Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (48)

XLVІІ

— Ричмънд харесва ли ви?

Чарлс искаше да й зададе тоя въпрос още откакто херцогът й бе направил предложение. Този младеж му изглеждаше глупав и досаден, обичаше да пие, а работите му бяха така объркани, че едва ли можеше да бъде смятан като добра партия за една дворцова камериерка, камо ли за една девойка като Франсис, свикнала с разкош още от рождение.

Тя го изгледа учудена.

— Дали ми харесва? Защо ме питате?

Чарлс вдигна рамене.

— Защото допускам, че е възможно. Но няма никакво съмнение, че той е влюбен във вас.

Франсис се преобрази веднага в кокетка и взе да отваря и затваря ветрилото си, като броеше пръчиците му с десния си палец.

— Е, добре! Да допуснем, че ми харесва!

Лицето на краля изведнъж се свъси. Черните му очи се взряха с тревога в хубавото лице, което беше пред него, и бръчките в ъглите на устата му се вдлъбнаха.

— Истина ли е?

Франсис го погледна все още невинно усмихната, но изразът на лицето й веднага се промени, щом срещна гневния му поглед.

— Колко недоволен изглеждате, Ваше Величество. Разстроихте ли се?

— Отговорете ми! Оставете шегите настрана! Кажете ми истината!

Франсис тихо въздъхна.

— Не, Ваше Величество. Не го обичам. Дали от това женитбата ми ще бъде по-почтена?

Тя го изненадваше понякога, защото беше трудно да се разбере дали Франсис влага добродушие или лукавство в думите си. Никой почти не смяташе, че тя е способна да бъде лукава и зла.

Чарлс се усмихна тъжно.

— Не, Франсис! От това женитбата ви няма да бъде по-почтена! Но признавам, че се чувствам много щастлив от тия ваши думи. Общо взето, аз не съм ревнив, но в тоя случай…

Той вдигна широките си рамене и се вгледа замислено в нея.

— Можах да видя сметката му. Материалното му положение е окаяно. Без защитата на титлата си той отдавна би трябвало да бъде в затвора. Искрено казано, Франсис, аз не вярвам, че тая женитба би била добра за вас!

— Има ли друга, по-добра, сир? — го запита тя троснато.

— Сега — не, но малко по-късно — може би.

Франсис го прекъсна:

— Малко по-късно! Какво значи това, сир? Давате ли си сметка, че съм на деветнадесет години и едва не се изложих пред обществото поради своята глупост. Това е единственото честно предложение, което ми е направено досега, и то ще бъде вероятно последното. Едно-единствено нещо желая на света — да бъда почтена жена! Не желая да срамя близките си!

Бяха в преддверието на кралицата и я чакаха да се облече. Катрийн Боинтън дочу повишения глас на Франсис, подаде глава иззад вратата, чудейки се какво става между тях. Кралят я забеляза.

— Елате насам, Франсис.

Те отидоха в другия край на стаята.

— Ще ви поверя една тайна — каза той бързо и съвсем тихо. — Обещайте ми, че ще я запазите. Не казвайте нищо на никого, нито на майка си.

— Разбира се, Ваше Величество!

Всъщност Франсис знаеше да пази поверена тайна много по-добре от ония, чиито дълги езици не преставаха да дрънкат във всички спални и салони на Уайтхол и на Ковънт Гардън.

Чарлс въздъхна дълбоко.

— Съветвах се с архиепископа на Кентърбъри относно развод.

— Развод! — повтори шепнешком дамата с изненада и почти ужас, изписан на лицето.

Чарлс започна да говори бързо, като не преставаше да се оглежда наоколо, за да се увери, че няма кой да чуе.

— Не за пръв път мисля по това. Лекарите казаха, че са загубили надежда кралицата да роди. Народът не обича Йорк и ще го намрази още повече, когато научи каква вяра изповядва. Ако се преженя и имам наследник, бъдещето на рода ми може коренно да се промени. Кентърбъри каза, че ще уреди този въпрос.

