Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (23)

XXII

Гроупинг лейн беше тясна, мръсна и ползваща се с лошо име уличка в Тауър Хил. Къщите бяха стари и паянтови, а етажите им се издаваха напред над уличката и покривите им почти се докосваха, като преграждаха напълно достъпа на светлината и въздуха до купчините смет, натрупани пред всяка стена. Голямата позлатена каляска се опита безуспешно да свърне в уличката, но понеже беше много тясна, трябваше да спре в началото й. Една жена, плътно загърната в черна пелерина с капюшон и с маска на лицето, слезе от колата и придружена от двама лакеи забърза по уличката и след няколко метра изчезна в една от къщите. Лакеите останаха да я чакат долу.

Тя изкачи тичешком два етажа, спря и почука на една врата на тавана. Никой не отговаряше и тя почука отново, после забарабани нетърпеливо, като се оглеждаше, сякаш нечии невидими очи можеха да я следят някъде от непрогледното стълбище. Вратата още не се отваряше, но зад нея се обади понижен мъжки глас:

— Кой е?

— Отворете! Аз съм лейди Каслмейн, тъпако!

Вратата се отвори, сякаш жената бе произнесла магическо заклинание, и мъжът вътре се поклони и направи широк, приповдигнат жест на гостоприемство, когато Барбара царствено влезе.

Стаята беше малка, гола и мрачна, мебелирана само с няколко износени плетени стола и една голяма маса, отрупана с книги и хартии; а по пода пак книги и един глобус. Навън нощта беше студена и слабият огън от въглища, който гореше в камината, затопляше само пространството пред нея. Едно грозно куче, някакъв мелез, се приближи любопитно да подуши кадифените ботуши на Барбара, после се върна да глозга кокала си.

Мъжът, който я беше пуснал, не изглеждаше много по-добре от своето куче. Той беше толкова слаб, че кожените му бричове и мръсната риза висяха на него като върху окачалка. Но бледосините му очи бяха живи и проницателни, а лицето му, макар и измършавяло, излъчваше интелигентност и въодушевление, съчетани с известно притворство, което се издаваше от бягащия му поглед и угодническата усмивка.

Това беше доктор Хейдън — титла, която си беше дал сам, — астролог и шарлатанин. Барбара го бе посещавала вече, за да узнае за кого ще се ожени кралят.

— Моля за извинение, ваша светлост — каза Хейдън, — че не ви отворих веднага. Но да си призная, толкова ме преследват кредиторите ми, че не смея да отворя на никого, преди да разбера кой е. Откровено казано, ваша светлост — прибави той, като въздъхна и разпери ръце в жест на отчаяние, — тези дни просто се страхувам да напускам жилището си, от страх да не ме спипа приставът и да ме закарат в Нюгейт! Не дай боже!

Но той се лъжеше, ако смяташе, че ще събуди интерес у Барбара към неволите си. На първо място тя знаеше, че в целия Лондон не ще се намери галантерист, парфюмерист или шивач от тези, дето търгуват в двора, който да не мечтае да се замогне за сметка на аристокрацията. Освен това тя беше дошла заради собствените си тревоги, а не да изслушва неговите!

— Имам нужда от помощта ви, доктор Хейдън. Трябва да узная нещо. То е извънредно важно за мен.

Хейдън потърка сухите си ръце една в друга, взе чифт очила с много дебели стъкла и ги сложи на средата на носа си.

— Разбира се, милейди. Седнете, моля!

Той поднесе един стол, сложи друг на отсрещната страна на масата, взе едно огромно паче перо и погали с него брадата си.

— Е, милейди, кажете сега. Какво ви тревожи?

Той говореше с любезен тон, приканващ към доверие, който подсказваше готовност и възможност за разрешаване на всякакви проблеми.

Но Барбара не го забеляза. Барбара бе махнала маската си, а сега отметна капюшона и пелерината се свлече от раменете й. Диамантите на шията й, на ушите и в косата й уловиха светлината и заискриха. Очите на доктор Хейдън се разшириха и заблестяха при вида им.

Но Барбара не го забеляза. Като сваляше ръкавиците си, тя сви вежди и остана дълго мълчалива и замислена. По какъв начин да получи съвет от него, без да му разкаже нищо? Тя се почувства като млада съпруга, съветваща се с лекар, само че нейните скрупули не бяха от стеснителност, а от унизена гордост и гняв.

