Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XLIII

Лайм парк съществуваше повече от сто години. Беше построен преди рухването на католическата църква, когато гордите Мортимъровци бяха на върха на своето могъщество; строгата му и елегантна красота даваше израз на това могъщество и на тая гордост. Бледосиви и яркочервени камъни се редяха със съвършена хармония в тая постройка с големи прозорци, изпъстрени със стъклописи. Имаше четири етажа. От червения й таван, покрит с керемиди, се подаваха три прозорчета, много комини, а върху фасадата имаше три редици четвъртити или овални отвори. Една тераса, застлана с плочки и дълга повече от двеста стъпки, се издигаше над градините в италиански стил, които се спускаха под формата на зелени стъпала. Противно на градската къща, която беше запусната, Лайм парк бе поддържан. Всяко дръвче, всеки фонтан, всяка каменна ваза бяха в отлично състояние.

Колите завиха покрай дългата фасада и влязоха в задния двор, където блестяха хилядите водни струи на един фонтан. По-далеч, на запад, се виждаше голям нормандски гълъбарник и едно езерце; на север се намираха оборите и навесите, хубави сгради от червени тухли и възсив дъб. Двойна стълба водеше към площадката на втория етаж. Тук именно спря първата кола.

Негово благородие излезе и подаде ръка на жена си. Напълно възстановена от действието на успокоителното лекарство, Амбър слезе. Лицето й беше намусено и тя се държеше така, като че ли Редклиф не съществуваше, но очите й се спряха върху замъка с възторг и интерес. Точно в тая минута една млада жена излезе тичешком и се спусна насреща им. Тя хвърли бегъл и срамежлив поглед на Амбър, а на Редклиф се поклони смирено.

— О, ваше благородие — извика тя, като направи още един поклон. — Бяхме престанали да ви очакваме. Филип отиде на лов заедно със сър Робърт. Не зная кога ще се върне.

Макар че Редклиф не беше говорил за нея, Амбър разбра, че това е Дженифър, шестнадесетгодишната снаха на негово благородие. Беше слаба, с обикновено лице, обкръжено с бледоруси коси, които започваха да тъмнеят. Очевидно двамата знатни гости й бяха направили дълбоко впечатление.

„Господи — каза си нетърпеливо Амбър, — това са последиците от живота на село.“ Беше забравила, че самата бе водила подобен живот през първата си младост.

Редклиф беше крайно любезен и вежлив.

— Не се тревожете, моя мила. Идваме ненадейно и нямахме време да ви предупредим.

Той се обърна към Амбър:

— Това е Дженифър, жената на сина ми, за която ви говорих. Дженифър, мога ли да ви представя нейно благородие?

Дженифър хвърли наново бегъл поглед на Амбър и направи поклон. Двете жени се прегърнаха и размениха целувки, както изискваше етикетът, и Амбър почувства, че ръцете на младата жена бяха студени и трепереха.

— Госпожата не се чувстваше много добре през време на пътуването — каза Редклиф и Амбър му хвърли възмутен поглед. — Мисля, че желае да си почине. Готови ли са покоите ни?

— О, да, ваше благородие. Готови са.

Амбър нямаше никакво желание да си почива. Напротив, тя искаше да обиколи къщата, да види градините и оборите, да посети зимната градина и оранжерията, но последва графа и се качи в апартамента, който гледаше към северния край на галерията.

— Съвсем не съм уморена — извика тя, като го погледна предизвикателно. — Колко време ще стоя затворена тук?

— Докато не престанете да се мръщите, госпожо. Мнението ви за мен не ме интересува никак, но не искам моят син и слугите да виждат жена ми да се държи като едно невъзпитано момиче. Избирайте!

Амбър въздъхна.

— Добре. Не мисля, че някога ще успея да убедя когото и да било, че ви обичам, но ще се постарая да ви понасям, доколкото ми е възможно.

Филип се върна за вечеря и Амбър се запозна с него. Беше съвсем обикновен младеж на около двадесет и четири години, здрав, щастлив, без особени претенции към живота. Облеклото му беше немарливо, държането му — грубо, духовните му интереси не се простираха по-далеч от отглеждането на коне и тренирането на петли-борци. „Слава богу — каза си Амбър, — на пръв поглед той не прилича на баща си.“ Но забеляза с учудване, че Редклиф беше силно привързан към това тъй различно от него момче, чувство, което не очакваше да открие у тоя студен, горд и самотен човек.