Върху лицето на Франсис бяха изписани чувства, които я вълнуваха. Смайването отстъпи място на нещо като хитрост и задоволена суетност веднага щом разбра какво значи тоя проект за него. Франсис Стюарт, кралица на Англия! Тя се бе гордяла винаги с далечното родство на своето семейство с кралския род, дори повече отколкото с хубостта си. Но когато помисли за кралицата, в погледа й се появи съмнение и немощ.

— Това би я съсипало. Тя ви обича така силно!

Чарлс, който я наблюдаваше с някакъв тъжен копнеж и нежност, въздъхна и се загледа в оголените клони на дъба в градината на кралицата.

— Боя се, че ще й причиня мъка, при все че много страда досега.

Лицето му помръкна още повече и той стисна зъби.

— Какво бих могъл да сторя? — промърмори ядосан.

И двамата замълчаха, без да се гледат. Кралицата се появи съпроводена от двете си страни от лейди Боинтън и Уинфред Уелс. Навела малко глава встрани, тя се усмихваше топло и в очите й се четеше обожание, докато съзерцаваше съпруга си. Поколеба се, но веднага тръгна към него сплела пръсти на изящните си ръце.

— Съжалявам, сир, че обличането ми продължи толкова време…

Щом тя влезе, Чарлс се обърна и възвърна веднага своята самоувереност. Усмихнат, той се отправи към нея.

— Няма значение, мила, че употребихте толкова време за тоалета си, щом излизате от стаята си така очарователна.

Катерина се изчерви леко и стана още по-привлекателна. Дългите й клепачи затрептяха като подлудени черни пеперуди. Тя го загледа право в очите, тя бе въпреки строгото си възпитание усвоила някакво кокетство и това много й подхождаше.

— Колко мило, че ме ласкаете така — прошепна тя, — особено откакто съм принудена да нося този неподходящ ми траур.

Придворните дами влязоха една след друга. Повечето от тях се смееха и бъбреха, без да подозират нещо, при все че нечии по-живи очи бяха схванали замисления поглед на Франсис, спрян върху Техни величества. Отмятайки леко глава, тя се приближи до кралицата и развълнувано посегна да докосне ръката й.

— Това не е ласкателство, госпожо, искрено ви казвам, че никога не сте били по-хубава от днес.

И действително в очите й блестеше искреност, в гласа й звучеше същото чувство. Зад нея Боинтън пошепна на Уелс, че трябва да се е случило нещо между Стюарт и краля, щом като и двамата бяха така необичайно любезни с Нейно величество. Уинфред намери, че това е чисто въображение и че Негово величество винаги е много любезен с жена си.

Времето беше студено и пътищата по-лоши от всякога, но дворът отиваше на театър. Чарлс подаде ръка на Катерина, тя я пое и му се усмихна леко и свенливо, благодарна за вниманието, което й оказваше. След това тръгнаха и за миг погледите на Франсис и краля се срещнаха. И тогава й стана ясно отвъд всякакво съмнение, че докато Катерина е жива, тя, Франсис Стюарт, няма да стане кралица на Англия.

 

 

Беше късен следобед, близо шест часът. Небето беше облачно и отдавна вече се чувстваше нужда да бъдат запалени свещите. Седнал край бюрото в своя кабинет — единственото място, където можеше да остане сам, — Чарлс пишеше бързо писмо на Менет. Нейното най-ново писмо беше отворено пред него и той се зачиташе от време на време. На пода седяха и се пощеха два дългоухи малки кокер шпаньола, а още няколко се боричкаха, ръмжейки малко по-нататък.

От съседната стая се чуваха гласове — Бъкхърст, Седли, Джеймс Хамилтън и неколцина други чакаха да излезе и да се преоблече за вечеря. Те разискваха следобедното театрално представление, критикуваха остроумието на автора, декорите, костюмите и актьорите или сравняваха проститутките, които седяха обикновено непосредствено пред сцената. От време на време някой прихваше да се смее и след това гласовете затихваха. Погълнат от писмото, Чарлс едва ги чуваше.

Изведнъж вън настъпи силно движение и той долови един добре познат нему женски глас, който викаше до задъхване:

— Къде е Негово величество? Искам да му съобщя важни вести!

Беше Барбара.

