Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (56)

LV

За Амбър беше истинско щастие да се чувства частица от кралския двор.

Интимният му живот не я беше разочаровал. За нея дворът все още представляваше един чудесен свят, в сравнение с който нищо друго не беше толкова интересно и важно. Самият Бъкингам не бе уверен повече от нея в божествения произход на придворните. А сега и тя беше от техния кръг. Без никаква съпротива тя скоро бе погълната във водовъртежа на дворцовия живот и се въртеше в него слепешката като обезумяла.

Не пропускаше банкетите, пиесите и баловете. Канеха я навсякъде и приемите й се посещаваха от всички, защото би било крайно неразумно да пренебрегваш една от кралските метреси. Често салонът й се препълваше повече от салона на кралицата и там имаше няколко маси, на които се играеха най-различни игри.

Просяците по улицата се обръщаха към нея по име — сигурен белег за нейната известност. Бездарни поети и автори на пиеси се въртяха в преддверието й с желанието да й посветят някоя нова пиеса или сонет. Подари петдесет лири на първия млад писател, когото покровителстваше, без дори да прочете предварително неговата поема — злостна сатира против двора и неговите представители, както и против самата нея.

Пилееше пари, сякаш беше наследила държавното съкровище. Въпреки че Шедрак Нюболд се грижеше за нейните влогове и сметки, тя не се интересуваше от приходите и разходите. Богатството, което Самуел й беше оставил, й се струваше неизчерпаемо.

И все пак имаше хиляди начини за един придворен да спечели пари — стига да се ползва с кралското благоволение. Веднъж кралят й разреши да организира лотария за златни съдове и прибори, украсени с кралската корона. Даде й под наем шестстотин акра земя на нищожна цена, която тя веднага предостави срещу много по-висока сума. В продължение на година й позволи да събира таксите от всички кораби, които акостираха в устието на Темза. Получи парите от продажбата на дървения материал на някои от сечищата в Ню Форест, започна да се занимава с борсови спекулации, които бяха много доходни. Чарлс й правеше подаръци от събираните ирландски такси, а и всички посланици й правеха подаръци с различна стойност в зависимост от влиянието, което тя упражняваше върху краля. Тези източници й бяха достатъчни, за да води един изискан живот.

Точно преди Коледа Амбър се зае да украси и обзаведе отново своето жилище, което в продължение на четири месеца бе изпълнено с работници, които боядисваха, ковяха и циклеха. Мебелите бяха покрити с бяло ленено платно, за да не се цапат; навсякъде се виждаха кофи със златисти и цветни бои; покачени на високи стълби, работници боядисваха тавана и взимаха мерки за завесите. Тенси ги следваше от стая в стая с интерес и любопитство. Кучето ги захапваше за петите и по цял ден лаеше, затова когато господарката му не беше наоколо, получаваше тайно по някой ритник. Докара всички мебели от Лайм парк и се помъчи да състави списък на цялото имущество на Редклиф, което бе получила със съгласието на краля. Там намери една дълга, но все още недовършена поема „Образуването на кралството. Сатира“. Един бегъл поглед и подсказа, че е писана в Лайм парк през пролетта и лятото на 1666 година, а информацията беше събрана по време на пребиваването му в Лондон, точно след сватбата им. Беше противна, жестока и злобна, но с превъзходен стил. Амбър я четеше заради злонамереността и сквернословието, които моментално усети, но пропусна всичко останало. След това с презрение я хвърли в огъня. Имаше и други документи: история на семейното имущество, писма (едното, от които бе явно от момичето, което беше обичал и което беше изчезнало по време на Гражданските войни), много алхимически рецепти, един вързоп с бележки, фактури за покупка на картини и други вещи, които беше събирал. Преводи от латински и гръцки, есета на различни теми. Унищожи всичко със злостно ожесточение.

Попадна на един череп, на който беше прилепена бележка с тънка медна жичка. Това беше лекарство срещу импотентност и се препоръчваше всяка сутрин да се пие изворна вода от черепа на човек, който е бил убит. На Амбър това й се видя много смешно и дори засили презрението и към графа. Тя запази черепа и го показа на краля, който го прибра в лабораторията си, като каза, че може и на него един ден да му потрябва такова лекарство.

