Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (50)

XLIX

Амбър продължи да живее в замъка на Алмсбъри и след като се омъжи, защото се надяваше да получи скоро някаква служба в двореца и да се настани там.

Посъветва съпруга си да отиде в Ковънт Гардън, нещо, което той стори, защото бе свикнал да го водят за носа още от люлката. Все пак не бе напълно съгласен с нея. Защото при все че бе позволено и дори се смяташе за благоприлично съпрузи да се мразят помежду си, да си имат любовници, да се карат в обществото и да разпространяват най-груби клевети един за друг, не беше позволено да живеят разделени и да спят в отделни спални. Амбър се развесели много, когато разбра, че бе предизвикала скандал, който раздвижи елегантната част на Лондон.

Съпругът й се казваше Джералд Стенхоуп, а титлата, дадена му от краля, бе граф Данфорт. Той беше точно на двадесет и две години — с една година по-млад от нея — и й се видя непоправим глупак. Свенлив и колеблив, слаб и немощен, живееше в постоянен страх какво ще помисли майка му за всяко нещо, което направи той или жена му. Мама — казваше той — няма да се съгласи с тия отделни жилища, докато най-сетне й съобщи, че тя ще дойде на гости в Лондон.

— Имате ли място, за да я подслоните при себе си? — запита Амбър.

Тя седеше пред своята тоалетка и бе под грижите на един французин фризьор, който бе дошъл наскоро от Париж и чиито услуги жените стръвно си оспорваха. В едно сребърно огледало, което държеше в ръка, Амбър съзерцаваше своя профил, възхищаваше се от чистата линия на челото си, от изящно вирнатия си нос, от леко смръщената извивка на устните си и от своята кръгла брадичка. „Пак съм по-хубава от Франсис Стюарт — помисли си тя доста предизвикателно. — Но добре, че се махна, и то така безславно, че да не може вече да се върне и да ми създава главоболия.“

Джералд изглеждаше нещастен, блед и безличен. Пътуванията из континента не му бяха придали никакво лустро. Умереното образование не му бе дало душевно равновесие, а обичайният разгул с жени и алкохол не бе изтънчил вкуса му. Беше си останал обърканият, колеблив и самотен хлапак и промяната, която бе настъпила в живота му, го бе сварила съвсем неподготвен. Хората наоколо — и жена му, и другите жени и мъже, които ходеха в Уайтхол, бяха толкова самонадеяни, така себични в заниманията си, толкова безучастни към страданията или надеждите на другите човешки същества. Той копнееше за спокойствие и сигурност, каквито не бе имал у дома. Този свят на дворци и кръчми, на театри и публични домове го плашеше и объркваше. Не смееше да покани майка си, да я запознае с жена си, но въпреки това прие вестта за нейното идване с облекчение. Тя не се боеше от никого.

Той извади гребена си и започна да реши лененорусата си перука. Облеклото му поне сега бе от най-изисканото и модерното, което можеше да се достави с пари, при все че неприветливото му телосложение и слабите му нозе не можеха да подчертаят неговата стойност.

— Съвсем не, мадам — каза той на френски.

Всичките му остроумия или опити за такива бяха примесени с френски изрази, точно както жените лепят бенки по лицата си. Джералд постъпваше така, за да е в крак с модата…

— Нали знаете, че имам само три стаи. Няма къде да я подслоня.

Той живееше в „Златният кон“ — предпочитан от младите кавалери пансион, защото съдържателката му имаше много красива и отзивчива дъщеря.

— Е, добре, къде смятате тогава да я настаните? Не ми харесва тая букла, Дюран. Поправете я, моля ви!

Тя продължаваше да се разглежда, сега вече в анфас, като гледаше зъбите, кожата й гладкото червило на устните си.

Джералд повдигна слабите си рамене с движение, което смяташе за парижко.

— О, аз мислех, че ще може да се настани тук!

Амбър захвърли огледалото, което падна върху куп панделки и се счупи.