Амбър прекара няколко дни в разглеждане на Лайм парк.

Имаше много стаи, всички пълни с мебели, картини и украшения от всички страни на света, но благодарение особения талант на негово благородие те бяха наредени в съвършена хармония.

Градините в италиански стил бяха огромни; спущаха се на големи тераси откъм южната и източната страна на къщата и се съединяваха с мраморни стъпала и алеи, покрити с едър пясък. Имаше дълги алеи, засенчени от кипариси и борики, други, оградени със светлозелени тополи. Каменните вази, които украсяваха стълбите, пътеките и оградите, бяха пълни с цветя. Плетищата бяха грижливо окастрени и никъде нямаше бурени. Оборите, измазани отвътре с вар, изглеждаха съвършено чисти. Имаше оранжерия, зимни градини и хубав летен павилион.

„Нищо чудно — мислеше си тя, — че е потънал в дългове.“ Но сега, когато знаеше за какво бяха послужили парите му, се ядосваше по-малко и гледаше на всичко с критичните очи на собственика, който знае да преценява стойността на нещата. Нямаше предмет, покрай който да мине, без да реши дали в даден момент би го запазила или продала. Защото за нея беше ясно, че тия прекрасни неща няма да останат тук в провинцията, където никой не ги вижда и не се възхищава от тях. Те бяха предназначени за Лондон, за някой апартамент в Уайтхол може би или за някоя голяма нова къща на Сейнт Джеймс Скуеър или Пикадили.

Отначало Дженифър се показа много срамежлива, но било, че нямаше нещо друго предвид, било, че съжаляваше младата жена, Амбър направи усилие да се сприятели с нея. И тя й отговори с топла признателност, защото бе отраснала в многочислено семейство и се чувстваше самотна в тоя замък с повече от двеста слуги, в тоя дом, който изглеждаше празен и тъжен.

Беше в края на април и дните ставаха топли и приятни. Славеите бяха долетели, черешите и сливите цъфтяха и в градините се носеше мирисът на люляци. Дженифър и Амбър се разхождаха под ръка из зелените поляни, бъбрейки и смеейки се, спираха се, за да се възхитят от пауните с дрезгави гласове. Вятърът издуваше копринените им рокли. За късо време те наистина се сприятелиха.

Амбър говореше през всичкото време като влюбена жена за Лондон, който Дженифър не познаваше. Разказваше безкрай за театрите и кръчмите, за Хайд парк, Пал Мал, за Уайтхол, хазартните игри в салоните на кралицата, баловете, лова със соколи.

— О — възхищаваше се тя, — нищо не е по-красиво от дворцовите карети, когато обикалят Ринга. Всички се поздравяват и се усмихват и Негово величество снема шапка пред дамите; понякога той извиква някоя от тях. О, Джени, трябва непременно да дойдете в Лондон.

Джени я слушаше винаги с голям интерес, задаваше й много въпроси, но се усмихваше стеснително.

— Изглежда, е много хубаво — каза тя, — но мисля, че предпочитам да ви слушам как говорите, отколкото да отида сама.

— Как? — извика Амбър, дълбоко възмутена от подобно светотатство. — Лондон е единственият град, където може да се живее. Защо не искате да дойдете?

Джени направи неопределен жест. Чувстваше се потисната от силната личност на Амбър, объркана и дори виновна всеки път, когато трябваше да изкаже личното си мнение.

— Не зная. Мисля, че ще бъда чужда. Всичко е толкова голямо. Има толкова хора. Всичките дами са красиви и елегантни. Няма да се чувствам на мястото си. Ще бъда много самотна.

Гласът й бе свенлив, почти отчаян, сякаш се чувстваше вече погълната от тоя страшен град.

Амбър се изсмя и хвана снаха си през кръста.

— Моля ви, Джени, с грим, бенки и една рокля с деколте вие ще бъдете тъй хубава, както всяка друга. Уверявам ви, няма да ви липсват поклонници и те ще тичат след вас ден и нощ.