„Как да му кажа, че кралят ми се е наситил? — мислеше тя. — Освен това не е вярно. Знам, че не е вярно! Няма значение какво говорят хората. То се дължи просто на това, че той е очарован от изгледите да има законно дете — поне веднъж! Зная, че още ме обича. Трябва да ме обича! Той и с Франсис Стюарт е… така студен. О, всичко е заради онази проклета жена… онази проклета португалка!“

Тя вдигна очи и погледна астролога.

— Може би сте чули — подхвана накрая, — че Нейно величество най-после очаква дете?

Тя наблегна на думата „най-после“, давайки да се разбере, че забавянето се дължеше само на Катерина.

— О, милейди! Разбира се! Всички сме в течение на щастливата новина! Крайно време беше, но по-добре късно, отколкото никога — каза той. — Нали, ваша светлост?

Но като видя, че Барбара сви вежди неодобрително, той млъкна, прокашля се и се наведе над книжата си.

— Та какво казахте, ваша светлост?

— Че Нейно величество очаква дете! — отвърна остро Барбара. — Откак кралицата е бременна, Негово величество изглежда влюбен в нея. Навярно причината е само тази, защото преди това никой не го е видял да й засвидетелства повече от необходимото внимание. Той пренебрегва старите си приятели и почти не се приближава до тях. Бих искала да ми кажете — тя внезапно се наведе напред и го загледа изпитателно — какво ще стане, когато детето се роди? Дали тогава Негово величество ще се върне към старите си навици? Или какво?

Хейдън кимна и се залови за работа. Той остана дълго време мълчалив, наведен над една извънредно сложна карта на небето, разгърната пред него, като хапеше устни и свиваше вежди със съсредоточен вид. От време на време поемаше въздух между двата си предни зъба и барабанеше с пръсти по масата. Седнала на стола си, Барбара го наблюдаваше, вълнението й нарастваше заедно с нейните надежди, защото тя не вярваше, че той може да й съобщи лоши новини. И този път всичко щеше да се обърне в нейна полза, както всичко досега.

— Честно казано, милейди — проговори най-сетне той, — задавате ми много сложен въпрос.

— Защо? Не можете ли да четете бъдещето? Мислех, че това е вашият занаят?

Тя му говореше така, сякаш занаятът му бе да прави ръкавици и току-що й е казал, че не може да й достави онова качество кожа, което желае.

— Ненапразно съм учил години наред, уверявам ви, милейди! Но такъв въпрос… Разбирате…

Той вдигна рамене, разпери ръце и направи такова движение, като че ли прерязваха гърлото му.

— Ако някога се узнае, че съм правил предсказания за толкова важен въпрос…

Той се върна към книжата си със свъсени вежди и прошепна тихо, като на себе си:

— Невероятно! Не мога да повярвам!

С нарастваща възбуда Барбара се премести на ръба на стола си и очите й заблестяха.

— Кое е невероятно? Какво? Трябва да ми кажете!

Астрологът се облегна назад, докосна леко връхчетата на костеливите пръсти и се загледа в тях.

— Ах, милейди… Това сведение е от прекалено голяма важност, за да бъде разкрито просто така. Позволете ми да размисля няколко дни, моля ви.

— Не! Не мога да чакам! Трябва да узная сега. Иначе ще полудея. Какво искате… Ще ви дам каквото поискате! Сто лири.

— Имате ли у себе си сто лири?

— Не, ще ви ги изпратя утре.

Той поклати глава.

— Съжалявам, милейди, но вече не работя на кредит — това именно ме доведе до положението, в което ме виждате. Може би ще бъде по-добре да дойдете утре пак.

— Не. Не утре. Трябва да узная сега! Ето, вземете тези обици, колието и пръстена… те струват повече от сто лири.

Тя припряно свали скъпоценностите си и ги хвърли на масата, сякаш бяха стъклени дрънкулки, купени от панаир или уличен продавач.

— А сега казвайте! Бързо!

Той събра украшенията и ги пъхна в джоба си.

— Според звездите, милейди, детето на кралицата ще се роди мъртво!

Барбара ахна. Тя вдигна ръка към устата си и се отпусна назад на стола, слисана и невярваща. Но след малко в очите й се появи изражение на коварно злорадство.

— Мъртвородено! — прошепна тя накрая. — Сигурен ли сте в това?

— Да, милейди, ако звездите казват истината…

— Разбира се, че казват истината! — И като стана бързо: — Значи той ще се върне при мен, така ли? — В голямата си радост и възвърната увереност тя говореше без заобикалки.

