Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (26)

XXV

Барбара бе положила глава на рамото на Джеймс Хамилтън. И двамата лежаха неподвижни, потънали в полудрямка, със затворени очи и лица, озарени от блажен покой. Полека Барбара се размърда обезпокоена. Сбърчи нос и ноздрите й потръпнаха. Подуши веднъж, после пак. Каква е тази миризма, по дяволите?! — мислеше с раздразнение тя. Изведнъж разбра. Нещо гореше. Стаята гореше. Тя рязко се изправи и видя, че почти цялата завеса бе в пламъци — очевидно, развяна от вятъра, беше закачила запалената свещ. Барбара притисна лице с юмруците си и изпищя:

— Джеймс, стаята гори!

Красивият полковник се изправи и изгледа с омраза горящата завеса.

— Боже мой! — извика той, но Барбара вече го избутваше от леглото, търсейки трескаво чехлите и халата си.

Напълно разсънен, Хамилтън се спусна към завесата, изтласка я с рязко движение от корниза и започна да я гаси. Огънят беше обхванал вече близкия стол, а завесата, падайки на пода, подпали един от персийските килими.

Барбара изтича към Хамилтън и му подаде дрехите.

— Облечете ги! Бързо… надолу по стълбите, преди да е дошъл някой. Помощ! Помощ! — изпищя тя. — Пожар! Помогнете!

Джеймс излезе и почти веднага в стаята нахлуха десетина прислужници. Пламъците бяха достигнали стените, срещуположната завеса също гореше. Стаята се изпълваше с лют и задушлив дим.

— Направете нещо! — крещеше неистово Барбара.

И макар че в спалнята надойдоха лакеи, пажове, негри, камериерки, кавалери, минаващи наблизо, никой не се залавяше с потушаването на огъня. Няколко мига всички стояха в тъпоумно вцепенение, надявайки се все пак някой да реши какво да се прави.

Изведнъж отнякъде се появиха десетина лакеи, носещи кофи с вода. С мощни движения те плиснаха водата върху горящия стол и килима. Чу се съскане и кълбест дим изпълни стаята. Хората се дръпнаха назад, като стискаха очи и кашляха силно. Неколцина се завтекоха за още вода.

Лаеха кучета. Една подплашена маймунка цвърчеше, подскачаше от рамо на рамо и в страха си ухапа ръката на една жена, която се мъчеше да я пропъди. Непрекъснато влизаха и излизаха мъже с кофи вода, а повечето жени се суетяха наоколо. Барбара се опитваше да дава заповеди на всички едновременно, но никой не й обръщаше внимание. Край нея мина забързан един паж с две големи кофи плискаща се вода. Барбара го хвана за ръката.

— Момче, чакай малко… Искам да ти кажа нещо.

Младежът спря и я погледна. Очите му бяха кървясали, лицето — плувнало в пот и изпоцапано със сажди.

Тя сниши глас:

— Там, в онзи ъгъл, има малко ковчеже. Най-отгоре съм сложила една китара. Донеси ми го и ще ти дам двадесет лири.

Момъкът премигна изненадан.

Двадесет лири! Когато заплатата му за цяла година беше само три. Сигурно много й трябваше това ковчеже.

— Цялото крило гори, ваше благородие.

— Тогава четиридесет лири! Донеси го! — побутна го Барбара.

След две-три минути той дойде, носейки с лекота ковчежето, което беше съвсем малко. Едната му страна бе овъглена и когато Барбара го постави на пода, то се разпадна. На земята се изсипаха няколко сгънати писма. Младежът се наведе да й ги подаде, но Барбара извика:

— Остави! Аз ще ги вдигна. Върни се обратно на работа.

Тя се опря на едното си коляно и започна бързо да прибира писмата, когато изведнъж една ръка се пресегна и грабна едно изпод пръстите й, Барбара вдигна очи и видя усмихнатото лице на Бъкингам, застанал до нея. Виолетовите й очи се присвиха, а зъбите й се оголиха в свирепа гримаса.

— Дайте ми го!

Бъкингам продължи да се усмихва.

— Разбира се, мила. Веднага щом му хвърля поглед. Ако е толкова важно за вас, то сигурно е важно и за мене.

Те се гледаха втренчено още миг — Барбара полуколеничила, а нейният снажен братовчед надвесен над нея — и двамата чужди на суматохата около тях. Изведнъж тя се хвърли към него, но той леко отстъпи, вдигна ръка, за да се предпази, а с другата пъхна писмото във вътрешния джоб на наметката си.

