Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

ІІІ

Ето че той се връщаше най-сетне в Англия, сред своя народ, и то тогава, когато изглеждаше, че нищо вече на ще се промени. Чарлс Стюарт не беше вече Чарлс Лекланд[1].

Преди единадесет години малка банда от пуритански екстремисти беше обезглавила неговия баща и викът на ужас, изтръгнал се от хилядите хора, които присъстваха на екзекуцията, отекна из цяла Европа. Това беше престъпление, което щеше да тегне винаги върху сърцата на англичаните. Изгнаник във Франция, най-големият син на покойния крал научи за пропадането на усилията му да спаси баща си едва тогава, когато видя, че изповедникът му коленичи пред него, наричайки го „Ваше Величество“. Тогава той се беше оттеглил в стаята си, за да бъде сам в траура — крал без кралство, владетел без поданици.

В Англия могъщата пета на Кромуел се беше стоварила тежко върху шията на англичаните. Беше престъпление да се числиш към аристокрацията, а верността към покойния крал беше простъпка, заплащана често пъти с конфискуване на имуществото и парите. Онези, които имаха възможност, последваха Чарлс II в чужбина с надежда да се върнат някога, при по-добри времена. Някаква мрачна унилост легна над цялата страна, обезсърчавайки почти всичко, което беше типично английско — доброто настроение, любовта към спорта, празничните ваканции, здравото удоволствие да се пие, танцува, играе и люби.

Народните игри бяха забранени, театрите затворени. Предпазливи, жените изоставиха своите копринени и кадифени рокли със светли цветове, сложиха отново маските си, ветрилата, буклите и изкуствените коси, закриха широките деколтета на корсажите си и не смееха дори да слагат червило на устните си и да очертават с черно очите си от страх да не бъдат заподозрени в симпатии към роялистите. Дори самата мебелировка стана мрачна.

В продължение на единадесет години Кромуел управляваше страната. Но Англия най-сетне откри, че и той е смъртен.

Когато новината за неговата болест се пръсна, около портите на двореца се събра тълпа от войници и граждани. Страната беше тероризирана: тя си спомняше хаотичните години на гражданската война, когато шайки от скитащи войници бяха опустошили надлъж и шир цяла Англия, плячкосвайки чифлиците, обирайки къщите, отвличайки добитъка, избивайки всички, които се опитваха да се противопоставят. Те не искаха Кромуел да живее, но се бояха и да не умре.

С настъпването на нощта се беше разразила ужасна буря, толкова силна, че къщите трепереха върху основите си, дърветата биваха изтръгвани от корените си, а кулите и камбанариите — събаряни. Подобна буря можеше да означава само едно: дяволът идваше да иска душата на Оливър Кромуел. Ужасен, самият Кромуел извика:

— Страшно е да попаднеш в ръцете на живия бог!

Бурята, разразила се над цяла Европа, бушува през цялата нощ и продължи на другата сутрин. Не преставаше да опустошава острова, дори и когато Кромуел почина в три часа следобед. Тялото му бе балсамирано и погребано набързо. Привържениците му облякоха в парадни дрехи една негова восъчна статуя и я поставиха в Съмърсет Хаус, сякаш беше крал. За да го охули, народът хвърляше мръсотии върху посмъртното му изображение.

Но нямаше кой да заеме мястото му и смъртта му бе последвана от две години на полуанархия. Синът му, когото протекторът беше определил за свой наследник, не притежаваше нито едно от качествата на баща си и военните автократи се отърсваха най-сетне от него, за негово собствено облекчение. Веднага изникнаха схватки между кавалерията и пехотата, между старите ветерани и младите новобранци: новата гражданска война между народа и войската изглеждаше неизбежна. Страната изпадна в отчаяние. Да преживееш отново всичко това, когато то не беше послужило за нищо! Всички започнаха да мислят за възстановяване на монархията като единствено средство за спасение.

Генерал Мънк, който бе служил при Чарлс I и бе постъпил след смъртта му на служба при Кромуел, настъпи от Шотландия към столицата и я превзе. Макар и войник, Мънк знаеше, че военната власт трябва да бъде подчинена на гражданската, и неговата цел бе да освободи страната от всяко заробване чрез силата на войската. Той почака предпазливо, за да види какви са настроенията сред народа. След това убеден, че монархистичният ентусиазъм, разпален във всички класи на обществото, се превръща в неудържима вълна, се обяви за привърженик на Чарлс Стюарт. Свикан бе свободен парламент, кралят му изпрати от Бреда едно писмо, в което изявяваше добрите си намерения. Англия започна да се готви да стане отново монархия, следвайки собствените си предпочитания.

