Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (22)

XXI

След един час пристигна Брус.

Нан му отвори вратата, той влезе, лицето му бе мрачно и не се проясни, когато Амбър дотича от спалнята. Усмивката й, грейнала от нетърпеливо очакване, изчезна, щом съзря гневното му изражение.

— Брус! Какво има? Какво се е случило?

Той се приближи и й подаде сгънато писмо, чийто печат бе разчупен.

— Прочетете това! Току-що ми го донесоха в Алмсбъри Хаус!

Тя го взе и зачете:

Сър, вие ми нанесохте обида, която един джентълмен не може да понесе. Ще ви чакам утре сутринта в пет часа на Мароубоунските поляни, където потокът Тибъри прекосява пътя. Носете си шпагата. Или мога да бъда на ваше разположение в друг ранен час, който вие посочите.

 

Ваш слуга, сър,

Капитан Рекс Морган

Думите бяха надраскани припряно и перото на няколко места бе накапало листа с черно мастило.

В гнева си Рекс бе пренебрегнал половината от формалностите при обявяване на дуел. Правилата налагаха изборът на оръжията, на мястото и часа да бъде предоставен на този, който е извикан на дуел. Не споменаваше и за секундантите, един или двама, обикновено всеки си ги избираше сам според френската мода на дуелите, внесена в Англия, тя вече бе коствала множество безсмислени жертви.

Амбър го погледна и му върна писмото.

— Е, и?

— Това ли е всичко, което намирате за необходимо да кажете! За бога, Амбър, какво става с вас?! Знаете, че той ще загуби чина си и ще бъде принуден да замине в изгнание… Може повече и да не се върне. Ако не ви е грижа какво ще стане с него, проявете разум поне към вашето собствено бъдеще! Намерете го тази вечер и му кажете, че няма никаква причина за такава смешна среща.

Амбър бе удивена, а след това засегната, защото той явно не я смяташе достатъчно сериозен повод за дуел. Наранена в своята гордост, тя се опита да уязви него и подигравателна усмивка изви ъгълчетата на устните й.

— Изненадвате ме, лорд Карлтън — изрече тихо тя.

Брус я погледна и присви очи.

— Какво искате да кажете с това?

Тя разтърси рамене.

— Не очаквах, че може да се разтревожите от някакъв си дуел. Мислех, че един корсар умее да се защитава не по-зле от всеки друг мъж.

Нан извика и вдигна ръка към устата си, сякаш за да спре думите, които господарката й току-що бе произнесла. Лицето на Брус изразяваше гневно презрение.

— Не се страхувам да се срещна с него, и вие знаете това дяволски добре! Обаче бих желал да се бия с един мъж поради по-добър повод от този.

— Ако имате предвид мен, лорд Карлтън, Рекс смята, че съм достатъчно добър повод.

— Кажете му, че имате дете от мен, и ще видите какво ще мисли тогава.

— Той знае… и въпреки това иска да се бие с вас! Както и да е, аз не зная къде е сега! Ако не желаете да се биете, тогава ще трябва вие сам да му поднесете извиненията си!

Обърна му гръб, но в този миг долови на лицето му изражение, което я уплаши. Без да продума, той напусна стаята, дългият му плащ се развя покрай него.

— О, мадам! — извика Нан отчаяно. — Какво направихте!

— Не ме интересува! Да не мисли, че ще отида да го моля.

— Но той не се страхува, мадам! Вие добре го знаете.

Разярена, Амбър ритна ниския стол и се запъти към спалнята, тръшна вратата, за да излее яда си. В продължение на няколко минути тя крачеше напред-назад из стаята, беше ядосана на Брус, на Рекс, на себе си. „Чумата да ги вземе всички мъже!“ — каза си тя вбесена, разхвърли дрехите си, легна си, макар и да знаеше, че няма да заспи.

Когато след час Нан влезе, Амбър беше будна, мяташе се, без да може да намери покой, но гневът й бе почнал да се уталожва и на негово място се надигаше тревога. Не я безпокоеше предстоящият дуел, макар да бяха забранени от закона, дуели имаше всекидневно и разпалени младежи се биеха по най-нищожни поводи: бърза, необмислена дума, лош късмет на комар, някой не отстъпил някому път на излизане, различия в мненията за религия, вино или жена. Всеки джентълмен се научаваше да държи шпага почти едновременно с прохождането и беше със съзнанието, че това изкуство се усвоява, за да бъде прилагано.

Тя не се страхуваше от това, че щяха да се бият. В действителност бе поласкана и почти доволна — или поне щеше да бъде, ако Брус не се бе държал така обидно, — защото един дуел често не беше фатален и обикновено се прекратяваше при първото проливане на кръв. Сега тя се страхуваше от онова, което щеше да стане, след като спорът им приключи.