— Така ли? В никакъв случай! Да не мислите, че къщата на лорд Алмсбъри е семеен пансион? Най-добре ще бъде да пишете на майка си и да я посъветвате изобщо да не си прави труда. За какво иска да дойде в Лондон?

И тя разтърси дясната си ръка, за да звънят гривните й.

— Навярно иска да се види със стари приятели. А освен това, госпожо, нека да ви кажа откровено, тя се учудва, че живеем разделени.

Изплашен от онова, което тя би могла да отговори, той се обърна и прекоси стаята, за да извади от джоба на наметката си една дълга лула. Напълни я и я запали от огъня в камината.

— Боже мой! Съобщете й, че вече не бозаете, а сте женен и способен сам да уреждате своите работи!

Когато забеляза, че пуши, Амбър извика:

— Махайте се с тая мръсотия! Допускате ли, че бих позволила жилището ми да се вмирише! Слезте и поръчайте да приготвят колата! След малко идвам и аз. А ако предпочитате, вървете сам!

Джералд побърза да излезе видимо облекчен, а Амбър продължи да се взира в огледалото със свити вежди, докато господин Дюран, за когото не се допускаше наличието на уши, влагаше цялото си старание в нехаресаната букла.

— Боже мой — измърмори най-сетне Амбър, ядосано, — съществува ли нещо по-глупаво и по-блудкаво от един съпруг?

Тя излезе от стаята и махна на Тенси да я последва и да носи дългия й шлейф, за да не се изцапа преди бала. Дюран заслужаваше напълно трите гвинеи, които му даде — колкото и безсмислена да беше тая цена, — не толкова поради сръчната работа, колкото поради престижа да се ползват неговите услуги. След дълги, сложни ходове Амбър бе успяла да го отнеме от лейди Каслмейн за тази вечер и всички жени на бала щяха да го разберат.

 

 

След една седмица Амбър беше в детската стая, дето прекарваше сутрин по един-два часа, за да играе с малкия Брус. В бяла рокличка от лен и дантели, престилчица и с колосана дантелена шапчица, кацнала върху дългите й руси и лъскави коси, Сюзън седеше на пода край тях. Тя вече ставаше царица в детската стая и здраво бе стъпила на врата на децата на Алмсбъри, но нейният брат беше по-упорито същество и отхвърляше тиранията й.

Амбър прекарваше с удоволствие тия няколко часа в детската стая, където беше едничката й връзка с лорд Карлтън. Тези деца бяха и негови, в жилите им течеше неговата кръв, той им бе дал живот. Обичта, която й засвидетелстваха децата, беше до известна степен и негова, техните целувки — също. Това бяха спомени от миналото, всичко, което притежаваше в настоящето и надеждата й за бъдещето.

— Мамо!

Сюзън често прекъсваше играта им, защото, твърде малка, за да вземе участие в нея, смяташе да играе по един или друг начин.

— Какво, съкровище мое?

— Да играем на конче.

— Почакай да свършим тази игра, Сюзън. Нали току-що играхме на конче.

Сюзън сви устни и изгледа косо братчето си. Амбър я забеляза и я стисна в прегръдките си.

— Ах, ти, малка магьоснице!

— Магьосница? Какво е то, мамо?

— Напаст! — отговори отегчен Брус.

Точно тогава в стаята влезе един от слугите.

— Какво има?

— Търсят ви, мадам.

— Кой? Някоя важна особа?

— Струва ми се, съпругът ви и неговата майка.

— Господи! Добре. Благодаря. Кажете им, че идвам.

Слугата излезе и Амбър стана, при все че децата веднага започнаха да протестират.

— Много съжалявам, мили мои! Ако мога, пак ще дойда.

Брус й се поклони.

— Довиждане, мамо. Благодаря, че дойде да ни видиш.

Амбър се наведе и го целуна, след това вдигна Сюзън, която я покри с шумни целувки.

— Ех, Сюзън! Не виждаш ли, че ми смъкна всичката пудра, малка проклетнице?

Целуна я, остави я на пода и излезе, след като им махна сърдечно с ръка. Но усмивката й изчезна веднага щом затвори вратата.