Чарлс изруга и хвърли перото. Да се не види макар! Нахалството на тая жена няма граници! Да идва в стаята му по това време, когато знае много добре, че ще намери тълпа благородници!

Дочу Бъкхърст, който отговаряше:

— Негово величество, госпожо, е в кабинета си и пише писмо.

— Добре, добре! Писмото може да почака — каза Барбара. — А онова, което трябва да му съобщя, не търпи никакво отлагане.

И тя потропа на вратата.

Чарлс отвори видимо недоволен.

— Какво желаете, госпожо?

— Трябва да ви говоря насаме, Ваше Величество! — И посочи с поглед пълната с благородници стая. — Съобщението е много важно.

Чарлс вдигна рамене, отстъпи и я покани да влезе. Придворните размениха многозначителни погледи. Дявол да я вземе! Не й мигва окото! Никога през време на най-щедрото благоволение на краля към нея тя не бе показала подобна дързост. Вратата се затвори.

— Я да видим каква е тая работа, която не може да бъде отложена?

Кралят говореше и не скриваше недоверието и нетърпението си, защото смяташе, че Барбара е способна на разни заобикалки, за да се представи отново като голяма негова любимка.

— Ако съм разбрала добре, Ваше Величество посетил преди малко лейди Стюарт?

— Да.

— И тя ви е отпратила, като се извинила със силно главоболие?

— Сведенията ви са най-точни!

Чарлс беше саркастичен и в погледа му се четеше цинизъм и недоверчивост, които му бяха свойствени още от детинство. Питаше се каква игра се готвеше да му изиграе Барбара и очакваше да открие слабото място в плана й.

Но с израз, едновременно подигравателен и угоднически, Барбара отговори:

— Е, добре, господарю, дойдох да ви утеша за нейната студенина!

Кралят повдигна вежди искрено зачуден и се намръщи.

— Госпожо, вие ставате непоносима!

Барбара вдигна глава и започна да се смее с оня неин смях, който беше едновременно див, остър, жесток и презрителен. Заговори пак с нисък плътен глас и вълнението, което я бе обзело, личеше от изопнатите мускули на шията й, от блясъка на погледа й и от цялата напрегнатост на тялото й, сякаш бе котка, която се тъкми да скочи.

— Вие сте глупак, Чарлс Стюарт! Смешен и доверчив глупак, станал за присмех на целия двор! И знаете ли защо? Защото Франсис Стюарт завърза любовна интрига с Ричмънд под носа ви! И сега той е при нея, а вие смятате, че тя лежи с главоболие.

Тя спря, въздъхна с тържествуващ израз и държането й показваше задоволено желание за мъст.

Изгубил обичайното си самообладание, Чарлс й отговори веднага, без да мисли:

— Лъжете!

— Лъжа? Вие сте излъган! Елате с мене и ще видите дали лъжа!

И понеже той се колебаеше, защото допускаше все пак, че тя може би казва истината, Барбара го хвана за ръката.

— Елате и сам ще видите колко е непорочна вашата скъпа Франсис Стюарт!

Решил изведнъж, Чарлс освободи ръката си и излезе от стаята. С доволна усмивка Барбара бързаше след него. Кралят беше само по риза и панталони. Оставил бе перуката си, окачена на един стол в кабинета. Двама от придворните, които бяха до вратата, се отдръпнаха бързо, а лицата на всички останали бяха сериозни и гузни, като че никой нищо не бе чул. Чарлс не погледна никого и почти тичешком измина редицата стаи, които водеха към апартамента на Франсис, като оставяше зад себе си множество зинали уста и ококорени очи.

Но преди да влезе при лейди Стюарт, той спря сложил ръка върху дръжката на вратата.

— Достатъчно — каза той на Барбара, — приберете се у вас!

И като я остави разочарована, той влезе шумно вътре.

Хубавата камериерка на Франсис беше в преддверието и извика от ужас, като видя краля.

— О, Ваше Величество! Как… Недейте влиза, моля ви! След вашето посещение главоболието й се усили и сега тя спи.

Чарлс не я погледна, дори й направи знак да се дръпне.

— Ще видим дали е така!

Той мина през салона и отвори широко вратата на спалнята.