Джени се засмя глухо и се зачерви.

— О, госпожо, вие разбирате много добре, че това няма да стане. Боже мой! Аз дори не зная какво да кажа на един поклонник.

— Разбира се, че знаете, Джени! Знаете какво да кажете на Филип, нали? Всички мъже си приличат. Само един въпрос ги интересува, когато говорят с жена.

Джени се изчерви наново.

— О, но аз съм женена за Филип и той… той…

Тя побърза да промени разговора.

— Вярно ли е това, което се говори за двореца?

— Какво имате предвид?

— О, вие знаете! Разказват ужасни неща — че всички пият и ругаят. Негово величество играе на карти дори в неделя и едва ли вижда кралицата веднъж на няколко седмици, защото бил твърде зает с другите… другите дами!

— Глупости! Той я вижда всеки ден и е много любезен и сърдечен с нея. Казва, че е най-добрата жена на света.

Джени изпита облекчение.

— Но е истина, че й изневерява?

— О, да! Така е. Всички мъже изневеряват на жените си, стига да им се представи случай!

Джени изглеждаше тъй изплашена, че Амбър я потупа приятелски, като прибави бързо:

— С изключение на мъжете, които живеят на село, разбира се. Те са различни.

В началото Амбър имаше впечатлението, че Филип наистина е различен. Първия път, когато я видя, в очите му светна лъч на възхищение, но баща му беше там и възторженият поглед изчезна бързо. После го срещаше много рядко, само при ядене, където той се отнасяше към нея с такова почтително внимание, сякаш беше по-стара с двадесет години. Като че ли се стараеше да покаже, че тя по-скоро е на годините на баща му, отколкото на неговите. Амбър си каза най-после, че той се страхува от нея.

Подбуждана от скука, лукавство и желание да си отмъсти на Редклиф, реши да съблазни Филип. Ала познаваше мъжа си достатъчно добре и си даде сметка, че трябва да действа предпазливо, като запази за себе си удовлетворението да му постави рога с неговия собствен син. Защото, ако заподозре или отгатне нещо — за което тя предпочиташе да не мисли, — той бе способен на всякакви крайности и на всички възможни жестокости. Но между мъжете в Лайм парк Филип беше единственото мъжествено, младо и стройно същество, а на нея й бе нужна както възбуда, така и ласкателството на мъжкото ухажване.

Срещна го в галерията в една дъждовна утрин и те заприказваха за времето. Той щеше да си отиде веднага, ако не беше му предложила да изиграят една игра на карти. Докато младежът търсеше извинение, Амбър го повлече към масата за игра. След тоя ден те играеха от време на време на карти или се срещаха, като че ли случайно, в оборите, за да се приготвят за разходка на кон. Джени беше бременна. Забранено й бе да язди.

Но Филип продължаваше да се отнася към Амбър като към жена на баща си и дори изпитваше някакво чувство на почтителен страх, какъвто тя нямаше навик да среща у мъжете на която и да е възраст. „Той е забравил решително всичко, научено през време на пътуването из Европа“ — каза си тя.

В Лайм парк Амбър не виждаше графа повече, отколкото в Лондон. Той се занимаваше с всички подробности в къщата, които един домоуправител не би могъл да забележи (Редклиф беше винаги отказвал да вземе жена за домакинството), разпореждаше се за подобрението на градините, ръководеше работниците, прекарваше дълги часове в лабораторията и библиотеката. Никога не яздеше, не играеше, не се занимаваше с музика. Когато излизаше, имаше винаги пред себе си точна цел. Изпълняваше предначертаното и се връщаше веднага вкъщи. Пишеше непрекъснато. Амбър го запита какво и той й обясни. Съчиняваше пълна история на всеки ценен предмет, който беше купил, за да знае семейството му винаги точно какво притежава. Той също пишеше стихове, но не предложи никога да й ги прочете, а и тя сама не прояви такъв интерес.

Когато тя насочваше разговора към завръщането в Лондон, той се задоволяваше да й отговори, че се била държала като глупачка и че не е способна да живее в едно място, където ще бъде въведена в съблазни. Повтаряше, че ако тя иска да се върне сама, й дава пълна свобода, но срещу цялото й богатство, като й предоставя само десет хиляди лири. Тогава тя се разяряваше и казваше, че той никога не ще има парите й дори ако трябва да прекара целия си живот на село.

