Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (66)

LXV

Амбър не го видя цели шест дни. В началото се бе надявала, че ще го върне при себе си, но не би! Писа му, за да му каже, че е готова да приеме извиненията му. Той й отговори, че няма никакво желание да се извинява и предпочита да остави нещата непроменени. Това я изплаши, но все пак не искаше да повярва, че всичките тези бурни години и дълбокото чувство, което ги беше свързвало, са свършили така глупаво и безсмислено заради една разпра, която би могла да се избегне лесно.

Тя го търсеше навсякъде където ходеше.

Около седмица след тяхното скарване Амбър отиде на една публична разпродажба в Индийската къща на Португал стрийт в Клемънтс лейн, която гледаше към Стренд. Към къщата имаше и няколко магазина, чиято постоянна клиентела беше от средите на богаташите. Този ден всички съседни улици бяха заприщени от големите позлатени каляски на аристокрацията и от тълпата на техните прислужници.

Малката зала беше пълна със знатни дами, с кученца върху коленете, с техните негри и камериерки. Виждаха се и неколцина галантни господа.

Продажбата беше започнала преди повече от един час, когато пристигна херцогиня Рейвънспър. Влизането й беше театрално, извършено с онази склонност към паради и показност, която прилягаше повече на актриса, отколкото на знатна дама. Както винаги, тя бе великолепно облечена. Роклята й беше от някакъв златист плат. Наметната беше с кадифена изумруденозелена и поръбена със зибелин пелерина, а маншонът й, направен от същата кожа, беше осеян с изумруди. Малкият негър, който държеше шлейфа й, беше облечен в ливрея от изумруденозелено кадифе и носеше на главата си златист тюрбан.

Амбър беше доволна от интереса, който предизвика, колкото и зложелателен да бе той, защото според нея само завистта и ревността можеха да привлекат погледа на една съперница. Женската завист за нея беше почти толкова ценна, колкото и възхищението на мъжа. Някой побърза да й поднесе стол до госпожа Мидълтън, чието лице се помрачи и доби неспокойното и недоволно изражение на една хубава жена, поставена наред с друга, с много по-голяма красота.

Амбър погълна с един поглед тоалета на Мидълтън — прекалено скъп за скромните доходи на нейния съпруг, перлите, които бяха й подарени от един любовник, обиците, дадени й от друг, роклята, която бе обличала по-често, отколкото се смяташе за уместно, и би трябвало да подари на камериерката си още преди няколко седмици.

— Колко сте елегантна, мила моя! — възкликна тя. — Честна дума! И тази рокля! Къде я поръчахте?

— Много любезно от ваша страна, госпожо, но вие ме засенчвате многократно!

— Съвсем не! — възрази Амбър. — Вие сте много скромна и всички господа от двора се надяват, че ще могат да станат ваши слуги.

Но докато говореше, очите й следваха погледа на Мидълтън и тя забеляза изведнъж Корина, седнала на няколко крачки от нея. Беше полуобърната така, че се виждаше само извивката на бузата и черната сянка на дългите й мигли. Широката наметка прикриваше бременността и когато тя се наведе да заговори някого, профилът й се очерта чист и спокоен. Амбър почувства как я обхваща яростна, смъртоносна омраза.

— Говорят — прошепна Мидълтън, — че лорд Карлтън е лудо влюбен в нея. Нищо чудно… такава красавица!

Амбър обмисляше някакъв пренебрежителен отговор, когато чу внезапно последните думи на оценителя:

— … Ако няма друг любител, платът ще бъде отстъпен на лейди Карлтън за шест лири…

Очите му обиколиха залата.

— Има ли друг купувач? Не? Тогава…

— Седем лири!

Гласът на Амбър прозвуча в залата високо, ясно и предизвикателно. Дори сама се учуди. Въобще нямаше никаква нужда от този плат, беше хубав, но изпъстрен с цветове, които никога не носеше и не би приела да носи. Корина беше избрала този плат и го харесваше, но нямаше да го има.

Корина дори не извърна глава, замълча за миг, сякаш беше изненадана и смутена. Оценителят наостри уши, долавяйки, че двете дами са съпернички. Амбър, която очакваше, че Корина ще се примири и ще й остави плата, беше смаяна, когато чу нейния тих, но решителен глас:

— Осем лири!

„Да върви по дяволите — помисли Амбър. — Ще го имам, ако ще да дам и последния си грош!“

Скоро изтичаше времето за наддаване и тогава платът щеше да остане на Корина. Амбър почака оценителят да каже още веднъж, че платът се пада на лейди Карлтън и тогава го прекъсна:

— Двадесет лири!

В залата настъпи тишина, всички се интересуваха от резултата на продажбата, защото любовната връзка на херцогиня Рейвънспър и лорд Карлтън беше добре известна. Всички разбираха горещото й желание да притежава плата и желаеха поражението й. Симпатиите им към Корина не бяха големи, но много повече ненавиждаха Амбър. Бе получила твърде много, беше успяла. Дори протежетата й и онези, които минаваха за нейни приятели, тайно желаеха да я видят сразена. Никое нейно поражение не им се струваше достатъчно.

