, — за да желая да бъда по-добре!

Когато лицето му най-сетне светна с изключение на мустаците, които носеше винаги и които тя бе оставила, пролича колко все още е болен. Лицето му, обикновено силно мургаво, беше станало бледо като восък, страните му бяха хлътнали и опънати, непознати бръчици очертаваха ъглите на устата и на очите му. Беше много отслабнал. Но за Амбър си беше пак хубав. Както винаги. Тя започна да раздига след себе си, изхвърли водата през прозореца, събра кърпите, ножиците и бръснача.

— Мисля, че можете да се окъпете след няколко дни — каза тя.

— Надявам се! Сигурно смърдя ужасно!

Той бързо заспа, защото беше толкова слаб, че най-лекото движение го изтощаваше. Амбър взе качулката си и заключи вратата, така че Спонг да не може да влиза вътре в нейно отсъствие, и отиде в кухнята. Старата жена ходеше насам-натам без цел, с абсолютно затъпял вид. Като я видя, Амбър си спомни за ония плъхове със заострена муцуна, които излизаха понякога от дупките си и се шмугваха обратно, щом ги подгонеше с метлата си. Болни същества с изпопадала козина.

— По-зле ли се чувствате? — попита Амбър, като си слагаше качулката и наблюдаваше болногледачката в огледалото.

Спонг изпъшка:

— Мисля, че не, мадам. Но тук е студено, нали?

— Не, никак. Много е топло. Идете да седнете до огъня в кухнята!

Мисълта, че Спонг може да легне болна, бе крайно неприятна; тогава трябваше да хвърли всички провизии от шкафа и да дезинфекцира стаите. И още нещо, което не й се бе случвало при Брус — тя се страхуваше за себе си. „Ако е по-зле, когато се върна — каза си тя, — ще й кажа да си върви.“

Когато отново се изкачи, Спонг я чакаше на вратата. Тя пипаше роклята си с израз на безпокойство и с почти комично самосъжаление.

— Господи, мадам — изхленчи тя, — не се чувствам никак добре.

Амбър я изгледа със свити очи, Спонг беше много зачервена, с кървясали очи. Докато говореше, можеше да се види, че езикът й бе силно обложен и зачервен. „Очевидно е чума!“ — каза си Амбър и се обърна, за да избегне дъха на старата пълна жена.

Сложи кошницата на масата и започна веднага да нарежда продуктите в шкафа, за да не ги пипа Спонг.

— Ако желаете да си отидете — каза Амбър съвсем естествено, — ще ви дам пет лири!

— Да си отида ли, мадам? Но къде ще отида? Нямам друго място, мадам. Но защо да си отивам, аз съм болногледачка!

Тя се облегна на стената.

— Боже мой! Никога не съм се чувствала така!

Амбър се обърна живо.

— Очевидно. Но вие знаете добре защо. Болна сте от чума. Безполезно е да настоявате, че не е вярно, така е! Това няма да ви излекува. Слушайте, госпожа Спонг, ако искате да отидете и да постъпите в болница, ще ви дам десет лири. Ще бъдете добре гледана. Но, предупреждавам ви, ако останете тук, аз не ще повдигна и малкия си пръст, за да ви помогна. Ще потърся пари. Чакайте ме.

Тя даде вид, че излиза, но Спонг я спря:

— Безполезно е, мадам. Не искам да ида в болница за чумави. Нямам намерение да мра, ако мога да го предотвратя. По-добре е да отида още сега на гробищата, отколкото в болницата. Вие сте безсърдечна жена, искате да изхвърлите по тоя начин една бедна старица, която ви помогна да спасите негово благородие. Вие не сте християнка, мадам…

Тя поклати мъчително глава.

Амбър й отправи поглед, пропит с омраза и отвращение. Но дълбоко в себе си реши, че през нощта ще изхвърли тази жена навън, па било то и с острието на ножа. В момента беше два часът, време да приготви малко лека храна за Брус. Спонг се върна в салона, без да се интересува за първи път от яденето, а Амбър се зае да приготви подноса.

Като го носеше в спалнята, мина край Спонг, изтегната върху един шезлонг пред прозореца, мърморейки през зъби и цяла трепереща. Тя протегна ръка към Амбър:

— Мадам, моля ви се. Болна съм…

Амбър мина, без да я погледне, със стиснати зъби, и измъкна от джоба си ключа от стаята. Старата жена стана, за да я последва, и обзета от паника, Амбър влезе бързо и блъсна вратата, като я заключи веднага. Тя чу как Спонг се строполи отново върху шезлонга и започна да пъшка и да произнася неразбираеми думи.