Лондон беше препълнен от роялисти и техните семейства и ако в целия град бе останал човек, който не желаеше завръщането на Негово величество, той мълчеше или се криеше. Постепенното възвръщане към смеховете и удоволствията — приспани още в края на войната — се засили внезапно. Ограниченията бяха премахнати. Строгото облекло и благочестивият външен вид се смятаха за признаци на известни пуритански симпатии, избягвани от всички, които искаха да покажат своята лоялност. Светът направи акробатически скок и всичко, което беше порок, стана добродетел.

Но изведнъж това не означаваше само желание за лоялност, преходен ентусиазъм спрямо възстановената монархия или радост, задето се бяха освободили от потисничеството. Имаше нещо по-дълбоко и по-трайно. Дългите години на войната бяха разрушили семействата, подкопали устоите на старите социални традиции, съборили преградите на условностите. Изграждаше се нов социален ред — блестящ, но и дързък, весел, но и по-разпуснат, елегантен, но и вулгарен.

На 23 май 1660 година — точно на тридесетия си рожден ден — Чарлс II влезе на кон в Лондон.

Този ден означаваше за него край на петнадесетте години изгнаничество и скитания из Европа от една страна в друга, навсякъде нежелан, тъй като присъствието му беше неприятно за политиците, които се опитваха да завържат делови връзки с убиеца на неговия баща. Това беше краят на бедността, на изтърканите дрехи, на храната, измолвана от някой недоверчив гостилничар. Край на безплодните усилия да завладее отново своето кралство, усилия, които полагаше безспорно повече от десет години. И преди всичко край на униженията и презрението, на присмеха и оскърбленията от страна на хора, които му отстъпваха по ранг и по всичко друго. Той беше престанал да бъде човек без отечество, крал без корона!

Денят беше ясен и весел, слънцето блестеше в безоблачното небе и хората говореха помежду си, че това време било добра поличба. Всички улици, балкони, прозорци и покриви по дължината на целия път от моста на Лондон до Уайтхол бяха претъпкани. И при все че шествието се очакваше едва следобед, още от сутринта беше невъзможно да се намери свободно място. Гражданската милиция, възлизаща на двадесет хиляди души, беше направила кордон — тези хора се бяха били някога против Чарлс I, но сега поддържаха реда при завръщането на неговия син.

Всички табели бяха украсени с майски цветя: по улиците се издигаха големи арки, дъбови клони украсяваха фасадите на къщите. От един прозорец до друг бяха спуснати гирлянди, украсени с панделки и сребърни лъжички, които блестяха на слънцето. Богатските къщи бяха украсени с килими и червени, златни или зелени знаменца — знамена се развяваха дори и над покривите на най-скромните жилища. Виното се лееше, а камбаните на църквите звъняха с пълна сила. Най-сетне глух топовен гърмеж извести, че шествието е достигнало Лондонския мост.

Приятен вятър задуха из тесните улички. Копитата на конете удряха ритмично по настилката, чуваше се острият звук на тромпети и кларнети, цимбалите звънтяха и техният глух шум отекваше над хълмовете. Цялата процесия искреше и грееше с приказен, почти невероятен блясък. Тя се разгъваше във вълна, която изглеждаше безкрайна: море от хора в червени или сребърни дрехи, в черно, златисто, зелено или сребърно кадифе, с лъскащи шпаги, с развети знамена, с коне, които танцуваха, вдигайки гордо копита. Шествието продължи часове наред, така че очите на зрителите започнаха да се премрежват, гърлата им се продраха от виковете, а ушите им заглъхнаха от целия този нестихващ шум.

Стотици предани кавалери, сражавали се за първия Чарлс, продали стадата и имотите си, за да му се притекат на помощ и последвали сина му в чужбина, яздеха почти накрая. Всички без изключение бяха богато облечени — макар и на кредит. След това идваше лорд-мерът с гола сабя. Край него беше генерал Мънк, нисък, дебел и грозен човек, който въпреки това седеше с голямо достойнство на коня си и внушаваше уважение както на войниците, така и на цивилните. Може би този ден той беше най-популярният човек в Англия, като се изключи кралят. От лявата страна на лорд-мера яздеше Джордж Вилиърс, вторият херцог на Бъкингам.

