Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (52)

LI

Лондон бе станал истеричен като малокръвно момиче. През последните няколко години се бяха случили премного вълнуващи и трагични, премного шумни и смайващи събития. Затова градът не се чувстваше добре, беше неспокоен, постоянно тревожен и изплашен. Никое предричане за бъдещето не бе достатъчно мрачно, никоя възможност достатъчно невероятна, всичко можеше да се случи и сигурно щеше да се случи.

Новата година бе започнала сред отчаяние, с хиляди мъже, жени и деца, които нямаха подслон и живееха в жалки колиби, покрити с намазана с катран мукава, съградени набързо върху местата на някогашните им жилища. Или пък бяха струпани в няколко спасени от пожара улици, където бяха принудени да плащат огромни наеми. През тая прекалено студена и сурова зима въглищата бяха толкова скъпи, че много лондончани не можеха да си доставят ни една буца. Голяма част от населението смяташе — с привидно основание, — че Лондон няма да бъде възстановен, и беше изгубило вяра в настоящето и надежда в бъдещето.

Сякаш някаква лоша звезда бе изгряла над Англия.

Държавният дълг бе по-голям от всякога и правителството беше пред банкрут. Войната, започнала с толкова надежди, беше станала омразна, защото не беше успешна и в съзнанието на народа се свързваше с големите нещастия от последните две години. Моряците от кралската флота се бяха разбунтували, в двора на министерството на флотата лежаха мъже, които умираха от глад. Парламентът бе отказал кредитите, необходими, за да може тази година флотата да се приготви и излезе в открито море срещу врага, и търговците не желаеха пак да въоръжават своите кораби, без да им се плати в брой. Затова министерският съвет беше решил — против изказаното от Чарлс, Албермал и принц Рупърт мнение — флотата да бъде разоръжена и да се държи на започнатите вече преговори за мир.

Но в двора не се тревожеха никак за тези неща. Въпреки че държавните финанси се намираха в отчаяно положение, повече от всякога имаше богатства, съсредоточени в ръцете на отделни лица. Всеки човек с предприемчив дух и малко капитал можеше да вложи парите си в стоки и много скоро да ги увеличи. И тези предприемчиви хора не се бояха от холандците, защото повечето от тях знаеха, че Англия е сключила таен договор с Франция, която трябваше да попречи на холандската флота да излезе в открито море. Французите не се интересуваха и не бяха се интересували никога от войната, а стремежите на Луи не прехвърляха Ламанша. Непосветеното население можеше да се тревожи колкото си ще, придворните дами и благородници си имаха други грижи. Те се интересуваха много повече от приключението на Бъкингам и от брътвежите, които се носеха около бременността на Франсис Стюарт, слухът за която се бе разнесъл месец, след като избяга, за да се омъжи.

В края на април се разчу ужасната вест, че една холандска флота — от двадесет и четири кораба, кръстосва пред английския бряг.

Всички загубиха ума и дума. Страх, гняв и подозрения се понесоха с бързината на пламъци. Какво се бе случило през време на преговорите? Някой трябва да е предал, продал страната на врага?! И всяка нощ лондончани очакваха да чуят барабанен звън и писъците на избиваните със саби жертви, но холандците продължаваха застрашително да кръстосват край брега и не се приближаваха повече.

 

 

Амбър не се интересуваше нито от войната, нито от холандците, нито от верността на Бъкингам, нито от бебето на Стюарт. Тя имаше само една грижа, една-едничка — лорд Карлтън.

Крал Чарлс му бе отдал допълнителната концесия от исканите 20 000 акра. Необходими бяха големи пространства земя, защото тютюнът изтощаваше почвата за три години и много по-евтино беше да се подготвят нови земи, отколкото да се засилват старите. Той бе запазил една флотилия от шест кораба, защото търговците и плантаторите обикновено подценяваха реколтите и почти винаги липсваха кораби. Следователно неговите кораби се търсеха постоянно и през октомври той бе изпратил голям товар за Франция. Макар и непозволена от закона, контрабандата се вършеше редовно и се наложи и плантаторите да контрабандират, защото Вирджиния произвеждаше за две години повече от онова, което Англия можеше да изразходва за три.

Брус прекарваше времето си в различни покупки било за себе си, било за съседите си, които го бяха натоварили с тая задача.

Къщата му във Вирджиния още не беше готова, защото той беше много зает предната година с подготовката на нови земи за посев и с обработката на тютюн. Освен това беше трудно да се наемат подготвени работници, защото по-голямата част от онези, които напускаха родината, искаха да забогатеят за пет-шест години и никак не бяха разположени да работят срещу старите си заплати. Брус се канеше да отведе със себе си няколко десетки добри работници, които да довършат къщата му и да работят на тютюневите му полета. Купуваше стъкла, тухли и гвоздеи, които се намираха трудно в Америка, и подобно на много от преселниците искаше да отнесе доста растения и цветя от Англия, за да разкраси градината си.

Той обичаше горещо Вирджиния и живота там.

