Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (33)

XXXII

Амбър не обичаше да носи черни дрехи и да седи затворена в стая, това предизвикваше нейната меланхолия. Във всеки случай траурът я освободи от редица посещения, които в друго време щяха да бъдат непоносими. Детето й — момиче — се роди едва няколко дни след смъртта на Самуел. Ако не бе тъй, тя щеше да бъде принудена да устрои празненство по случай раждането, друго — по случай очистителната молитва и голям прием след кръщението.

При сегашните обстоятелства беше посетена само от близките роднини и приятели, но получи многобройни подаръци. Седнала в леглото, опряна на възглавниците, изглеждаше твърде бледа и крехка всред черния креп. Усмихваше се замислено на посетителите, изтриваше по някоя сълза, отронваше въздишки и поглеждаше нежно бебето, а бавачката изпадаше във възторг и казваше, че приличало напълно на Самуел. Амбър бе вежлива, търпелива и пълна с благоприличие, защото си мислеше, че дължи на Самуел благодарност за голямото богатство, което й бе оставил.

Тя почти не виждаше останалите близки. Всеки от тях бе дошъл да я види по веднъж от уважение към бащата. Амбър разбираше това много добре. Знаеше, че сега, след неговата смърт, разчитат тя да си замине веднага щом се оправи. Пък и тя сама нямаше намерение да се бави.

Само Джемима дръзна да изрази онова, което всички други си мислеха.

— Е, добре! Сега вие притежавате парите на баща ми, предполагам, че имате намерение да си купите титла и да станете видна дама.

Амбър сви устни в дръзка и подигравателна усмивка.

— Може би — съгласи се тя.

— Може би ще успеете да си купите титла — каза Джемима, — но не и необходимото възпитание.

На Амбър това се стори само отглас от всичко, което Джемима бе чула от другите. Но думите, които последваха, бяха напълно нейни:

— А има нещо друго, което вие не можете да купите с всичкото злато, което е тук. Вие никога не можете да купите лорд Карлтън.

Ревността на Амбър спрямо Джемима бе изчезнала след нейния брак. Ревността бе заместена от леко презрение. Нямаше от какво друго да се страхува и затова с дързък поглед тя й отговори:

— Много съм благодарна за вашите съвети, Джемима. Но ги зная и сама, повярвайте. И ако сте дошли за това, можете да си вървите.

Джемима добави с тих и разтреперан глас, защото безразличието и цинизмът на Амбър я влудяваха:

— Отивам си с надеждата, че докато съм жива, няма да ви видя. Но позволете ми да ви кажа… един ден ще ви сполети съдбата, която заслужавате. Бог няма да позволи порочността да тържествува.

Амбър започна да се смее подигравателно.

— Наистина, Джемима, ставате толкова фанатична, колкото и другите. С малко повече ум бихте могли да разберете, че нищо не преуспява така, както порочността. А сега излезте оттука, невъзпитана уличнице, и не идвайте повече да ме отегчавате.

Джемима не се яви повече, както и останалите членове на семейството. Амбър остана сама.

Тя изпрати Нан в града да търси жилище — не в Сити, а в едно от модерните западни предградия между Темпъл бар и Черинг крос. Около три седмици след раждането на бебето тя отиде лично да види какво бе намерила Нан.

Беше хубава нова къща на Сейнт Мартин лейн между Холбърн, Дръри лейн и Линкълнз Ин Фийлдс, в квартал, обитаван от заможни хора. Сградата беше четириетажна, с по един апартамент на всеки етаж и пети — за прислугата. Апартаментът на Амбър се намираше на втория етаж. Едно хубаво момиче, което идваше от село с надежда да намери съпруг, живееше заедно с леля си на горния етаж. А богата възрастна вдовица заемаше четвъртия. Собственицата — госпожа Лейси — бе запазила за себе си първия етаж. Тя бе крехко създание, което въздишаше и се оплакваше от сплин^[1], говореше непрестанно за своето минало богатство и някогашното си положение, загубени през войната, както и за съпруга си, когото никога не бе заместила с друг.

Къщата се наричаше „Сините пера“, а една голяма дървена табела бе окачена под прозорците на Амбър. На нея бе изобразено голямо синьо перо на златен фон и беше оградена с богата рамка от позлатено ковано желязо. Помещението за карети и оборът бяха малко по-нагоре, на същата улица. На нея имаше само богати домове — на кавалери, благородници, титулувани дами и много други, които посещаваха Уайтхол. Гербове, сребърни мечове, копринени рокли и домина, перуки и шапки с пера, боядисани карети и елегантни расови коне се точеха в непрестанна парадна върволица под прозореца на Амбър.

