Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (39)

XXXVIII

Когато смъкна госпожа Маго по стълбите, за да я приберат с талигата за труповете, той даде пет гвинеи на пазача — да не известява на клисаря. Не искаше вече никакви болногледачки. Чувстваше се достатъчно добре, за да се грижи за Амбър сам, макар че отначало сигурно щеше да му бъде трудно.

На другата сутрин установи, че госпожа Маго е оставила кухнята дори в по-лошо състояние, отколкото Сайкс. Вонеше на гнили плодове и зеленчуци, по месото гъмжаха червеи, зелена плесен покриваше хляба. Нямаше нищо, което да става за ядене, и тъй като все още не беше в състояние да почисти или да сготви сам, Брус изпрати пазача до един хан да донесе някаква гозба.

Но с течение на времето той постепенно възвръщаше силите си. Налагаше му се да почива и след най-малката свършена работа, но успя накрая да изчисти всички стаи. Един ден, когато Амбър все още спеше, той я пренесе в застланото с чисто бельо легло, а сам се настани на кушетката с колелцата. Двамата осмиваха домакинските и готварските му способности, на които се отдаде веднага щом се почувства добре, и Амбър се засмя за първи път, когато, събуждайки се една сутрин, го видя да мете пода гол, само с една кърпа, завързана около кръста. Каза му, че непременно ще даде неговите рецепти на бъдещата си готвачка, и го попита как постига белотата на чаршафите. Перачката понякога ги връщала в по-лош вид от оня, в който й били изпращани.

Скоро Брус започна да пазарува сам — освободиха пазачите, защото вече не бяха нужни — и установи, че улиците са почти безлюдни.

Седмично умираха по десет хиляди души или дори повече, но ужасяващото бе, че за част от тях никой не съобщаваше, нито пък ги брояха. Талигите за мъртвите минаваха по всяко време, но въпреки това по улиците лежаха стотици трупове. Събираха ги на камари по площадите, а плъховете гъмжаха из тях. Много биваха полуизгризани, преди да ги погребат. По калдъръмите никнеше трева, хиляди домове бяха изоставени, цели улици пустееха барикадирани и затворени, тъй като обитателите им бяха мъртви или избягали. Дори камбаните спряха да бият. Градът беше напълно замрял, горещ и вонящ.

Брус се спираше да поприказва с търговците. Много от тях, както въобще повечето от хората, които останаха, се бяха отърсили от първоначалния ужас. Смъртта се бе превърнала в нещо толкова обикновено, че страхът отстъпи пред презрението. Боязливите стояха залостени в къщите си и не смееха да излязат. Други, които не променяха всекидневните си занимания и навици, бяха развили някакъв фатализъм, обуздаван малко от предпазливостта, но в повечето случаи преднамерено безразсъден. Траурни облекла почти не се забелязваха, макар че в първата седмица на септември всеки ден умираха по две хиляди човека и почти нямаше семейство, което да не е изгубило някого.

Носеха се безброй фантастични и страшни истории, ала нищо не беше по-страшно от онова, което наистина ставаше. Говореше се за много случаи на хора, погребани живи — от една страна, защото беше трудно да се различат изпадналите в мъртвешка кома от издъхналите, и, от друга, защото болногледачките бързаха да изхвърлят болните и да ограбят къщата. Разказваха за някакъв месар, оставен на улицата с покров, когото не прибрали в талигата за мъртвите. На другата сутрин той дошъл в съзнание. Сега бил жив и вече почти здрав. Друг бил полудял, избягал от дома си, хвърлил се в Темза, преплувал до отсрещния бряг и се оправил. Млада жена открила чумно петно върху кожата на бебето си, разбила главата му в стената и хукнала с писъци из улиците.

Първия ден, в който можеше да излиза, Брус извървя разстоянието от половин миля до Алмсбъри Хаус, отключи и се качи на горния етаж да си вземе чисти дрехи. Тези, които носеше, изгори. Имаше няколко слуги, оставени да пазят, защото в много от големите празни къщи върлуваха крадци и просяци. Те не бяха излизали повече от два месеца, отказаха да приближат до него, разговаряха отдалече и се зарадваха, когато си тръгна.

Към средата на септември Амбър вече бе в състояние да се облече и да поседи няколко минути на двора. В началото Брус я носеше на ръце, но тя настоя да я остави да ходи, защото искаше да закрепне, за да напуснат града. Сега беше убедена, че Лондон е обречен, прокълнат от бога и че ако не се измъкнат, ще умрат заедно с всички останали. Макар и да се чувстваше по-добре, все още бе мрачна и потисната. От обичайното й поведение нямаше и следа. Възстановен напълно, Брус възвърна увереността и оптимизма си и се опитваше да я забавлява, но не беше никак лесно.