Завесите, картините и вещите, които харесваше, запази за себе си, а всичко останало продаде на търг. Редките и ценни предмети, които Редклиф бе събирал цял живот с най-голям интерес, неговите сбирки, безграничният му труд и разходи — всичко беше продадено на хора, които той ненавиждаше, или пък се използваха като стара покъщнина от една жена, която той презираше. Триумфът на Амбър — триумф, пълен и жесток, не беше нищо друго освен тържество на живота над безсилната смърт. Но тя изпита безкрайно задоволство.

Чарлс и неговият двор бяха донесли от Франция нов стил в обзавеждането, както и във всичко останало. Новият стил беше по-изтънчен и едновременно с това по-разточителен. Ореховото дърво замести тежкия и здрав дъб, гоблените се смятаха за старомодни, рогозките, които постилаха, за да скриват праха и да топлят, бяха заменени от скъпи персийски и турски килими. Екстравагантността не противоречеше на добрия вкус и придворните дами се надпреварваха в желанието си да постигнат по-голяма пищност на обстановката. Амбър ни най-малко не им отстъпваше. За да измени размерите на стаите, нареди някои от стените да бъдат съборени, а на други места да издигнат нови. Искаше всичко да бъде величествено и с изумителни размери. Даже самото преддверие беше огромно — нещо необходимо, за да се чувстват удобно онези, които трябваше да я чакат. Тапетите бяха от зелена коприна, а единствената мебелировка се състоеше от две италиански статуи от черен мрамор в естествена големина и комплект позлатени столове.

Салонът, който гледаше към реката, беше седемдесет и пет стъпки дълъг и двадесет и пет стъпки широк. Тапетите бяха копринени на черни и златни ивици, а през нощта плътните завеси изцяло закриваха прозорците. По пода имаше пръснати килими, украсени с перли. Мебелите бяха фини, изящни, с пищна резба и покрити с дебел златен пласт, а възглавниците бяха от смарагдово кадифе. На много места бяха поставени малки кръгли маси, тъй като Чарлс предпочиташе студения бюфет пред традиционната церемониална вечеря. В този салон Амбър много често устройваше своите вечери.

Над камината имаше портрет на Амбър, който олицетворяваше св. Катерина. Всички придворни дами обичаха да бъдат изобразявани като светици. Тъй като Катерина е била кралица, Амбър беше нарисувана е великолепна рокля и с корона на главата. В едната си ръка държеше книга, в другата — палмата на мъчениците, зад нея беше поставен символът на страданието — счупено колело. Изразът на лицето й беше замислен и кротък.

Едно малко преддверие, цялото в бяло, където върху позлатена маса пред огледалото стоеше Редклифовата статуетка на негър, разделяше салона от спалнята и обзавеждането му струваше на Амбър повече отколкото целия апартамент.

От пода до тавана стаята беше във венециански огледала, внесени незаконно, без мито, с благоволението на Негово величество. Подът беше покрит с черен мрамор от Генуа, считан за най-хубавия в Европа. Един художник, на име Стретер, беше изписал на тавана любовните похождения на Юпитер, заобиколен от голи жени с едри гърди и заоблени форми, в най-различни пози с мъже и животни.

Леглото беше много голямо, покрито с огромен балдахин, извезан със сребро, и украсено със завеси от алено кадифе. Всички други вещи в стаята бяха със сребърни инкрустации. Всички столове — от най-малкия до голямото канапе пред камината — бяха тапицирани с алено кадифе. Завесите бяха от същия плат, извезани със сребро. Над камината в тон с тапетите имаше друг портрет на Амбър — по-проникновен, особено типичен, нарисуван от Питър Лили. Беше легнала настрани върху куп черни възглавници, съвсем гола, загледана с лека усмивка в ония, които се спираха да я съзерцават.

Стаята носеше белега на една буйна, почти дива личност. В нея никое човешко същество не можеше да има някакво значение. И затова тя беше обект на завист от страна на целия дворец, защото никога дотогава не бяха виждали подобна екстравагантност. Амбър не изпитваше преклонение пред спалнята си, но я обичаше заради нейната арогантност, безкомпромисно предизвикателство и замайваща хубост. За нея тя представляваше всичко, което беше получила и което е вярвала, че ще пожелае от живота. Тя беше символ на нейния успех.