Корина, жена му, изкарала предишната година в Ямайка, бе кръстила дома им, както той й бе предложил — Съмърхил.

Амбър искаше да знае всичко и постоянно му задаваше безброй въпроси, но след всеки негов отговор се чувстваше наранена, оскърбена, още по-ревнива.

— Боже мой! Не мога да си представя как ви харесва да живеете в тая страна! И да работите по цял ден?

Работата не се смяташе достойно занимание за един благородник и с начина, по който произнасяше тая дума, тя сякаш искаше да го обвини в някаква недостойна постъпка.

През един слънчев следобед в края на май те се разхождаха по Темза и отиваха към Челси на три и половина мили от замъка на Алмсбъри. Амбър бе купила нова яхта — голяма, позлатена, украсена със зелени кадифени възглавници, везани със злато и беше помолила Брус да дойде с нея, за да я освети. Легнала на сянка с бели рози в косите, Амбър държеше едно голямо зелено ветрило, с което се пазеше от слънцето. Роклята от лека зелена коприна покриваше нозете й. Облечени в златистозелени ливреи, моряците си почиваха и приказваха помежду си. Лодката беше дълга и те не бяха наблизо, за да чуват разговора на Амбър с Брус.

Той седеше срещу нея, усмихваше се и притваряше очи поради слънцето.

— Да — отговори Брус. — Вярно е, че не запълвам утрините си, като чета любовни писъмца, следобеда си, като ходя на театър, и вечерите си в кръчмите. Но и ние имаме с какво да се развличаме. Живеем край реките и пътуваме често, защото там се пътува леко. Ходим на лов, пием, танцуваме и играем, както и вие тук. По-голямата част от плантаторите са благородници, донесли там своите привички и обичаи, също както мебелите си и портретите на своите деди. Всеки англичанин, който живее далеч от родината, се вкопчва в старите привички, сякаш животът му зависи от тях.

— Но там няма градове, театри, дворец! Господи! Не бих могла да издържа там! Вероятно жена ви обича тоя скучен живот? — добави тя без настроение.

— Мисля, че го обича. Чувстваше се много щастлива в плантацията на баща си.

Амбър смяташе, че си е съставила пълна представа за този тип жени, към който спадаше Корина. Представяше си я като Джени или като лейди Алмсбъри: тихо и свенливо същество, което не се тревожи за нищо друго на света освен за съпруга и децата си.

— О, да! Положително е доволна, щом като не е живяла другаде. Бедната жена! Как изглежда? Руса ли е?

Тонът, с който произнесе тия думи, показваше ясно, че всяка жена, която има известна претенция за хубост, може да бъде само руса.

Брус поклати глава усмихнат.

— Не. Жена ми има много тъмни коси, по-тъмни от моите!

Амбър отвори широко очите си с цвят на топаз, а в погледа й се четеше учтиво съчувствие, сякаш Брус бе признал, че жена му е с цепната горна устна или че нозете й са криви. Черните коси не бяха на почит в обществото на Амбър.

— О, бедничката — каза тя все така съчувствено. — Португалка ли е?

Знаеше много добре, че това не е вярно, но в Англия португалците минаваха за много грозни. С престорена небрежност тя се наведе напред и лениво замахна, за да хване пеперудата, която прелетя наблизо.

Брус почна да се смее.

— Не. Тя е англичанка с много хубав цвят на кожата и със сини очи.

Амбър се дразнеше от начина, по който Брус говореше за жена си, защото гласът му ставаше особен и погледът му променяше израза си. И тя започваше да се чувства неспокойна, потисната.

— На колко е години?

— Осемнадесетгодишна!

На Амбър й се стори, че е остаряла с десетина години само за няколко мига. По онова време жените чувстваха възрастта си като тежка мъчителна съдба. И когато някоя прехвърляше двадесетте, всичко й напомняше, че вече старее. Амбър, която току-що бе навършила двадесет и три, изведнъж се почувства стара и съсипана. Пет години разлика между двете! Цял век!

— Казахте ми, че е хубава — пошепна отчаяно Амбър. — По-хубава ли е от мене, Брус?

— Боже мой! Задават ли се такива въпроси на един мъж? Вие знаете, че сте много хубава. Но все пак аз не съм толкова късоглед, за да мисля, че на земята има само една хубава жена!

— Вие смятате, че тя е по-хубава от мене! — извика възбудена Амбър.

Брус взе ръката й и я целуна.

— Не, мила, заклевам ви се! Вие никак не си приличате и все пак и двете сте очарователни!

— И вие ме обичате?

— И аз ви обичам.

— Тогава защо… О, добре! — каза Амбър живо.

И подчинявайки се на погледа му, тя промени темата на разговора.

— Брус, имам една идея! Когато привършите работата си, да вземем яхтата на Алмсбъри и да плаваме по реката една-две седмици. Алмсбъри каза, че яхтата е свободна и можем да я използваме. О, моля ви, ще бъде чудесно!

— Боя се да напусна Лондон. Ако холандците се решат да слязат на суша?