— Чух нещо интересно днес — каза й една сутрин, докато седяха на двора.

Донесъл бе стол и Амбър буквално се строполи на него. Брус изгори всичките й дрехи. Сега й бе останала само една рокля с висока яка от обикновена черна коприна, която подчертаваше още повече пожълтялата й изсушена кожа. Под очите й имаше тъмни кръгове, косата й, загубила блясъка си, се спускаше на мазни кичури до раменете, но от едната страна тя я бе закичила с червена роза.

— Какво? — попита го равнодушно.

— Е, звучи нелепо, но се кълнат, че е истина. Някакъв пиян свирач легнал онази нощ на улицата да спи. Минала талигата за мъртвите, хвърлили го отгоре и продължили. Но по пътя към гробищата той се събудил и без да се стряска от обкръжението си, извадил свирката и я надул. Каруцарят и носачът хукнали да бягат, крещейки, че на талигата има призраци…

Амбър не се засмя, нито дори се усмихна. Погледна го недоверчиво, с някакъв ужас и отвращение.

— Ох, какъв кошмар! Жив човек в талигата… О, не може да е вярно…

— Извинявайте, скъпа. — Той мигом се разкая и веднага смени темата. — Знаете ли, мисля, че намерих начин да се измъкнем от града. — Седеше на плочника до нея по бричове и риза, един кичур от несресаната му коса бе паднал върху челото му. Той я гледаше усмихнат, присвил очи от слънцето.

— Как?

— Яхтата на Алмсбъри е все още тук и е достатъчно голяма, за да вземем храна, която ще ни стигне за няколко седмици.

— Но къде да отидем? Не можем да излезем с яхта в открито море, нали?

— Няма и да се опитваме. Ще отплаваме по Темза към Хемптън корт, ще минем покрай Уиндзор и Мейдънхед и ще продължим нагоре. След като оздравеем напълно, за да не разпространяваме болестта, можем да отидем в имението на Алмсбъри в Хиърфордшиър.

— Но вие казахте, че не се разрешава на никакви кораби да напускат пристанището. — Дори най-обикновените планове сега й се струваха по-трудни от безумните начинания, когато беше здрава.

— Така е, ще трябва да сме предпазливи. Ще тръгнем през нощта, но не се тревожете за това. Аз ще подготвя всичко. Вече съм започнал.

Той спря, защото Амбър го гледаше втренчено, с почти позеленяло лице, вцепенена, превърната цялата в слух. Тогава Брус също го чу — трополящия звук на колелата по калдъръма и един далечен мъжки глас:

— Изнесете мъртъвците!

Амбър се олюля напред, но той бързо скочи и я взе на ръце. Занесе я горе на балкона, а оттам в спалнята и много нежно я сложи да легне. За миг бе изпаднала в несвяст и сега отново отвори очи. Болестта я бе направила напълно зависима от него — очакваше да й вдъхне сила и увереност, да намери изход за всичките й страхове и тревоги. Той беше любим, господ и баща.

— Никога няма да забравя този звук — промълви Амбър. — Докато съм жива, ще го чувам всяка нощ. — Очите й заблестяха, някаква истерична възбуда ускори дишането й: — Никога вече няма да мисля за нещо друго…

Брус се наведе и я погали по лицето:

— Амбър, недейте! Не се оставяйте на тези мисли! Можете да ги забравите. Можете и трябва да го направите…

 

 

Няколко дни по-късно Амбър и Брус напуснаха Лондон с яхтата на Алмсбъри. Околността беше красива. Ливадите край реката бяха осеяни с невени, а край бреговете й растяха лилии и папур. Големи туфи от водорасли като зелени коси се носеха по течението, а в късните следобеди край водата винаги имаше стада добитък, кротки и притихнали.

Минаваха покрай много други лодки, повечето малки гемии или барки, натъпкани с цели семейства, които бяха избягали от чумата по този начин, защото нямаха къщи в провинцията. Но макар и да си разменяха поздравя и новини, хората все още изпитваха недоверие едни към други. Тези, които бяха успели да избегнат болестта, нямаха никакво намерение да се излагат на риск сега.

