Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (45)

XLIV

Филип Мортимър се измъчваше от угризения на съвестта. Отначало се помъчи да избягва мащехата си. На следващия ден, след като го беше съблазнила, отпътува, за да посети един съсед, и остана при него осем дни. След завръщането си беше така зает, че го виждаха само за малко по време на храна. Когато беше невъзможно да избегне Амбър, той се държеше вцепенено и с прекалена придирчивост. Амбър се сърдеше, като си казваше, че това смешно поведение може да издаде и двамата. Но в Лайм парк той единствен можеше да й достави известно разнообразие и тя нямаше намерение да го изпусне.

От прозорците на стаята си го видя веднъж, когато прекосяваше терасата, връщайки се от градината. Редклиф се беше затворил в лабораторията си от доста време. Амбър събра полата си и бързо слезе по стълбата, за да отиде на терасата. Но като я видя да тича към него, той се спусна след един отчаян поглед наоколо към гъсталака на окастрените плетища, засадени преди седемдесет години, когато лабиринтите са били на мода. Те бяха порасли и беше лесно да се изгуби човек в тях. Амбър тръгна по следите му.

— Филип — извика тя разярена, — Филип! Къде сте?

Той не отговори. И тогава внезапно го видя срещу себе си; беше влязъл в една от пътеките без изход. Разбра, че не може да се измъкне, и я погледна смутен и неспокоен, Амбър се изсмя, като завързваше на косите си червена дантела, която беше взела със себе си.

— О, Филип! Глупаво момче! Защо бягате от мене! Боже мой! Да не съм чудовище?

— О, не — възрази той, — не бягам от вас. Не знаех, че сте тук!

Тя го погледна в лицето.

— На другиго ги разправяйте. От петнадесет дни ме избягвате. Откакто…

Но той я погледна така ужасен, че тя неволно се спря смутена.

— Е, добре — каза Амбър меко. — Какво ви е? Не ви ли беше приятно? Стори ми се в момента, че дори…

Филип се чувстваше като върху разгорещена жарава.

— О, моля ви се, госпожо! Не говорете за това. Не мога повече! Полудявам. Ако говорите за… аз… аз не зная какво ще направя!

Амбър сложи ръце на хълбоците си и нетърпеливо тупна с крак.

— Господи, Филип! Но какво ви е? Като че ли сте извършили престъпление!

— Как, за бога! Разбира се!

— Съвсем не! Протестирам! Прелюбодеянието не е престъпление, а само развлечение.

„Ето — казваше си тя — един пример за грешката, която се прави, като се оставя един младеж да живее на село — далеч от света.“

— Прелюбодеянието е престъпление, престъпление спрямо двама, в случая мъжа ви и жена ми! Но моето престъпление е още по-голямо, защото съм любовник на жената на баща си. Аз съм извършил кръвосмешение!

Той изрече тия последни думи шепнешком и изглеждаше съвършено съсипан.

— Глупости, Филип! Ние не сме роднини. Закона са го съставили стари хора и те покровителстват други стари хора, които са имали глупостта да се женят за млади жени. Вие напразно се терзаете.

— О, не! Кълна ви се! Бил съм любовник на други жени, на много други. Но никога не съм извършвал нещо подобно! Лошо и престъпно. Не разбирате ли? Обичам много баща си, той е забележителен човек, възхищавам се от него. И какво направих?

Той изглеждаше толкова нещастен, че Амбър изпита смътно чувство на съжаление; приближи се да му хване ръката, но той отстъпи ужасен. Тя вдигна рамене.

— Добре, Филип. Това няма, да се повтори. Забравете го, забравете станалото.

— Да, трябва да забравя.

Но знаеше, че той няма да забрави нищо и колкото времето минава, все по-трудно и по-трудно ще му бъде да не мисли за нея. А и не правеше нищо, за да му помогне. Когато се срещаха, го гледаше съблазнително и флиртуваше с него непрестанно. След петнадесет дни той я срещна пак по време на една от разходките й на кон и после престана съвсем да се съпротивлява. Беше все така проникнат от съзнанието за грешката си и за своето падение, но жаждата за удоволствия надделя.

Намираха хиляди места да се срещат. Както всички големи резиденции на католиците, Лайм парк беше изпълнен с кътчета, които някога бяха служили за скривалища на свещениците. В отворите на прозорците имаше каменни облегала, които се повдигаха и откриваха вход към малки стаи под пода. Някои дървени украшения на стените скриваха тайни стълби, които водеха към тъмни зали. Тия срещи предизвикваха у Амбър чувство на възбуда и опасност, което й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото наивните любовни излияния на нейния възлюбен.