Но сега, когато имаше всичко това, тя не се чувстваше щастлива.

Нито за миг, не успяваше да забрави Брус Карлтън, въпреки че дните минаваха изцяло изпълнени с непрестанни клюки, с шиене на нови дрехи, с хазартни игри, с театри и приеми, с клевети и интриги. Каквото и да правеше, споменът за него не я напускаше никога. Обикновено копнежът й се изразяваше в леко понижено настроение, но понякога изригваше подобно на ужасяваща, величествена музика, която беше непоносима. В такива случаи, когато най-малко очакваше, тя си мислеше за смъртта и дори искаше да умре. Изглеждаше й невъзможно да съществува дори миг без него. Нейният див и отчаяно безразсъден копнеж слепешката я водеше към неизбежно разочарование.

Към средата на март Алмсбъри пристигна сам в Лондон, за да уреди някои делови въпроси и да се позабавлява за няколко седмици. Амбър не го беше виждала от август и първият й въпрос беше дали е получил писмо от Брус.

— Не — отговори графът. — А вие?

— Аз? — попита тя раздразнено. — Нямам, разбира се. През живота си не ми е писал нито ред! Но поне на вас би трябвало да съобщи как се чувства.

Алмсбъри вдигна рамене.

— Зает е, а след като не ми се обажда, значи е добре. Иначе би ми казал каквото трябва.

— Сигурен ли сте?

Амбър го погледна крадешком. Бяха в спалнята й, тя се беше излегнала на едно канапе по халат, скръстила стройните си крака. На пода зад нея лежеше Тенси и съзерцаваше оръфаните върхове на обувките си.

— Какво искате да кажете? — Алмсбъри леко присви очи. — Ако се надявате нещо да се е случило с Корина, по-добре се откажете от тази надежда. Смъртта няма да ви даде онова, което желаете. Знаете го не по-зле от мен. Брус никога не е имал намерение да се ожени за вас.

Имаше моменти, когато в отношението на графа към нея се проявяваше едва сдържана нетърпимост и жестокост. Но тя беше толкова сигурна в него, че това положение не я притесняваше ни най-малко. Все пак не пропусна да се обиди.

— Откъде знаете? Може пък сега да поиска — вече съм графиня, — ако не беше тя…

При всяка дума за Корина погледът й ставаше ожесточен, а горната й устна се присвиваше упорито. Но в известен смисъл на нея почти й доставяше удоволствие да търси причина и извинение в Корина за всичките си неприятности, в противен случай тя не можеше да обясни нито на себе си, нито на когото и да било отказа му да се ожени за нея.

— Скъпа Амбър — каза Алмсбъри с нежен глас, и в погледа му се четеше обич и съчувствие. — Безсмислено е да се самозалъгвате, нали? Той не се ожени за Корина заради богатството и титлата й. Вероятно не би се оженил за нея, ако не ги притежаваше — никой мъж с положение, което той има, не би го направил — но ако това е било единственото, което е търсил, щеше отдавна да се е оженил. Не, скъпа моя, бъдете честна към себе си. Той я обича!

— Но той обича и мене! — извика отчаяно Амбър. — Да, той ме обича, Алмсбъри! Вие много добре знаете, че е така.

Изведнъж в гласа и в очите й затрептя отчаяние.

— Вие сте сигурен, че ме обича, нали?

Алмсбъри се усмихна и взе ръката й.

— Бедничката ми! Да, вярвам и понякога си мисля, че и вие щяхте да го обичате дори ако се беше оженил за вас!

— Разбира се, че щях да го обичам! — извика Амбър.

След това добави почти засрамена:

— Престанете да ме дразните, Алмсбъри!

После нервно извърна поглед, защото се почувства неловко, но изведнъж избухна:

— О, аз наистина го обичам, Алмсбъри! Не можете да си представите колко много го обичам! Готова съм на всичко, за да бъде мой! Винаги ще го обичам, дори да не се отделя изобщо от мене хиляда години! О, вие знаете много добре, че това е вярно, Алмсбъри, аз никога не съм обичала друг мъж, не бих могла!

Тя видя странния израз на графа и се изплаши да не го е наранила.