Застанала в хола, тя се питаше ядосана: „За какъв дявол е дошла тая жена?“ Бременността винаги я караше да мисли, че всички злини стават само за да я дразнят. Въздъхна, вдигна рамене и продължи към своя апартамент, който се намираше в другия край на галерията.

Джералд Стенхоуп и майка му бяха седнали върху едно канапе близо до камината в салона на Амбър. Баронесата вдовица бе с гръб към вратата и говореше развълнувано на своя син, който изглеждаше загрижен и неспокоен. Но когато Амбър влезе, баронесата млъкна и като се натъкми, отправи обичайната си очарователна усмивка към снаха си. Но очите й не можаха да скрият изненадата и неодобрението от онова, което видя.

Тя се приближи бавно до тях. Джералд, с вида на човек, който очаква да падне таванът върху главата му, стана, за да представи една на друга свекървата и снахата. Двете жени се прегърнаха предпазливо, сякаш се бояха да не изцапат ръцете и дрехите си. След това се отдръпнаха и се изгледаха, защото никоя не искаше да изпусне най-малката подробност за другата. Джералд само стоеше и преглъщаше, като извади един гребен, за да има с какво да се занимава.

Люсила, лейди Стенхоуп, беше надхвърлила четиридесетте години и имаше пълно и капризно лице, което напомняше на Амбър испанските кучета на краля с обърнати при ъглите бърни, с тресящи се месести бузи. Косите й, някога руси — сега бяха карамелени, но кожата й бе още розова и свежа и имаше силно подчертани гърди. Дрехите й бяха по-демодирани и от тези на жените в провинцията, скъпоценностите й бяха незначителни.

— Моля ви, не обръщайте внимание на моя тоалет — предупреди веднага баронесата. — Това са стари дрипи, които исках да дам вече на моята прислужница, но пътищата са така лоши, че не посмях да облека друго. Боже мой! Една от колите се преобърна и в калта паднаха три от куфарите ми.

— Ужасно! — каза Амбър най-любезно. — Кой знае как жестоко ви е друсала колата. Ще вземете ли нещо подкрепително?

— О, разбира се, мадам. С удоволствие ще изпия чаша чай.

Тя не бе пила никога чай, защото беше много скъп, но бе решена да покаже, че макар да живееше на село, не бе престанала да поддържа връзки с града.

— Ще кажа да донесат. Арнолд! По дяволите! Къде е той? Винаги когато ми потрябва, той прегръща прислужниците и се целува със слугините.

Амбър стана и отиде към вратата.

— Арнолд!

Баронесата я проследи с поглед, в който се четеше едновременно завист и неодобрение.

Тя още не бе успяла да се примири с мисълта, че дните на нейната младост и хубост са безвъзвратно изминали. Най-напред избухна гражданската война. Отначало мъжът й отсъстваше, след това го убиха и тя бе осъдена да прекара най-хубавите си години на село обедняла от налозите и принудена сама да върши по-голямата част от работата на своето домакинство, като жена на прост чифликчия. Годините предателски се изнизаха. До днес не си бе дала сметка дори колко много бяха. Не й се удаде възможност да се омъжи повторно, защото войните оставиха много бедни вдовици, а тя трябваше да отгледа Джералд и неговите две сестри. Дъщерите й имаха късмета да се омъжат за селски благородници. А за Джералд бе решила твърдо, че трябва да търси по-добра партия. Изпрати го да направи една обиколка из материка и му препоръча на връщане да спре в Лондон, за да се опита да привлече вниманието на краля. И той бе успял така, както тя не бе очаквала никога! От едно негово писмо, което бе получила преди месец, узна, че не само кралят го бе въздигнал в херцог, но бе уредил да вземе жена с голямо богатство. Така че той бе сега херцог на Данфорт и младоженец!