Все пак това не я развличаше толкова много, та да забрави Лондон. Тя не преставаше да пита Редклиф кога ще се върнат, а той неизменно й отговаряше, че няма никакви подобни намерения. Може би ще остане тук до смъртта си.

— Но аз се отегчавам ужасно! — извика тя един ден.

— Не се съмнявам, госпожо — отговори той. — Винаги съм се питал как жените могат да избегнат скуката, където и да са. Те разполагат с толкова малко възможности.

— Имаме достатъчно — отвърна Амбър, като го стрелна с презрителен и злъчен поглед.

Тя беше почнала разговора с най-добри намерения, но сега й беше невъзможно да понася тоя арогантен, подигравателен и саркастичен тон.

— Тук е ужасно мъртвило. И на самия дявол не бих пожелала нещастието да бъде затворен в тази дупка.

— Трябваше да помислите преди домогването ви да проституирате с Негово величество.

В смеха, с който Амбър посрещна тия думи, прозвучаха нотки на мъст.

— Домогване да проституирам! Боже мой, колко сте смешен! Мина толкова много време, откакто съм спала с краля — още когато бях в театъра. Така, милорд. Какво ще кажете сега?

Редклиф се усмихна, тънките му устни цинично потрепнаха. Той стоеше до високите прозорци, които се издигаха над терасата, облегнат на бродираните със злато завеси; в силуета му на човек в залеза на своя живот имаше нещо, което напомняше крехък порцелан.

— Липсата на изтънченост, госпожо, ви кара да виждате този недостатък у всички хора.

— Тогава вие сте знаели?

— На репутацията ви не липсват петна. Тя е дори доста окаляна.

— И сега мислите, че е в по-добро положение?

— Не по-лошо, във всеки случай. Но аз не се интересувам ни най-малко от вас, нито от вашата репутация, госпожо! Но се интересувам много от репутацията на жена си. Не мога да залича грешките, които сте правили, преди да се оженя за вас, но мога поне да ви попреча да извършите други.

Яростта й без малко щеше да я накара да извърши катастрофална грешка. На езика й беше да му каже какво се е случило с Филип.

Но успя навреме да се овладее и само се намръщи.

— О, можете ли?

Очите на Редклиф се свиха и той каза, прецеждайки думите като капки отрова:

— Един ден ще отидете много далеч, госпожо. Търпението ми е голямо, но то има граници.

— И тогава какво ще направите, господине?

— Вървете в стаята си! — извика той изведнъж. — Вървете в стаята си, госпожо, или ще накарам насила да ви заведат!

На границата на яростта Амбър се задоволи да го заплаши с юмрук, но той остана тъй невъзмутим и я изгледа с такава студенина, че след като се подвоуми за миг, тя измърмори някакво проклятие, после се завъртя и излезе тичешком от библиотеката.

Омразата й към Редклиф беше тъй силна, че се беше превърнала в мания. Започваше да се пита: какво да направи, за да се отърве от него? О, как би желала той да умре!

Веднъж случайно Амбър без малко щеше да попадне на нещо много важно, засягащо мъжа, за когото се беше омъжила. Никога не бе правила усилие да го разбере или да си изясни защо е станал такъв. Те не само не се обичаха, но и не се интересуваха един от друг.

През една августовска вечер се запита каква рокля да облече на следния ден: чакаха много гости, повечето роднини на Джени, които идваха, за да бъдат представени на новата графиня. Амбър беше възхитена — представяше й се случай да блесне. Затова претърсваше с помощта на Нан големите гардероби с наредените в тях рокли, припомняйки си за забавление какво се беше случило в деня, когато е обличала тоя или оня тоалет.

— О, ето тая рокля носех вечерта, когато лорд Карлтън идва за първи път в Дейнджърфийлд Хаус!

Тя взе от гардероба роклята от кремава дантела, обсипана със злато, и я опря до раменете си, като гледаше замислено гънките й, после я остави на мястото й.

— А, виждаш ли, Нан! Ето с тази бях представена в двореца.

Те извадиха една рокля от бял атлаз, бродирана с перли, с която Амбър беше облечена вечерта на сватбата си с Редклиф. И двете я разглеждаха изпитателно, като пипаха плата и се учудваха как е възможно да приляга до такава степен на Амбър: бе само малко широка в талията и съвсем малко тясна в бюста.

— Питам се, чия е била — каза Амбър мечтателно, макар от осем месеца да не се бе сещала за нея.

— Може би на първата графиня! Защо не запитате негово благородие?

— Ще го запитам.

