Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (11)

X

Барбара Палмър не беше жена с неопределени амбиции, нито с неопределени желания. Още от рождение знаеше винаги какво иска и беше успявала да го получи на каквато и да е цена. Нямаше никакъв морал, не изпитваше угризения и не познаваше скрупули. Характерът и личността й бяха също така блестящи, първични и груби, както и хубостта й. И сега, на двадесет и една години, тя бе открила онова, на което държеше най-много на света.

Тя искаше да бъде жена на Чарлс Стюарт, кралица на Англия, и не допускаше, че такава една мисъл е абсурдна.

Барбара и Чарлс се бяха срещнали в Хага няколко седмици преди Реставрацията, когато мъжът й бе изпратен там да занесе на краля сребърен подарък. Чарлс, който винаги дебнеше хубавите жени, беше почувствал веднага силно влечение към нея. Барбара, поласкана от това, да бъде търсена от един владетел, и мечтаеща да намери случай да отмъсти на неверния си любовник — граф Честърфийлд, — бързо стана негова любовница. По общото мнение Чарлс — което никак не беше чудно — се показа увлечен, какъвто от години не е бил, и Барбара стана твърде важна личност.

Барбара и Роджър Палмър, женени едва от две години, живееха в един от палатите на Кинг стрийт — тясна, кална, но много модна улица, която прекосяваше територията на двореца и свързваше селата Черни и Уестминстър. Откъм западната й страна имаше главно странноприемници, а на източната — само имения, чиито градини се спускаха чак до бреговете на Темза. Именно в дома на мъжа си към края на годината Барбара започна да устройва вечери, на които присъстваха кралят, както и най-забавните кавалери и най-хубавите жени от двора, близки на Негово величество.

Роджър покорно приемаше да бъде домакин на тези събирания. Но накрая се възмути от абсурдната роля, която му налагаха.

Една вечер през януари той потропа — както му беше наредено да прави — на вратата на жена си. Той беше мъж среден на ръст, непретенциозен, непресторен, но добре възпитан и интелигентен на вид. След като му извика да влезе, Барбара едва-едва му хвърли безразличен поглед през рамо:

— О, добър вечер, Роджър.

Пред тоалетката с огледало, осветено от две свещи, камериерката решеше дългите й махагонови коси, а тя самата пробваше няколко различни чифта обици, за да види кои й харесват най-много. Носеше изискана рокля от плътен и твърд черен сатен, който подчертаваше белотата на раменете й. Една огърлица и диамантени гривни блестяха на шията и ръцете й. Макар и бременна в осмия месец, тя леко понасяше изменението на фигурата си и цъфтеше от здраве.

При влизането му прислужницата направи реверанс и продължи да вчесва господарката, а в това време Барбара обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, при което проблясваха диамантените обици на ушите й. Като видя мъжа си, по лицето й премина сянка на досада, нещо като учтиво пренебрежение. И понеже той стоеше очевидно объркан до нея, тя престана да му обръща внимание, макар да знаеше, че той иска да й говори и се нуждае от насърчение.

— Милейди — започна той, след като преглътна, — идвам да ви кажа, че ще ми бъде невъзможно да вечерям с вас тази вечер.

— Това е нелепо, Роджър! Негово величество ще присъства. Кралят разчита на вас.

След като беше избрала най-сетне обиците, тя започна да слага бенките — във форма на сърце, звезда или полумесец — едната около окото, другата — вляво от устата, третата на слепоочието. След разсеяния си поздрав тя не благоволи да отправи друг поглед към мъжа си.

— Мисля, че Негово величество ще разбере много добре моето отсъствие.

Барбара вдигна очи нагоре със спокойна и скръбна въздишка.

— Какво? Отново ли започваш?

Той се поклони.

— Съвсем не, милейди. Сбогом.

И понеже той се обърна и се отправи към вратата, Барбара, барабанейки нервно върху масата, с опасен пламък в дъното на очите, бутна камериерката и бързо стана.