Амбър си отдъхна спокойно, защото бе чула да се говори за болни, които се хвърляли върху минувачите, за да ги целуват. Обърна се и видя Брус, облегнат на лакът, да я наблюдава с неспокоен и подозрителен вид.

— Какво има?

— Нищо.

Тя се усмихна и тръгна бързо напред с подноса. Безполезно беше да говори за болестта на Спонг, това щеше само да го обезпокои, а той не беше достатъчно силен, за да понася и най-малката тревога или друга изтощаваща емоция.

— Спонг е още пияна и се страхувах да не влезе да ви обезпокои.

Постави чиниите и прибави със слаб нервен смях:

— Чувате ли я, съвсем е пияна.

Той не отговори, но Амбър остана с впечатление, че бе отгатнал, че това беше чума, а не пиянство. Тя яде с него, но не си проговориха повече и Амбър се успокои, когато той заспа. Но не посмя да излезе и остана при него, като се зае да му смени превръзката, да нареди стаята, с ухо винаги наострено към най-слабия шум от салона. От време на време, като вървеше на пръсти, отиваше да слуша на вратата.

Амбър я чуваше как се движи непрекъснато, пъшка и вика, а най-после към края на следобеда наистина долови някакъв глух шум и разбра, че Спонг се беше търкулнала на пода. Съдейки по проклятията й, тя очевидно се мъчеше да се изправи, но безуспешно. Амбър се чувстваше обезсърчена, изплашена и не изпускаше Брус от очи. Той спеше дълбоко.

„Какво да правя? Как да се отърва от нея? — мислеше тя. — Дявол да я вземе, тая стара гнилота!“

Стоеше права под прозореца, възхищавайки се на хубавия залез, който обгаряше с червено и оранжево върховете на дърветата и се отразяваше в стъклото, когато изведнъж долови някакъв нов особен шум; заслуша се внимателно в продължение на минута, питайки се какво може да бъде това и откъде идва. Разбра, че е от съседната стая: нещо като хъркане, което прекъсваше в момента, когато наостряше ухо, и започваше в минутата, когато мислеше, че е измама на въображението й. Тя бе обхваната от ужас, тъй като това беше зловещ звук, но като че тласната от някаква воля, по-силна от нейната, премина стаята, обърна леко ключа и открехна вратата.

Госпожа Спонг лежеше на пода, с разперени ръце и крака. Устата й беше отворена и от нея и от носа й при всяко издишване излизаше гъста кървава течност. Амбър гледаше занемяла от ужас, без да може да помръдне. След това затвори отново вратата малко рязко и трепереща се облегна с гръб на нея. Очевидно шумът беше привлякъл вниманието на Спонг, защото Амбър долови едно по-силно къркорене, като че старата жена искаше да я повика, и разтреперана от ужас, с ръце на ушите избяга в детската стая.

Бяха й потребни няколко минути, за да се съвземе и да се върне в спалнята. Тя намери Брус разбуден:

— Питах се къде сте. Къде е Спонг? По-зле ли е?

Тъмнината бе изпълнила стаята, а тя все още не беше запалила свещите, така че той не можеше да види лицето й. Тя почака една минута и като не чу нищо, помисли, че болногледачката е умряла.

— Спонг си замина! — каза тя, като се мъчеше да изглежда безгрижна. — Изпратих я в болницата.

И като взе един свещник, добави:

— Ще отида да взема огън от кухнята.

В полумрака на салона тя съзря неподвижното тяло на Спонг; но мина, без да спре, запали свещта и се върна. Спонг беше мъртва.

Амбър подигна фустите си с отвращение и влезе в стаята, да запали свещите. Тя беше много бледа. Повдигаше й се, но се залови с всекидневните си задължения твърдо решена да не остави в никой случай Брус да разбере. Усещаше, че той я наблюдава, и не смееше да срещне погледа му, защото чувстваше, че не може да се сдържи. Беше пред нервна криза, но искаше на всяка цена да запази хладнокръвие, та в момента, когато мине колата за мъртви, да свали тялото на старицата.

Небето беше още набраздено с кадифени бледосини ивици, когато се чу отдалеч първият зов: „Изнесете мъртвите!“

Амбър се вцепени като слухтящо животно.

— Ще отида да приготвя вечерята — каза тя и преди той да й заговори, излезе.