Възрадвана безкрайно, тя бе започнала да се приготвя да затвори чифлика Риджуей и да отиде да живее в Лондон. Представяше си как посещава двореца, как всички й се възхищават и й завиждат за дрехите и накитите, за щедрото й гостоприемство, за чара й, и разбира се за красотата. Защото лейди Стенхоуп се бе съветвала със своето огледало и си бе внушила, че макар повечето дами на четиридесет и две да се смята за увехнали, тя все още бе привлекателна и би могла — с нови френски дрехи, панделки, букли и накити — да мине за красива. Дори да се омъжи повторно, ако намери джентълмен по вкуса си. Но едно писмо от лейди Клифърд, което бе пристигнало в разгара на приготовленията, й причини голяма мъка.

Скъпа Люсила — се казваше в писмото, — моля, приемете най-добрите чувства и благопожелания на всички ваши приятели. Едновременно се изненадахме и почувствахме щастливи, задето вашето семейство получи херцогска титла. Разбира се, никой не го е заслужил повече от вас, но на нас, които живеем в Лондон, през последните седем години ни е известно, че в наши дни наградите не винаги се дават на ония, които ги заслужават най-много. Безполезно е да скриваме, че старите порядки се измениха, боя се, към нещо по-лошо.

Всички се зачудихме при вестта за женитбата на Джералд, която бе така внезапна, а що се отнася до мен, аз не знаех дори, че той е в града, и научих това едва когато се ожени за бившата графиня Редклиф. Вие без съмнение знаете, че тя е истинска хубавица, която посещава кралския дворец много често и към която, казват, кралят имал голямо благоволение. Аз отивам рядко в Уайтхол, защото предпочитам обществото на старите си приятели. Младежта и лекомислието превзеха двора и там вече не желаят люде е улегнали обноски. Може би отново ще настъпи време, когато някогашните качества на почтеност у мъжа и на скромност у жената ще бъдат нещо повече от повод за дебелашки шеги и кикот.

Надявам се, ще имам удоволствието да ви видя скоро. Несъмнено вие ще дойдете в Лондон веднага щом като Джералд и неговата съпруга заживеят под един покрив.

 

Оставам смирена и покорна,

Ваша Маргарет, лейди Клифърд

Ето! Сякаш камък падна в спокойно блато: „Веднага щом като Джералд и неговата съпруга заживеят под един покрив!“ Какво ли искаше да каже лейди Клифърд?

Бяха ли се венчали, без да живеят заедно? Къде живее той? А тя? Като препрочете внимателно писмото, баронесата откри и други зловещи намеци. И реши, че за доброто на сина си трябваше да отиде веднага в Лондон.

И сега тя бе тук, дори в присъствието на тая жена. В нея бушуваха оскърбените й добродетели, но установи, че все пак се чувства притеснена и смутена едновременно. Двадесетте години живот в усамотение, през които бе виждала само децата си, селяните и най-близките съседи, мъчейки се да свърже двата края, колкото да има за храна и дрехи, но и да спести малко, за да прати Джералд в Оксфорд и в чужбина, докато хубостта й повехна, не я бяха подготвили за този миг.

Защото, макар да съзнаваше отлично, че има зад себе си дълга редица от горди предци, докато това създание бе парвеню, излязло от театъра или може би от някое друго, по-лошо място, чувстваше се объркана и изплашена от нейната студена властническа осанка, от нейните тоалети и от надменната й хубост. И най-вече от младостта й. Все пак лейди Стенхоуп бе замесена от по-различно тесто не като свенливия си непохватен син. Тя се усмихна на снаха си и запърха с ветрилото си, сякаш в стаята беше много горещо.

— Така значи, аз имам още една дъщеря. Вие сте много хубава, мила. Джери трябва да се гордее с вас. Уверявам ви, че съм чула вече много да се говори за вас.

— Вече? Но вие току-що сте пристигнали в Лондон?

— О, с писма, мила моя! Лейди Клифърд е една от най-скъпите ми приятелки. Благодарение на нея аз съм осведомена за всичко. Все едно че живея тук. Уверявам ви, че писмата й бяха голяма разтуха за мен през всичките тия години след жестоката загуба на моя съпруг, когато нямах никакво желание да се движа в обществото. О, аз съм в течение на всички клюки тук.