Корина се поколеба, питайки се дали не е глупаво да се бори с тази жена, която не притежаваше нито изтънченост, нито необходимото възпитание, за да разбере, че и двете се излагат по най-нелеп начин. Далеч от подобни мисли, Амбър беше седнала на стола си, наведена напред, с блеснали очи и ръце, стиснати в маншона.

„Трябва да я победя, трябва“ — мислеше тя. Нищо в живота не й бе изглеждало толкова важно.

Докато Корина се колебаеше, времето за наддаване изтичаше. Амбър дишаше тежко, ноздрите й трепереха, мускулите й бяха изопнати. „Ще спечеля. Спечелих!“

— Петдесет лири! — каза един мъжки глас тъкмо в момента, когато наддаването приключи.

Усмихнат, оценителят взе плата.

— Отстъпен за петдесет лири на лорд Карлтън.

Амбър за миг остана неподвижна, неспособна да мръдне, а всички погледи се насочиха към лорд Карлтън, който си проправяше път през тълпата. Въпреки че тилът й бе неподвижен като ръждясала скоба, Амбър извърна бавно глава и го погледна право в лицето. Зелените му очи срещнаха нейните, той леко се усмихна и продължи пътя си. Тя видя около себе си и много други усмивки, присмехулни и подигравателни лица, които се приближаваха, сливаха и най-сетне започнаха да играят адски танц в главата й.

„О, господи! — помисли си с болка. — Защо постъпи така с мен? Защо?“

Сега лорд Карлтън стоеше до жена си, която се изправяше. Камериерката й беше взела плата и го държеше тържествено в ръцете си. Столовете се разместиха, хората се заблъскаха и Брус и Корина се отправиха към вратата. Залата беше възбудена като кошер, а лъскавите ветрила не можеха да прикрият всички усмивки.

— Господи! — каза една баронеса. — Какво ще стане с нас, ако мъжете започнат да предпочитат съпругите пред любовниците си!

Амбър остана седнала, сякаш прикована от някаква сила на мястото си, без да вижда, с чувството, че трябва да стори нещо, за да не се пръсне от ярост. Лорд и лейди Карлтън си бяха отишли, оценителят приготвяше следващото наддаване, но никой не му обръщаше внимание.

— Какво ще кажете за това? — викна Мидълтън, като затвори ветрилото си и показа всичките си зъби в престорена усмивка. — Нима мъжете не са наистина странни?

С рязко движение Амбър настъпи пръстите на своята съседка. Мидълтън извика от болка и се наведе да разтърка наранения си крак. Хвърли заплашителен поглед на Амбър, но тя се направи, че не го вижда. Пиеше на малки глътки чая си, без дори да поглежда наоколо, защото знаеше, че всички очи са вперени в нея.

По-късно, когато се прибра вкъщи, й стана толкова лошо, че започна да повръща и легна в леглото с желание да умре. Мислеше за самоубийство или поне за някакъв опит за самоубийство, за да го трогне и върне при себе си. Но се боеше, че и така няма да успее. Нещо в израза на очите му, когато беше минал покрай нея, я беше убедило, че всичко е свършено. Знаеше това, но не искаше да го приеме.

„Ще успея, ще успея да си го върна! — мислеше тя. — Зная, че мога! Трябва! Стига само да поговоря с него и да му покажа колко е глупаво всичко това…“

Но той не отговаряше на писмата й. Пратениците й се връщаха с празни ръце. Опита се да го срещне. Обиколи Алмсбъри Хаус, облечена в мъжки дрехи, и чака повече от час под дъжда пред вратата, от която той трябваше да излезе. Но не го видя. Поставила беше навсякъде шпиони, за да бъде осведомена в момента, когато той влезе в двореца. Но Брус не се вестяваше вече в Уайтхол.

Най-сетне му изпрати покана за дуел, единственият безпогрешен начин да го види.

Господине, — пишеше тя, — от няколко месеца вие ме превръщате в рогоносец. Това засяга както честта на семейството ми, така и моята. Затова ви каня да се срещнем, с каквото оръжие желаете, утре, 28 май, в пет часа сутринта в Тотхил Фийлдс, при големите дъбове, които се издигат край реката. Ще ви бъда много задължен, ако запазите в тайна нашата среща и дойдете сам.

 

Ваш слуга,

Джералд херцог Рейвънспър

Амбър реши, че това писмо има известни шансове за успех, и изпрати Нан при обществения писар да го препише с почерк, подобен на този на Джералд. Брус не познаваше почерка му, но тя не искаше да рискува. Ако и този опит пропаднеше… Не, не можеше да пропадне. Той щеше да дойде. Един благородник никога нямаше да пренебрегне писмена покана за дуел.

Нан възрази:

— Ако съпругът ви искаше да се бие, нямаше да чака досега.