Амбър му се изсмя.

— Смешно е дори да се мисли! Те няма да посмеят. Освен това договорът за мир е почти подписан. Чух снощи Негово величество да казва това. Те кръстосват пред нашия бряг само за да ни плашат и за да ни върнат онова, което ние им причинихме през изтеклото лято. О, моля ви, Брус!

— Може би, ако холандците се оттеглят.

 

 

Но холандците не се оттеглиха. В продължение на шест седмици се движиха край английския бряг с флота от сто кораба, към които французите наскоро бяха присъединили още двадесет и пет. В същото време англичаните нямаха нито един здрав кораб и бяха принудени да си служат със стари разнебитени съдове. Френската войска беше в Дюнкерк.

И една нощ, когато Брус спеше, а Амбър дремеше, до ушите й стигна някакъв смътен шум. Изведнъж той стана много ясен. Забиха барабани за тревога. Амбър помисли, че сърцето й спира да бие. Изправи се в леглото и хвана Брус за рамото.

— Брус! Брус! Ставайте! Холандците са слезли на сушата!

Гласът й трепереше, беше скована от ужас. Изминалите в неизвестност седмици, които я бяха измъчили повече, отколкото допускаше, тази мрачна нощ, това зловещо биене на барабана — всичко сякаш допринасяше, за да я накара да повярва, че холандците са тук, в града, пред къщата. Шумът се засилваше, барабаните биеха лудо, чуваха се възбудени остри гласове на жени и мъже.

Брус се изправи бързо. Без да продума стана от леглото. Амбър го последва и се облече. Той беше вече при прозореца с риза в ръка. Наведе се и извика към двора:

— Хей! Какво има? Холандците ли…

— Завзели са Ширнес! Нахлули са и напредват!

Барабаните не преставаха да бият, бяха започнали да звънят и камбаните на църквите, някаква кола мина по улицата, а след нея и конник. Брус затвори прозореца и обу панталоните си.

— Дявол да ги вземе! Скоро ще бъдат тук, а ние няма с какво да ги спрем!

Обзета от безкраен ужас, Амбър плачеше. Вън барабаните изпълваха нощта със своя смразяващ ритъм, който вещаеше нещастие. От прозорците на къщите викаха хора, слизаха бързо и хукваха по улиците. Нан тропаше на вратата и молеше да я пуснат да влезе.

— Влез! — извика Амбър.

И веднага се обърна към Брус:

— Какво ще правите? Къде отивате?

При все че беше топло, тя трепереше и зъбите й тракаха. Нан влезе със свещ в ръка и започна да пали и други. Когато в стаята светна, страхът на Амбър изчезна:

— Отивам в Ширнес!

Брус връзваше връзките си и каза на Нан да му донесе чифт ботуши от стаята му. Амбър му държеше жилетката и сакото, докато той се обличаше.

— О, Брус, не отивайте! Те вероятно са хиляди! Ще ви убият! Брус! Не бива да отивате!

Тя се вкопчи в ръката му, за да го задържи.

Но той се освободи, закопча жилетката и сакото си, обу чизмите със сребърни шпори, които му донесе Нан. Окачи шпагата на колана си, а Нан му подаде шапката и наметката.

— Напуснете Лондон с децата — обърна се той към Амбър. — Заминете веднага!

Нан отвори вратата, на която се тропаше. Влязоха бързо Алмсбъри и Емили. Графът беше съвсем стегнат за път, а жена му бе наметнала някаква пелерина върху нощницата си.

— Брус, холандците са слезли на брега! В двора ни чакат два оседлани коня.

— Но вие не бива да заминавате, Брус! О, Алмсбъри! Не бива да заминава. Страх ме е.

Алмсбъри я изгледа с укор.

— За бога, Амбър, какво приказвате? В страната е нахлул враг!

Двамата мъже излязоха бързо от стаята, следвани от жените.

Холът бе изпълнен със слуги в нощно облекло, които тичаха насам-натам съвсем изплашени. Някои от тях плачеха.

Тъкмо когато излизаха от стаята на Амбър, срещу тях изтича задъхана лейди Стенхоуп. Върху главата си имаше нещо като нощна шапчица, а отдолу се виждаха щипките, на които бяха навити косите й. Настръхнала и цялата трепереща тя хвана Брус:

— О, лорд Карлтън, слава богу, че сте тук! Холандците нахлуват! Какво трябва да направя? Какъв съвет ще ми дадете?

Брус освободи веднага ръката си и както вървеше с Алмсбъри към стълбата, й подхвърли:

— Съветвам ви да напуснете веднага Лондон, госпожо! Елате с мене, Амбър! Искам да ви кажа нещо.

Двамата мъже се спуснаха по стълбата и шпорите им звъннаха по стъпалата. Амбър бързаше заедно с тях. Тя не се страхуваше вече, но барабанният бой, камбанният звън и глъчта из улиците засилваха у нея чувството, че нещастието е близко. „Той не трябва да замине! — мислеше тя. — Не, не трябва! Но той заминаваше!“

— Лейди Алмсбъри заминава веднага за Барбъри Хил. Всичко е подготвено отпреди седмици. Вземете Брус и Сюзън и вървете с нея! Каквото и да се случи с мене, ще наредя да ви съобщят.