Жилището беше най-хубавото от всички, които Амбър изобщо бе виждала.

Състоеше се от преддверие, облепено със сатен на пурпурни и златни ивици, мебелирано само с няколко позлатени стола и едно венецианско огледало. Оттам се минаваше в дълъг салон, с множество прозорци, чиито стъкла имаха форма на ромб. Салонът гледаше от едната страна към улицата, а от другата — към двора. Над мраморната камина се издигаше гипсова украса, която стигаше до тавана и бе съставена от цветя, животни, геометрически фигури и голи жени. Самата камина бе украсена с големи китайски и персийски вази. Имаше сребърен полилей, а мебелите бяха позлатени или инкрустирани със слонова кост и седеф. Госпожа Лейси обясни гордо, че нищо от тези неща не бе направено в Англия. Смарагдовите и жълти атлазени тапети бяха тъкани във Франция, мраморът за камината бе от Генуа, писалищните маси — от Неапол, а розовото дърво за двете маси — от Нова Гвинея.

Спалнята беше още по-пищна. Балдахинът бе покрит с посребрено платно, а завесите бяха от зелена тафта. Дори креслата бяха облечени в посребрено платно. Имаше множество вградени гардероби, както и очарователно малко легло за почивка с балдахин и дълга възглавница — най-изящното легло, което Амбър бе виждала. Освен това жилището включваше още три стаи: детска, трапезария и готварница, които тя не възнамеряваше да ползва.

Наемът бе извънредно висок: сто двадесет и пет лири годишно, но Амбър бе изпълнена с презрение към тази скромна сума и заплати, без да възрази, въпреки че се надяваше да остане тук само половин година. Брус нямаше да закъснее да се върне — бе заминал преди около осем месеца и пристанището се изпълваше със заловени търговски кораби.

Тя се премести от Дейнджърфийлд Хаус и макар пренасянето да продължи три или четири дни, никой не дойде да види какво взимаше или оставяше, въпреки че не всички неща бяха нейна собственост. Бе наела бавачка да гледа детето и дойка да го кърми. Бе взела и три слугини, нещо, което подобаваше на всяка видна дама, живееща сама. В деня на заминаването й голямата къща бе напълно тиха. Амбър забеляза само един прислужник, дори никое от децата не се появи в хола. Нищо не можеше да й засвидетелства по-ясно презрението, с което се отнасяха към нея.

Но тя малко се безпокоеше от това. Бяха й чужди тези надути и педантични хора, които живееха в един свят, презиран от нея. Отпускайки се върху възглавниците на колата, Амбър с облекчение въздъхна.

— На път! Е?!

Тя се обърна към Нан.

— Свършено е, слава богу!

— О, да! — съгласи се Нан тихо, но задушевно. — Слава богу!

Мълчаха и гледаха през вратичката, като се забавляваха с всичко, което виждаха. Денят бе мъглив и влагата усилваше различните, общо взето, неприятни миризми на Лондон. От едната страна на улицата се надуваше млад красавец с превързана ръка поради скорошен дуел. От другата страна — група хора, очевидно французи, бяха нападнати от тълпа хлапаци, които ги обсипваха с ругатни и псувни. Англичаните мразеха чужденците, а най-много — французите. Дрипава едноока продавачка на риба размахваше някаква вмирисана скумрия, залиташе и ревеше с пиянски продран глас.

Изведнъж Нан нададе вик; постави едната си ръка на устата и показваше с пръста на другата:

— Вижте! Още един!

— Един какво?

— Още един кръст!

Амбър се наведе и видя голям червен кръст, нарисуван на вратата на къщата, край която минаваха. Отдолу се четеше надпис с едри букви: „Господи, имай милост към нас!“ Пред сградата стоеше пазач с алебарда.

Тя се дръпна с безгрижен израз назад.

— Пфу! Голяма работа! Чумата е болест на бедните. Знаеш добре това!

Укрепена зад своите шестдесет и шест хиляди лири, тя се чувстваше защитена от всичко.