Херцогът, едър и красив човек с мъжествена външност и рус като бог, отправяше усмивки и кимаше с глава на жените по балконите, които му пращаха целувки и хвърляха цветя по стъпките му. По ранг идваше веднага след принцовете по кръв и беше най-богатият човек в Англия. Беше успял да се ожени за дъщерята на парламентарния генерал, на когото бяха дадени собствените му земи; по този начин беше успял да се спаси. Мнозина знаеха, че е в неблагоприятно положение и дори в немилост поради многобройните си измени, но херцогът изглеждаше така доволен, сякаш самият той лично бе организирал Реставрацията.

След това идваха няколко пажове, много тромпетисти, върху чиито знаменца се виждаха кралските бронирани ризници, и барабанчици, потънали в пот поради усилието да произвеждат мощен грохот. Веднага след тях яздеше Чарлс II, наследствен владетел на Англия, Ирландия и Франция, господар на Великобритания и защитник на вярата. При преминаването му от тълпата, обхваната от безумно, истерично, почти религиозно обожание, някои се хвърляха на колене и простираха ръце към него, хълцаха и не преставаха да викат името му.

— Бог да благослови Ваше Величество!

— Да живее кралят!

Чарлс вървеше бавно и усмихнато и поздравяваше с вдигната ръка.

Висок повече от шест стъпки, той излъчваше добро здраве и животинска сила. Надарен с прекрасна физика, най-добре изпъкваше на кон. Издънка на много националности, имаше повече вид на Бурбон или Медичи, отколкото на Стюарт. Кожата му бе смугла, очите — черни, а гъстите черни лъскави коси се спускаха тежко в естествени къдри чак до раменете. Когато се усмихваше, зъбите му блестяха от белота под тънките мустачки. Строгите му, силно изпъкнали, черти изглеждаха още по-сурови поради циничното и недоверчиво изражение на лицето, въпреки това притежаваше приветлив чар, който привличаше сърцата.

Тълпата го обикна незабавно.

От двете му страни яздеха двамата му по-млади братя. Джеймс, Йоркски херцог, беше също така едър и добре сложен, но рус и със сини очи. Приличаше повече от братята си на покойния крал. Беше хубав момък, три години по-млад от краля, с гъсти, добре очертани вежди, малка трапчинка на брадичката и упорита уста. За свое нещастие не притежаваше привлекателността на брат си. Още от самото начало бе приет сдържано поради малко студеното си високомерие, което обиждаше. Хенри, Глочестърски херцог, беше едва на двадесет години. Той беше човек щастлив, че живее, изглеждаше влюбен в целия свят и не се съмняваше нито за миг, че и светът му отговаря със същото.

Беше вече доста късно, когато кралят се извини, че не ще може да присъства на последните церемонии, и се оттегли в апартаментите си в Уайтхол съвсем изморен, но много щастлив. Все още облечен във великолепните си дрехи влезе в спалнята си, носейки на ръце малък черно-кафяв шпаньол с опашка като перо, дълги уши и изражение на стара, сърдита жена. Беше заобиколен от половин дузина други кучета, които подскачаха и джавкаха пронизително. Изведнъж те останаха неподвижни и погледнаха нагоре при звука на някакъв носов вик, дошъл от другия край на стаята. Един зелен папагал се люлееше върху спуснат от тавана обръч, гледаше кучетата и надаваше гневни викове.

— Проклети кучета! — казваше той. — Ето ги отново идват!

Откривайки стар неприятел, шпаньолите възвърнаха смелостта си и се натрупаха под него, като подскачаха и джавкаха, докато птицата продължаваше да ги ругае. Чарлс и всички благородници от свитата му започнаха да се смеят, но скоро кралят направи уморено движение с ръка и менажерията бе отстранена в друга стая.

Един от царедворците запуши с ръце ушите си и разтърси силно глава.

— Исусе Христе! Струва ми се, че никога вече не ще мога да чувам! Ако утре в Лондон все още може да се намери някой, който може да използва гласа си, той е предател и заслужава да бъде обесен.

Чарлс се усмихна.

— Наистина, господа, мисля, че единственият упрек, който може да ми бъде отправен, е този, че останах твърде дълго в чужбина. От четири дни не съм срещнал човек, който да не твърди, че е желал горещо моето завръщане.