Тя се опита да каже нещо, но Брус продължи:

— Ако ме убият, обещавате ли да съобщите на жена ми?

Бяха вече слезли в двора, където ги чакаха двата оседлани коня. Наоколо пламтяха факли, навсякъде се виждаха слуги и коняри, бели и черни кучета, които тичаха и лаеха. Алмсбъри веднага възседна единия кон, а Брус, с юздите в ръка, погледна Амбър право в очите.

— Обещавате ли?

Амбър кимна и едва продума със стиснато гърло:

— Обещавам ви, Брус! Но дано да не ви се случи нищо лошо! Дано не ви ранят!

— Положително няма!

Той наведе глава, прегърна я и устните им се съединиха. После се хвърли върху коня и двамата приятели препуснаха. Като минаваха оградата, Брус се обърна и махна с ръка на Амбър. Тя се впусна напред, но конниците бяха потънали в нощния мрак. Скоро заглъхна и тропотът на конските копита.

В къщата цареше неописуемо вълнение. Слуги изнасяха мебели, струпваха ги на двора и се връщаха за други. Жени се вайкаха, плачеха и чупеха безпомощно ръце. Други, които бяха успели вече да се облекат, бягаха из улицата с вързопи на гърба, без да знаят накъде отиват. Амбър вдигна фустите си и заизкачва бързо стълбите, като се спъваше във всяко стъпало, заслепена от сълзите, които пълнеха очите й. Тя изтича в детската стая.

Вратите бяха широко отворени и десетина жени тичаха от всички страни. Запазила хладнокръвие и спокойна, Емили даваше заповеди и обличаше децата. Малкият Брус, вече готов, видя майка си и веднага изтича при нея. Тя коленичи и го прегърна разплакана, по-скоро за да се съвземе, отколкото да вдъхне смелост на детето. Защото, изглежда, то нямаше нужда от успокояване.

— Не плачи, майко! Тези проклети холандци никога няма да дойдат тук, щом татко отиде да се бие с тях.

Но малката Сюзън пищеше и риташе дойката си, която се мъчеше да я облече. С пълничките си ръчички тя бе затиснала уши, за да не чува биенето на барабаните. Но когато забеляза, че майка й прегръща Брус, изкрещя възмутена:

— Мамо!

Амбър тръгна към нея и Брус я последва, сякаш за да я защити.

— Мила моя, не пречи на Хармън да те облече. Няма за какво да плачеш. Ето — аз не плача.

Амбър погледна Сюзън, но очите й бяха зачервени и клепачите — подути. Сюзън я прегърна и продължи да пищи още по-силно. Амбър я разтърси нетърпеливо.

— Сюзън!

Малката се дръпна и я изгледа учудено, с отворена уста.

— Престани да пищиш така! Никой няма да ти стори нищо лошо. Облечи се! Отиваме на разходка.

— Не желая да се разхождам. Тъмно е.

Амбър се обърна.

— Няма значение. Ще дойдеш, тъй или иначе. Облечи се или ще те напляскам.

Тя остави Сюзън и отиде при лейди Алмсбъри, която се занимаваше с четирите си деца. Коленичила пред шестгодишния си син, тя връзваше вратовръзката му.

— Емили, аз няма да дойда с вас.

Лейди Алмсбъри я изгледа смаяна и се изправи.

— Защо? Но, Амбър, няма друг изход. Ами ако дойдат тук холандците и французите?

— Те още не са тук и не желая да дойда на село, където няма да зная нищо за Брус. Ако го ранят, той ще има нужда от мене.

— Но той ви каза да заминете.

— Няма значение. Няма да замина. Но бихте ли взели с вас Сюзън и Брус? Нан също?

— Разбира се, мила. Но мисля, че е опасно да останете тук. Брус настоя да заминете, те често говореха за това с Джон и бяха взели мерки в случай на нападение…

— Тук няма да бъде опасно. Ако неприятелят дойде, ще се прибера в Уайтхол. Те няма да дръзнат да нападнат двореца. Ще поема грижата за вашите работи тук. Дайте ми ключа от съкровищницата. Там ще прибера всички ценности.

Нан изтича.

— Боже мой, търсих ви навсякъде. Елате бързо да се облечете! Те са съвсем близо. Чух гърмежа на оръдията.

Беше боса, роклята й бе измачкана и косата — разрошена. Хвана Амбър за ръка и я задърпа. Двете жени минаха през хола, който бе пълен с хора и глъч, и Амбър трябваше почти да вика, за да може да я чуе Нан.

— Няма да замина! Но ти можеш да отидеш с лейди Алмсбъри. Току-що говорихме за това.

Нан изпъшка. Според нея френската войска току-що е започнала да слиза на брега, а холандската флота хвърля котва в устието на Темза.