Ако този път Рекс не й прости? Или ако бъде принуден да напусне страната, без право да се върне? Какво ще стане тогава с нея? Не можеше да си прави никакви илюзии за съдбата на една жена в град като Лондон в епохата на Реставрацията. Съзнаваше, че бе имала голямо щастие да намери мъж като Рекс Морган, който я обичаше. Защото истинската любов вече не беше на мода, а без нея мъжът нямаше никакви задължения, а жената — никакви права. Внезапно проумя колко безумна е била да си играе така с огъня. Той положително е знаел… а тя измисли тази жалка история с болната леля Сара! И все пак как иначе можеше да го направи! Бе принудена да си признае, че единственият начин да избегне разправията бе, ако никога не бе заминавала с Брус. Тя бе искала прекалено много — защото бе много алчна — и ето какво спечели.

„Какво съм си въобразявала? — питаше се гневно. — Имах Рекс… имах също и Брус… а сега какво?“

Сетне гневът й бързо се насочи срещу Брус. „Дявол да го вземе! Той винаги ми е създавал само грижи!“

Нан приближи на пръсти в тъмното.

— Ако искаш, запали свещ, Нан. Не мога да заспя!

Момичето изчезна в другата стая, върна се със свещ, запали още три-четири свещника, закачени на стената, а Амбър седна в леглото, с една ръка обви коленете си, а другата зарови в косата си.

— Господи, какво да правя?

Нан се събличаше, чу я да въздъхва.

— Да ви кажа истината, мадам, не зная. В дяволска каша се забъркахме.

Двете се спогледаха угрижено и безутешно. После Нан духна свещите, легна при своята господарка, дълго не можеха да заспят. Най-сетне Нан задряма, но Амбър продължи да се върти, обръщаше се от една страна на друга, до късно чуваше нощния пазач, който оповестяваше часовете: един, два, три.

„Нямам намерение просто да лежа тук и да оставя животът ми да бъде съсипан“ — мислеше си тя. И когато чу: „Нека бог ви даде един добър ден, госпожи и господа! Минава три часът и утринта ще бъде хубава!“, тя отхвърли завивките, стана от леглото и разтърси Нан:

— Събуди се! Ставай! Аз отивам на Мароубоунските поляни!

— Боже мой, мадам! Помислих, че къщата се е подпалила.

Амбър се облече бързо, но грижливо, съзнаваше, че предстои драматичен миг в живота й, и желаеше да бъде подготвена. Гримира лицето си, сложи си няколко изкуствени бенки, разреса косите си и ги разпусна да падат на вълни върху раменете. Облече рокля от алено кадифе и жакет с мъжка кройка. Той прилепваше плътно по тялото й, а на гърдите се отваряше с дълбока V-образиа линия. Изящни орнаменти от златна сърма украсяваха широките маншети, краищата на жакета и полите. Периферията на шапката за езда бе накичена с алени щраусови пера, а нозете й бяха обути в червени кадифени ботуши, поръбени с хермелинова кожа. Сама бе предложила на шивача си да й ушие този костюм и се надяваше, че ще въведе нова мода, но досега не бе го обличала.

Докато Джеремая отиде да наеме четири коня за езда, Амбър изпи горещото кафе, което Тенси беше приготвил. Смесено с бренди, този път то й хареса. Минаваше четири часът, когато Джеремая се върна и те потеглиха за Мароубоунските поляни: Амбър и Нан, придружени от Джеремая и Темпист. Започваше да се зазорява, но бе паднала гъста мъгла, която скриваше очертанията на къщите, дърветата, не можеше да се вижда на повече от два-три метра напред. Амбър се раздразни, че влагата ще повреди костюма й. Постепенно тя забрави външния си вид, колкото повече наближаваха, безпокойството й нарастваше.

За не повече от двадесет минути стигнаха до мястото, където потокът Тибъри минаваше под малък каменен мост. На изток можаха да различат смътно група мъже с коне, полускрити всред тополите. Амбър обърна веднага коня и се отправи към тях. Скоро можа да различи Брус и Рекс, Алмсбъри и полковник Дилън, когото познаваше слабо, както и двама други мъже, вероятно лекарите. Рекс и Брус бяха свалили палтата си, за да покажат, че не носят броня.

При звука на конските копита всички се извърнаха. Не бе рядко явление да се появява отряд, който да предотвратява подобни срещи. Когато Амбър дръпна поводите и те различиха кой е, Брус се извърна, но не така бързо, че да прикрие досадата и раздразнението, които се изписаха по лицето му, Рекс, напротив, я изгледа с изумление.