В десет часа Редклиф излезе от библиотеката. Това беше часът, когато отиваха да спят. Той спазваше всичките си навици, обстоятелство, от което Филип и Амбър се бяха възползвали широко. Седнала в едно кресло, Амбър четеше новата пиеса на Драйдън „Тайна любов“. Когато той мина през стаята, за да отиде в тоалетната, те не се погледнаха. Той никога не се беше показвал пред нея необлечен. На връщане носеше елегантен халат от хубава индийска коприна. Амбър остави книгата и се протегна, прозявайки се.

— Откъде имате старата рокля от бял атлаз, тая, с която искахте да съм облечена в първия ден на сватбата ни? — запита тя нехайно. — Кой я е носил преди мен?

Той се спря и я погледна усмихнато.

— Любопитно е, че досега не сте ми задавали този въпрос. Тъй като нямам какво да крия, мога да ви кажа. Беше предназначена за сватбена рокля на девойката, за която някога исках да се оженя и която никога не видях впоследствие.

Амбър вдигна вежди очевидно заинтригувана.

— О, значи оставили са ви на сухо?

— Не, не са ме „оставили на сухо“. Тя изчезна една нощ по време на обсадата на семейния им замък в 1643 година. Родителите й не чуха повече нищо за нея и дойдоха до заключението, че е била заловена и убита от парламентаристите.

Амбър видя в очите на Редклиф изражение, което й беше непознато. В него имаше тъга и споменът за това минало като че ли му беше мил…

— Тя беше много хубаво дете, добро и великодушно, истинска лейди. Изглежда малко вероятно и все пак когато ви видях за пръв път, ми се стори, не зная защо, че си приличате. Вие не си приличате всъщност или много малко, но сигурно е, че не притежавате нито едно от качествата, които ценях у нея.

Той повдигна леко рамене и погледна не към Амбър, а някъде в миналото, това минало, в което беше оставил сърцето си, после спря очи на своята жена; настоящето влезе в правата си и Редклиф започна безстрастно да гаси свещите. Последната угасна и стаята потъна в тъмнина.

— Може би в края на краищата не е тъй странно, че ми напомняте за нея. Аз я търся от двадесет и три години в лицето на всички жени, които съм срещал, навсякъде, където съм ходил. Надявах се, че не е умряла и един ден ще я намеря все пак.

Последва дълго мълчание. Амбър не продумваше; беше изненадана от това, което чуваше. Схвана по гласа му, че се приближава, а по шума на чехлите му, че идва към нея…

— Но сега вече не я търся. Зная, че е умряла.

Амбър съблече домашната си роба и бързо легна обзета, както всяка вечер, от някакво чувство на страх.

— Тогава вие сте обичали — каза тя раздразнена при мисълта, че той, който я презираше, е бил някога способен да обича нежно и великодушно друга жена.

Почувства, че той сяда на леглото.

— Да, обичах веднъж. Но само веднъж. И сега си спомням за нея с всичкия идеализъм на младостта и така продължавам да я обичам още. Но сега съм стар и зная достатъчно добре какво представляват жените, за да мога да изпитвам към тях друго чувство освен презрение.

Сложи халата си до леглото и легна до нея.

В продължение на няколко минути Амбър почака изпълнена със страх, с напрегнати мускули, със стиснати зъби, неспособна да затвори очи. Никога не бе посмяла да му откаже прегръдката си, но всяка вечер очакваше нещо, което не можеше да определи и което представляваше за нея истинско терзание. Тая вечер, легнал по гръб, далеч от нея, той не направи нито едно движение, за да я докосне. Най-после чу спокойното му дишане, изтегна се с облекчение и заспа. Но и най-малкото негово движение я караше да потреперва. Впрочем не можеше да спи спокойно дори когато не я закачаше.

Роднините на Джени пристигнаха и в продължение на няколко дни проявяваха жив интерес към тоалетите, скъпоценностите, както и към маниерите на Амбър. Никой от тях не ги одобряваше, но я намираха предизвикателна. Докато жените говореха за нея със свити устни, мъжете се бутаха с лакът и подмигваха съучастнически. Амбър знаеше прекрасно какво мислят. Но това ни най-малко не я обезпокояваше. Ако те се смущаваха от нейните маниери, тя от своя страна ги намираше уморителни и отживели времето си. Но когато си отидоха, мълчанието и еднообразието наново потиснаха стария дом и тя стана по-нетърпелива от всякога.

Беше довела Филип до такава възбуда и до такова смешно самомнение, че трудно можеше да бъде предпазлив и дискретен.

— Какво да правим? — питаше я той постоянно.

— Нищо, Филип. Той ви е баща!