— О, госпожо, в никакъв случай не можете да останете тук. Те ще изколят със сабите си всички, които срещнат по пътя си! Ще ви разпорят корема, ще ви извадят очите.

— Света Богородице, не се ли намираме пред най-страшната катастрофа, която ни се е случвала досега?

Беше лейди Стенхоуп, облечена вече, но очевидно много набързо, следвана от две слугини, претоварени с торби и кутии.

— Веднага заминавам за Риджуей! Много добре знаех, че не биваше да се отделям от село! Тоя ужасен град, все ще му се случи нещо! Къде е Джери?

— Не зная. Върви, Нан, лейди Алмсбъри заминава след няколко минути.

След това се обърна към свекърва си:

— Не съм го виждала скоро.

— Не сте го виждали? Но, боже мои, къде е тогава? Той ми каза, че прекарва нощите с вас!

Изведнъж погледът й стана твърд и тя изгледа Амбър проницателно.

— Добре, че стана дума — не беше ли лорд Карлтън този, който излезе преди малко от вашето жилище?

Амбър се обърна нетърпеливо и тръгна към стаята си.

— И какво от това?

Лейди Стенхоуп се смути за миг от този неочакван удар, но настигна снаха си и й извика на ухото:

— Ще отречете ли, безсрамнице, че негово благородие лордът беше сам с вас, във вашата стая по време, когато никоя честна жена не остава сама с мъж, който не е неин съпруг? Ще дръзнете ли да твърдите, че не сте изневерили на моя Джери? Отговорете ми, проклетнице!

И тя хвана Амбър, за да я задържи. Амбър се спря, обърна се бързо и я загледа право в очите.

— Не се докосвайте до мен, стара кранто! Да, бях с лорд Карлтън и пет пари не давам кой ме е видял! И вие бихте се почувствали безкрайно щастлива, ако можехте да спите с него, но той дори не ви погледна. Вървете да си търсите проклетия Джери и ме оставете на мира!…

— Какво? Безсрамница! Никаквица! Чакайте само Джери да научи! Почакайте да му кажа, че вие…

Но Амбър си тръгна и я остави да бъбри несвързани думи, закована в средата на хола. Вдовицата баронеса се колеба известно време, защото не можеше да реши кое е по-добре: да последва снаха си, за да я постави на място й или да върви да се спасява.

— Ще я потърся по-късно.

Погледна гневно след Амбър, която се отдалечаваше, и измърмори:

— Развратница!

После направи знак на двете слугини и слезе бързо по стълбата.

Загърната в една наметка, Амбър слезе на двора, за да изпрати децата. Емили и Нан пак я убеждаваха да тръгне с тях, но тя отказа, като ги увери, че в Лондон нищо не я заплашва. Действително тя вече не се страхуваше и възбудата от шума, движението и неизвестността й вдъхваше нова енергия.

Децата бяха събрани в една от колите с две от дойките и Сюзън дори бе почнала да се радва на пътуването. Амбър ги прегърна.

— Брус, бди над сестра си! Не я оставяй съвсем сама, за да не се страхува!

Но когато разбра, че майка им няма да пътува с тях, Сюзън отново заплака. Тя се беше изправила на седалката и се бе допряла до стъклото на прозореца; когато голямата кола тръгна и излезе от двора, Амбър им махна за сбогом и се прибра, защото й предстоеше огромна работа.

През останалата част от нощта тя не седна повече. Тичаше тук и там и надзираваше слугите, които пренасяха всички ценни предмети на къщата в съкровищницата. Златните и сребърните съдове на графа, калаеният сервиз, който Чарлс I бе подарил на баща му, когато старият граф бе накарал да стопят неговите скъпи прибори, за да помогне на военните действия, скъпоценностите на графинята и нейните — всичко бе скрито в подземната стая. После поспа няколко часа, обядва и отиде в двореца.

По цялото продължение на Стренд се движеха върволици коли и двуколки с бегълци, които бързаха да отидат на село, където смятаха, че ще намерят относителна безопасност. Дворът на Уайтхол бе пълен с претъпкани коли. Навсякъде се събираха хора, които слушаха тътена на оръдията, приказваха за нашествието, за опитите да изтеглят влоговете си, да скрият ценностите си и да направят своите завещания. Някои придворни бяха заминали като доброволци за Чатъм с Албермал или за Улвич с принц Рупърт и в тези няколко стотици мъже беше цялата надежда.

Апартаментите на кралицата бяха пълни с шумна тълпа. Катерина си вееше с ветрилото и се стараеше да изглежда спокойна, но загриженият поглед на черните й очи издаваше безпокойството. Амбър отиде при нея.

— Какви са новините, Ваше Величество? Приближават ли се?

— Казват, че французите били в Маунтс Бей?

— Но те няма да дойдат тук, нали? Няма да посмеят!

Катерина се усмихна и вдигна рамене.