— О, Алмсбъри, обичам и вас, разбира се, но по друг начин! Аз…

— Не се тревожете за това, Амбър! Не е необходимо да ми обяснявате! И без това зная повече от вас по този въпрос. Вие сте влюбена и в тримата: в краля, в Брус и в мен. И мисля, че всеки един от нас ви обича. Но никой не може да ви направи напълно щастлива, защото вие искате повече от това, което можем да ви дадем. Не можете да впримчите никой от нас тримата, както впримчихте онзи нещастен млад капитан — как му беше името? — или пък онзи вдетинен старец, който ви остави богатството си. Искате ли да знаете защо? Ще ви кажа. Кралят ви обича, но по същия начин той обича още дузина други жени и в бъдеще ще обича още толкова. Никоя жена на света не може да го накара да страда, защото той разчита на тях само за физическите удоволствия. Той обича истински единствено сестра си, но това е друг въпрос. Брус ви обича, но има други неща, които обича повече от вас. Сега има и една жена, която обича по-силно от вас. И най-накрая, мила, аз също ви обичам. Но не си правя никакви илюзии относно вас. Зная много добре каква сте и това не ме интересува, така че и мен не можете да ме накарате много да страдам.

— За бога, Алмсбъри! За какво ми е да ви карам да страдате — вие или пък някой друг? Кой, дявол ви е втълпил такива измислици в главата?

— Една жена никога не е доволна, ако мъжът, който я обича, не страда. Хайде, бъдете искрена. Това е вярно, нали? Винаги сте мислили, че можете да ме направите нещастен, когато пожелаете, нали?

Той я погледна втренчено.

Амбър се усмихна както жена, която знае, че се възхищават от нея.

— Може би — призна тя. — Сигурен ли сте, че няма да успея?

За момент графът не помръдна, но след това скочи и широка усмивка разкри белите му зъби.

— Не, мила. Няма да успеете.

И отново я погледна сериозно.

— Все пак ще ви кажа нещо: ако има на света мъж, за когото можеше да се омъжите и да бъдете щастлива — това съм аз.

Амбър го изгледа смаяна, а после с лек смях се изправи.

— Алмсбъри, за какво, по дяволите, говорите? Ако има мъж, за когото трябваше да се омъжа и който щеше да ме направи щастлива, той е Брус и вие добре го знаете.

— Грешите, мила моя!

Амбър се канеше да протестира, но Алмсбъри се отправи към вратата и тя го придружи.

— Ще се видим довечера в салона на краля и ще играем, за да си върна стоте лири, които ми взехте вчера!

Тя се засмя.

— Невъзможно, Алмсбъри! Тази сутрин ги похарчих, купих си нова рокля!

И точно преди да излезе, тя отново избухна в смях.

— Представете си, как бихме изглеждали като съпрузи!

Той й махна с ръка, без да се обръща, но когато се скри от погледа й, Амбър смръщи вежди замислено и озадачено. Алмсбъри и тя — съпрузи. Никога преди не й беше идвала наум такава идея. Никога не беше искала да се омъжи за друг освен за Брус Карлтън и все още изглеждаше невероятно да има щастлив брак с някой друг — пък бил той и Алмсбъри. Но колко странно такова нещо да каже точно Алмсбъри, който не възприемаше брака по-различно от всеки друг разумен мъж.

— Както и да е. — Тя сви рамене и отиде да довърши тоалета си. Какъв смисъл имаше да мисли за всичко това сега.

Освен това й предстояха много важни въпроси за решаване. Скоро ще дойде Дюран да й направи прическата, а мадам Рувиер щеше да дойде, за да се консултират за роклята за бала по случай рождения ден на краля. Трябваше да реши кого да покани на следващия си прием — дали френския или испанския посланик. Кой ли от двамата щеше да изрази по-щедро благодарността си. Трябваше ли да покани Каслмейн и да я остави цяла вечер да се задушава от ревност и злоба, или пък просто да я пренебрегне. Чарлс, разбира се, не го интересуваше — нито пък щеше да напусне приема по заповед на Барбара, както правеше преди години. Амбър се ласкаеше безкрайно да държи в свои ръце решението на всички въпроси — живота и смъртта на великите и нищожните в двора.