Франсис седеше в леглото, наметната с бял атлаз, с разпуснати коси и приседнал до нея, един младеж държеше ръката й. И двамата видяха потресени как кралят се появи на вратата като някой отмъстителен бог. Франсис изписка, а Ричмънд замръзна на мястото си, скован от ужас, без сила да свали шапката си или да се изправи.

Чарлс бавно тръгна към тях със стиснати устни.

— Не исках да вярвам — каза той тихо. — Смятах, че тя лъже.

— Коя? — извика Франсис в желанието си да се защити. Тя разбираше гнева му, знаеше какво мисли кралят и това я вбесяваше.

— Лейди Каслмейн. Изглежда, че тя е била в течение на някои неща, които аз не знаех.

Черните му очи минаваха от Франсис върху Ричмънд, който бе станал най-после и въртеше шапката си смутен, с изглед на бито куче.

— Какво търсите тук? — се обърна Чарлс внезапно и грубо към него.

Ричмънд се усмихна плахо, сякаш за да се извини.

— Посетих лейди Стюарт.

— Да, виждам. И с какво право, когато тя е толкова неразположена, че не може да приеме другите си приятели?

Ричмънд разбра, че го изкарват безпомощен глупак пред жената, която обича, и затова отговори смело:

— Във всеки случай, господарю, аз съм готов да се оженя за нея! Което е повече, отколкото може, да направи Ваше Величество!

Гняв блесна в очите на Чарлс, който се отправи към херцога със стиснати пестници. Франсис тури ръка върху устата си и изпищя, докато Ричмънд, който никак не държеше да бъде набит от силната ръка на краля си, внезапно се обърна и скочи от прозореца долу. Чарлс го видя как падна тежко в калното дъно на почти пресъхналата река, как се изправи с мъка, как стана, как хвърли тревожен поглед назад и се загуби в мъглата. Той стоя така известно време вгледан навън, със свито от гняв и презрение лице. След това се обърна към Франсис:

— Никога не допусках, че сте способна на подобно нещо!

— Не ви разбирам, господарю. Ако не мога да приема един човек, чиито намерения са най-почтени, тогава аз действително съм робиня в една свободна страна!

Тя прокара уморена и нервна ръка по пулсиращото си чело и без да дочака отговор, извика с жар:

— Господарю, ако не желаете да се омъжа, възползвайте се от привилегията, която имате, и ми откажете необходимото разрешение! Но не можете да ми забраните да отида във Франция и да вляза в манастир.

Чарлс я изгледа с презрителна недоверчивост. Какво бе станало с онази Франсис Стюарт, която познаваше и обичаше от четири години насам? Как се бе изменила изведнъж и бе станала студена и безсрамна жена, която не скриваше изневярата си и не понасяше никакъв упрек, сякаш беше щастлива, задето го бе изложила на хорския присмех? На тридесет и шест години той разбираше онова, което смяташе, че знае отпреди двадесет години.

Когато заговори бавно, зад гнева му звучеше тъга:

— Никога не бих повярвал подобно нещо за вас, Франсис, който и да ми го беше казал.

Франсис го погледна предизвикателно вбесена от недоверието му, основаващо се на някогашен опит.

— Ваше Величество бърза да подозира най-лошото!

— Но достатъчно, струва ми се! Бях убеден още от деня на раждането си, че никога не трябва да се доверявам на жени, все пак имах доверие във вас!

Той спря за миг и подчерта още веднъж мрачно, подигравателно:

— По-добре да бях научил по друг начин, само не и при тези обстоятелства.

Франсис не можеше да издържи вече и извика с остър и разтреперан глас:

— Ваше Величество ще направи най-добре да се оттегли, преди личността, която ви доведе тук, да заподозре и вас в най-лошото.

Той я изгледа недоверчиво, продължително и без да каже дума, се обърна и излезе от стаята. В коридора срещна Лоуренс Хайд, сина на Кларендън, и му извика:

— Така, значи вие съзаклятничите! Кълна се, че аз няма да забравя това!