— При такива обстоятелства това изглежда вероятно.

Той говореше с тих, мъркащ глас, а на лицето му имаше тънка, лукава усмивка.

— Разбира се! Лека нощ, доктор Хейдън!

Тя вдигна капюшона на главата си, докато отиваше към вратата, която той й отвори, и се отдръпна назад с поклони. Кучето се приближи да изпрати посетителката. Тя прихвана полите си, за да не се спъне в тъмното, и както слизаше, внезапно погледна назад през рамо и му прати ослепителна усмивка.

— Надявам се, че диамантите ще ви спасят от Нюгейт, докторе. За мен подобна новина струва повече от хиляда лири!

Той се поклони още веднъж, като се усмихваше и кимаше с глава; после, когато тя стигна до долната площадка, той затвори вратата и сложи бавно резето. После се наведе и потупа кучето; то покорно легна по гръб, а дългата му като на мишка опашка заудря по пода.

— Таузър — каза той, — поне прехраната изкарахме за известно време.

Барбара прие съвсем буквално предсказанията на астролога и от този ден нататък здравето на кралицата стана най-голямата й грижа. Всеки ден тя присъстваше на утринния й прием, канеше я на вечеря в своите покои, беше подкупила един от пажовете, да я предупреди незабавно, ако кралицата се почувства зле, и следеше отблизо, но потайно всичките й постъпки и жестове. Но Катерина цъфтеше. Тя изглеждаше в отлично здраве, щастлива и по-хубава от всякога.

— Може би Ваше Величество не се чувства добре? — запита един ден Барбара, изпаднала в отчаяние. — Изглеждате толкова бледа и уморена!

Катерина само се засмя и отвърна на своя английски със силен акцент:

— О, не, милейди! Никога не съм се чувствала по-добре.

Барбара започна да се обезсърчава и дори замисли да си поиска обратно скъпоценностите от доктор Хейдън. Но към средата на октомври, приблизително в петия месец от бременността на кралицата, в коридорите на двореца плъзна слух: Нейно величество е болна на легло и е пометнала.

 

 

Катерина се беше изтегнала по гръб в леглото си, заобиколена от своите прислужници и камериерки. Тя стискаше силно очи, за да задържи сълзите си, тъй като се чувстваше ужасно зле и се страхуваше. Но когато чу Пеналва да шепне на една от жените да повика краля, тя бързо отвори очи.

— Не! — извика тя. — Не искам! Не го викайте! Няма нищо, сега ще ми мине… Почакайте, докато дойде госпожа Танър.

Госпожа Танър беше акушерката, която се грижеше за Нейно величество. Щом като Катерина се почувства зле, отидоха да я извикат. Тя дойде след няколко минути и когато се наведе над леглото, нейното жизнено, грубовато лице доби оптимистично, но и разтревожено изражение. Госпожа Танър приличаше на рибарска съпруга, маскирана като голяма дама. Косите й бяха обезцветени и имаха онзи сребристорус, почти бял цвят, който беше на мода по онова време; ярко начервените й бузи напомняха ябълка; пръстите, китките и шията й бяха обсипани със скъпи украшения в знак на благодарност от нейните пациентки и нещо като дискретна преносима реклама.

Катерина отвори очи и видя акушерката, наведена над нея.

— Ваше Величество се чувства зле?

— Имам болки… ето тук… и ми се струва… че кървя…

Тя погледна акушерката с големите печални очи на виновно кученце, което моли за прошка.

Госпожа Танър бързо прикри уплахата и тревогата си и почна веднага да сваля пръстените и гривните си.

— Ще ми позволи ли Ваше Величество да я прегледам?

Катерина кимна и госпожа Танър направи знак да пуснат завесите на леглото. После, след като намаза грижливо ръцете си с вазелин, тя изчезна за известно време зад завесите. Чу се сподавен болезнен вик, последван от стенанията на кралицата, и върху лицата на всички присъстващи жени се появи едновременно израз на съчувствие и болка. Най-сетне госпожа Танър дръпна завесите, натопи дясната си ръка в легенче с вода и прошепна на една от жените:

— Нейно величество пометна! Извикайте краля!

Вълна от възбуден шепот и многозначителни погледи минаха през стаята.