И тъй като очевидно се очертаваше един чудесен ден, тя реши да отиде на разходка в Хайд парк с новата си каляска — мъничка, с две места, на които не беше особено безопасно да се седи. Затова пък пътуващият имаше предимство да бъде видян от главата до петите.

Амбър имаше нов костюм от златисто кадифе и шлейф от норка и имаше намерение сама да кара каретата. Перспективата беше вълнуваща и без съмнение щеше да предизвика страхотна сензация.

 

 

Когато Франсис Стюарт, сега херцогиня Ричмънд, се върна в града, в двора настъпи необуздано вълнение. Целият начин на живот се наруши и наново трябваше да се възстановява. Политици, метреси, дори лакеите и слугите започнаха да се притесняват, да заговорничат и да плетат интриги, като търсеха начин да се спасят каквото и да се случи. Обзалагаха се, че сега, когато Франсис се бе омъжила, щеше да прояви повече здрав разум, отколкото преди. Очакваха тя скоро да заеме мястото, което по право й се полагаше. Ето защо когато тя се настани в Съмърсет Хаус и започна да устройва големи приеми, всички се надпреварваха да отидат. Не от уважение към Франсис, а за собствено удоволствие. Но за всеобща изненада кралят не отиде нито веднъж, нито пък показа с нещо, че е забелязал нейното завръщане.

Ако Франсис се притесняваше от тази проява на невнимание, то успяваше добре да се прикрива. Без съмнение тя не беше единствената жена, зависеща от кралското благоволение, която да има повод за безпокойство.

Когато в края на годината Барбара се върна от провинцията, завари графиня Данфорт в старото й имение, а две актриси парадираха пред целия град с увлечението, което изпитваше към тях Негово величество.

Мол Дейвис беше напуснала сцената и сега живееше в една хубава къща, обзаведена от краля, а Нел Гуин не скриваше честите си задкулисни посещения в двореца. Барбара даваше да се разбере, че кралят всеки ден я моли отново да го приеме, но тя го презираше като мъж и не искаше от него нищо друго освен пари. Въпреки че беше нещастна и страхлива дълбоко в душата си, тя започна да плаща големи суми на младите си любовници.

Когато Чарлс научи за това, той се усмихна малко тъжно и сви широките си рамене: „Бедната Барбара, вече остарява.“

Но не само жените даваха повод за клюки. Херцог Бъкингам също продължаваше да привлича вниманието. В началото на годината роднините на Шрузбъри най-накрая го склониха да извика Бъкингам на дуел. Той ги послуша и бе убит. Тогава херцог Бъкингам прибра лейди Шрузбъри у дома си, но когато малката му търпелива женичка заяви, че подобно уреждане на въпроса е нетърпимо, той извика една карета и я изпрати при баща й.

Всичко това развесели Чарлс извънредно много, той заяви, че негова светлост не би могъл да измисли нещо по-лошо, за да го компрометира по-бързо пред Камарата на общините. Но Бъкингам временно беше загубил интерес към Камарата на общините и не се интересуваше за мнението им към него, тъй като оставаше верен на идеите си толкова дълго, колкото и на жените.

По това време се случиха и други събития — не така сензационни, но много по-важни. Кларендън, макар и против волята си, бе принуден да се оттегли на село и неприятелите на дъщеря му с радост използваха изпадането му в немилост, за да я пренебрегват. Но Анна понасяше тяхната завист и презрение с надменност и безразличие и успя да запази своя личен двор изключително ловко и решително. Тя си казваше, че всички тези глупаци с ревностните си извъртания нямат никакво значение за нея, защото елин ден някое от децата й щеше да се изкачи на английския престол. Безплодието на кралицата след всяка измината година потвърждаваше нейната правота.

След оттеглянето на Кларендън правителството бе заменено от така наречения „Кабъл“. Думата се състоеше от първите букви на имената на петимата членове. В него влизаха сър Томас Клифърд — единственият честен между тях, и затова го подозираха, че играе двойна игра; Арлингтън, негов приятел, но му завиждаше, Бъкингам, Ашли и Лодърдейл. Всички мразеха Кларендън и се страхуваха от връщането му на власт. Почти по същия начин мразеха и Йорк. Но същевременно бяха разделени помежду си. Всеки подозираше останалите и се страхуваше от тях. Кралят нямаше доверие на нито един от тях, но беше доволен, че най-накрая има правителство, което е негово оръдие. Беше по-умен от всеки един, а и от всички заедно.