Лейди Стенхоуп се разсмя леко и весело погледна смутения Джери, а после снаха си, чудейки се дали младата жена е достатъчно остроумна да разбере намека й. Но тя или не го бе схванала, или не го бе чула.

— Е, напоследък поне клюките не ни липсват. Единственото, за което не разчитаме на французите — отбеляза Амбър.

Лейди Стенхоуп се изкашля да прочисти гласа си и положи ръка върху ръката на Джералд, обгръщайки го с нежен майчински поглед.

— Колко много се е променил Джери! Не съм го виждала, откакто замина за материка — ще станат две години през юни. Изискан е като млад френски благородник. Е, госпожо, надявам се да сте щастливи в съвместния си живот. Уверена съм, че Джери ще съумее по-добре от всеки европеец да направи една жена щастлива. И за нас, жените, нищо не е по-важно от един щастлив брак, нали, госпожо, при все че някои си правят шеги с него, като го представят за нещо смешно…

Амбър се усмихна и нищо не отговори. В същото време трима слуги внесоха в стаята и поставиха пред нея маса за чай, отрупана със сребро, с чашки от китайски порцелан и малки кристални чаши за бренди, без което чай не се пиеше.

Лейди Стенхоуп се престори на много възхитена.

— Колко хубав е тоя чай! Моля ви, де сте го намерили? Моят чай никога не е бил от такова качество.

— Икономът на лейди Алмсбъри се занимава с това. Мисля, че се доставя от дружеството за Източна Индия.

— Мммм! Чудесно!

Тя отпи една глътка.

— Вероятно скоро ще се настаните в собствен дом заедно с Джери?

Амбър се усмихна над ръба на чашката си и очите й се присвиха блеснали и упорити като на котка.

— Може би ще успеем някой ден да си построим къща, когато намерим работници. Засега всички работници са заети в Сити, където строят кръчми.

— А дотогава какво смятате да правите, мила?

Баронесата изглеждаше невинно учудена.

— О, това не е никак трудно. Ще си останем така, както сме… Много е удобно, нали, сър?

Когато чу, че го заговарят и видя погледите на майка си и жена си втренчени в него, Джералд се сепна и изля малко чай върху нагръдника си.

— Какво? О, да! Мисля, че да. Не е зле, поне засега.

— Глупости, Джералд! — каза рязко майка му. — Но това прави лошо впечатление! Мога да ви кажа съвсем открито, мила моя — продължи тя, като се обърна към Амбър, — само за това говорят!

— Да, говореше се. А сега на мода е изчезването на Франсис Стюарт.

Баронесата започна да се ядосва. Командвала години наред послушен син и добродушни дъщери, тя не бе свикнала да й се противоречи така и се почувства едновременно обидена и раздразнена. Тая безделничка не си даваше сметка, че говори със свекърва си, която имаше известен авторитет и стоеше много по-горе от нея!

— Вие се шегувате, мила. Не е ли нечувано мъжът да живее отделно от жена си? Хората са безмилостни, както много добре знаете. А тоя отделен живот поставя под съмнение честта на двамата, особено честта на жената…

Баронесата говореше раздразнено и накрая дори настръхна от оскърбление.

И Амбър започна да се ядосва. Но като видя нещастния умолителен поглед на Джералд, от съжаление към него се въздържа. Затова остави чашката си и започна да налива бренди.

— Съжалявам много, че не ви се нрави този начин на живот, госпожо, но щом той задоволява и двама ни… Не виждам защо трябва да го променяме!

Баронесата искаше да възрази, но влезе лейди Алмсбъри и й попречи. Амбър представи двете жени една на друга, а майката на Джералд прегърна и целуна по устата новата си познайница, за да покаже каква чест е за нея да поздрави една обикновена и добра жена и какво заслужава една нахалница, макар да й е снаха.

— Научих, че сте пристигнали, госпожо — каза Емили, седна до камината и взе чашата чай, който й поднесе Амбър. — Исках да ви поздравя с добре дошли. Вероятно Лондон ви се вижда скръбно променен.