След няколко минути Чарлс се втурна в стаята и се запъти направо към госпожа Танър, която бършеше ръцете си, докато две прислужници миеха изцапания с кръв под. Кралят идваше направо от тенис корта; той беше само по бричове и риза с отворена яка — мургавото му лице, окъпано в пот, беше изопнато от тревога.

— Какво се е случило? Казаха ми, че Нейно величество не била добре…

Госпожа Танър избегна погледа му.

— Нейно величество току-що пометна, сир.

По лицето му се появи ужас. Той бързо дръпна завесите и коленичи пред леглото, закрит от погледите на всички любопитни, които изпълваха стаята.

— Катерина! Катерина, мила моя!

Говореше с тих, но настойчив глас, защото тя лежеше със затворени очи и изглеждаше в безсъзнание.

Но не след много клепачите й се вдигнаха бавно и тя го съзря. В първия миг като че ли не го позна; после очите й плувнаха в сълзи и тя извърна глава с болезнено ридание.

— О, Катерина! Много ми е мъчно! Толкова ми е мъчно! Дадоха ли ви нещо, за да облекчат болката?

Лицето му изглеждаше изтощено и измъчено колкото нейното, защото повече от всичко на света той бе искал да има законен наследник; но състраданието го караше да я закриля.

— Не е от болките! Те не ме интересуват. Болките нямат никакво значение… О, така много исках да ви дам син!

— Ще ми дадете, мила… ще ми дадете някой ден. Но сега не бива да мислите за това! Мислете единствено, че трябва да оздравеете.

— О, нямам желание да оздравея! За какво съм потребна на тази земя, щом не съм способна да направя единственото, за което съществувам? О, мили…

Гласът й замря в такъв шепот, че той беше принуден да се наведе, за да я чува по-добре, а тя погледна с очи, изпълнени със самообвинения.

— Може би са прави всички онези, които говорят, че съм безплодна!

Тези думи потресоха Чарлс и той пое дълбоко въздух. Не предполагаше, че тя е чула тази мълва, която се разпространяваше из дворцовите кръгове и дори навън из града още от първия месец на тяхната женитба, а може би дори и по-рано.

— Катерина, мила моя…

Той погали косата й и бледните, влажни бузи с дългите си пръсти.

— Това не е вярно, разбира се, че не е вярно! Докато имат език в устата си, хората ще клюкарстват злонамерено. Такива неща се случват често, но те нямат никакво значение. Сега трябва да си починете, да оздравеете, да си възвърнете силите… заради мен.

Той й се усмихна нежно и се наведе да я целуне.

— Заради вас?

Тя го погледна доверчиво и му отправи слаба, признателна усмивка.

— Вие сте толкова добър! Толкова сте добър към мен! И ви обещавам — следващия път това няма да се повтори!

— Разбира се, че няма. А сега заспивайте, мила моя, починете си и скоро ще бъдете съвсем добре.

Остана коленичил край леглото й, докато дишането й стана дълбоко и равномерно, а болезнената бръчка на челото й се изглади. Тогава той стана и излезе от стаята, без дума да каже, върна се в своите покои и се уедини там.

На другия ден Катерина не се почувства по-добре и състоянието й се влошаваше с всеки изминал ден. Приложени бяха всички знания, за да я излекуват: пускаха й кръв, докато стана по-бяла от чаршафите, на които лежеше. Разсякоха на две живи гълъби и ги вързаха за босите й ходила, за да извлекат отровата. Даваха й разслабително и енфие, хапове и златен прах. Нейните свещеници бяха неотклонно до нея, като ридаеха, нареждаха и се молеха, и стаята по всяко време беше пълна с хора. Една кралска особа не можеше нито да се роди, нито да умре на спокойствие и в уединение.

Чарлс оставаше дълги часове край нея, като следеше загрижено и най-малкото й движение. Мъката и предаността му учудваха всички, защото, като се изключи епизодът с лейди Каслмейн, той се бе показал като любезен, но в никой случай не и като влюбен съпруг.

Целият двор беше убеден, че тя ще умре; повечето от придворните дори се надяваха, че това ще стане и говореха не толкова за умиращата кралица, колкото за новата. За коя ли щеше да се ожени кралят? Защото, естествено, той трябва и ще се ожени повторно, след приличен траур.

Франсис Стюарт беше годеницата, избрана от двора. Тя имаше във вените си малко кралска кръв — достатъчно, за да е възможен бракът — беше красива и… още девствена. Такова поне беше мнението на добре осведомените, въпреки че Негово величество я беше преследвал с ухажванията си месеци наред, още откак бе пристигнала от Франция, за да заеме мястото си на почетна дама при кралица Катерина.