Пътуваха бавно покрай Хемптън и Стейнс, Уиндзор и Мейдънхед, спираха, когато намираха място, което им се нрави, оставаха, докато им харесва, и отново потегляха. Още след първото денонощие Лондон и неговите хиляди умиращи им се струваха видение от някакъв друг свят, почти от друг век. Амбър започна да се оправя по-бързо и като Брус бе решена вече да изтрие тези спомени от паметта си. Прокраднеха ли се, ги отблъскваше, отказвайки да застане лице в лице с тях, като си повтаряше настойчиво: „Ще забравя, че е имало чума.“

И постепенно започна да й се струва, че болестта на Брус и нейната собствена болест, както и всички събития от последните три месеца, не са се случили наскоро, а вреди много години, в един забравен живот. Дори имаше чувството, че са се случили на други хора, а не на тях. Чудеше се дали и той изпитва същото, но не го попита ни веднъж, защото това бе тема, която не желаеха да обсъждат.

Известно време Амбър беше отчаяна от своя вид. Боеше се, че е загубила завинаги хубостта си и ще бъде грозна до края на живота си. Въпреки всички опити на Брус да я успокои, тя плачеше от ярост и мъка всеки път, когато се видеше в огледалото.

— О, боже мой — ридаеше Амбър. — Предпочитам да умра, отколкото да изглеждам така! Брус, никога няма да съм такава, каквато бях преди, знам го! Мразя се!

В такива моменти той я прегръщаше, усмихваше й се като на непослушно дете, опитвайки се да разсее страховете и терзанията й.

— Разбира се, че ще изглеждате както преди, скъпа. Боже мой, та вие бяхте тежко болна и не бива да си мислите, че можете да се оправите за няколко дни.

Не бяха прекарали много време на яхтата, когато здравето й се подобри до такава степен, че тя започна да прилича на себе си.

И двамата съзнаваха, както може би никога дотогава, колко е хубаво просто да си жив. Часове наред лежаха на палубата, изтегнати на възглавници, и поглъщаха слънчевата светлина, която сякаш проникваше до костите им. И макар че Брус лежеше гол и тялото му отново придобиваше плътен загар, Амбър се пазеше внимателно, защото се боеше да не потъмнее матовата й кожа. Споделяха всичко, за да усетят по-дълбоко радостта: късното лятно небе, чисто и синьо, разкрасено тук-там от някое облаче. Звука на дърдавеца в окъпаното с роса утро. Мириса на земя и топъл летен дъжд. Сребристозелените листа на тополата, израснала до плитко поточе. Малкото момиченце, застанало сред бели маргарити, заобиколено от стадо гъски.

По-късно започнаха да ходят в селата, за да си купят храна или да хапнат някоя гозба, което сега им се струваше рядък разкош и почти приключение. Амбър се тревожеше много за Нан и малката Сюзън, особено след като разбра, че чумата е стигнала и до провинцията. Но Брус опитваше да й внуши, че са здрави и невредими.

— Нан е разумна жена и ви е много вярна. Ако стане опасно там, където са, тя ще иде другаде. Вярвайте й, Амбър, и не се терзайте.

— Вярвам й! — отвръщаше тя. — Но не мога да не се терзая. Ох, как ще се радвам, ако зная, че са здрави и невредими.

Всичко, което Амбър виждаше сега, й напомняше за Меригрийн и за живота й с леля Сара и чичо Мат. Тази земя беше плодородна, както и в Есекс, с големи богати ферми, много овощни градини, тихи, хубави селца, отстоящи на две-три мили едно от друго — макар че, що се отнася до обитателите им, това разстояние често беше равно на двеста-триста мили. Някои от къщите бяха от червена тухла с дъбови рамки на прозорците и сламени покриви, метнати като дебели одеяла. Грамофончета и рози пълзяха по стените им и висяха на цели китки около прозорците. Перленосиви гълъби гукаха нежно, накацали по стръмните покриви, а в пътния прахоляк се боричкаха врабчета. Сега Амбър мислеше, че всичко това — покоят, тишината и някакво доволство от съдбата — съществуват единствено тук.

Тя се опита да обясни на Брус усещанията си и добави:

— Никога не съм изпитвала това, докато живеех там, и все пак, бог ми е свидетел, не искам да се върна!

Той се усмихна нежно.

— Остарявате, мила!

Амбър го погледна с изненада и неприязън.

— Остарявала съм? Света Богородице! Аз не съм толкова стара! Още нямам двайсет и две! — Станеха ли на двайсет години, жените започваха да се притесняват за възрастта си.