И така те се заеха да управляват страната.

Англия сключи с Холандия съюз, според който, ако Чарлс реши отново да ги нападне, те да не могат да разчитат на помощ от Франция. Всъщност Чарлс възнамеряваше при следващата война да спечели Франция на своя страна и кореспонденцията със сестра му беше в тази насока. Споразумението с Холандия, както и тайните договори, сключени напоследък с нея и с Франция, осигуряваха за Англия равновесие на силите в Европа и макар че всичко това бе постигнато чрез истински политически увъртания, беше типично за краля. Неговият чар и добродушие умело прикриваха от всички, дори от най-проницателните, фактът, че беше циник, егоист и безскрупулен, практичен опортюнист.

Граф Рочестър твърдеше, че трите основни занимания през епохата са: политика, жени и пиене, а първите две във всеки случай почти винаги вървели заедно.

Чарлс се ужасяваше, когато някоя жена започваше да се бърка в държавните работи, но изглеждаше невъзможно да ги отстрани. И така той прие това, което не можеше да промени. Тъй като щом някоя жена привлечеше неговото внимание и се знаеше, че е негова любовница, веднага я обкръжаваха от всички страни — повече от кралицата, — търсеха нейната подкрепа, предлагаха й пари срещу някаква услуга, канеха я да се присъедини към една или друга групировка в двора. Амбър също беше въвлечена в десетина проекта, едва прекарала две седмици в Уайтхол. И с течение на времето се оплиташе още повече в дворцовите интриги.

Бъкингам беше проявил голяма любезност към нея още в деня, в който се бе представила в двореца, и винаги заставаше на нейна страна, особено против лейди Каслмейн. Все пак Амбър не му се доверяваше и го преследваше, но се стараеше той да не научи за това, тъй като от съмнителен приятел той със сигурност можеше да се превърне в опасен враг. Така че в продължение на няколко месеца двамата се държаха, много въздържано, без да се опитват да поставят под съмнение предаността си един към друг.

Една сутрин в края на март Бъкингам посети Амбър неочаквано.

— Вие, милорд? — посрещна го Амбър изненадана. — Какво ви накара да дойдете толкова рано?

Още нямаше девет, а негова светлост рядко ставаше преди обяд.

— Рано ли? За мен не е рано. Напротив, късно е. Въобще не съм си лягал. Имате ли малко испанско вино? Гърлото ми е пресъхнало.

Амбър нареди да донесат силно вино и аншоа. Докато чакаха да наредят масата, херцогът се отпусна в едно кресло до камината и започна да говори.

— Идвам от Мур Фийлдс! Боже мой! Никога не сте виждали подобно нещо! Чираците са завзели няколко къщи! Старата Кресуел пищи като луда, а проститутките замерят с нощни гърнета чираците, които пък се заканват да разрушат най-големия публичен дом в града — той махна с ръка — Уайтхол!

Амбър започна да се смее и наля от испанското вино.

— Не се и съмнявам, че тук ще открият много повече развратници, отколкото в Мур Фийлдс!

Бъкингам посегна към джоба на палтото си и извади някакво измачкано, лошо напечатано листче, мастилото върху което още не беше изсъхнало, и й го подаде.

— Чели ли сте това?

Амбър го прочете набързо.

То носеше заглавие: „Молба от бедните куртизанки до лейди Каслмейн“, въпреки че ако се съдеше по правописа и по неговото сатирично съдържание, то по-скоро беше дело на някой, който познава живота в двора отблизо. Накратко това беше призив към Барбара, кралицата на куртизанките в Англия, да се притече на помощ на безправните членове от професията, за чиято прослава бе допринесла и тя. Амбър веднага разбра, че това по всяка вероятност, е някоя нова приумица на херцога, с която да тормози своята братовчедка. Амбър знаеше, че отново се бяха скарали, и беше очарована от факта, че Барбара е унизена, а за нея самата не се споменаваше нищо.

Върна листчето на херцога с доволна усмивка.