— Роджър, желая да ви говоря.

С ръка върху дръжката на вратата той се обърна и й подхвърли дръзко:

— Милейди?

— Нямам вече нужда от вас, Уортън.

С едно движение на ръката тя освободи прислужницата, но не я дочака да излезе от стаята, за да говори.

— Мисля, че е по-добре да дойдете тази вечер, Роджър. Отсъствието ви може да се стори странно на Негово величество.

— Не съм на вашето мнение, мадам. Струва ми се, че на Негово величество ще му се стори много по-странно, ако един мъж е до такава степен покорен, че да показва пред по-голямата част от двора проституирането на своята жена.

Барбара се изсмя кратко, властно.

— Любовницата на един крал не е проститутка, Роджър.

Очите й се свиха и станаха строги.

— Колко пъти ще трябва да ви повтарям?

След това, възвръщайки мекия си и шеговит глас, тя каза:

— Възможно ли е да не сте забелязали, че сега се отнасят към мене с два пъти по-голямо уважение, отколкото когато бях само съпруга на един почтен джентълмен?

Намекът, с който тя подчерта двете последни думи, изразяваше цялото й презрение към подобен мъж и към незначителното положение, което той създава на жена си.

Той я изгледа студено.

— Мисля, че съществува една дума, по-подходяща от уважение.

— Ах! И коя е тази дума, моля?

— Добре разбран интерес!

— О! По дяволите вашата проклета ревност! Уморена съм от вашите натяквания. Вие ще присъствате на вечерята и ще изпълните задълженията си на домакин, или, бог ми е свидетел, ще се каете за това!

Изведнъж той тръгна към нея, изоставяйки престореното безразличие, с пламнало и разстроено от гняв лице.

— Спокойствие, милейди! Вие се държите като продавачка на риба. Извърших глупостта, че не ви настаних на село още от началото на женитбата, моят баща добре ме бе предупредил, че ще опозорите всички ни! Оттогава се поучих и разбрах, че за известни жени думата свобода значи слободия. Вие сте такава жена!

С гневен като неговия поглед Барбара отвърна дръзко:

— И какво от това?…

Всякакво колебание изчезна у Роджър Палмър, запазил самообладание и решимост.

— Утре ще заминем за Корнуел. Не се съмнявам, че две или три години, прекарани в село на спокойствие, ще бъдат достатъчни, за да прецените по-точно нещата.

Престанала да се владее, тя подскочи.

— Проклет глупак! Опитайте се само да ме заведете на село, и ще видим как ще ми послужат кралските благоволения, които имам!

Застанали безмълвно един срещу друг, с пламтящи погледи и дишайки тежко, те изведнъж чуха удар по вратата, а един глас съобщи:

— Негово величество крал Чарлс II.

Барбара се огледа набързо.

— Ето ти!

С блестящ и възбуден поглед тя неволно протегна ръка към прическата си, за да провери дали е в ред, а лицето й, макар още със следи от гнева, бе просветнало. Вземайки в ръка обсипаното с черни пайети ветрило, тя се обърна към Роджър.

— Е, добре! Ще влезете ли в ролята си на домакин?

— Не!

— О! Глупак!

Тя вдигна ръка и го зашлеви силно по лицето, а после повдигна полите си и излезе бързо, като спря само за миг, за да възвърне спокойствието си. След това пое по широката стълба.

Долу Барбара забеляза краля да води оживен разговор с братовчед си Бъкингам, но щом се появи, двамата мъже прекъснаха разговора си и й посветиха цялото си внимание. Тя слезе бавно, донякъде поради пълнотата си, която й придаваше по-голяма тежест, а най-вече за да й се възхитят. Стигнала до последното стъпало, тя направи дълбок реверанс, двамата благородници се поклониха, а кралят, който единствен имаше право да остане с шапка в нейно присъствие, я свали с широк замах.