— Не бързайте толкова, Барбара. Скоро ще ви го върна.

Барбара го изгледа с омраза и прошепна някакво проклятие, но очевидно разбра, че ще трябва да почака, докато той свърши с писмото, и отиде да даде нареждания на работниците.

Вече бяха потушили пожара и сега изнасяха от спалнята мебелите, които не бяха обгорени. Целият апартамент обаче беше черен от дима, а спалнята представляваше истински хаос от вода и въглени. Прозорците бяха отворени, за да се проветрят стаите, макар че нощта беше ветровита и дъждовна. Уилсън донесе на Барбара наметка подплатена с кожи.

Когато най-после работниците си отидоха, тя се върна при Бъкингам, който подрънкваше на китарата. Барбара го изгледа с ненавист, но остана до вратата.

— А сега, Джордж Вилиърс, дайте ми това писмо!

Дукът направи предвзето движение с ръка.

— Тц, тц, Барбара. Винаги сте била припряна. Чуйте тази мелодия. Съчиних я онзи ден. Доста е хубава, нали?

— Чумата да ви вземе — вас и вашите мелодии! Дайте ми писмото!

Бъкингам въздъхна, хвърли китарата на стола и извади писмото от джоба си. Щом започна да го разгъва, Барбара приближи към него. Той вдигна ръка предупредително:

— Стойте там, където сте, или искате да го прочета на друго място.

Барбара се подчини и застана неподвижна, със скръстени ръце и нервно потупваща с крак. Сухият пергамент изшумоля в тишината. След като Бъкингам хвърли бърз поглед върху съдържанието на писмото, на лицето му заигра закачлива и в същото време презрителна усмивка.

— За бога — каза той тихо. — Стария Роули можел да пише сладострастни, любовни писма като самия Аретино.

Стария Роули беше прякор, който Негово величество бе дал на едно козле, припкащо из градините му.

— Сега ще ми дадете ли това писмо?

Бъкингам отново го пъхна в джоба си.

— Хайде да си поговорим малко. Чух, че Негово величество ви е писал писма, след като ви е срещнал. Какво възнамерявате да правите с тях?

— Това не е ваша работа.

Дукът сви рамене и се отправи към вратата.

— Предполагам, че не е, ако трябва да бъдем точни… Е, една много знатна дама ми е поставила задача. Не бих искал да я разочаровам. Лека нощ, милейди.

— Бъкингам, почакайте малко! Вие знаете какво възнамерявам да правя с тях, така както и аз самата.

— Може би ще ги публикувате някой ден?

— Може би.

— Чух, че веднъж-дваж сте го заплашили с това.

— Е, и какво ако съм? Той знае, че ще изглежда пълен глупак, ако хората ги прочетат. Ще го накарам да скача през гергефа ми като опитомена маймуна само при споменаването на писмата.

Тя се изсмя, а очите й блеснаха алчни и жестоки.

— Да, вероятно. Един или два пъти, но не за дълго. Не, ако той действително реши да се отърве от вас.

— Защо? Какво искате да кажете? Времето не ще омаловажи тези писма. След десет години те ще имат още по-пикантен привкус.

— Барбара, скъпа моя, за жена интригантка вие понякога сте необикновено елементарна. Нима никога не ви е минавало през ума, че ако се опитате да публикувате тези писма, вие ще ги загубите?

Барбара се сепна. Не, не беше й минавало през ума, тъй като ги държеше под ключ и до тази вечер само тя знаеше къде са.

— Той не би го направил. Не би ги откраднал. Във всеки случай аз добре съм ги скрила.

Бъкингам се засмя.

— Нима? Боя се, че взимате Стария Роули за по-голям глупак, отколкото всъщност е. В двореца гъмжи от мъже, а и от жени също, които си печелят хляба, като откриват неща, струващи скъпо. Реши ли той наистина, че иска тези писма, и те ще изчезнат под носа ви, така както ги гледате.

Изведнъж Барбара изпадна в паника.

— О, той няма да направи това! Не би ми изиграл такъв подъл номер! Нали няма да го направи, Джордж?

Той се усмихна развеселен от нейното нещастие.

— Напротив, сигурен съм, че ще го направи. А и защо не? Публикуването им не е проява на особена вярност от ваша страна, нали?