— Ние мислехме, че няма да дръзнат да направят и това, което сега правят! По-голямата част от придворните дами напускат града, госпожо. И вие трябва да отидете някъде. Уви, боя се, че не сме никак подготвени за онова, което ни постига.

В същото време чуха високия и ясен глас на лейди Каслмейн, която говореше на няколко крачки от тях с лейди Садъск и Баб Мей:

— Бъдете уверени, че някой ще заплати за това! Всички са изпаднали в безкраен гняв! Изсекли са дърветата на Кларендън, изпочупили са стъклата на прозорците му и са изразили съвсем ясно чувствата си на желязната ограда на къщата му! Написали са три предупреждения: Дюнкерк, Танжер и една бездетна кралица!

Лейди Садъск й направи знак да мълчи, след като се огледа привидно смутена и изплашена, Барбара вдигна ръка към устата си. Но лукавият блясък в очите й показваше ясно, че тя би желала непременно да бъде чута. Докато Катерина с втренчен поглед приемаше удара, Барбара вдигна рамене безгрижно и направи знак на Баб Мей. Двете се отдалечиха.

„Проклета да бъде тая кучка с каменно сърце! — каза си Амбър. — С удоволствие бих й изскубала косите!“

— И една бездетна кралица! — пошепна Катерина, докато малките й пръсти се свиваха върху ветрилото. — Колко много ме ненавиждат за това!

Вдигна глава и погледна Амбър право в очите.

— Колко много се ненавиждам аз самата!

Амбър внезапно почувства, че я обзема чувство на срам. Питаше се дали Катерина знае, че е бременна от краля. С внезапен жест тя й стисна ръка и се усмихна съчувствено, но усети истинско облекчение, когато видя, че идва тъжната и развълнувана Боинтън, която си вееше с ветрилото и изглеждаше готова да припадне.

— О, господи! Бити сме, Ваше Величество! Току-що научих, че френската войска е пред брега на Дувър, готова е да слезе!

— Какво? — изпъшка една от жените, които бяха наблизо. — Французите слизат при Дувър?

Тя изтича към вратата. Вестта се разнесе бързо и за миг стаята се изпълни с неспокойно множество мъже и жени, които се блъскаха обзети от безкрайна тревога.

Но и този слух, както много други, се оказа лъжлив.

Забиха барабани, които зовяха на оръжие гражданската полиция. От Лондонския мост се чуваше гърмежът на оръдията. Вълни от ужас и черен песимизъм минаваха над града. Всички, които притежаваха нещо, що-годе ценно, бързаха да го скрият в дъното на двора си или да го изпратят далече от града с някой слуга или слугиня, да хулят банкерите си и да пишат завещания. Открито се говореше, че е извършено предателство от двора, и голяма част от населението очакваше да загине под ударите на французите или холандците.

Кралят заповяда да бъдат потопени много кораби в Баркинг Крик, за да се задръстя реката и да се спрат там неприятелските кораби. Но за нещастие сред общия смут заповедта била зле изтълкувана и били потопени много кораби, натоварени с редки и скъпи припаси. През нощта на десетия ден от атаката при Ширнес можеше да се види червеното сияние от корабите, които горяха. Скелети на опожарени кораби бяха стигнали до Лондон. Зашеметеният от ужас град беше жертва на постоянни мъчителни гърчове. Всяка работа бе спряла, защото всеки мислеше как да спаси себе си, семейството си и своя имот.

Накрая холандците се оттеглиха при устието на реката и преговорите бяха подновени. Сега вече англичаните се показаха по-отстъпчиви и по известни въпроси разговорите отбелязаха задоволителен успех.

Заедно с другите доброволци в Лондон се върнаха Карлтън и Алмсбъри, загорели от слънцето, небръснати и много възбудени от преживените приключения. Но Амбър едва издържаше от безкрайните тревоги и продължителното безсъние и щом забеляза върху дясното рамо на Брус окървавена превръзка, избухна в истеричен плач.

Той я вдигна на ръце като някое малко момиче, помилва косите й и целуна насълзените й страни.

— Хайде, мила, тия тревоги са излишни! Много пъти съм бивал раняван и по-тежко!

Тя се вкопчи в него, като продължаваше да хълца отчаяно, защото нито можеше, нито искаше да престане.

— О, Брус, ами ако ви бяха убили? Аз се страхувах толкова много…

Той я прегърна и я изкачи на ръце чак догоре.

— Нали ви казах, твърдоглава малка магьоснице, да напуснете Лондон? — пошепна Брус. — Ако холандците бяха пожелали, можеха да заемат цялата страна и ние нямаше да можем да ги спрем.

 

 

Седнала в леглото, Амбър пилеше ноктите си и чакаше Брус да завърши едно писмо до управителя си в Америка.

— Когато си отида, искам да отведа и малкия Брус със себе си.

Тя го изгледа ужасена. Той стана, свали халата си и когато се навеждаше да изгаси единствената запалена свещ в стаята, Амбър разгледа лицето му. С притворени очи Брус я наблюдаваше и говореше. Тя му направи място до себе си.