Барбара и Чарлс размениха копнеещи усмивки и съучастнически погледи, изпълнени със спомени и обещания. След това тя се обърна към херцога, който ги наблюдаваше с едновременно циничен и развеселен поглед.

— Е, добре, Джордж. Не допусках, че сте се завърнали от Франция?

— И аз не мислех да се върна тъй скоро. Но…

Той сви леко широките си рамене и отправи бегъл поглед към краля.

Чарлс започна да се смее.

— Но Филип е бил обхванат от припадък на дива ревност. Страхувал се е, мисля, да не би негово благородие да тръгне по стъпките на баща си.

На всички в двете кралства бе известно, че първият Бъкингамски херцог е бил любовник на хубавата Анна Австрийска, станала сега дебела и неприятна старица, майка на Луи XIV. А неговият син Джордж, втори Бъкингамски херцог, не бе скривал голямото си възхищение от Менет.

— Това би било истинско удоволствие! — каза Бъкингам, отправяйки към краля полуироничен поклон.

— Не бихте ли благоволили да отидем в салона? — предложи Барбара.

След това, докато вървяха, тя отправи към краля умоляващ, нежен и почти простодушен поглед.

— Ваше Величество, аз съм в твърде затруднено положение. Тоя път нямам домакин, който да ръководи вечерята!

— Домакин ли? Но къде е… Трябва ли да разбирам, че той не е пожелал да дойде?

Барбара кимна и сведе дългите си черни мигли, сякаш се срамуваше заради невъзпитанието на мъжа си. Но Чарлс преценяваше случилото се по съвсем друг начин.

— О! Не мога да му се сърдя на тоя нещастник! Господи! Изглежда, че мъж с хубава жена е повече за оплакване, отколкото за завиждане.

— Щом живее в Англия! — каза херцогът.

Чарлс се засмя весело. Той не се засягаше от никакви намеци относно нравите му, тъй като не си правеше никакви илюзии за тях.

— В такъв случай, понеже всяка вечеря изисква домакин, ако позволите, милейди…

Виолетовите очи на Барбара добиха тържествуващ блясък:

— О! Ваше Величество… Бихте ли приели?

И понеже, преди да влязат, се спряха за момент на прага, всички присъстващи заслепени се обърнаха и започнаха да ги наблюдават. Мъжете свалиха шапки до един, а дамите като разцъфтели цветове, твърде тежки за стеблата си, направиха грациозни реверанси. Барбара беше толкова важна в тоя момент, че не счете за необходимо да поздравява всички поканени, които пристигаха. Всеки, каквито и да бяха неговите политически и обществени амбиции, считаше за чест поканата на лейди Палмър и не критикуваше поведението й. Защото мнозина от тях бяха убедени, че тя ще стане един ден — може би скоро — кралица на Англия.

Само преди година Барбара би сметнала за невероятно да приема у дома си всичките тези хора, към които сега се отнасяше толкова непринудено.

Там беше Антъни Купър, слаб, съсухрен и болен роднина на много от най-могъщите семейства в страната. Със сръчността на фокусник, той беше успял да се преобрази в лоялен кавалер по времето на Реставрацията. Това постижение обаче съвсем не беше рядкост. Не всички от симпатизантите на бившия режим или от неговите дейни членове бяха избесени, посечени или прогонени, много от тях бяха истински поддръжници на монархията и в действителност образуваха основата на новото правителство. Чарлс беше твърде голям практик и политик, за да повярва, че неговата Реставрация бе пълно заличаване на изминалите двадесет години — неотдавнашните промени бяха предимно повърхностни. Купър, както и мнозина други, бе възприел ново поведение, което по подхождаше на двора на Чарлс, но не се бе отказал нито от принципите си, нито от основните си намерения.