— По дяволите верността! Тези писма са важни за мене. Ако той един ден ми се насити, те ще бъдат всичко, с което бих могла да се защитя — себе си и децата. Трябва да ми помогнете, Джордж. Вие сте по-умен за тези неща. Кажете ми какво да правя с тях.

Бъкингам се отдели от стената, на която се бе облегнал.

— Може да се направи само едно.

Тя понечи да се приближи, но той я възпря, като вдигна ръка и поклати глава.

— О, не, скъпа моя. Вие сама ще трябва да решите проблема си. В края на краищата, милейди, не може да се каже, че сте най-добрата ми приятелка напоследък. Или може би греша?

— Аз не съм била ваша добра приятелка?! Ха! А вие, моля, какви добрини сте ми сторили? О, не мислете, че не зная за вас и вашия Комитет за Осигуряване на Франсис Стюарт за Краля.

Бъкингам сви рамене.

— Е, всеки мъж трябва да служи на краля си. Често пъти сводничеството е най-бързият път до властта и богатството. Както и да е, всичко бе напразно. Тя се оказа такава хитра и студенокръвна уличница, каквато не бях виждал дотогава.

— Е — отвърна Барбара, като се нацупи, — ако беше така, тогава сигурно щеше да успее да се справи с мене завинаги. Мислех, че вие и аз имаме една цел, Бъкингам.

Барбара намекваше за общата им омраза към съветника Кларендън.

— Да, скъпа, така е. Най-горещото ми желание е да видя този стар глупак развенчан и в позор или пък още по-добре с глава, забучена на кол и поставена на Лондон Бридж. Време е вече младите хора да вземат управлението на страната в свои ръце.

Лицето му светна в приятелска и подкупваща усмивка. Всичката злоба и презрение бяха изчезнали от него.

— Не разбирам защо винаги се караме, Барбара. Вероятно защото и у двама ни има от кръвта на Вилиърс. Но стига вече. Хайде пак да бъдем приятели. И ако изиграете ролята си, ще използвам всичко възможно, за да получите отново благоволението на Негово величество.

— О, Бъкингам, само да можете! Кълна ви се, откакто Нейно величество се оправи, той непрекъснато се влачи след онази сополана, Франсис Стюарт. Почти обезумях от тревога.

— Виж ти! Аз пък чух, че няколко господа са се заели да ви успокояват — полковник Хамилтън и Бъркли, и Хенри Джърмин, и…

— Няма значение! Нали уж щяхме да бъдем приятели. Това обаче не ви дава право да хулите моята репутация в лицето ми.

Бъкингам се поклони.

— Моля за извинение, милейди. Беше просто безгрижна шега.

И преди се бяха карали и сдобрявали поне десет пъти. Ала и двамата бяха твърде непостоянни, твърде меркантилни и закоравели егоисти, за да могат да бъдат партньори в което и да е начинание. Сега поради това, че се нуждаеше от помощта му, тя го дари с кокетна и опрощаваща усмивка.

— Тук в Уайтхол ще се пусне слух, че по-непорочна жена от мене не е имало.

— Обзалагам се на каквото искате, че това сте точно вие.

— Бъкингам… ами писмата? Знаете, че съм просто едно глупаво създание, а вие сте толкова умен. Какво да правя с тях?

— Е, щом ме питате така мило, ще ви кажа, разбира се. Толкова е просто. Чак ме е срам да ви го кажа: изгорете ги.

— Да ги изгоря! О, стига! За глупачка ли ме вземате?

— Ни най-малко. Това е най-логичното нещо. Докато писмата съществуват, кралят може да ви ги отнеме. Но ако ги изгорите, той може да обърне двореца наопаки и пак няма да ги намери. А вие ще се подсмихвате зад гърба му.

Един миг тя го гледа скептично, но накрая се усмихна.

— Какъв хитрец сте, Джордж Вилиърс.

Барбара взе свещта от масата, отиде до камината и хвърли в нея писмата, които държеше в ръка. После се извърна към братовчед си.

— Дайте ми и другото.

Той й го подаде и тя го хвърли при другите. Пламъкът на свещта близна края на едно от писмата и огънят бавно започна да пълзи нагоре. Хартията се гърчеше и чернееше. После изведнъж купчината лумна в ярки пламъци, горя така миг-два, през което време се чуваше само пукането и съскането на восъчните печати, и накрая угасна. Барбара се обърна и през рамото си съзря Бъкингам, загледан замислено в жаравата. На красивото му лице играеше неведома усмивка. За секунда в ума й се прокрадна съмнение, но бързо премина и тя се изправи с облекчение, защото най-сетне неудобните писма бяха на сигурно място.