Още ненавършила седемнадесет години, тя беше висока и стройна като пламък на свещ; излъчваше някаква спокойна увереност, нарушавана понякога от изблици жизнерадостен смях — тя просто се заливаше от смях, бликнал от щастливия дар на младостта и нейната самоувереност. Красотата й беше съвършена, безупречна и чиста като най-чистия благороден камък, изящна като силуета на топола, проблясващ на слънцето.

В началото Чарлс беше привлечен от тази неустоима красота, после откри у нея една скромна стеснителност, която изглеждаше още по-невероятна поради това, че беше искрена, и тогава той нахвърли истинска систематична програма за прелъстяване. Досега той не бе имал успех. Но тази свежа младост и наивност го привличаха силно и го връщаха назад към изгубените години, като че ли той можеше да намери у нея поне за миг нещо от техния нетраен и безценен чар.

През последните четири месеца, откакто бе научил за бременността на Нейно величество, Чарлс сякаш бе загубил всякакъв интерес към Франсис; държеше се така студено учтиво, сякаш никога не я бе пожелавал… или сякаш вече я бе притежавал. Но сега той като че ли се връщаше към Франсис, търсейки утеха. Всички бяха толкова сигурни, че тя ще бъде следващата кралица на Англия, че дори не се намираше човек, който да се хване на облог за това. Накрая и самата Франсис почна да го вярва.

Но дори скръбта на краля не беше толкова прекомерна и тъй очевидно искрена, както на лицето, за което най-малко би могло да се допусне, че ще е опечалено: лейди Каслмейн. Тя беше създала непрекъсната мрежа от пажове, които притичваха от покоите на кралицата до нейните по всяко време на деня и нощта; самата тя ходеше често там и според достоверни сведения молела се по шест пъти на ден за оздравяването на Нейно величество. Барбара се страхуваше.

Откакто Хейдън бе направил поразителното предсказание, на нея изобщо не й бе минало през ума, че кралицата може да се разболее така сериозно, а още по-малко, че може да умре. Не бе дори помисляла за възможността, че ако умре, тя може да бъде заместена от Франсис Стюард, чиято женитба с краля би била пагубна за Барбара и повече от сигурно би означавала изгнание във Франция. От известно време тя не беше в твърде приятелски отношения с Франсис, особено откакто Барбара бе разбрала, че кралят е сериозно увлечен по младото момиче. Винаги бе подценявала жените с изключение на самата себе си и й беше необходимо доста време, за да открие, че Франсис представлява действително опасна съперница. Сега тя живееше с ужаса, че кралицата може да умре.

Събиранията в салоните на Барбара сега бяха станали сдържани, защото при все че кралят идваше почти винаги за вечеря, той беше мрачен и мълчалив, а те от тактичност се стараеха да не изглеждат толкова безразлични, колкото всъщност бяха.

Една вечер — Катерина беше болна вече от десет дни — той стоеше облегнат на камината в салона на Барбара, разклащаше замислено червеното вино в чашата си и говореше на Франсис Стюарт тъй тихо, че и най-острият слух не можеше да долови нищо. При все че нейните собствени надежди за слава зависеха от смъртта на кралицата, Франсис беше искрено разтревожена и изпълнена със съчувствие към тихата, нещастна, дребна женица, която се бе отнасяла тъй приятелски с нея.

— Как беше тя, когато я оставихте, господарю?

Чарлс свъси вежди с онзи тъжен и загрижен израз, който не го напускаше от няколко дни. Той гледаше чашата си, без да я вижда.

— Струва ми се, че дори ме позна.

— Все още ли бълнува?

— От два часа не е казала нито дума.

Той разтърси глава, сякаш за да прогони мъчително живия образ, който измъчваше съзнанието му.

— Тази сутрин тя ми заговори. — Особена печална и скептична усмивка мина по устните му. — Попита ме как са децата. Каза ми, че била отчаяна, задето бебето не било хубаво. Уверих я, че то е много красиво, и тя изглеждаше доволна… и каза, че щом аз го харесвам, тогава тя е щастлива.

Франсис прохлипа нервно и притисна устата си с ръка. Чарлс я погледна, сякаш беше забравил, че тя е тук. В този момент в стаята се втурна един паж и без да спазва никакви церемонии, отиде направо при краля. Чарлс се извърна.