Брус се засмя.

— Не исках да кажа, че остарявате. Просто вече пораснахте и имате спомени, а спомените са винаги малко тъжни.

Амбър се замисли и тихичко въздъхна. Здрачаваше се и те се връщаха на яхтата, минавайки през една тучна ливада край реката. Наблизо крякаше жаба, сякаш тракаше с кастанети, и шумно жужаха бръмбари.

— Вероятно е така — съгласи се тя, после изведнъж вдигна очи към него: — Брус, помните ли деня, в който се срещнахме? Затварям очи и ви виждам съвсем ясно — как седяхте на коня и как ме погледнахте. Изтръпнах, дотогава никой не ме беше поглеждал така. Спомням си как бяхте облечен — в черно кадифе със сърмени ширити… Каква прекрасна дреха! А колко бяхте красив! Но и мъничко ме изплашихте. И като че ли все още е така. Чудя се защо?

— Никак не мога да си го обясня. — Изглеждаше развеселен, защото тя често се връщаше към миналото и никога не забравяше и най-малката подробност.

— О, като си помисля само! — В момента вървяха по едно разклатено дървено мостче и Амбър, която беше напред, изведнъж се обърна и го погледна. — Ами ако леля Сара не ме беше изпратила тогава да занеса сладкиша на жената на ковача! Ние никога нямаше да се познаваме и аз все още щях да съм в Меригрийн!

— Не, нямаше да бъдете! Оттам минаваха и други кавалери. Щяхте да напуснете Меригрийн независимо от това, дали сме се срещнали.

— Така значи, Брус Карлтън! Нямаше да го напусна. Аз тръгнах с вас, защото това беше съдба, предопределена от звездите. Нашият живот е решен горе, на небето, и вие го знаете.

— Не, не го зная, както и вие. Може да го мислите, но не го чувствате.

— Не ви разбирам. — Вече бяха прекосили моста и отново вървяха един до друг, Амбър шибна ядосано тревата с клонката, която държеше в ръка. После изведнъж я захвърли, застана срещу него и го хвана за ръцете. — Не мислите ли, че сме създадени един за друг, Брус. Сигурно го мислите… вече.

— Защо „вече“? Какво искате да кажете?

— Как… след всичко, което преживяхме заедно… Защо тогава останахте да се грижите за мен? Можехте да си отидете, след като оздравяхте, и да ме оставите сама — ако не ме обичахте.

— Боже мой, Амбър! Смятате ме за по-голям негодник, отколкото съм. Разбира се, че ви обичам. И донякъде съм съгласен с вас, че сме създадени един за друг.

— Донякъде? Какво искате да кажете?

Той я прегърна, прекара пръсти през дългата й лъскава и гъста коса и устните му се приближиха до нейните.

— Ето какво искам да кажа — прошепна нежно. — Вие сте красива жена, а аз съм мъж. Разбира се, че сме създадени един за друг.

Макар че не му отговори нищо, тя не искаше да чуе точно тези думи. Когато остана заради него в Лондон, рискувайки собствения си живот, не бе очаквала благодарност или нещо в замяна. Но когато Брус остана заради нея, като се грижеше така нежно и всеотдайно, както и тя за него, Амбър повярва, че се е променил и вече ще се ожени за нея. С нарастващ страх и лоши предчувствия очакваше да й заговори за това, но той не бе казал нищо.

„О, не, не е възможно — непрекъснато си повтаряше Амбър. — След като ме е обичал толкова, за да направи всичко това, той ме обича достатъчно, за да се ожени за мен. Според него аз зная, че ще го направи веднага щом ни се отдаде възможност — затова не ми казва нищо. Според него аз…“

Но желанието й да си вдъхва увереност не можеше да потисне съмненията и терзанията, които нарастваха с всеки изминал ден. В края на краищата започна да съзнава, че нищо не се е променило — той възнамеряваше и занапред да живее тъй, както бе решил предварително, сякаш никога не е имало чума.

Амбър изпитваше отчаяно желание да говори с него по този въпрос. Но боейки се да не разруши хармонията между тях — почти съвършена за първи път, откакто бяха заедно, — тя си налагаше да изчака по-благоприятна възможност.

А дните летяха. Бодливата зеленика аленееше. В овощните градини се виждаха товарни коли и въздухът ухаеше със свежия мирис на зрели червени ябълки. Един-два пъти валя.