— Чела ли го е вече?

— Във всеки случай скоро ще го прочете. Такива листчета са пръснати из целия Лондон. Амбулантни търговци ги разнасят по Чейндж и по ъглите на улиците. Сам видях как един майстор по покривите щеше да падне от една къща от смях, докато го четеше. Кой ли е този негодник, който се осмелява да се отнася с нейна светлост по такъв начин?

Амбър го погледна невинно.

— И аз това се питам, ваша светлост. Не мога да си представя? А вие?

Тя отпи глътка вино и хапна малко аншоа. За момент се загледаха мълчаливо, после и двамата се засмяха.

— Какво значение има авторът, когато вече е направено? — заяви негова светлост. — Предполагам, вече сте разбрали за това, че кралят й е подарил Беркшир Хаус?

Амбър сви тъмните си вежди.

— Да, разбира се. Тя се постара всички да научат, уверявам ви. Но има и нещо друго. Тя твърди, че той ще създаде за нея херцогство.

— Това дразни ли ваше благородие?

— Да ме дразни? О, не, милорд — заяви любезно Амбър не без сарказъм. — Защо да ме дразни?

— Няма никаква причина, госпожо. Абсолютно никаква.

Херцогът беше сърдечен и доволен от себе си: наслаждаваше се на огъня, на хубавото вино, на мислите си.

— Разбира се, нямаше да съм така недоволна, ако беше подарил Беркшир на мен. Що се отнася до херцогството, не бих искала нищо повече на света от едно херцогство.

— Не се тревожете! Ще го получите, когато някой ден реши да се отърве от вас, което със сигурност ще стане.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Искате да кажете, милорд, че… — каза тя накрая.

— Точно това, госпожо! Тя изигра ролята си в Уайтхол! Не бих дал нито пени за нейното влияние в двора!

Все пак Амбър не искаше да повярва. В продължение на осем години Барбара управляваше двора, намесваше се в държавните работи, изнудваше своите приятели и тормозеше враговете си. Тя изглеждаше вечна и непоклатима като скала.

— Добре — каза Амбър, — надявам се, че не грешите. Но снощи я видях в салона и тя каза, че Беркшир е доказателство за любовта на Негово величество към нея.

Бъкингам изсумтя.

— Любовта на Негово величество! Та той дори вече не я докосва! Но, разбира се, тя се надява да повярваме на измислиците й. Защото, ако всички вярват, че кралят все още я обича, няма никакво значение дали това е вярно. Но аз съм по-добре осведомен от вас. Знам едно-две неща, които другите не знаят.

Амбър не се съмняваше, че негова светлост има безброй средства да бъде добре осведомяван. Много малко събития в Уайтхол успяваха да избегнат мрежите на неговите шпиони и информатори, независимо дали бяха маловажни или пък от особено значение.

— Надявам се, че всичко, което твърди ваша светлост, е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Сега ще ви обясня. Благодарение на мен нейно благородие се провали напълно и безвъзвратно.

Той изпитваше такова самодоволство, сякаш бе извършил саможертва за нацията.

Амбър го погледна втренчено.

— Не ви разбирам, сър.

— Сега ще ви обясня. Знаех за желанието на Стария Роули да се отърве от нея, но също така знаех и за сделката, която тя преследваше. Беше много просто: казах му, че любовните писма, с които го заплашва че ще публикува, са отдавна изгорени.

— А той повярва ли ви? — Амбър вече беше склонна да смята, че той е провалил Барбара, измамил е краля и търсеше начин да измами и нея.

— Повярва ми и още как! Това е самата истина. Аз самият видях как горят. Всъщност аз я посъветвах да го направи.

Изведнъж той се плесна по коляното и избухна в смях, но Амбър продължаваше внимателно да го наблюдава, без да бъде ни най-малко убедена.

— Направо побесня. Каза, че някой ден ще ми отреже главата. Може и да го направи, ако успее — но точно сега се ползвам с благоволението на Стария Роули. И смятам да умра с глава на раменете си. Оставете я да прави каквито си иска планове. Жилото й е извадено и тя е безпомощна. Вие изглеждате някак скептична, госпожо, да не би да не ми вярвате?