Тук беше и най-добрият приятел на Купър, граф Лодърдейл — пламенен шотландец с червено лице и коси, чиито четиридесет и пет години, прекарани в Англия, не бяха успели да смекчат акцента му. Той беше грозен, груб и гръмогласен, но забележително начетен, владееше латински, френски, еврейски и италиански, които беше усвоил през годините, прекарани в тъмницата по време на Републиката на Кромуел. Чарлс го намираше забавен, а графът от своя страна изпитваше голяма обич към краля.

Джордж Дигбай, Бристолски граф, беше хубав мъж на около петдесет години, суетен и непостоянен, който заедно с Купър и Лодърдейл изпитваше дълбока омраза към канцлера. Тази омраза, основана на завистта и ревността, обединяваше най-амбициозните личности от двора. Да изкарат канцлера Хайд вън от играта беше главната им цел, най-скъпата надежда. Жилището на Барбара беше техният сборен пункт, защото имаха възможността да контактуват с краля в миговете на почивка, когато той бе най-достъпен.

Но болшинството от присъстващите бяха весели младежи, които считаха за сериозни единствено хазарта, сърдечните истории, последния модерен танц или най-новите постижения на френската елегантност.

Лорд Бъкхърст, двадесет и три годишен, живееше в двора, без да отдава значение на това, като отказваше да заеме някакво влиятелно място. Хенри Джърмин бе млад самохвалец, с голяма глава и тънки крака; той се радваше на известен успех, понеже го подозираха, че е бил женен за принцеса Мери, починала неотдавна. От дамите присъстваха: сластната, подобна на котка, графиня Шрузбъри; Анна, лейди Карнеги, силно гримирана и прочута, защото бе споделила с Барбара първия й любовник; Елизабет Хамилтън, едра млада жена, студена и изящна, неотдавна пристигнала в двора и която според правилата бе обект на възхищение. Всички бяха почти на възрастта на Барбара — двадесетгодишни или по-млади, защото според общото мнение на мъжкото съсловие след двадесет и две годишна възраст жената започва да увяхва.

Огромният салон, много добре мебелиран, бе украсен с тежки драперии в златистозелено, осветен от десетки свещи в медни полилеи или свещници. Подът не бе застлан и кънтеше мелодично под високите токове. Въздухът бе изпълнен със смях. В един кът свиреше оркестър. Съдини и сребърни подноси звънтяха в унисон.

В една странична стая бе нареден бюфет според френската мода и по вкусовете на Чарлс. Наоколо сновяха прислужници. Блюдата върху масата приличаха на катедрала: изкусна сграда, украсена с рози и теменужки от захар, както и с малки кукли в дворцови одежди. В сребърни супници димяха сочни ястия от гъби, черен дроб и стриди. Масата бе отрупана с бутилки от новото питие, наречено шампанско. Добрият англичанин вече не се задоволяваше с варено овнешко, грах и пиво. Той бе научил по-добри неща във Франция и не държеше да се върне към старите навици.

Появата на краля в ролята на домакин предизвика изненада, защото мнозина от поканените съзираха в това тънък намек за намеренията му. Самата Барбара споделяше това убеждение и тя се носеше из залата подобно на пламък, ослепително красива, уверена в своята власт. Всички очи я следваха и след нейното минаване се разнасяше шепот. Но Барбара не бе опиянена. Тя знаеше много добре, че цялата тази прекалена любезност щеше да отстъпи място — ако кралят я изоставеше — на жестоки думи и нападки и тогава тя щеше да бъде по-самотна от всякога.

Това се бе случвало с други. „Но не ще се случи с мен — мислеше си тя. — С тях може би, но не и с мен!“

В друга стая бяха наредени игрални маси и скоро всички поканени се скупчиха там. Чарлс седна, за да опита за миг щастието си, но за по-малко от половин час загуби почти двеста лири. Той хвърли поглед към Лодърдейл, който стоеше край него.