 

 

След около седмица почти целият дворец отиде на премиерата на новата пиеса на Джон Драйдън „Непорочната кралица“.

Театърът беше пълен, когато кралската свита пристигна. Настъпи голямо оживление и франтовете в партера насядаха по местата си, за да гледат, а жените се надвесиха от горните балкони. Една от тях нахално изпусна ветрилото си, когато кралят минаваше отдолу, и то падна точно на главата му. Чарлс успя да го хване и с усмивка го подаде на поруменялото и кикотещо се момиче сред вълна от ръкопляскания.

Кралят, Йорк и младият дук Монмът бяха в кралски облекла освен дукесата на Савоя. Те носеха дълги пурпурни мантии.

Монмът, синът на краля, плод на една любовна връзка в младите му години, бе дошъл в Англия преди година и половина с кортежа на кралица Хенриета-Мери. Някои твърдяха, че не бил син на краля, но поне приличаше на Стюарт, а и Чарлс без съмнение го мислеше за такъв. Почти от деня на пристигането на момчето той му бе засвидетелствал явно обичта си и в резултат на титлата, получена от краля, Монмът предшестваше всички освен Йорк и принц Рупърт. Предната година Негово величество го бе оженил за Ан Скот, единадесетгодишна и една от най-богатите наследници в Англия. Сега момчето се явяваше публично в кралски одежди, скандализираше всички, които благоговееха пред старинните традиции или вярваха, че кралската кръв е кралска само когато е законна.

Долу в едно от преддверията контетата коментираха:

— Боже мой, Негово величество е така привързан към момчето, все едно че е негова кръв.

— Из галериите се е пуснал слух, че той възнамерява да го обяви за свой законен син и да го направи наследник, след като вече се доказа, че кралицата не може да има деца.

— Кой го е доказал?

— Господи, Том, да не си спал досега? Господарят ми от Бристол изпрати няколко свещеници в Лисабон, за да докажат, че Кларендън е дал нещо на кралицата преди тръгването й за Англия, та да я направи бездетна.

— Чумата да го вземе този Кларендън. Погледнете само префърцунената му щерка — толкова надута и официална, сякаш е самата кралица Анна.

— Може и да стане, ако е вярно това, което говорят за Нейно величество.

Друг един франт, дочул последната фраза, веднага наостри уши.

— Какво има? Какво за Нейно величество?

Мълвата се плъзна из целия театър със съскащ шепот и мърморене, а през това време свитата сядаше по местата си. Чарлс седна в средата, Катерина от дясната му страна, а Йорк от лявата. Анна Хайд беше до съпруга си, а Каслмейн — в противоположния край на реда, до кралицата. Наоколо бяха насядали придворните дами както на принцесата, така и на кралицата. Те всички бяха хубави, нетърпеливи, смеещи се момичета с бяла нежна кожа, сини очи и блестящи руси къдри. Копринените им и тафтени поли шумяха кокетно при повдигането им, ветрилата пърхаха, носеше се шепот и смях по адрес на мъжете долу в партера. Тези момичета бяха дошли в двореца последната година и почти всички бяха прекрасни. Сякаш самата природа бе решила да зарадва краля с цяло едно ново поколение от хубави жени.

Отдясно на Барбара седеше една от придворните дами на кралицата, лейди Боинтън. Тя беше палава кокетка, която обичаше да минава за много мечтателна и припадаше по три-четири пъти на ден, щом наблизо имаше мъже. Барбара се наведе и й прошепна все пак достатъчно високо, за да дочуе Франсис Стюарт, която беше точно зад тях:

— Лейди Стюарт изглежда ужасно днес, не забелязахте ли? Лицето й има зеленикав оттенък.

Всеизвестен факт бе, че Франсис страдаше от ревност поради сензацията, която създаде пристигналата току-що в двореца лейди Дженингс, петнадесетгодишна русокоса хубавица, ухажвана напоследък от всички господа и критикувана от дамите. Барбара се зарадва, че интересът не беше вече отправен към Франсис, тъй като същото се бе случило с нея, когато самата Франсис бе дошла в двореца предната година.

Боинтън размаха вяло ветрилото си и измърмори притворила очи:

— На мене не ми се вижда зеленикава. Да не би в погледа на ваше благородие да има нещо такова?