Оставиха яхтата в Абингдън и преспаха в една тиха стара странноприемница. Въпреки очевидните си опасения в края на краищата съдържателите приеха медицинските им свидетелства, и то само защото Брус им даде допълнително пет гвинеи, макар парите да бяха на привършване. На следващата утрин наеха коне и водач и се отправиха към имението на Алмсбъри, което се намираше на около шестдесет мили. Поеха по главния път към Глостър, прекараха нощта там и на другия ден продължиха. Когато някъде преди обед стигнаха до Барбъри Хил, Амбър беше напълно изтощена.

Алмсбъри изтича насреща им с вик. Вдигна Амбър, като я завъртя и я целуна, потупа Брус по гърба, разказвайки непрекъснато как през цялото време се е опитвал да открие и двамата — без да се сети, че са заедно, — колко е бил уплашен и колко се радваше сега че са при него живи и здрави. Емили също се зарадва, макар и без такива изблици, и всички влязоха в къщата.

Барбъри Хил не беше най-голямото провинциално имение на графовете Алмсбъри, но семейството бе успяло да си възвърне тъкмо него. Макар и не така внушително като Алмсбъри Хаус в Стренд, то носеше особено очарование. Къщата бе построена от червени тухли във формата на буквата „Г“ и се гушеше в подножието на хълма. В едната си половина имаше четири етажа, в другата — само три. Покривът беше островръх, с плочи, много кули, тавански прозорчета и с няколко вити комина. Стаите бяха украсени с изкусна резба и отливки. Мазилка, красива като глазурата на празнична торта, покриваше таваните, стълбището беше величествено, с разточителна резба от късния елизабетински период.

Алмсбъри веднага изпрати няколко души да намерят Нан Бритън и да я доведат. Когато Амбър отпочина и облече една от роклите на лейди Алмсбъри, която според нея нямаше никакъв стил, а и трябваше да я стесни по страничните шевове — двамата с Брус отидоха в детската стая. Не бяха виждали сина си повече от година, от сутрините, когато се срещаха в Алмсбъри Хаус. Сега той бе пораснал и доста променен.

Момченцето беше вече на четири години и половина, високо за възрастта си, здраво и силно. Очите му бяха сиво-зелени като на Брус, а тъмнокафявата му коса падаше на вълни до раменете, където се подвиваше на големи къдрици. Вече го обличаха като възрастен — промяната бе направена, когато навърши четири години — и облеклото му беше точно копие на дрехите на лорд Карлтън, включително миниатюрната сабя и украсената с пера шапка.

Стилът на възрастните в облеклото на децата се превръщаше до известна степен в символ на стремежа да се ускори израстването им по принципа на парниците. Малкият Брус например се учеше вече да чете, да пише и да смята. Уроците по езда, танци и обноски също бяха започнали. Не след дълго щяха да ги последват и нови: по френски, латински, гръцки и староеврейски, фехтовка, музика и пеене. Детството бе кратко, зрелостта идваше рано, защото и в най-добрия случай животът беше несигурен риск. Време за губене нямаше.

Когато влязоха в детската стая, момчето седеше заедно с най-големия син на Алмсбъри на една масичка и четеше нещо в буквара си. Но очевидно чакаше родителите си, защото, щом отвориха вратата, начинът, по който се обърна, им подсказа, че е хвърлял вече много нетърпеливи погледи в тази посока. Букварът падна на пода, той скочи от стола и се затича радостно към тях. Ала при острата забележка на гувернантката си незабавно спря, свали със замах шапка и се поклони изискано първо на Брус и после на Амбър.

— Радвам се, че ви виждам, сър. И вас, госпожо.

Амбър обаче не изпита никакво страхопочитание към гувернантката. Тя се втурна напред, падна на колене и го погълна в прегръдките си, като обсипваше червените му бузи със страстни целувки. Очите й заблестяха, тя се разплака, като се смееше от щастие:

— О, скъпият ми! Скъпи мой! Мислех, че никога вече няма да ви видя.

Ръцете му бяха обгърнали шията й.

— Но защо, госпожо? Аз бях сигурен, че някой ден ще видя и двама ви.

Амбър се засмя и прошепна едва чуто:

— По дяволите гувернантката! Не ме наричайте госпожо! Аз съм вашата майка и ще бъда наричана така. — Двамата се разсмяха, той промълви „майко“ и после полубоязливо, полупредизвикателно погледна през рамо гувернантката, която го наблюдаваше.