— Искате ли да заемете моето място, Джон? Аз винаги губя и съм лош играч. Но най-лошото е, че не мога да си позволя да губя така!

Лодърдейл избухна в гръмък смях и изпръска краля със слюнка, защото езикът бе твърде голям за устата му, и зае предложеното място. Чарлс се отправи към другата стая, за да послуша музика. Като напусна бързо своята маса, Барбара го настигна на прага на вратата. Тя мушна ръката си в неговата, той се наведе и я целуна леко по слепоочието, а зад тях присъстващите си разменяха многозначителни погледи и се обзалагаха.

— Лейди Палмър ми се струва доста безразсъдна, ако си въобразява, че ще стане кралица — каза доктор Фрейзър.

Той се ползваше с голямо благоволение от страна на краля, защото бе еднакво способен да направи аборт, да излекува гонорея или да даде очистително. В Уайтхол често прибягваха към неговите услуги.

— Тази дама има съпруг, нали знаете? — прошепна Елизабет Хамилтън, без да вдига очи от картите.

— Един съпруг не представлява пречка за сърцето на краля!

— Той никога няма да се ожени за нея — каза Купър с ясен глас. — Негово величество не е тъй глупав!

Купър си бе спечелил славата на прозорлив човек, бе отгатнал много преди другите, че Йоркският дук е женен за Анна Хайд.

Анна, някогашната приятелка на Барбара, се усмихна лукаво.

— Какво искате да кажете, сър? Разбира се, вие не критикувате избора?

— Не, милейди — отвърна той хладно. — Но аз съм убеден, че кралят ще се ожени по политически съображения, както правят всички владетели.

 

 

Барбара с голямо облекчение ги видя да се разотиват. Тя бе твърде уморена. Краката я боляха и тя бе по-щастлива от всякога и бе убедена, че нейните надежди — колкото и безумни да изглеждаха — ще бъдат осъществени скоро.

Когато влезе в спалнята си, последвана от Чарлс, задрямалата в едно кресло до огъня Уортън стана бързо и се поклони, като хвърли боязлив поглед към господарката си.

— Можете да си отидете, Уортън. Тази вечер нямам нужда от вас.

И тъкмо когато младото момиче си тръгваше, тя я повика:

— Събудете ме в осем и половина. Очаквам една продавачка, която ще ми донесе дантели, и ако не ги купя първа, ще ги вземе Карнеги.

Барбара се усмихна на Чарлс като малка палавница.

— Не е ли твърде непочтено от моя страна?

Той отвърна на усмивката й, но не на въпроса и се настани в едно кресло.

— Какво хубаво угощение, Барбара! Не сте ли сменили готвача?

Тя седна пред тоалетката си.

— Чудесен е, нали? Отгатнете къде го намерих? Той напусна лейди Хайд, която го доведе от Франция. Знаете ли, Чарлс, тази жена не ме е посетила нито веднъж досега?

С един замах тя разпусна косите си и те се разпиляха като водопад от огненоцветни вълни по раменете й. Тя му отправи жив и лукав поглед.

— Не вярвам канцлерът да ме харесва, иначе жена му отдавна щеше да дойде.

— О! — каза леко Чарлс. — И аз не вярвам.

— Но тогава защо? Какво лошо съм му направила?

Барбара намираше, че новото й положение изисква не само почитание, но и обич от страна на всички в двора — мъже и жени, и тя възнамеряваше да я получи на всяка цена.

— Канцлерът е от старата школа, мила. Той нито ще сводничи, нито ще предлага подкупи и смята, че е възможно да си пробие път в живота чрез упорит и честен труд. Страхувам се да не би новият образец политици да е изпитание за него.

— Малко ме е грижа за неговата нравственост! С баща ми бяха добри приятели. Много съм недоволна, че жена му не е дошла да ми направи посещение. Да! Дори го чух да ви казва, че ще сторите добре да не си губите времето с такава кранта като мен!