— О! Рекс, мили мой! — извика тя, спря на няколко стъпки от него и му махна с ръка. — Слава богу, дойдох на време. Не бива да се дуелирате… не бива, Рекс! Моля ви, скъпи, заради мен!

Бързо хвърли кос поглед към Брус и видя, че той я наблюдава мрачно с лека, цинична усмивка в единия ъгъл на устните. Вбесена пожела да го уязви, все едно как.

— Вие няма за какво да се биете, Рекс! Той изобщо не ме интересува повече! Ни най-малко!

„Ето ти!“ — помисли си яростно, като му отправи отмъстителен поглед, който корсарят посрещна със студено презрение, изглеждаше непроницаем като камък.

Но докато се бе взряла в Брус, тя изпусна да види изражението на Рекс и когато върна поглед към него, то вече си бе отишло. Изчезнал бе дивият, безразсъден гняв от отчаяние, сега той се бе овладял, изглеждаше спокоен и хладнокръвен. Погълната от собствената си тревога, Амбър не разбра, че това привидно спокойствие криеше смъртна решителност — всъщност той бе напрегнат като тънката стоманена шпага в ръката му. Заслепена, тя все още смяташе, че може да го води, накъдето пожелае.

— Не биваше да идвате тук, Амбър — каза той. — Тук не е място за жена. Върнете се.

Обърна се и се отправи към другите.

— Рекс! — извика тя, истински разтревожена.

Джеремая притича, помогна й да слезе от седлото и тя скочи на земята, затича се към Рекс и го хвана за ръката.

— Рекс! Не искам да се биете! Не искам, чувате ли?

Без да я погледне, нито да й даде отговор, той се отскубна и продължи пътя си. Амбър не желаеше да отстъпи, но внезапно Алмсбъри се намеси и я задържа.

— Хайде, връщайте се! Пречите тук!

— Няма да ги оставя да се бият!

— Амбър, за бога! — смъмри я той. — Стойте тук! Не приближавайте повече!

Тя безпомощно спря. Брус и Рекс бяха извадили шпагите си и се уговаряха тихо с Алмсбъри и офицера. Накрая Алмсбъри сви рамене и се отдръпна настрани. Дилън извади бяла кърпа и отбеляза къде трябва да застане всеки от двамата. Графът я погледна намръщено.

— Какво има? — попита го Амбър неспокойно.

— Карлтън желае дуелът да се смята приключен при първото проливане на кръв, обаче вашият благороден защитник заяви, че нямало да бъде удовлетворен, докато не загине един от двамата.

— Да загине? Но той трябва да е полудял! Не бива! Няма да му позволя!

Понечи да изтича.

— Рекс!

Алмсбъри я улови, преди да е направила три крачки, и я задържа.

— Спрете, малка глупачко! Дуелът не е детска игра! Млъкнете или веднага си отивайте у дома. Нямате никаква работа тук!

Слисана, тя се покори и остана неподвижна. Двамата мъже бяха застанали един срещу друг в позиция — допрели върховете на шпагите си, а полковник Дилън държеше кърпата над главата си.

— Готови! — извикаха Брус и Рекс едновременно.

— Почни! — И Дилън свали кърпата с рязко движение.

И двамата бяха бързи, пламенни, изискани и ловки фехтовачи. Английският стил на фехтовка изискваше по-скоро да съсечеш, отколкото да прободеш, така бе според френската мода. Понеже и двамата тежаха почти еднакво, никой нямаше предимство в това отношение. Рекс обаче не се фехтуваше, сражаваше се настървено, явно решен да убие или да бъде убит, докато Брус по-скоро бе в отбрана — прикриваше се, но не се опитваше да рани противника си.

Амбър не ги изпускаше от очи. Гърлото й бе пресъхнало и тя мачкаше полата си между пръстите. Цялата й тревога беше за Брус — сякаш напълно бе забравила човека, който се биеше с него. И когато шпагата на Рекс прониза дясната му ръка, близо до рамото, и оттам бликна струя кръв, тя извика и понечи да се затича. Алмсбъри сложи ръка на кръста й и я придърпа към себе си.

Брус наведе шпагата си, а Рекс отказа да се възползва нечестно от това предимство и стори същото. Кръвта от малката рана се стичаше надолу по дясната ръка на Брус, пропи се в ризата му и остави червени ручейчета по загорялата му кожа. Тази гледка изпълни Амбър с ужас и угризения.

— О, Брус! — простена тя. — Вие сте ранен!

Рекс стисна зъби, Брус се престори, че не я е чул.

— Е! — обърна се той към Рекс. — Това удовлетворява ли ви?