С Брус беше по-сдържан и явно усещаше, че двамата са джентълмени, които не могат да си позволят подобни изблици. Ала въпреки това бе очевидно, че обожава баща си. Амбър усети ревност, докато ги гледаше, но се порица за своята дребнавост и дори се почувства леко засрамена. След близо час те напуснаха детската стая и тръгнаха обратно по дългата галерия към апартаментите си в другия край на сградата.

Ненадейно Амбър каза:

— Брус, не е честно момчето да живее така. Той е незаконороден. Какъв смисъл има да учи, да се държи като лорд, след като само господ знае какво ще стане когато порасне.

Тя извърна очи, за да го погледне, но изражението му не се промени и щом стигнаха до нейния апартамент, Брус отвори вратата и влезе. Амбър се завъртя бързо, за да застане срещу него, и мигом разбра, че ще й каже нещо важно.

— Отдавна исках да поговорим за това, Амбър… Смятам да го направя свой наследник… — И тогава, след като по лицето й проблесна надежда, бързо добави: — В Америка никой няма да знае дали е законен или не… Ще мислят, че е дете от по-ранен брак…

Втренчена, Амбър го гледаше невярващо. Лицето й се сви, сякаш неочаквано й бяха ударили жестока плесница.

— От по-ранен брак? — повтори тихо. — Значи сега сте женен.

— Не, не съм. Но някой ден ще се оженя…

— Това означава, че все още не възнамерявате да се ожените за мен.

Брус мълча дълго, едната му ръка се вдигна в неволен жест, но я отпусна.

— Не, Амбър — проговори най-сетне. — Вие го знаете. Говорили сме вече за това.

— Но сега е различно! Вие ме обичате — сам ми го казахте! И зная, че е така! Вие трябва да ме обичате! О, Брус, вие не ми казахте това, за да…

— Не, Амбър, аз говоря сериозно. Наистина ви обичам, но…

— Защо тогава не се ожените за мен, ако ме обичате?

— Защото, скъпа, любовта няма нищо общо с това.

— Няма нищо общо с това! Тя има всичко общо с това. Не сме деца, които трябва да слушат родителите си за кого да се оженят! Ние сме възрастни и можем да правим каквото пожелаем…

— Точно това е моето намерение.

Няколко секунди тя не свали очи от него и в това време я завладя желанието да вдигне ръка и да го зашлеви. Но нещо, което забеляза — твърдостта и искрите в очите му, — я задържа на мястото й. Той стоеше и я гледаше, сякаш в очакване, после се обърна и излезе от стаята.

 

 

Нан пристигна две седмици по-късно със Сюзън, дойката, Тенси и Големия Джон Уотърмен. Цели четири месеца, бягайки от чумата, те бяха се местили от село на село. Въпреки всичко бяха им откраднали багажа само от една кола. Почти всички дрехи и лични вещи на Амбър бяха непокътнати. Тя бе толкова благодарна, че обеща на Нан и Големия Джон по сто лири, когато се завърнат в Лондон.

Брус беше запленен от седеммесечната си дъщеря. Очите на Сюзън вече не бяха сини, а яснозелени и косите й бяха златисти, истински руси, без светлокафявия оттенък на майка й. Не приличаше много нито на Брус, нито на Амбър, но по всичко личеше, че ще стане красавица, и сякаш предусещаше съдбата си, защото вече флиртуваше и се смееше доволно само като видеше мъж. Алмсбъри се закачаше с Амбър, заявявайки, че поне не може да има съмнения коя е майка й.

Щом Нан пристигна, Амбър съблече неподходящата черна рокля на Емили и след като премисля дълго, избра една от своите: официална рокля от медночервеникав атлаз, със силно изрязано деколте, корсаж с банели и дълъг шлейф. Тя се гримира и за първи път от много месеци насам Нан нави косите й, след което вдигна къдриците високо над тила. Сред бижутата си Амбър намеря чифт смарагдени обици и смарагдена гривна.

— Господи! — възкликна тя, като се изучаваше в огледалото със задоволство. — Почти бях забравила как изглеждам!

Очакваше Брус, който беше отишъл на лов с Алмсбъри, да се върне скоро и макар че гореше от нетърпение да му се покаже в най-добрата си светлина, изпитваше и известен страх. Какво щеше да й каже за това, че е свалила бързо траура? Освен ако не се омъжеха повторно, вдовиците трябваше да носят цял живот обикновени черни рокли и дълъг воал на главата.