Хайд го изгледа смаян и искаше да отговори, но кралят беше вече далеч. Чарлс, който беше така учтив, така сговорчив, така любезен и господар на себе си, беше изпаднал в ярост, на каквато никой не смяташе, че е способен.

На следващия ден Франсис му върна чрез пратеник всички подаръци, които бе получила от него: бисерната огърлица, която й бе подарил преди три години на „Св. Валентин“, великолепните гривни, огърлици и обици, подарявани й на рождени дни, за Коледа или Нова година. Всичко това бе върнато, без да е придружено от нито една думичка. Чарлс ги хвърли в камината.

Същата сутрин Франсис се появи неочаквано в покоите на кралицата. Беше завита с наметка от черно кадифе и с маска на лицето. И когато я свали, Катерина и жените останаха изненадани. Франсис се поколеба, но след това се спуска към Нейно величество, падна на колене и целуна края на роклята й. Кралицата отстрани със знак окръжаващите я жени. Те се оттеглиха и останаха зад вратата, за да слушат през ключалката.

Катерина се наведе и целуна бляскавите коси на Франсис, която избухна в плач и закри лицето си с ръце.

— О, Ваше Величество! Колко ли ме мразите! Дали ще можете един ден да ми простите?

— Мила Франсис, не плачете така, защото ще ви заболи глава. Погледнете ме, мило дете…

Топлият и сладък глас на Катерина звучеше още по-нежно поради лекия португалски акцент. Тя нежно сложи ръка под брадичката на Франсис и я накара да вдигне глава.

Франсис се подчини неохотно и за минутка те се гледаха мълчаливо. После тя продължи да хълца.

— Жално ми е, Франсис — каза Катерина, — жално ми е за вас.

— О, аз не плача за себе си — възпротиви се Франсис. — А за вас, за скръбта, която четях в погледа ви понякога, когато…

Тя замлъкна изплашена от своята дързост, но думите напираха върху устните й, сякаш можеше да поправи за няколко минути злото, което нейната суетност беше причинявало в продължение на години на тази търпелива и кротка дребничка жена.

— О, вярвайте ми, Ваше Величество, вярвайте ми! Единствената причина, поради която се омъжвам, е за да напусна двора. Никога, никога не съм искала да ви нараня. Но бях суетна, глупава и безразсъдна. Станах за смях на всички, но никога не съм ви лъгала, заклевам ви се! Той никога не ми е бил любовник. О, кажете, че ми вярвате, моля ви, кажете!

Тя стискаше ръката на Катерина и я гледаше право в очите със страстна настойчивост. Всякога бе обичала Катерина, но без да схване досега колко дълбоко и смирено се бе възхищавала от нея и колко осъдително бе собственото й поведение. Франсис бе зачитала чувствата на Катерина не повече от чувствата на най-обикновената любовница на Чарлс, не повече от тези на Барбара Палмър.

— Вярвам ви, Франсис. Всяка млада девойка би се почувствала поласкана. А вие бяхте винаги добра и великодушна. Никога не използвахте влиянието си, за да нараните другите.

— О, да, Ваше Величество, това е вярно! Искрено ви казвам, никога не съм пожелала да правя зло другиму. Исках да кажа на Ваше Величество и зная, че вие ще ми повярвате: Ричмънд току-що бе влязъл при мен и разговаряхме! И нищо нередно нямаше помежду ни!

— Но, разбира се, мила!

Франсис отпусна ръце и наведе глава.

— Той никога няма да повярва — каза тя тихо. — Той няма вече никаква вяра, не вярва в нищо!

Очите на Катерина се изпълниха със сълзи и тя поклати глава.

— Може би вярва, Франсис. Може би повече, отколкото ние предполагаме!

Франсис беше уморена и отчаяна. След като положи още веднъж устни върху ръката на Катерина, тя бавно се изправи.

— Трябва да си вървя, Ваше Величество!

Двете жени се гледаха с истинска нежност и обич.

— Може би няма да ви видя никога вече!

Неочаквано, под въздействието на внезапен порив, Франсис целуна кралицата по бузата и избяга. Катерина я проследи с поглед и се усмихна. От очите й се ронеха сълзи.

След три дни Франсис напусна Уайтхол и замина с херцог Ричмънд.