Разярен още повече от импулсивния вик на Амбър, Рекс отвърна през зъби:

— Може да ме удовлетвори само вашата смърт.

Амбър извика ужасена и привлече към себе си всички погледи, но Алмсбъри сложи длан на устата й и грубо я разтърси.

— Млъкнете, защото отклонявате вниманието му и ще го убият.

Шпагите отново се кръстосаха и зазвъняха. Този път Брус явно се биеше сериозно и вече не се задоволяваше само да се отбранява. В течение на няколко минути двамата се завъртяха около себе си, замахваха и оттегляха шпага, но никой не успяваше да засегне другия.

После изведнъж шпагите се сблъскаха и заплетоха. Един дълъг, напрегнат миг те се мъчеха да ги освободят, и двамата потънали в пот, с изкривени от усилията лица. Накрая, толкова бързо, че не се разбра как, Брус изтръгна шпагата си и я заби в гърдите на Рекс тъй дълбоко, че острието излезе от гърба му; издърпа я почервеняла от кръв.

За миг Рекс остана неподвижен, като ударен от гръм, сетне бавно се строполи. Лекарите веднага се завтекоха, Амбър се втурна с тях и падна на колене пред тялото, което лежеше на тревата. Гърлото й, свито от ужас, не можеше дори да произнесе името му, но тя пое главата му в ръцете си и я положи на гърдите си. От нея внезапно се изтръгна отчаяно ридание и сълзи потекоха по лицето й.

— О, Рекс! Рекс! — стенеше тя. — Кажете ми нещо, мили мой! Моля ви, говорете!

Тя покри челото му, слепоочията и клепачите с обезумели страстни целувки.

Зад нея Брус взе кърпата на Алмсбъри, изтри кръвта от шпагата си, после я сложи в ножницата и я закопча на колана си. Според традицията шпагата на победения трябваше да принадлежи на победителя, но той не направи никакво движение, за да я вземе. Пръстите на Рекс бяха останали вкопчени в дръжката. Лекарят на Брус разкъса ризата му и започна да превързва раната, докато Брус, застинал разкрачен, с ръце на хълбоците гледаше Рекс. Лицето му беше мрачно и изпълнено с горчивина, но не и тържествуващо.

Рекс се замята, сякаш за да избяга от страданията, и въпреки че изкашляше и храчеше кръв, раната на гърдите му почти не кървеше. Амбър ридаеше отчаяно, като покриваше лицето му с целувки и галеше косите му.

— Рекс, любими! Погледнете ме! Кажете ми нещо!

Най-сетне той отвори много бавно очи и като я съзря, опита да се усмихне.

— Срам ме е, Амбър, че ме виждате… победен — каза тихо той.

— О, Рекс, какво значение има това! Вие знаете, че това няма значение. Единствено вие ме интересувате… Боли ли ви? Много ли ви е зле?

Бърза тръпка премина през лицето му и по него избиха капки пот, после чертите му се отпуснаха и той я погледна:

— Не… Амбър, не много!… Аз ще…

Но в този миг той отново се разкашля и извърна глава да изплюе голямо парче съсирена кръв, което го давеше. Със затворени очи притисна с ръце гърдите си, сякаш в усилие да спре клокочещата кръв.

Брус облече жакета, който Алмсбъри му подаде, хвърли последен поглед към Рекс и като заметна през ръка плаща си, отправи се последван от графа и своя лекар към мястото, където един млад паж държеше конете.

Внезапно Амбър почувства, че той си отива. Хвърли бърз поглед към Рекс. Той лежеше неподвижно със затворени очи. След леко колебание тя положи главата му на тревата, бързо се изправи и се затича след Брус. Повика го тихо, за да не чуе Рекс:

— Брус!

Той се извърна, погледна я недоумяващо, после лицето му се изпълни с неудържим гняв. Когато проговори, процеди думите през стиснати зъби и крайчецът на устните му трепереше от ярост:

— Там един човек умира… Върнете се при него!

Напълно зашеметена, Амбър се взря в него за миг, неспособна да повярва на презрението и омразата, които прочете на лицето му. Сякаш от много далеч тя дочу гласа на Рекс, който викаше нейното име. Обзе я сляпа ярост и без да мисли, тя вдигна ръка и удари лорд Карлтън през устата с цялата си сила. Видя как очите му блеснаха, но тя вече тичаше да коленичи при Рекс. Сега очите на Рекс бяха отворени, ала когато се приведе над него, разбра, че бяха втренчени невиждащо, а лицето му беше без всякакво изражение — той бе издъхнал. В ръката си стискаше — сякаш бе понечил да я поднесе към очите си — миниатюрата на Амбър, която тя му бе дала преди една година.