Но Амбър не искаше и да чуе.

— Защо не? Спомнете си колко време беше нужно на граф Шрузбъри, за да предизвика Бъкингам.

Призори на другата сутрин, докато дворецът още спеше, тя се качи на коня си, следвана само от Големия Джон. Носеше костюм за лов от светлозелено кадифе, бродирано със сърма. Голямата мъжка шапка бе украсена с щраусови пера.

При все че не бе мигнала цяла нощ, вълнението не й позволяваше да почувства умора. Те прекосиха Кинг стрийт, малкото мръсно село Уестминстър и се отправиха през полето към големите дъбове. Щом пристигна, Амбър слезе от седлото, а Големия Джон се оттегли заедно с конете. Беше му заповядано да се скрие и да не идва, докато тя не му даде знак.

Развиделяваше се и Амбър остана за миг сама, заобиколена от всичките познати шумове на полето. Мъглата се вдигаше бавно… Тя се засмя нервно и подскочи, когато се огледа наоколо. После се скри бързо зад едно дърво, защото го видя да идва на кон през ливадите.

Не смееше да надзърне от страх да не бъде забелязана, но чуваше шума от копитата и сърцето й заби от безпокойство и радост. Той беше тука, ала какво щеше да направи? Никога не бе имала по-малка вяра в прелъстителната си сила. Чу задъханото дишане на коня и гласа на Брус, който го успокояваше, слизайки от седлото. Амбър остана скрита още няколко минути, опитвайки се да събере смелост. Изгубил търпение, Брус най-сетне извика:

— Хей! Тук ли сте?

Гърлото й беше стегнато, но тя излезе иззад дървото и застана пред него. Беше навела глава като дете, което се страхува да не го набият, но очите й се вдигнаха бързо. Той не изглеждаше много изненадан и дори й се усмихна с крайчеца на устните си.

— Вие значи? — каза бавно той. — Никога не съм смятал вашият съпруг за горещ поклонник на дуелите. Е?

Държеше пелерината си в ръка. Като я метна през рамо, той й обърна гръб и се отправи към мястото, където пасеше конят му.

— Брус!

Тя изтича след него.

— Не си отивай! Почакай! Искам да поговорим!

Амбър го улови за ръка и той се спря, измервайки я с поглед.

— За какво? Всичко вече е казано помежду ни, и то неведнъж!

Брус не се усмихваше. Лицето му изразяваше сериозността, нетърпението и раздразнителността, които тя познаваше и от които се боеше.

— Не! Трябва да ти кажа колко съжалявам! Не зная какво ме прихвана онзи ден. Бях луда. О, Брус, не можеш да се отнасяш така с мен. Ще умра, кълна ти се! Моля те, мили, моля те, ще направя всичко, всичко на този свят, само да мога да те виждам.

Гласът й беше дълбок, напрегнат и отчаян. Чувстваше, че трябва или да го склони, или да умре.

Но той изглеждаше, както винаги, изпълнен с недоверие към нейните обещания и странни заплахи.

— Да ме обесят, ако знам какво искаш. Сигурен съм само в това, че престанахме да се виждаме и че нямам намерение да причиня ни най-малка неприятност на жена си, когато раждането е така близко.

— Но тя никога не ще узнае! — възрази Амбър, ужасена пред непоколебимата твърдост, която четеше по лицето му.

— Само преди седмица е получила писмо, в което пише, че ние все още се срещаме.

Амбър го изгледа изненадана, защото не беше изпращала такова писмо и дори не подозираше за него. Въпреки това върху устните й се появи усмивка на задоволство.

— Какво каза тя?

В очите му светна отвращение.

— Не повярва.

— Не повярва? Колко е глупава!

Тя вдигна ръка към устните си и прехапа език. Обезсърчена, Амбър наведе очи.

— О — прошепна, — простете ми!

След един дълъг миг тя погледна отново и забеляза, че Брус я наблюдава със странен израз на нежност и гняв. Стояха един срещу друг. След това тя нададе лек вик и се хвърли на шията му, притискайки се към него. За миг той остана напълно спокоен. После я улови за раменете, а пръстите му се впиха в плътта й. Тя видя с чувство на почти безумно тържество, че изразът на лицето му се разведрява и променя.

Като притвори очи, Амбър отметна назад глава. Буйното желание я правеше почти луда. Всичко беше изчезнало освен тази странна нужда да се слее с него. Влажните й и полуотворени устни изрекоха името му:

— Брус!…

Той я разтърси грубо:

— Амбър!

Главата й се разлюля, очите й се отвориха и тя го погледна с безумни очи. Той се наведе бавно и я целуна, по устата, като продължаваше да я държи така, че не можеше да мръдне. После я пусна внезапно и преди тя да се опомни, се метна на коня и препусна в галоп към града. Амбър остана сама под големите дървета, замаяна, неподвижна и безмълвна. Безсилна, тя го гледаше как се отдалечава. Първите лъчи на слънцето проникваха между листата, за да погалят косите й.