— Все ми е едно, мразя го. Миналата нощ го срещнах в галерията в момента, когато влизаше във вашата стая. Боже! Имах желание да го сграбча за гръкляна… О, какво говоря!

Той дълбоко въздъхна. Детинското му лице придоби някакво жалко и мрачно изражение. Амбър му беше доставила временни удоволствия, но заедно с това и безкрайни тревоги и никога, откакто тя се намираше в Лайм парк не бе изпитал спокойствие.

След няколко дни Амбър се завръщаше сама от сутрешната си разходка на кон — Филип беше минал по друг път, за да не ги видят заедно. Пред бюрото в спалнята им тя намери Редклиф, седнал на един мек стол.

— Госпожо — каза й той през рамо, — трябва да отида за няколко дни в Лондон. Заминавам след обяд.

Бегла усмивка озари лицето на Амбър и макар да знаеше, че Редклиф няма намерение да я отведе със себе си, вече се надяваше, че ще постигне целта си като го заблуди.

— Великолепно, ваше благородие! Ще кажа на Нан да стегне багажа.

И тя пожела да излезе, но той я спря и каза:

— Това не е необходимо, защото заминавам сам.

— Сам? Но как? Щом вие отивате, и аз мога да дойда!

— Ще отсъствам само няколко дни. Работата е много важна и не желая да бъда смущаван от вашето присъствие.

Крайно възмутена, Амбър извика глухо и застана на другия край на масата:

— Вие сте най-несговорчивият човек на земята! Не желая да остана сама тук, разбирате ли? Не искам!

Говореше и удряше с камшика по масата.

Той се изправи бавно, поклони се — при все че лицето му се свиваше от гняв — и излезе от стаята. Амбър размахваше камшика си и не преставаше да вика:

— Не желая да остана тук! Не искам! Не желая!

Когато вратата се затвори, тя изхвърли камшика през прозореца и изтича в съседната стая, където намери Нан, която приказваше с бавачката на Сюзън.

— Нан събери нещата ми! Отивам в Лондон с моята кола! Това копеле…

Сюзън изтича при майка си, тропна с крак и каза:

— Това копеле…

Когато съобщиха, че обедът е готов, Амбър отказа да отиде в трапезарията. Заета бе, готвеше се да отпътува, а и гневът, който изпитваше, бе убил желанието й за ядене. Когато Редклиф прати повторно да я извикат, тя отказа решително, затвори вратата на стаята си и захвърли ключа настрана.

— Той много често ми казва какво мога и какво не мога да правя — каза тя на Нан. — Да пукна, ако оставя тоя отвратителен дърт подлец и занапред да ме води за носа като някоя мечка!

Но когато се преоблече и бе вече готова за път, разбра, че вратата, която извежда в галерията, е заключена и че нейният ключ е изчезнал. Нямаше друг изход, защото помещенията бяха свързани помежду си и тя напразно тропа с ръце и крака. Никой не отговори. Полудяла от гняв се прибра в спалнята си и започна да хвърля всичко, което й попаднеше подръка. А когато се изтощи, стаята приличаше на бойно поле.

След малко някой отвори вратата на преддверието, постави там поднос с храна, почука, за да привлече вниманието й, и бързо изчезна. Вероятно графът бе казал на слугите, че жена му има нервна криза. Една от прислужниците взе подноса и го сложи на масата пред господарката си. Амбър се обърна, взе чинията, в която имаше студено пилешко месо, и я захвърли в другия край на стаята. След това обърна и подноса с другите чинии.

Почти цели три часа Нан се опитваше да подреди спалнята. Амбър седеше върху леглото със скръстени ръце. Бе решила да замине за Лондон на всяка цена дори ако се наложеше да скочи през прозореца, но Нан я разубеди. Каза й, че ако не се подчини на негово благородие, той би могъл да заведе дело, да получи право да се разведат и да разполага свободно с цялото й богатство.

— Недейте забравя — внуши й Нан, — че Негово величество може би ви обича, но той обича всички хубави жени. Вие познавате добре нрава на краля — той няма навик да се меси в работи, които биха могли да му причинят безпокойства. Смятам, че най-добре ще бъде, госпожо, да останете тук.

Амбър се бе събула и бе разпуснала косите си. Подпряла лакти върху коленете си, тя мислеше. И едновременно изпитваше силен глад, защото от седем часа сутринта бе изпила само чаша сироп, а беше вече четири часът и половина следобед. Погледът й се спря върху студеното пилешко месо, което неизвестна милосърдна ръка бе прибрала, почистила и отново поставила върху, подноса.

— Какво да правя? Да гния тук до края на живота си? Казвам ти, това няма да стане!