Убедена най-после, че рискува да остане за известно време в Лайм парк, Амбър разпореди да извикат Нан, Сюзън и Големия Джон. Нан, вече помятала, беше наново бременна — тоя път от Големия Джон. Макар да бе в петия месец, Амбър й препоръча да не идва, ако това е вредно за нея, и Нан пристигна след петнадесет дни.

Както винаги, имаха да си кажат хиляди неща, защото имаха общи интереси. Говореха безкрайно, споделяйки най-интимните си преживявания, без да се замислят, без най-малко стеснение. Невинността и неопитността на Джени бяха дотегнали на Амбър и сега беше щастлива, че е намерила човек, с когото може да си поговори открито, човек, който знае точно каква е тя, без това да го тревожи. Когато изповяда, че има намерение да съблазни сина на мъжа си, Нан се разсмя и каза, че не може да се предвиди докъде ще стигне в отчаянието си една жена, заточена на село. Защото беше очевидно, че Филип не може да се сравни нито с Чарлс II, нито с лорд Карлтън.

Към средата на май Филип започна да търси сериозно компанията на Амбър.

Една сутрин тя чакаше да оседлаят хубавата малка и червеникава кобила, когато някой каза до нея:

— О, добър ден, госпожо! Вие яздите толкова рано!

Беше Филип, който се преструваше на учуден, но тя веднага разбра, че е дошъл, за да я види.

— Добър ден, Филип! Да, имам желание да събера малко роса. Казват, че това е великолепно за цвета на кожата.

Филип се изчерви едва усмихнат, като въртеше нервно шапката в ръцете си.

— Вие нямате нужда от това, госпожо!

— Вие сте истински ласкател, Филип!

Погледна го леко усмихната изпод широкополата си шапка, която засенчваше очите й. „Той се брани, но това не му пречи да бъде влюбен в мен“ — мислеше тя.

Доведоха кобилата, оседлана с великолепно седло от зелено кадифе. Амбър я помилва, даде й парченце захар. Филип приближи, за да й помогне при качването. Тя се метна на седлото с изящна лекота.

— Бихме могли да се разходим заедно — предложи Амбър. — Освен ако сте зает?

Той се престори на изненадан от поканата.

— О, не, съвсем не. Аз тъкмо отивах да се разходя сам. Благодаря много, госпожо. Много сте любезна. Безкрайно благодаря.

Те преминаха ливадата от гъста детелина и скоро се загубиха от погледа. Тревата беше мокра, в далечината се виждаше едно стадо. Отначало не намериха за какво да говорят, после Филип извика весело:

— Каква великолепна утрин! Как може да се живее в града, когато съществува полето.

— Как може да се живее на полето, когато съществува градът!

Той я погледна учудено и се усмихна широко, като откри белите си зъби.

— Вие не говорите каквото мислите. Иначе нямаше да бъдете в Лайм парк!

— Не аз исках да дойда в Лайм парк, а графът.

Тя говореше с безразличен тон, но на лицето й сигурно се беше изписало пренебрежение и презрение спрямо Редклиф, докато Филип отговори живо:

— Баща ми обича Лайм парк, винаги го е обичал. Ние никога не сме живели в Лондон. Негово величество Чарлс I веднъж идва тук и каза, че според него няма по-красиво имение в Англия.

— О, разбира се, къщата е прекрасна — съгласи се Амбър, съзнаваща, че е оскърбила семейното му чувство, което впрочем за нея не значеше нищо.

Те продължиха да яздят, без да говорят.

— Да се спрем за малко тук — каза тя изведнъж.

Без да чака отговора му, дръпна юздите на коня си. Но Филип извървя още няколко метра път, после бавно се върна към нея.

— Би било по-добре да не слизаме. Никой не ни придружава.

— Какво значи това? — попита Амбър, заинтригувана и малко раздразнена.

— Защото, виждате ли, госпожо, негово благородие предпочита да не се слиза през време на разходките с кон. Ако някой ни види, може да изтълкува нещата иначе… Тукашните хора са бъбриви.