Преметнал ръка през облегалката на креслото и кръстосал нозе, Чарлс с усмивка й се възхищаваше небрежно, докато тя се разсъбличаше.

— От толкова години канцлерът ми казва какво трябва и какво не трябва да правя, че е започнал според мене най-сетне да си въобразява, че го слушам. Но той е добър старик, напълно предан, винаги въодушевен от добри намерения дори когато се лъже. Затова, ако бях на ваше място, нямаше да се безпокоя дали жена му идва. Уверявам ви, тя е една твърде скучна стара дама.

— Малко ме интересува дали е забавна или не. Вие не ме разбирате. Чисто и просто тя ми дължи едно посещение!

Той започна да се смее.

— Разбирам. Да не говорим повече за това…

Той се изправи и отиде при нея, а Барбара, разкопчавайки малко блузата си, се обърна към него, за да го погледне по-добре. Очите й искряха с неподправено желание. И когато я прегърна, през цялото й тяло премина тръпка, която прогони всяка друга мисъл от ума й. Уви! Не за дълго време.

В леглото, положила глава на рамото му, Барбара каза тихо:

— Да знаете какво дочух днес!

Без да прояви ни най-малък интерес, Чарлс прошепна:

— Какво?

— Представете си, някой ми каза, че сте оженен за племенницата на принц дьо Лин и имате двама сина от нея.

— Принцът няма племенница, доколкото зная. Във всеки случай не съм се женил за никаква негова племенница!

Със затворени очи, легнал по гръб, той се усмихваше леко, без дори да мисли за онова, за което говореха.

— Казаха ми също, че сте се сгодили за дъщерята на Пармския херцог.

Той не отговори. Тя се опря на лакътя си и го запита с безпокойство:

— Това не е вярно, нали?

— Какво не е вярно? О! Не! Не съм женен!

— Но те искат да ви оженят за нея, нали? Искам да кажа хората?

— Май е така! Предполагам, един вид противоотрова с прави коси и кривогледи очи — каза той лениво. — Проклятие! Не мога да си представя как бих могъл някога да имам дете от грозна жена!

— Но защо трябва да се жените за грозна жена? — Прокара тя пръст по гърдите му.

Той отвори очи, погледна я и лицето му се озари от широка усмивка. Вдигна ръка и погали косите й.

— Принцесите са винаги грозни. По традиция.

Барбара чувстваше, че я обзема вълнение. Сърцето й биеше усилено. Неспособна да го погледне в лицето, наведе очи и каза:

— Но защо да се жените за принцеса, ако това не си се нрави? Защо да не…

Тя се задъха, гърлото й пресъхна, усети остра болка в главата си.

— Защо да не се ожените за мен? — Вдигна очи и го загледа с безпокойство.

Мигновено лицето на Чарлс придоби сдържан израз, усмивката му изгасна и той отново си възвърна обичайния скептичен вид. Тя почувства, че се отдръпна от нея, без въобще да се е помръднал. Дълбоко наранена, Барбара го гледаше недоверчиво и ужасено. Бе така уверена, самонадеяна и убедена, че е достатъчно влюбен в нея, за да я вземе за жена.

— Сир — каза нежно, — никога ли не сте мислили за това?

Той седна, после стана от леглото и започна да се облича.

— Хайде, Барбара, вие знаете толкова добре, колкото и аз самият, че това е невъзможно.

— Но защо? — извика тя отчаяно. — Защо да е невъзможно? Чух, че именно вие сте принудили херцога да се ожени за Анна Хайд. Тогава защо да не вземете мене?… Ако вие искате това… ако ме обичате?