— Какво има?

— Кралицата, господарю, кралицата умира!

Чарлс не дочака края на изречението; той бързо хвърли чашата си в камината и забърза навън. Спалнята на кралицата беше в същото окаяно положение от десет дни насам. Откак се беше разболяла, всички прозорци бяха затворени, така че въздухът беше тежък, като се изключат малкото свещи, запалени около леглото. Свещениците се надвесваха над нея като плешиви злокобни гарвани и нескончаемо нареждаха и опяваха.

Катерина лежеше по гръб, със затворени очи, хлътнали в орбитите си, с восъчен цвят на лицето и с толкова слабо дишане, че в първия миг Чарлс я помисли за мъртва. Но преди още той да й заговори, тя почувства присъствието му, отвори бавно очи и го погледна. Опита се да му се усмихне с мъка и му заговори, връщайки се неволно към своя испански:

— Чарлс… радвам се, че дойдохте. Исках да ви видя за последен път. Умирам, Чарлс. Казаха ми го, а и аз чувствам, че е така. О, да, така е!

Тя се усмихна меко, когато той понечи да протестира.

— Но това няма значение. За вас ще е по-добре, когато аз умра. Тогава ще можете да се ожените за друга жена, която ще ви даде синове. Обещайте ми да не чакате дълго. Оженете се скоро… Там, където ще бъда, това няма да има значение за мен.

Докато тя говореше, той я гледаше изпълнен с ужас и срам. Досега не бе разбрал, че тя умираше, защото нямаше никакво желание да живее. Той никога не се бе опитал да разбере какво означаваше за нея изминалата година. Като удар с юмрук го порази мисълта за собствения му егоизъм и той осъзна, че някъде дълбоко в душата си бе желал смъртта й. Настъпи момент на горещо разкаяние и пламенни обещания за по-добро бъдеще.

Той рязко се изправи, обърна се към свещеника, който се намираше до него, и прекъсна шумните молитви на стареца:

— Махайте се!

Кралят говореше тихо, с разтреперан от гняв глас.

— Махайте се, казах! Всички!

Свещеници и лекари се погледнаха смаяни, но не помръднаха от местата си.

— Но, Ваше Величество! — запротестира един от тях. — Трябва да сме тук, когато Нейно величество умира…

— Тя няма да умре! Въпреки че това, което направихте, би могло да убие една много по-силна жена. А сега излезте, иначе, повярвайте ми, сам ще ви изхвърля навън!

Гласът му се повиши, той викаше с вдигната ръка, сякаш готов да изгони целия свят. Лицето му бе потъмняло като на дявол, очите му светеха диво. Той мразеше всички както за техните, така и за своите собствени грешки.

Те почнаха да отстъпват бавно към вратата и уплашено поглеждаха към леглото. Но кралят вече не им обръщаше внимание; той беше коленичил отново до главата на умиращата. Тя продължаваше да е със затворени очи, докато той я наблюдаваше, дишането й беше почти замряло. Най-сетне тя го погледна.

— О! — въздъхна тя. — Сега е толкова тихо… толкова спокойно. За миг помислих, че съм…

— Не произнасяйте тази дума, Катерина. Няма да умрете! Ще живеете заради мен и заради вашия син.

Но тя поклати едва забележимо глава.

— Аз нямам син, Чарлс, зная това! Но… ах! Колко желаех да ви дам син… да стана част от вашия живот! Съвсем скоро аз ще си отида… И когато се ожените отново, ще имате синове… Ще бъдете по-щастлив. Затова се радвам, че си отивам…

Чарлс простена. Очите му бяха пълни със сълзи, той стискаше тънките й пръсти с двете си ръце.

— Катерина! Катерина! Не говорете така! Не казвайте това! Трябва да имате желание да живеете! Ако поискате, ще можете… Трябва да го направите… заради мен!

Тя го погледна и в дъното на очите й пламна нова светлина.

— Заради вас ли, Чарлс? Вие искате да живея? — прошепна тя.

— Да, разбира се, че искам. Господи, как можахте да помислите… О, Катерина, скъпа, съжалявам, толкова съжалявам! Но вие трябва да живеете… заради мен… Кажете ми, че ще се опитате, че искате.

— О, Чарлс, не съм ви познавала достатъчно… любими мой, ако вие го желаете аз ще мога да живея… Разбира се, че мога!