 

 

През следващите седмици Амбър живя твърде спокойно в своето ново жилище. Пристигането й събуди твърде силно любопитство у съседите и всеки път, когато излизаше, тя си даваше ясна сметка, че я наблюдават очи, благоразумно скрити зад завесите. Една толкова богата вдовица дори ако не бе млада и красива, винаги щеше да събужда интерес. Но сега нямаше желание да се свързва с никого, а богатството я караше да бъде недоверчива дори към някой млад човек, който просто от учтивост се отдръпваше, за да й стори път. Повечето кавалери бяха в открито море с флотата. И въпреки че Амбър с удоволствие би натрила носовете им със своя успех, който я правеше независима, все пак се интересуваше истински само от Брус. Беше щастлива да очаква завръщането му.

Прекарваше повечето време у дома си, погълната от майчинските задължения. Синът й бе откъснат от нея твърде рано и така малко го бе виждала, че това бебе бе за нея като първо дете. Тя помагаше на бавачката да го къпе, наблюдаваше го как се храни и спи, люлеете го, пееше му и се удивляваше на всички промени, които забелязваше от ден на ден. Бе щастлива, че е родила това дете дори въпреки обстоятелството, че временно бе малко напълняла. Момиченцето бе нещо, свързано с Брус, нещо, което й принадлежеше постоянно. То имаше име, обезпечена зестра и завидно положение в света.

Нан се интересуваше от бебето толкова, колкото и нейната господарка:

— Това е най-хубавото бебе в Лондон!

Амбър се показа обидена:

— В Лондон? Какво говориш? В цяла Англия!

Един ден, когато се намираше в Ню Иксчейндж, да направи някои ненужни покупки, тя срещна Барбара Палмър. Тъкмо на излизане пред нея спря голяма позлатена каляска и от нея слезе Барбара Палмър. Лейди Каслмейн хвърли любопитен поглед на тоалета на Амбър, защото, макар и в траур, наметката й бе украсена с леопардова кожа, която Самуел бе купил от някакви африкански търговци на роби, а в ръцете си държеше леопардов маншон. Когато погледът на Барбара се спря върху лицето на Амбър и откри кой носеше този костюм, тя извърна високомерно глава.

Амбър се усмихна леко. „Значи ти си спомняш за мене! — помисли си тя. — Много добре, милейди. Уверена съм, че един ден ще се опознаем по-добре.“

Колкото повече седмици минаваха, толкова повече червените кръстове се множаха по вратите. Чумата всяка година бушуваше в Лондон и когато през януари и февруари се явяваха отделни случаи, никой не се безпокоеше. Но сега със затоплянето епидемията се разрастваше и ужасът бавно завладяваше Сити. Носеха се слухове от съсед на съсед, от продавач на купувачи, от търговци на домакини.

Всеки ден по улиците се точеха дълги погребални шествия и хората започнаха да обръщат внимание на онези, които бяха в траур. Бяха припомняни лошите предзнаменования като появата през декември на една комета, оставяща всяка нощ злокобна диря в небето. Други бяха видели огнени мечове, надвиснали над града, погребални колесници и ковчези с купища трупове в облаците. Тълпата се събираше по стъпалата на Сейнт Пол, за да слуша стария полугол човек, който със запален факел в ръка призоваваше към покаяние. Камбаните биеха всеки ден и техният глас за всекиго придобиваше нов смисъл: утре може би ще забие за мен или за онези, които обичам.

Нан се връщаше всеки ден с ново предпазно средство. Купуваше прах от кехлибар, за да се вдишва преди излизане, амулети от жаба, рог от носорог, пера натопени в арсеник или живак, живак в орехова черупка, златни монети, сечени по времето на кралица Елизабет. Щом й кажеха за някакво още неизползвано от нея средство, веднага го купуваше за всички обитатели на къщата и настояваше да го използват. Дори върза около шиите на конете огърлици от пера, натопени в живак. Но не се задоволи само с предпазни мерки срещу чумата. Със здравия си разум тя разбираше, че въпреки мерките хората все пак се разболяваха. По тези причини Нан започна да пълни шкафовете с лекарства против болестта: смес от сяра и селитра, а също барут, катран и смола за дезинфекция на въздуха. Купуваше всички препоръчителни билки: ангелика, седефче, тинтява, плодове от хвойна и десетки други. Скринът й се препълни с различни лекарства като серен сироп, драконова вода, шишенце с говежди изпражнения, смесени с оцет.

Амбър по-скоро се смееше над всичките й умопомрачителни средства. Един астролог й бе предсказал, че 1665 ще бъде една от най-щастливите години в живота й, пък и в хороскопа й нямаше никакво предупреждение за чума или друга болест. От друга страна, бе вярно, че само бедните умираха из техните бордеи.