Тя чувстваше, че я обзема гняв, и правеше всички усилия да се овладее и да си сдържи езика. Все още мислеше, че би могла да го накара да направи каквото и да било. „Все някак ще го накарам да се ожени за мене. Непременно. И той ще го направи. Ще го направи.“

Той обу панталоните си, навлече тънката си риза от бял лен и закопча дългите ръкави. Бързаше да си отиде, нетърпелив и раздразнен при мисълта за една безполезна свада. Знаеше много добре, че е влюбен в нея, защото никога не бе намирал по-омайваща любовница. Но дори и тя да бе неаполитанската кралица, пак нямаше да се ожени за нея, защото я познаваше много добре.

— Двата случая не могат да се сравняват, мила — каза той с топъл, ласкав глас, като се надяваше по този начин да я успокои и приспи, преди да си отиде. — Моите деца ще наследят престола. А децата на Джеймс по всяка вероятност никога няма да стигнат дотам.

Наистина, това изглеждаше напълно разумно, макар Чарлс да бе признал поне пет незаконни деца, а Барбара бе убедена, че детето, което носеше, щеше да бъде от него, а не от съпруга й или от Честърфийлд!

— Ох! Но какво ще стане с мене, ако вие се ожените за друга? Какво ще правя аз?

Тя бе готова да се разплаче.

— Мисля, че вие ще се справите много добре. Няма причина да бъде другояче. Не сте от беззащитните, и вие го знаете.

— Но не за това става въпрос. Ох, вие виждате как сега тичат след мене всички — Бъкингам, Купър и другите. Но ако вие се ожените и ме изоставите, ох, аз ще умра! Помислете как ще се отнасят с мене! А жените ще бъдат още по-лоши от мъжете! О, Чарлс, вие не можете, вие не можете да се отнесете така с мене!

Неподвижен, той я гледаше с изпитателен поглед. После лицето му се смекчи, седна до нея и взе ръката й в своите. Барбара плачеше с едри сълзи, които се търкаляха по страните й и чезнеха върху сатенената покривка.

— Не плачете, мила! За какъв проклетник ме смятате! Няма да ви изоставя, Барбара, можете да бъдете убедена в това. Дадохте ми достатъчно щастие и аз съм ви признателен. Не мога да се оженя за вас, но ще бдя над вас, бъдете спокойна.

Тя подсмърчаше, брадичката й трепереше, но понеже държеше на своята външност, се стараеше да плаче благопристойно.

— Как? С пари? Парите няма да ми послужат за нищо при положението, в което се намирам.

— Кое ще ви бъде приятно?

— Ох, господарю, не знам! Не виждам…

Той я прекъсна енергично, като искаше да предотврати нов поток от сълзи:

— Ако ви назнача като почетна дама от свитата на своята съпруга, това ще уреди ли нещата?

Говореше като благосклонен вуйчо, който предлага сладкиш на племенницата си, след като е паднала и си е одраскала коляното.

— Може би. Ако наистина сторите това. Ако не промените мнението си и… и… Ох!

Смазана внезапно от тежестта на поражението си, избухна в ридания и се вкопчи в него. Той я задържа за миг до себе си, потупвайки я по рамото, докато плаче, после леко се отдръпна и стана.

Тя все още ридаеше легнала на леглото, когато той бързо се облече, върза връзката си, сложи сабята си и с шапка в ръка се приближи до нея. Чарлс, който ме можеше без жени, без да държи особено на някоя определена, често би искал да ги вижда само в леглото.

— Барбара, сега трябва да си отида, уверявам ви. Скъпа моя, моля ви, не плачете. Имайте доверие в мен, ще изпълня обещанието си.

Той се наведе, докосна косата й с целувка, после се обърна и се отправи към вратата. Хвърли последен поглед през рамо и видя, че го следи с очи, лицето й беше зачервено, клепачите подути. Бързо махна за сбогом и излезе.

Барбара със сгърчено лице бавно се надигна и сложи ръка върху челото си, пулсиращо от болка. После отвори уста, нададе вик, в който нямаше нищо човешко, грабна една ваза и я запрати с всичка сила към огледалото, окачено в другия край на стената.