Изведнъж чуха приглушеното топуркане и истеричен женски крясък. Изгледаха се изумени. Беше Джени, която блъскаше по входната врата. Амбър скочи и изтича в преддверието.

— Госпожо! — викаше Джени и хълцаше високо. — Госпожо! Госпожо!

— Тук съм, Джени! Какво има? Какво се е случило?

— Филип! Болен е… много болен! Боя се, че ще умре. О, госпожо, елате веднага!

Амбър потрепери: Филип болен, умиращ? Но сутринта, преди да отидат на езда, те се срещнаха в лятната беседка и той изглеждаше напълно здрав.

— Какво му се е случило? Не мога да изляза. Джени! Заключена съм. Къде е графът?

— Замина! Преди три часа! О, Амбър, трябва да излезете! Филип иска да ви види!

Джени ридаеше.

Съвсем безпомощна, Амбър се огледа.

— Не мога да изляза! О, боже мой! Извикайте някой от слугите! Нека изкъртят вратата.

Нан беше до нея и докато Джени тичаше напред-назад, внезапно се сетиха за ръжена от огнището, взеха го и започнаха да удрят с него по бравата. След минутка Джени се върна.

— Казват, че графът е дал заповед да не ви оставят да излезете, каквото и да се случи.

— Къде е лакеят?

— Там, но казва, че не смее да отвори вратата. О, Амбър, накарайте го да се подчини! Филип…

— Лакей, отворете ми — крещеше Амбър, — отворете или ще запаля къщата!

И пак започна да избива яростно ключалката.

След известно колебание лакеят започна да разбива бравата отвън. Амбър чакаше обляна в пот. Нан й бе донесла обувките и тя тропаше с крака от нетърпение. Най-после ключалката се счупи и Амбър изскочи вън. Прегърна Джени през кръста и я поведе към другия край на галерията, където се намираше стаята на Филип.

Той лежеше по гръб в леглото си. Беше облечен и завит с одеяло. Главата му бе отпусната безпомощно върху възглавницата и лицето му се бе свило така, че изглеждаше съвсем променено. Той се мяташе и извиваше, стискаше зъби и постоянно слагаше ръце върху стомаха си. Вените на шията му се бяха издули така, че щяха да се пръснат.

Амбър се поколеба на прага, но след това избърза:

— Филип! Филип! Какво има? Какво ви се е случило?

Той я изгледа, без да я познае. После взе ръката й и я дръпна към себе си.

— Отровиха ме — едва можа да пошепне Филип.

Смразена от ужас, Амбър се стъписа, но той стисна още по-здраво ръката й.

— Ядохте ли нещо днес?

Сега вече тя разбра какво се бе случило! Графът е открил всичко и се е опитал да убие и двамата. Храната, която й бяха донесли с подноса, сигурно съдържаше отрова. Обзета от страшна мъка, тя се почувства зле, разтрепери се и й се зави свят.

Може би е имало отрова и в сиропа, който бе изпила тая сутрин?

— Аз пих сироп рано тая сутрин — пошепна тя с втренчен поглед.

Филип започна да се гърчи. Той се тръшкаше и мяташе от една на друга страна в леглото, сякаш за да се спаси от болките, които го разкъсваха. Ужасите на агонията бяха отразени върху лицето му и за минутка той не можа да каже нищо. След това заговори с усилие:

— Не. Мисля, че това е направено на обяд, защото болките започнаха преди половин час. Окото на каменната маска… в стената… на лятната беседка… е пробито…

Той не можа да изрече нищо повече, защото Джени бе до тях, но Амбър разбра много добре какво искаше да каже. Вероятно Редклиф ги е наблюдавал тая сутрин… и може би не само тая сутрин! Обхвана я омраза, отвращение, отчаяние. А също и известно облекчение, че няма да умре, защото не бе погълнала отрова!

Джени помогна на Филип да се привдигне и поднесе купа с горещо мляко до устните му. След като изпи жадно няколко глътки, той изпъшка и се отпусна върху възглавницата. Амбър се обърна и закри лице с ръце.

Изведнъж привдигна роклята си и започна да тича, колкото сила имаше. Излезе от стаята, мина през галерията, слезе по стълбите и стигна на терасата. И едва когато измина градината, спря без дъх и с ужасна болка в слабините, за да успокои сърцето си. След това обърна бавно глава към прозореца на югоизточния ъгъл на къщата. Обзета от някакъв животински страх, тя се отпусна на земята, закри лице в тревата, затвори очи и запуши уши. Но пак продължаваше да вижда лицето на агонизиращия Филип и чуваше отчаянието, което издаваше неговия глас.