Най-сетне Амбър чу как се блъсна вратата в съседната стая и как стъпките му я прекосяват. Той я извика и почти в същия миг се появи на прага, като разхлабваше вратовръзката си. Амбър гледаше колебливо, с широко отворени очи, и мило се усмихна, когато Брус се закова на място преди да свирне тихичко с уста. Амбър разтвори ветрилото си и бавно се завъртя.

— Как изглеждам?

— Как изглеждате? Ах, вие, малка, суетна кокетке, изглеждате като ангел! И го знаете!

Амбър се затича към него, като се смееше.

— Наистина ли, Брус? — Но изведнъж лицето й помръкна, тя наведе глава и започна да брои пръчиците на ветрилото си. — Смятате ли, че е грешно от моя страна да захвърля траура толкова скоро? О, аз, разбира се, ще го нося, когато се върна в града — допълни тя, като бързо вдигна очи към него, — но тук, в провинцията, това няма значение, нали? Няма кой да ме види, нито пък се знае дали съм вдовица или не?

Той се наведе, целуна я бързо, усмихвайки се, и макар че се опита да разгадае изражението му, Амбър не беше сигурна какво мисли.

— Разбира се, че не е грешно. Траурът, както знаете, се носи в сърцето… — Брус докосна леко лявата й гръд.

След едно необичайно горещо и сухо лято в края на октомври времето се промени бързо. Големи дъждовни бури следваха една подир друга и към средата на месеца застудя силно. Въпреки това двамата мъже излизаха на езда или на лов, макар че обикновено барутът им се навлажняваше и рядко убиваха по нещо. Амбър прекарваше повечето сутрини в детската стая. Понякога Брус и Алмсбъри играеха билярд, а тя ги гледаше или тримата играеха карти, или пък се забавляваха, като съставяха анаграми от собствените си, а и от чужди имена. Те обикновено не звучаха ласкателно. Емили рядко се включваше в тези забавления, защото беше една старомодна домакиня, която предпочиташе да ръководи готвенето и чистенето до най-малката подробност, вместо да ги повери на иконома, както бяха започнали да правят много знатни дами. Амбър не можеше да си представи как би могла да прекарва цялото си време в детската стая, в килерите или в кухнята, но несъмнено и тримата бяха по-весели, когато Емили отсъстваше.

Обикновено по това време на годината в Барбъри Хил беше пълно с гости, тъй като графът и нейно благородие имаха много роднини, но чумата принуждаваше хората да си стоят по домовете и само от време на време ги посещаваше някой съсед. От Лондон обаче започнаха да пристигат по-обнадеждаващи новини. Броят на смъртните случаи намаляваше, макар че все още бяха над хиляда седмично. Много от тези, които бяха напуснали града, когато там умираха по-малко от стотина души на седмица, сега се връщаха обратно. Улиците гъмжаха от просяци, покрити с гнойни рани, но трупове вече не се виждаха и колите за мъртвите минаваха само нощем. Хората бяха завладени отново от някакво чувство на оптимизъм, защото смятаха, че най-лошото е минало.

Брус започна да става неспокоен. Безпокоеше се за корабите си и за онова, което беше донесъл. Искаше да се върне в Лондон колкото е възможно по-скоро и пак да отплава за Америка. Амбър го попита кога смята да замине.

— Веднага щом мога. Веднага след като намеря хора, готови да тръгнат.

— Искам да се върна с вас.

— Не мисля, че ще е разумно, Амбър. Най-напред отивам в Оксфорд — дворът сега е там, искам да говоря с краля относно отпускането на земя. Времето е отвратително, но ако пътувам с кола, ще се забавя много. А след като пристигна в Лондон, ще бъда толкова зает, че няма да мога да ви виждам. Останете при Алмсбъри месец-два — в града все още не е безопасно.

— Не ме интересува дали е безопасно или не — упорстваше тя. — И ще дойда, ако все пак ще мога да ви виждам. Нищо няма да ми стане, ако яздя, уверявам ви.

Но един следобед, когато стоеше на прозореца и гледаше сивото небе, спуснало се над вълнообразните хълмове, които се простираха на юг, тя видя как група ездачи приближават към къщата и някакво странно чувство на страх и подозрение започна да я завладява. Преди да различи ясно конете и техните ездачи, Амбър беше сигурна, че Брус не е сред тях. Изведнъж тя се обърна, повдигна полите си и се втурна по коридора и надолу по голямото стълбище. Сблъска се с Алмсбъри тъкмо когато той влизаше в преддверието.

— Къде е Брус?

Алмсбъри носеше дълга пелерина за езда и високи кожени ботуши. Кафявата му коса беше мокра, а перата на шапката подгизнали.