Общ смях посрещна шегата. Защото сега, когато си бяха отново у дома лордове, а не нежелани просяци, подхвърляни от една страна на друга, тези хора възвръщаха способността си да се смеят. Току-що изминалите години бяха добили вече нещо като патина и сега, когато историята беше свършила добре, си казваха, че в края на краищата всичко е било само романтично приключение.

Чарлс, комуто помагаха да се съблече, се обърна към един от своите хора и попита тихо:

— Дойде ли Проджърс?

— Чака долу, сир.

— Добре.

Едуард Проджърс беше паж на тайната свита на Негово величество. Занимаваше се с частните му финансови работи, с тайната преписка и служеше като кралски сводник. Това беше едно положение, което не беше лишено нито от престиж, нито от работа.

Най-сетне те излязоха, оставяйки го сам. Прав, с кавалерийски ботуши, брич и ленена риза с дълги ръкави, той им направи прощално лениво движение с ръка. Проджърс изчезна на свой ред през друга врата. Чарлс прекоси стаята, доближи се до отворените прозорци и зачака, щракайки нетърпеливо с пръсти. Нощният въздух беше свеж и прохладен; реката течеше точно отдолу, малки лодки се люлееха на котва и фенерите им, отразяващи се върху водата, приличаха на светулчици. Дворецът бе разположен край завоя на Темза, безброй радостни огньове заливаха с пламъците си небето и той можеше да види жълтеникавата следа на ракетите, които се издигаха бързо и след това падаха със съскане във водата. Грохотът на оръдията се чуваше отново и отново, слабо долиташе и звукът от все още биещите камбани.

За известно време той постоя до прозореца, взирайки се навън. Лицето му беше намръщено, почти тъжно. Приличаше по-скоро на уморен, огорчен и обезсърчен човек, отколкото на крал, завърнал се триумфално сред своя народ. После, чувайки, че някаква врата се отваря зад него, бързо се обърна на токовете си с очи, светнали от радост и възторг.

— Барбара!

— Ваше Величество!

Тя наклони глава и направи дълбок реверанс, докато Проджърс се оттегляше дискретно от стаята.

Беше по-дребна от него, но достатъчно висока, за да бъде величествена. Тялото й беше великолепно, с пълна гръд и тесен кръст, който подчертаваше съвършените й нозе, скрити под гънките на копринената й рокля. Носеше пелерина от виолетово кадифе с капюшон, обточен с черни лисици, а върху големия маншон от същата кожа бе забодена скъпоценна игла с аметисти. Косите й бяха тъмночервени, кожата — много бяла, а отражението от пелерината променяше сините й очи до виолетови. Притежаваше поразителна, почти нападателна красота, която говореше веднага за страст и за дива, силна необузданост.

Приближавайки се до нея, Чарлс веднага я взе в прегръдките си и целуна устните й. Когато прегръдката му отслабна, тя сложи настрана маншона си, остави пелерината да се смъкне на земята, давайки си сметка за погледа му, който не се отделяше от нея. Тя протегна ръце, а той ги пое в своите.

— О, беше великолепно! Колко ви обичат!

Кралят се усмихна, повдигайки леко рамене.

— Така, както биха обичали всеки, който им е позволил да напуснат войската.

Тя се отдръпна и се приближи до прозореца, кокетираща смело.

— Спомняте ли си, сир — попита кротко, — деня, в който ми казахте, че ще ме обичате, докато се качите на престола?

Той се усмихна.

— Смятах, че това е завинаги!

Пристъпвайки зад нея, той обгърна с ръце гърдите й и се наклони, за да докосне с устни тила й. Гласът му беше дрезгав и дълбок, лицето му изразяваше нетърпение и желание. Барбара се беше уловила за рамката на прозореца и шията й се изви назад, но гледаше право пред себе си в нощта.

— Няма ли да е завинаги?

— Но, разбира се, че ще е, Барбара! Дойдох тук завинаги и има едно нещо, което знам. Никога вече не ще възобновя своите пътувания, каквото и да стане.

Пъхайки неочаквано ръка под коленете й, той я вдигна леко.

— Къде мисли господинът, че се намирате сега?

„Господинът“ беше името, което бяха дали на нейния съпруг.

Тя целуна гладко избръснатата му буза.

— Казах му, че ще отида да пренощувам у леля си, но, предполагам, подозира, че съм тук.

По хубавото й лице пробягна презрителен израз.

— Роджър е глупак!

Бележки

[1] Без земя.