— Както навсякъде. О, правете каквото искате! Аз слизам.

Тя скочи на земята, сне си шапката, на която беше забола две-три красиви червени рози, и разтърси косата си. Филип я погледна, стисна зъби и също слезе. По негов съвет те се упътиха към една малка хубава рекичка, която течеше недалеч оттам. Водите бяха придошли и заливаха с шум тъмнозелените тръстики, които растяха на брега, и къпеха клоните на плачещите върби. Слънчевите лъчи проникваха през листата като светлина в катедрала и си играеха по лицето на Амбър. Тя чувстваше, че Филип я наблюдава тайно с крайчеца на окото си. Бързо обърна глава и срещна погледа му.

Усмихна се бавно и полузатвори очи, като го гледаше дръзко.

— Каква беше последната графиня? — попита тя.

Знаеше, че майката на Филип, първата лейди Редклиф, беше умряла при раждането му.

— Беше ли хубава?

— Не лоша, струва ми се. Във всеки случай на портрета е хубава. Умря, когато бях на девет години, и не си я спомням добре.

Усамотението им го стесняваше. Лицето му се беше помрачило и очите му не успяваха да прикрият истинските му чувства.

— Имала ли е деца?

— Две. И двете са умрели като малки от шарка. И аз също съм я прекарал…

Той преглътна слюнката си и пое дълбоко въздух.

— Но оживях.

— За щастие, Филип — каза тя меко.

Продължаваше да му се усмихва донякъде подигравателно, но очите й го гледаха съблазнително. Нито веднъж от един месец насам не се беше забавлявала така, както тая сутрин.

Но Филип се чувстваше очевидно нещастен и разкъсван от двойствено чувство: от една страна — желанието, а от друга — семейният му дълг. Променяйки темата на разговора, той попита много бързо:

— Как е дворецът сега? Казват, по-великолепен от всякога. Дори чужденците били изненадани от живота на Негово величество?

— Вярно е. Чудесно! Не вярвам да има другаде по света по-елегантни мъже и по-красиви жени. Кога бяхте там за последен път?

— Преди две години. При завръщането от пътешествието си прекарах няколко месеца в Лондон…

Той говореше, без да мисли какво казва; погледът му беше горещ и изпитателен. Амбър следеше конвулсивните движения на адамовата му ябълка, която се издуваше на мускулестия врат.

— Мисля, че сега ще е по-добре да се върнем — каза той изведнъж. — Късно… късно е…

Амбър вдигне рамене, събра полата си и тръгна по гъстата трева. На следващия ден не го видя, защото каза, за да го подразни, че й се виел свят, и нареди да й сервират в стаята. Той изпрати букет рози с няколко много учтиви реда, в които й пожелаваше бързо оздравяване.

Когато на следващата сутрин излезе, очакваше да го намери при оборите, застанал с нетърпението на гимназист, който дебне на някой ъгъл да мине любимата му, но не видя никого и се ядоса малко, тъй като бе помислила, че е сериозно влюбен. Все пак тя пое посоката, в която бяха вървели преди два дни. След няколко минути забрави напълно Филип Мортимър и баща му — много по-мъчно беше да изличи втория от паметта си — и потъна в спомени за Брус Карлтън.

Бяха изтекли шест месеца от заминаването му и този спомен пак се бе стопил; приличаше на хубав сън, който се мярка по-добре сутринта, но към обяд изчезва. Все пак не беше забравила много неща: странния сиво-зелен цвят на очите му, гънката на устата му, която по-добре от думите й говореше какво мисли за нея и за онова, което е направила, спокойствието, в което се криеше винаги заплахата от едно сдържано насилие. Спомни си последния път, когато се бяха любили, и й се зави свят. Чувстваше остра болезнена потребност от целувките, от опитните милувки на ръцете му и все пак й се виждаше полудействителен, а споменът за него не й донасяше утеха в настоящето. Дори Сюзън не й помагаше, както се беше надявала, да чувства Брус по-близък и по-малко въображаем.