— Госпожа Лейси напуска града утре — каза Нан сутринта, когато разресваше косите на Амбър.

— Добре, ако госпожа Лейси е страхлива стара глупачка, която крещи, щом види мишка, какво трябва да сторя аз?

— Не е само тя, мадам, знаете добре. Има множество хора, които заминават.

— Не и кралят, нали?

Същият разговор се повтаряше вече от близо две седмици и Амбър започна да се отегчава.

— Не, но той е крал и не би могъл да се разболее, дори да е искал. Казвам ви, мадам, опасно е да се стои тук. На пет минути от нас, на края на Дръри лейн, затвориха една къща. Страхувам се, мадам! Господи, нямам никакво желание да умра, а смятам, че и вие нямате такова желание.

Амбър започна да се смее.

— Добре, Нан. Ако положението се влоши, ще заминем. Но ти не трябва да превръщаш това в трагедия.

Тя нямаше никакво намерение да заминава преди завръщането на Брус.

На 3 юни английската и холандската флота започнаха сражение точно при брега на Лоустофт и в Лондон, макар и слабо, се чу тътенът от битката.

Към 8 юни се узна, че англичаните са победили. Двадесет и четири холандски кораба бяха потопени или заловени, почти десет хиляди холандци — убити или пленени. Загубата бе само седемстотин английски моряци. Настана безумна радост. Бяха запалени големи огньове навсякъде по улиците и тълпата чупеше стъклата на френското посолство, а пред вратите му бе запален огън. Крал Чарлс бе най-великият от владетелите, Йоркският дук — най-прочутият измежду адмиралите, всеки желаеше да продължи борбата, да бъдат пометени холандците и Англия да господства над океаните.

Червените кръстове завладяваха вратите на Сити. След няколко дни Нан влезе със списък в ръка.

— Мадам — извика тя, — през последната седмица са умрели сто и двадесет души.

На гости у Амбър бяха дошли лорд Бъкингам и сър Чарлс Седли, които заедно с другите се бяха завърнали от морските си пътешествия — загорели от слънцето, истински герои.

Щом ги видя, Нан се спря смутена на вратата.

— О — възкликна тя, като се поклони, — извинете ме, господа.

— Няма нищо, госпожице Нан. Дявол да ме вземе, Седли! Тя е все така хубава! Но какво има? Нали не се боите от чумата?

— Напротив, сър, боя се! Изплашена съм до смърт. Погледнете само какво е отбелязано тук. Обзалагам се, че поне половината от тях са умрели от чума.

И тя започна да чете имената от току-що отпечатания списък:

— Преплитане на червата — трима, тения — петима, сърдечен удар — двама. Кажете ми сега, откъде можем да сме сигурни, че не са умрели от чума, а някой, подкупен с тлъста сумичка, не ги е съобщил като починали от друго.

Амбър и гостите й започнаха да се смеят, но Нан бе така смутена, че едва не се задуши от златната монета, която държеше в устата си, и избяга тичешком. Но не минаха девет дни и кралицата със своите придворни дами замина за Хемптън корт, а царедворците проявиха намерение да ги последват веднага. Бъкхърст и неколцина други се опитаха да убедят Амбър също да замине, но тя отказа.

Все пак за голямо облекчение на Нан започна да прави някои приготовления за заминаване. Даде нареждане на слугите да опаковат роклите й, занесе по-голямата част от своите скъпоценности при Шедрак Нюболд, защото не искаше да ги носи в провинцията, пък и не знаеше къде ще се установи. Намери улицата задръстена с коли, а къщата — в безредие.

— Имате късмет, че пристигате днес, госпожо Дейнджърфийлд — каза той, — защото утре напускам града. Смятах, че сте вече на село с останалите от семейството. Те заминаха преди петнадесет дни — Дейнджърфийлдови имаха къща в Дорсетшър.

— Не живея вече в Дейнджърфийлд Хаус. Смятам, че стотина лири ще ми бъдат достатъчни. Не мислите ли?

— Да. Пътищата са пълни с разбойници. Епидемията вече стихва. Извинете ме за миг, госпожо.

Докато го нямаше, Амбър продължи да седи, като си вееше с ветрилото. Бе топло, чувстваше, че черният атлаз на затворената й рокля обгръща кожата й, а черните копринени чорапи, плувнали в пот, лепнеха по краката. После Шедрак Нюболд се върна, започна да брои златните и сребърните монети, като ги нареждаше на малки купчини, а тя го наблюдаваше небрежно.