Амбър не му отговори веднага. С впит в тъмнината поглед, тя лежеше неподвижна. Брус чакаше спокойно.

— Не желаете ли да дойде с мене? — запита я той най-после.

— Разбира се, че не желая. Той е мое дете, нали? Можете ли да си представите, че ще пожелая да го изпратя там, за да бъде възпитавано от друга жена и да ме забрави съвсем? Не искам! И няма да го пусна. Той е мой и ще остане с мене тук! Не искам да бъде възпитаван от тази… от тази жена, за която сте се оженили.

— А мислили ли сте за бъдещето му?

Беше много тъмно и тя не можеше да види лицето на Брус, но гласът му беше спокоен и твърд.

— Не — призна тя неохотно. — Не, разбира се. Необходимо ли е още отсега да се мисли за това? Детето е едва на шест години!

— Но то няма да остане все на шест години! Какво ще правите, когато започне да расте? Какво ще му кажете за баща му? Ако сега си отида и не дойда години наред, то ще забрави дори за моето съществуване. Какво име ще му дадете? Със Сюзън работата е друга: записана е като дъщеря на Дейнджърфийлд и носи име на законородено дете. Но Брус няма фамилно име и няма да има, ако аз не му дам своето. А това не може да стане, щом детето остава при вас. Зная, че го обичате, Амбър, и че и то ви обича. Сега вие сте богата и се ползвате от благоволението на краля и може би един ден ще успеете да му издействате някаква титла. Но ако дойде с мен, то ще стане мой наследник, ще има всичко, което бих могъл да му дам и никога няма да се срами, че е незаконородено.

— То е незаконородено, както и да въртим работата! — извика Амбър, готова да се възползва от първото извинение. — Не можете да направите от него лорд само с голи твърдения.

— То няма да живее в Англия. Там тия неща нямат значение. Какъвто и да стане, там ще бъде много по-добре, отколкото тук, където всички ще знаят истината.

— А жена ви? Какво си представя? Откъде смята, че се е взело? От небето ли е паднало?

— Казах й, че съм бил женен тук и че имам дете от тази женитба. Сега тя чака да й го заведа.

— О, така ли? Много сте самоуверен. А какво й казахте, че е станало с неговата майка? — Изведнъж Амбър спря погнусена: — Казали сте й, че съм умряла?

Брус не отговори и тя се провикна с упрек:

— Кажете, защо мълчите?

— Да, разбира се, казах й че майка му е умряла. Какво друго можех да й кажа? — отговори той с гневна нотка в гласа. — Че съм двуженец? Аз няма да го взема против волята ви! Решете сама! Но когато размисляте, помъчете се да помислите и за него!…

Амбър се почувства така наранена и разстроена при мисълта, че може да изпрати сина си далеч, да го повери на грижите на друга жена, в страна, където той да расте далеч от майка си, без нещо да му напомня за нея, че в продължение на много дни не искаше дори да мисли за това. Брус също не поднови тоя въпрос.

Холандската флота все още не бе напуснала устието на Темза и английските кораби не можеха нито да влизат, нито да излизат. И Брус, готов да отплава още по времето на нападението, сега бе принуден да чака мирните преговори. Но въпреки това отказваше да замине с нея, защото искаше да тръгне веднага след сключването на договора. Повечето време ходеше с краля на лов. Но имаше и моменти, когато яздеше заедно с момчето или го учеше да си служи с шпагата. Понякога отиваха с лодка по Темза заедно с Амбър. Всеки път, когато ги виждаше заедно, тя изпитваше мъчителен копнеж и ревност — тъй като дълбоко в сърцето си знаеше, че то ще отиде с баща си и ще я забрави. На Брус тя можеше да го отстъпи, но не можеше да понесе мисълта, че друга жена ще се грижи за него.

Една сутрин Амбър се разхождаше в градината със сина си, като очакваше Брус, който трябваше да отведе малкия, за да го учи да кара лодка. Беше в средата на юли и денят беше хубав и горещ. От алеите, които градинарите поливаха, се издигаше нещо като мъгла. Липите бяха цъфнали и пчелите не преставаха да събират мед от техния цвят. „Господин Куче“ тичаше напред и душеше навсякъде. Ушите му бяха мръсни, защото ги бе потопил във водоскока, а след това ги влачеше по земята.

Един от градинарите им даде по една хубава зряла круша и когато Амбър я захапа, усети вкуса на чудесно вино.

— Брус — каза тя съвсем неочаквано, — ще чувстваш ли отсъствието на баща си, когато той си отиде?

Не бе имала намерение да говори по тоя въпрос, но сега очакваше отговора му с напрежение и тревога.

Тя го прочете в замислената му усмивка.

— О, да, мамо! Татко ще ми липсва!

Детето се поколеба и добави:

— А на теб?

Амбър бе изненадана и в очите й се появиха сълзи, но тя се обърна и се спря пред една полуразцъфнала бяла роза. Протегна ръка, за да я откъсне.