Амбър беше тъй погълната от мислите си, че когато конят й се изправи на задните си крака, загуби самообладание и се хвана за юздите — малко остана да се преметне. Идвайки на себе си от уплахата, тя се огледа, за да разбере какво беше смутило животното, и видя Филип със зачервено лице и горящи очи, възседнал коня си, до трите самотни тополи в ливадата, които приличаха на същински часови. Той се извини, задето я беше изплашил:

— О, госпожо! Простете ми! Не исках да ви плаша. Бях се спрял просто за минута, за да се порадвам на тая очарователна утрин, когато видях, че идвате и останах, за да ви изчакам.

Той даваше обяснението си с такава сериозност, че тя схвана веднага лъжата: истината бе, че се е постарал да отбегне излизането с нея, за да не ги види баща му.

Успокоена, Амбър се засмя от сърце.

— О, Филип! Това сте вие! Тъкмо мислех за вас.

Очите на младия човек блеснаха, но тя спря баналната забележка, която се канеше да й направи.

— Хайде, елате! Да отидем до реката.

Филип стигна преди нея. Когато Амбър скочи на земята, той я последва веднага, без да негодува.

— Колко е хубава Англия през месец май! — извика тя. — Как може някои да предпочитат Америка? Можете ли да разберете това?

— Какво? Не! — каза той изплашен. — Не разбирам.

— Искам да седна. Ще постелете ли палтото си, Филип, за да не изцапам роклята си?

Тя се огледа наоколо, за да намери най-хубавото място.

— Там! До дървото, моля ви.

С голяма вежливост той сне палтото си за езда и го постла на мократа трева. Амбър се облегна на малката брезичка, изтегна краката си и захвърли шапката си надалеч.

— Е, Филип! Така ли ще стоите прав? Седнете де! Тя му посочи мястото до себе си.

Той се поколеба.

— Какво… О!…

После се реши изведнъж и каза живо:

— Благодаря ви, госпожо.

И седна насреща й, като обхвана коленете си с ръце.

За да не я гледа, наблюдаваше внимателно една пчела, която подхвръкваше от цвят на цвят. Амбър започна да къса белите маргаритки, които изобилстваха в тревата, като ги трупаше на коленете си.

— Знаете ли — каза най-после Филип, който сега я гледаше. — Вие наистина нямате вид на мащеха. Не мога да си представя това, колкото и да се мъча. Питам се защо…

Той изглеждаше искрено заинтригуван и смутен, дори бе малко смешен — мислеше си Амбър.

— Може би не си давате достатъчно труд…

Тя беше заплела венец за косите си, като пречупваше малките стъбълца с нокът и ги нареждаше с голяма сръчност.

Филип се замисли.

— Какво ви накара да се омъжите за баща ми? — попита той неочаквано.

Погълната от своята работа, Амбър отговори е наведени очи и леко повдигане на раменете:

— Той искаше парите ми, аз — титлата му!

Вдигна очи и забеляза, че Филип беше сбърчил неспокойно вежди.

— Какво ви учудва, Филип? Нима всички женитби не стават по сметка? Аз имам това, вие имате онова, тогава да се оженим. И вие така се оженихте за Джени, нали?

— О, да! Естествено. Но баща ми е много изискан, знаете…

Мъчеше се да убеди по-скоро себе си, отколкото нея, и съсредоточено я гледаше.

— Разбира се — каза тя саркастично.

— Той също много ви обича!

Тук тя се изсмя доста неучтиво.

— Кой дявол ви е внушил тая мисъл?

— Той ми каза!

— Посъветва ли ви също да страните от мен?

— Не. Но аз зная, че би трябвало. В никакъв случай не биваше да идвам днес — каза той, като се обърна.

И изведнъж се приготви да стане. Амбър хвана китката му и го притегли полека към себе си.

— Защо страните от мен, Филип? — прошепна тя.

Той я гледаше втренчено, полуколеничил, с пресекнал дъх.

— Защото, защото трябва! Сега трябва да се върна, преди да…

— Преди какво?

Слънчевите лъчи проникваха през листата и образуваха петна от светлина и сенки по лицето и шията му, влажните му устни бяха полуотворени и белите му зъби светеха. Осеяните със златни петънца очи на Амбър го гледаха напрегнато.

— От какво се страхувате, Филип? Вие искате да ме целунете… Защо не го направите.