Барбара й хвърли смразяващ поглед, който сигурно би я разтревожил преди, и се обърна към Монмът. Той нетърпеливо се наведе напред, очевидно захласнат от екстравагантната любовница на баща си. Младият дук бе висок и добре сложен за възрастта си, физически преждевременно развит също като краля и толкова необикновено красив, че даже възрастни жени непрекъснато се влюбваха в него. Притежаваше не само красотата на фамилията Стюарт, но и техния чар — едно весело, нежно, обичливо разположение на духа и нещо така зашеметяващо в неговата личност, че той непременно привличаше вниманието където и да отидеше.

Боинтън погледна през рамо и се усмихна на Франсис, а тя на свой ред се наведе напред и прошепна зад ветрилото си:

— Току-що видях как негово благородие пусна бележка в ръката на лейди Дженингс. Почакайте и ще видите — обзалагам се, — че тя ще я скъса.

От няколко седмици Дженингс развеселяваше двореца с отказа си да стане любовница на Йорк, услуга, която, общо взето, се включваше в задълженията на придворната дама на съпругата му. Тя пред всички късаше писмата му и разпиляваше парчетата по пода на салона за приеми на нейно благородие. И сега под погледите на Боинтън и Франсис Стюарт тя накъса бележката на парчета, хвърли ги във въздуха и те се разпиляха по главата и раменете на дука.

Боинтън и Стюарт избухнаха във весел смях, а Йорк като се огледа наоколо, забеляза парченцата по раменете си. С кисело изражение той ги бръсна, а лейди Дженингс седеше изпъната на стола си със строго изражение на лицето и вперила очи в сцената, където вече започваше пиесата.

— Какво? — попита Чарлс, поглеждайки брат си, който бръскаше хартиените късчета, и гръмко се разсмя. — Пак ли отказ, Джеймс? Доста е чудата. Вече би трябвало да се съобразите с намека й.

— Ваше Величество не винаги приема намеците, ако разрешите да отбележа — промърмори дукът, но кралят добродушно се усмихна.

— Мисля, че ние, Стюартите, сме упорити.

Той се наведе към Джеймс и тихо му прошепна:

— Залагам турското си пони срещу вашата кобила, че аз пръв ще пробия защитата на това капризно девойче.

Йорк повдигна скептично вежди.

— Дадено, сир.

Двамата братя си стиснаха ръцете и Чарлс се настани да гледа пиесата.

Барбара седя спокойна в продължение на две действия. Тя се усмихна на Бъкингам и на другите господа долу в партера. Непрекъснато усукваше перлената си огърлица, потупваше с ветрилото си, пипаше косата си. По едно време извади огледалото си да се огледа, залепи си още една бенка и го захвърли обратно към Уилсън. Барбара беше много, скандално отегчена. През цялото време Чарлс, изглежда, не забелязваше близостта й. Той не си даде труда дори да погледне към нея. Най-сетне тя реши, че това повече не може да се търпи. Закрепвайки на лицето си непробиваема усмивка, тя се присегна през Катерина и докосна ръката на Негово величество.

— Представлението е доста лошо, не мислите ли, сир?

Той я изгледа студено.

— Не, не мисля. На мене ми харесва.

Очите на Барбара блеснаха, кръвта нахлу в лицето й, но тя се съвзе за миг. Изведнъж стана и все още прелестно усмихната, мина зад кралицата, за да се настани насила между Чарлс и Йорк. Двамата я изгледаха изненадано и гневно, но веднага извърнаха поглед, а Барбара седна с безизразно лице и неподвижна като камък, макар че гневът от унижението я караше да се изпотява. За момент й се стори, че сърцето й ще се пръсне — беше препълнено с кръв. После крадешком хвърли поглед към Чарлс и забеляза заплашителното потрепване на скулите му. Тя го изгледа с омраза, изпълнена с див копнеж да забие ноктите си в гладко избръснатата му буза, докато не рукне кръв. Най-сетне с последно усилие тя откъсна очи и ги насочи още веднъж към сцената. Ала не виждаше нищо — само едно цветно петно, което менеше формата си и подскачаше. И навсякъде лица… лица… лица, обърнати към нея — хилещи се подигравателно. Цяло море от вражески лица. Барбара почувства, че мрази всеки един от тях с кръвожадна, дива омраза, от която й прилоша и се разтрепери.