Без да погледне Спонг, постави свещника върху масата и отвори вратите, които водеха за преддверието. Викът се приближаваше и Амбър с внезапна решителност повдигна фустите и свали една от тях. Обвивайки я около ръцете си, тя сграбчи Спонг за дебелите й подути глезени и бавно започна да я тътрузи към вратата. Перуката на старата жена падна и косата й помете пода.

Още не стигнала до стълбата, Амбър се почувства болна, потънала в пот, с бучене в ушите. Постави крака си на първото стъпало заднишком, напипа го и слезе на следващото. По стълбището беше съвсем тъмно, но тя чуваше как черепът на болногледачката трополи по всяко стъпало, покрито с килим. Най-сетне стигна долу и почука на вратата. Пазачът отвори.

— Болногледачката умря — каза тя със слаб глас.

Лицето й беше бяло като тебешир в здрача, а служещата за покривка ленена фуста се беше изхлузила от едната й ръка.

Шумът на колата върху калдъръма и тропотът на конските копита приближаваше, предшестван от неочакван вик:

— Подпалки, подпалки, шест пенса връзката!

Изглеждаше странно, че някой купува по такъв начин подпалки в тоя час и през тоя сезон. В този момент колата за мъртви мина пред къщата. Най-напред вървеше мъж с димяща факла; след него колата, а отстрани друг мъж размахваше звънец, припявайки:

— Изнесете мъртвите!

На капрата седеше трети служител и Амбър видя, че той държеше голото тяло на едно тригодишно момченце за краката. Именно той викаше:

— Подпалки, подпалки за шест пенса!

Докато Амбър го наблюдаваше с невярващ ужас, той хвърли детското трупче в колата и слезе. Заедно с онзи със звънеца приближиха, за да вдигнат Спонг.

— Е, добре! — каза той, ръмжейки.

Двамата мъже се наведоха, за да вдигнат Спонг. Единият от тях издърпа корсажа й, излагайки на показ тлъстото и меко тяло на старата жена. Тя бе покрита от главата до краката с дребни синкави петна, признаци на чума. Той подсвирна презрително, събра слюнка и се изхрачи над тялото.

— Пфу! — рече той. — Какво буре с гнило месо!

Никой от другарите му не изглеждаше учуден от поведението му и не му обърна внимание. Хванаха Спонг и я хвърлиха в колата, факлоносецът тръгна отново, звънарят взе звънеца си, а коларят се качи на капрата. Оттам се обърна и подхвърли на Амбър:

— Утре вечер ще се върнем за вас! И не се съмнявам, че ще бъдете по-хубав труп от тая стара воняща развратница.

Амбър блъсна вратата и се заизкачва толкова уморена и обезсърчена, че трябваше да се улови за парапета.

Като се върна в кухнята, тя се залови да приготви вечеря за Брус, като си мислеше, че веднага след това ще трябва да вземе гореща вода и четка и да измие пода на салона. За първи път почувства раздразнение пред многобройните задачи, които я чакаха… Не желаеше нищо друго, освен да си легне, да заспи и да се събуди далече оттук. Товарът на задълженията й се струваше непоносим.

И думите на коларя, който отнасяше мъртвите, продължаваха да звучат в ушите й. Не успяваше да се освободи от тях. Струваше й се, че не се намира тук, в кухнята, а все там, на прага, загледана в неговите действия. Но не беше Спонг тази, на която той късаше корсажа и блъскаше в количката. А тя самата!

„Свети боже! — каза си ужасена. — Струва ми се, че полудявам. Още един такъв ден и ще съм готова за лудницата.“

Докато приготвяше вечерята, движенията й бяха бавни и несръчни. Изпусна едно яйце на земята и се наведе да изтрие пода. Когато се изправи, почувства в главата си остра болка и й се зави свят. Бавно се съсредоточи, но много се изненада, когато пак залитна и щеше да падне, ако не се бе хванала за масата.

Остана неподвижна за миг с поглед, втренчен в пода, след това се обърна и отиде в салона. „Не — казваше си тя, като отблъскваше мисълта, която й бе дошла наум, — не е това. Положително не!“

Взе свещника и го постави върху масичката за писане. Подпря се на ръце и се наведе, за да се види по-добре в малкото кръгло огледало на стената. Пламъкът на свещта отразяваше големи сенки върху лицето й, подчертаваше дълбоките кръгове около очите и сянката на миглите, засилваше ужаса в погледа й. Накрая разгледа езика си, който бе обложен с някакъв жълтеникав слой, а върхът му бе чист, лъскав и много зачервен. Амбър затвори очи, защото цялата стая започна да играе пред нея.

„Света Богородице! Утре вечер ще бъде моят ред!“