— За писмата ще ви повярвам, но трудно ще повярвам, че той няма да я върне отново. Правил е това неведнъж. Защо ще й дава това жилище и ще й обещава херцогство, ако е скъсал с нея? Дори се носи слух, че бил принуден да заеме пари, за да купи Беркшир.

— Ще ви кажа защо, госпожо. Защото кралят има добро сърце. След като е получил от една жена всичко, което е пожелал, той не може да я остави на произвола на съдбата. О, не! Той е винаги коректен в подобни случаи. Признава децата, независимо дали са негови или не, плаща им големи суми, за да не бъдат пренебрегвани в този лош свят. Е, госпожо, смятам, че тези новини ще ви доставят удоволствие! По моя преценка Барбара Палмър и вие никога не сте били големи приятели.

— Мразя я! Но при нейното дългогодишно могъщество трудно мога да повярвам…

— Тя самата трудно вярва. Но постепенно ще свикне. До гуша ми беше дошло от нейните глупости и направих всичко възможно, за да се отърва от нея. Може би ще успее да се задържи още известно време тук, в Уайтхол, но никой вече няма да я зачита. Щом на Стария Роули някой му омръзне — било той мъж или жена, — спира да се занимава с него. Той е най-доброто ни оръжие против нея. И така, госпожо, дойде ми наум, че се открива свободно място за някоя умна жена…

Амбър го изгледа право в лицето. Да бъдеш съюзник на Бъкингам, не беше за завиждане! Херцогът се занимаваше с политика единствено за лично развлечение. Той нямаше нито принципи, нито сериозни цели, а следваше само моментните си прищевки, без никакви предубеждения за чест, приятелство и морал. Не беше свързан с нищо и с никого. Независимо от всичко това носеше голямо име, едно от най-големите богатства в Англия и се радваше на огромна популярност сред богатите търговци, в Камарата на общините и сред населението на Лондон. Освен това притежаваше известна доза отмъстителност и злонамереност и макар да не беше настойчив, можеше да нанесе големи вреди в момент на импулс. Амбър знаеше това отдавна.

— А ако някой заеме мястото на нейно благородие? — попита тя кротко.

— Това място ще бъде заето, давам ви честната си дума! Стария Роули е бил управляван от жени още от времето на дойката си. Този път, госпожо тази жена можете да бъдете вие. Не познавам в Англия друг, на когото да се открива такава щастлива възможност. Всички тези господа, които сега ухажват херцогиня Ричмънд, са на погрешен път. Тя няма да се харесва дълго на краля — тази празноглава, истерична мръсница. Обзалагам се. Много нещо е минало през главата ми, госпожо, и добре разбирам тези неща… Дойдох, за да ви предложа услугите си!

— Ваша светлост ми прави голяма чест, по-голяма, отколкото заслужавам!

Херцогът изведнъж заговори решително:

— Излишно е между нас тази прекалена учтивост. Както знаете, госпожо, аз мога, ако искам, да ви помогна. В замяна на това вие можете да ми бъдете полезна в някои случаи. Моята братовчедка погрешно смяташе, че всичко зависи от леглото. И че държането й другаде няма значение. Това е сериозна грешка и тя несъмнено я съзнава сега, ако е достатъчно умна да я схване. Но всичко това е стара работа и малко ни засяга. Честно ви казвам, госпожо, аз съм проучил основно характера на Негово величество и се осмелявам да твърдя, че го познавам по-добре от всеки друг. Ако приемете аз да ви ръководя, мисля, че ще успеем да дадем на Англия облик според нашите желания.

Амбър нямаше никаква идея и никакво желание да се занимава с облика на Англия. Вътрешната и външната политика я засягаха дотолкова, доколкото засягаха собствените й желания и амбиции. Нейните интриги не се простираха — съвсем умишлено — извън лицата, които познаваше, и извън събитията, който можеше да наблюдава. Тя беше склонна да се съгласи с мнението на Чарлс, че негова светлост има бръмбари в главата, но ако на херцога му беше приятно да взима участие в големи проекти, не виждаше никаква причина да му противоречи.

— Нищо не би ми било по-приятно, ваша светлост, от факта да се считам за ваша приятелка и да споделям вашите интереси. Повярвайте!

Тя вдигна чашата си и двамата се чукнаха.