Стори й се, че пиесата продължи цяла вечност и че не ще издържи да седи повече там. Най-сетне обаче дойде краят. Тя изчака един миг под предлог, че си слага ръкавиците, с надеждата, че Чарлс ще я покани в неговата каляска. Той обаче тръгна с Хари Бенет, за да посетят съветника, който отново беше на легло от подагра. Барбара вдигна качулката върху главата си, сложи си доминото и като махна нетърпеливо с ръка към Уилсън, тръгна неочаквано бързо. Хората отстъпваха, за да й сторят път, защото името й все още имаше магическата сила да й проправя път. Вече навън тя се качи в каляската си и въпреки че блокираше движението, не даваше заповед за тръгване. Кочияшът крещеше и ругаеше тези, които недоволстваха, като им казваше да не вдигат шум, защото господарката му ще тръгне, когато тя пожелае. Минаха няколко минути, преди Бъкингам да се появи. Той излезе от театъра с небрежна походка заедно със Седли и Бъкхърст. Барбара даде знак на лакея си да отвори вратата. Тя започна енергично да жестикулира, но Бъкингам говореше с една млада продавачка на портокали, която весело се смееше и бъбреше с тримата мъже, като им указваше толкова внимание, колкото на някои носачи или прислужници. Най-сетне, напълно изгубила търпение, Барбара извика:

— Бъкингам!

Той погледна към нея разсеяно, махна й с ръка и се обърна, за да продължи разговора си. Барбара запокити гневно ветрилото си.

— Гръм да го порази! Ушите ще му откъсна!

Най-сетне Бъкингам взе един портокал от момичето, целуна я и като пусна монета в дълбоко изрязаното й деколте, се запъти нехайно към каретата, подхвърляйки портокала на един дрипав просяк.

— Слез и си наеми файтон — бързо прошепна Барбара на Уилсън и докато негово благородие се качваше в каретата от едната страна, компаньонката слизаше от другата.

— Тази малка продавачка има най-умната главица в цял Лондон — каза дукът, сядайки до Барбара и все още махайки на момичето през прозореца.

Барбара го изгледа толкова злобно, че той би трябвало да се сгърчи под погледа й.

— Започнала е да продава риба на улицата от шестгодишна, а на дванадесет станала прислужница в публичния дом на Мама Червената шапчица. Сега работи при „Харт“, но казвам ви, тя принадлежи на театъра. Казва се Нел Гуин и мога да се обзаложа, че…

Барбара не бе чула и дума от това, което той каза. Тя изкрещя на кочияша си да тръгва, макар движението да беше вече задръстено от всички страни и да не можеха да помръднат.

— Чумата да ви вземе! Вас и вашите продавачки! — извика вбесена тя, като се извърна към братовчед си. — Чудесна услуга ми направихте, няма що! Никога не съм била така унижавана! И то пред очите на всички! Какво сте правили цяла седмица?

Бъкингам настръхна. Всичката му естествена гордост и арогантност се надигнаха в него. Той възненавидя грубия й тон.

— Чудеса ли очаквате? Моля, спомнете си, милейди, че има доста време, откакто сте извън благоразположението на Негово величество. Даже и аз не бих могъл да ви го върна веднага. Трябваше да стоите на мястото си и тогава нямаше да бъдете унизена. И освен това, милейди, моля, не ми подвиквайте на улицата така, сякаш съм ваш лакей.

— Ах, вие, мръсно псе! Ще ви накарам…

— Ще ме накарате какво, милейди?

— Ще ви накарам да се разкайвате за това.

— Извинете, милейди, но вие никога не ще можете да ме накарате да съжалявам за каквото и да било. Нима сте забравили, че аз мога да проваля плановете ви, стига да пожелая. Не забравяйте, милейди, че само вие и аз знаем за изгорените писма на Негово величество.

Долната челюст на Барбара увисна. Няколко секунди тя го гледа вцепенено, изпълнена с ужас, който постепенно се превърна в безсилна ярост. Тъкмо щеше да каже нещо, когато Бъкингам отвори вратичката и слезе от колата, махна й нехайно с ръка и се качи в следващата карета, която беше пълна с жени, потънали в море от коприна и сатен. Те го приеха с радостни възгласи и целувки и Бъкингам се настани сред тях. Барбара гледаше втренчено пред себе си, лицето й бе побледняло, очите й мятаха виолетови искрици. Каретата след тях потегли и херцогът дори не се обърна.