— Да, разбира се, че и на мене ще ми липсва. Но да предположим, Брус, да предположим, че…

И изведнъж:

— Искаш ли да заминеш с него?

Детето я изгледа с пълно недоверие и хвана ръката й.

— Мога ли, мамо? Може ли да отида с татко?

Амбър не можа да скрие разочарованието си, но по лицето на детето бе изписана такава радост, че тя се почувства загубена.

— Да, ако желаеш. Искаш ли?

— Да, мамо. Искам. Остави ме да отида, моля те!

— Искаш да заминеш и да ме оставиш сама?

Амбър знаеше, че не е честно и почтено да казва тия думи, но не можа да се въздържи и ги изрече.

Както очакваше, радостта изчезна от лицето на момченцето и на нейно място се появиха признаци на разкаяние. За миг то се замисли. Но изведнъж отново се усмихна.

— Ела с нас! Ще бъдем всички заедно!

Амбър го загледа с безкрайна обич и погали косите му.

— Аз не мога да дойда, мили мой. Трябва да остана тук.

И очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не можеш да бъдеш и с двама ни едновременно.

Детето взе ръката й и я гушна сърдечно.

— Не плачи, майко. Не искам да те оставя. Ще кажа на татко, че… не мога да замина.

Амбър тогава жестоко се упрекна.

— Ела тук — каза тя. — Седни до мене върху пейката. Слушай внимателно, съкровище мое. Баща ти иска да заминеш с него. Там той има нужда от тебе, за да му помагаш, защото има много работа. Бих желала да останеш, но мисля, че той се нуждае повече от тебе.

— О, майко! Вярно ли е това?

Погледът му търсеше тревожно очите й, но върху личицето му се четеше явно облекчение.

— Да, мили мой, вярно е!

Амбър видя Брус, който идваше към тях по алеята. Детето също го видя и изтича да го посрещне. По настояване на възпитателя си то се отнасяше с баща си много по-официално, отколкото с майка си и сега му се поклони церемониално, преди да заговори.

— Реших да замина за Америка заедно с вас, господине! — му каза то тържествено. — Мама казва, че имате нужда там от мен!

Брус изгледа детето и след това очите му бързо потърсиха погледа на Амбър. За миг се спогледаха безмълвно. Лорд Карлтън прегърна сина си през рамо и му се усмихна.

— Много съм доволен, че си решил да дойдеш с мене, Брус!

Двамата се отправиха заедно към Амбър, която стана, без да сваля очи от Брус. Той не каза нищо, но се наведе и бързо я целуна почти по съпружески.

Отначало Амбър смяташе, че е извършила благородно и безкористно дело, и желаеше и Брус да бъде на същото мнение. След това в сърцето й се промъкна надежда — нямаше как да не си признае, че ако детето бъде постоянно с него, може би повече от всичко на света ще поддържа у баща си мисълта за нея. Кой знае дали по тоя начин тя нямаше да бие Корина, без въобще да я е виждала.

Мирният договор бе подписан в Бреда и съобщението пристигна в Уайтхол в края на месеца. На следващата сутрин Брус отплава с прилива. Амбър слезе на пристана, твърдо решена да запази доброто мнение, което имаха за нея бащата и синът. Но когато се наведе да целуне сина си, сълзите я задушиха и й стана лошо. Брус я подкрепи, за да може да се изправи, защото детето, което носеше, вече й пречеше да се движи свободно.

— Брус, не допускай той да ме забрави! — молеше се тя.

— Няма да те забравя, майко! Ние пак ще дойдем да те видим! Татко каза, нали?

То погледна баща си за потвърждение.

— Да, Брус. Ние пак ще дойдем. Обещавам ти!

Той не беше спокоен и бързаше да се качи на кораба и да замине, защото се ужасяваше от сцените, които съпровождат всяка раздяла.

— Амбър, закъсняхме!

Тя изохка изплашено и го прегърна — Брус наведе глава и устните им се сляха. Амбър отчаяно се вкопчваше в него, без да обръща внимание на тълпите, които ги заобикалят. А хората гледаха с любопитство изящната двойка и момченцето, което ги наблюдаваше безмълвно. Уви, настъпил бе мигът, който въобще не й се вярваше, че ще настъпи в действителност. И ето, сега той си отиваше с този кораб, а тя оставаше безпомощна и съкрушена.

Брус се освободи от прегръдката й и преди тя да разбере, мина заедно със сина им по подвижното мостче. Корабът бавно се задвижи, платната започнаха да плющят и се издуха от вятъра. Момченцето свали шапка и замаха за сбогом.

— Ние пак ще дойдем, мамо!

Амбър извика и започна да тича по кея, но корабът се отдалечаваше. Брус се обърна за минутка да даде някакво нареждане, след това с ръка върху рамото на детето и той замаха за сбогом. Амбър се накани да им махне в отговор, но вместо това сви показалеца си и го захапа силно. Така стоя доста време — отчаяна, загубена, след това вдигна другата си ръка я им замаха бавно, уморено.