— Да, госпожо — отговори живо Стенхоуп. — Съвсем не изглеждаше така последния път, когато бях тук — през четиридесет и трета.

— Лондон е в окаяно положение, но има хубави проекти за възстановяването му и вече са започнали да строят отново в различните квартали на Сити. Казват, че един ден щял да се издигне отново, по-величествен отпреди, при все че на всички ни е тъжно да гледаме как старият Лондон си отива. Пътувахте ли добре?

— О, съвсем не! Нямах това щастие. Тъкмо казвах на графинята, че не посмях да облека хубава рокля, за да не я съсипя. Но не съм виждала Джери от две години и зная, че той за нищо на света няма да напусне Лондон толкова скоро след женитбата си, та затова въпреки всичко дойдох.

— Добре сте направили. Но къде се подслонихте? След пожара е трудно да се намери квартира в Лондон. Ако не сте се настанили вече някъде, моят съпруг и аз ще бъдем много щастливи да приемете нашата покана. Останете да ни гостувате, колкото желаете.

„Добре се наредихме! — си каза недоволна Амбър. — Потрябвала ми е тая бъбрива кранта!“

Лейди Стенхоуп никак не се поколеба.

— О, колко сте любезни, особено вие, графиньо! Току-що съм пристигнала, и още не бяхме помислили къде ще се настаня. С благодарност приемам поканата ви и с удоволствие ще остана няколко дни у вас!

Амбър допи своето бренди и стана.

— Моля да ме извините, госпожо. Чакат ме в двореца преди обяд и трябва да се преоблека.

Лейди Стенхоуп се обърна към сина си:

— В такъв случай и вие отивате, Джери? Вървете, момче! Младият мъж предпочита естествено да бъде с жена си вместо с майка си!

Амбър погледна предупредително Джералд, който побърза да отговори:

— Но аз съм поканен с няколко господа на обяд при Локет и трябва да вървя вече.

— Поканен на обяд без жена си? Боже мой! Какво време доживяхме!

— Такава е модата, госпожо. Вече не е прието мъжът и жената да бъдат все заедно. Никой не ги уважава в такива случаи.

Той се обърна към Амбър и й се поклони с всичкото изящество, на което беше способен:

— Ваш слуга, графиньо!

— Ваша робиня, господине!

Тя също му се поклони развеселена и малко изненадана, че той бе намерил смелост да предизвика по тоя начин майка си.

Джералд поздрави лейди Алмсбъри и майка си и излезе бързо от стаята. В същото време лейди Стенхоуп се питаше дали да го остави на мира засега, или да му каже какво мисли за подобно поведение… На излизане от стаята Амбър я чу да казва:

— Боже мой! Как се е променил! Съвсем съвременен младеж, наистина!

 

 

Беше почти полунощ, когато Амбър се прибра от Уайтхол пребита от умора и с единственото безкрайно желание — да си легне. Да прекара в двореца цели дванадесет часа за нея беше голямо усилие, особено поради бременността й. Трябваше да бъде винаги подвижна и весела и да не се отпуска нито за миг. Сега чувстваше нервни спазми в тила си, мускулите на нозете й се свиваха мъчително. Цялата трепереше.

Бе започнала да се качва по стълбата, когато Алмсбъри изскочи от една осветена стая, чиято врата се отваряше към хола.

— Амбър! — провикна се той. — Мислех, че няма да се върнете никога!

— И аз бях загубила вече надежда. Играеха тия проклети марионетки и трябваше да представят четири пъти „Ромео и Жулиета“, за да мирясат най-после всички!

— Чака ви голяма изненада!

Той бе застанал точно под нея върху стъпалата и се смееше.

— Отгатнете кой е тук!

Амбър вдигна рамене съвсем безучастна.

— Откъде да зная?

Но погледна над главата му и видя пред вратата на стаята един силует — мъж с черни коси, крито й се усмихваше. Амбър ахна:

— Брус!

Видя го, че се втурва към нея. След това Алмсбъри я подхвана, защото тя загуби съзнание, свличайки се безпомощно.