— Хубаво момченце е родила госпожа Джемима, нали? — каза той, за да поддържа разговора.

Амбър не знаеше, че Джемима вече е родила. Но каза с ироничен тон:

— Толкова скоро! Тя се омъжи през миналия септември!

— Ах! Да, то може би е избързало малко. Младите хора, знаете, не обръщат внимание нито на договори, нито на церемонии, нали?

Той сложи парите в една кесия и й я подаде. Преди да излезе, тя се обърна:

— Някакви новини от лорд Карлтън?

— Какво? А, да, имам. Преди около десет дни един от неговите кораби хвърлил котва тук. Казаха ми, че негово благородие ще пристигне скоро. Чаках го повече, отколкото бих искал. Вече нямам време. Може би е чул за епидемията и е решил да не идва. Довиждане, госпожо, желая ви щастие!

— Благодаря, на вас също — отвърна Амбър.

Амбър отиде веднага на пристанището и изпрати Джеремая да се осведоми. След половин час той се върна и каза, че бил намерил един от моряците от кораба и че негово благородие се очаква да пристигне всеки миг. Екипажът на първия кораб го очакваше нетърпеливо, защото искаше да получи заплатата си.

Когато се завърна, Амбър видя пред вратата на своя дом коли, натоварени с нейния багаж. Нан пристигна тичешком да я посрещне.

— Тази сутрин умрял човек от четвъртата къща по-горе — извика тя. — Приготвих всичко. Можем да заминем веднага, мадам! Моля ви!

Амбър изпита голяма досада.

— Не, това е невъзможно. Току-що узнах, че лорд Карлтън ще се върне днес или утре, няма да тръгна, преди да го видя. После ще заминем всички.

Нан започна да плаче.

— О! Ще се заразим от чума и ще умрем. Така е станало с цяло едно семейство в Литъл Клементс Мейн — всички са умрели. Защо да не чакаме негово благородие на село? Оставете му едно писмо.

— Не! Може да не дойде! Ох, Нан! За бога, млъкни! Можеш да заминеш утре.

Нан замина много рано на следната сутрин заедно с бебето, бавачките, Тенси, две от прислужниците и Големия Джон, който бе дошъл от Дейнджърфийлд заедно с тях, защото бе влюбен в Нан. Тя трябваше да отиде в Дънстъбъл и да чака или ако епидемията върлува в града, да продължи пътя, докато намери сигурно място, и тогава да предупреди Амбър. Господарката й я обсипа с наставления и препоръки за бебето и надзора над багажите. После се разделиха. Амбър изпрати Джеремая на пристанището, за да узнае новини, но Брус още не бе пристигнал.

Лондон бързо се опразваше.

Истински шествия от коли и каруци потегляха рано всяка сутрин. Предишната седмица бяха починали две хиляди и петстотин души! Бледите и тъжни лица на заразените от чумата, онези, които бяха затворени заедно с болните, се явяваха по прозорците и камбаните биеха в почти всички църкви на града. Хората запушваха носовете си, когато минаваха покрай къщите, белязани с кръст. Много семейства трупаха припаси, после затваряха вратите, запушваха здраво пролуките и дупките на ключалките, заковаваха вратите и прозорците, за да се запазят от епидемията.

Горещините продължаваха без мъгла. Повече от месец насам не бе валял дъжд. Цветята, посадени по дворовете, вехнеха, ливадите около града изгаряха. Уличните търговци продаваха ранни череши и ябълки, защото портокалите бяха рядък плод от началото на войната. Всеки, който можеше да си позволи, купуваше лед — начупен от заледените през зимата езера, за да охлажда виното и бирата си.

Темпист и Джеремая се оплакваха, че трябвало да останат така дълго в града, и съвсем не харесваха тичанията до пристанището. Джейн — прислужницата, която бе останала — плачеше и искаше да се върне при баща си в Кент. Най-после Амбър я изпрати. Четири дни след заминаването на Нан тя още веднъж изпрати Темпист и Джеремая да търсят лорд Карлтън, като им каза, че ще им даде по една лира, ако го намерят. Защото знаеше, че без примамката на парите щяха просто да обиколят околностите, да спрат за два часа в някоя кръчма и после да се върнат без никаква вест. На обяд те се завърнаха. Лорд Карлтън бе пристигнал през нощта. Бяха го видели на пристанището, като разтоварвал корабите си.