— Замина, Амбър. Върна се в Лондон. — Погледна я притеснено той, като свали шапката си и я удари о коляното си.

— Заминал? Без мен? — Тя го гледаше с изненада и после с нарастващ гняв. — Но и аз трябваше да замина. Казах му, че ще замина.

— Доколкото зная, ви е съобщил, че заминава сам.

— Да върви по дяволите! — промърмори тя и после изведнъж се обърна и заяви: — Е, добре, това няма да стане. Аз също заминавам.

Алмсбъри я извика по име, но Амбър не му обърна внимание и продължи да тича нагоре. Някъде по средата на стълбите тя се размина с един добре облечен възрастен мъж, когото не познаваше, и макар че той се спря и я изгледа, не му обърна внимание и продължи да тича.

— Нан! — изкрещя тя, втурвайки се в апартамента си. — Пригответе ми някакви дрехи! Тръгвам за Лондон!

Нан се вторачи в нея, а после погледна към прозорците, шибани ожесточено от дъжда, и видя също как вятърът огъваше горните клони на един бряст.

— За Лондон, госпожо? В това време?

— По дяволите времето! Пригответе дрехите ми, чувате ли! Каквото и да е, все ми е едно! Просто ги нахвърляйте!

Тя вече развързваше банелите на корсажа си, разкопча роклята, измъкна се от нея, като я подритна настрани, докато вървеше към тоалетната си масичка и започна да хвърля гривните си на излъсканата дървена повърхност. Лицето й беше смръщено, зъбите — яростно стиснати.

„Проклет да е! — мислеше си тя. — Поне на това имам право! Ще го науча аз, ще го науча!“

Нан се суетеше наоколо, сваляше от закачалките рокли и долни ризи, вадеше обувки от чекмеджетата. Двете жени бяха така погълнати, че не видяха кога Алмсбъри е влязъл.

— Амбър! Какво, по дяволите, правите?

— Заминавам за Лондон! Какво си мислите?

Тя дори не го погледна, а продължаваше да вади с треперещи ръце фуркети от косата си, те падаха по пода. Той прекоси бързо стаята и лицето му се появи зад нея в огледалото. Амбър го погледна арогантно — нека се опита да я спре.

— Напуснете стаята, Бритън! Правете каквото ви казвам! — добави Алмсбъри, докато Нан се колебаеше отправила очи към Амбър. — Сега ме чуйте! Искате ли да станете за смях? Той не желае да бъдете в Лондон. Смята, че още не е безопасно, и няма намерение да се притеснява с вас — ще бъде зает.

— Не ме интересува какво иска. Въпреки всичко аз заминавам. Нан! — Амбър се завъртя, викайки момичето, но Алмсбъри я хвана за китката и я закова на място.

— Няма да заминете дори ако трябва да ви завържа за леглото! Човек може и втори път да се разболее от чума, известно ви е, нали? Ако имахте малко ум, не бихте се върнали за нищо на света. Брус тръгна, защото му се налагаше. Корабите му са може би разрушени и ограбени вече, но ако не са, това ще се случи, щом градът започне да се пълни отново с народ. Хайде, скъпа, за бога — бъдете разумна. Той ще се върне някой ден. Каза, че ще се върне.

Амбър го погледна, долната й устна все още беше издадена напред в знак на упорство, но очите й се наляха със сълзи, които започнаха да се стичат по страните й. Тя подсмърчаше, ала не се възпротиви, когато Алмсбъри я прегърна.

— Но защо — попита го най-сетне и едно ридание спря дъха й, — защо дори не ми каза „довиждане“? Снощи, снощи беше както всеки друг път…

Той притисна главата й до гърдите си и я погали по косата.

— Може би, скъпа, защото не е искал да се разправяте.

Амбър изскимтя тъжно и после избухна в сълзи, като обви ръце около врата му за утеха. После той извади една носна кърпичка, за да й я подаде.

— Забелязахте ли джентълмена, с когото се разминахте на стълбите?

Тя изчисти носа си, избърса зачервените си очи и сълзите от лицето си.

— Не, не съм го забелязала. Защо?

— Попита ме коя сте. Смята, че сте най-красивата жена, която някога е виждал.

Суетата се прокрадна през тъгата й.

— Така ли? — Тя подсмръкна няколко пъти, като гледаше кърпичката, която мачкаше в ръце, и после отново си издуха носа. — Кой е той?

— Едмънд Мортимър, граф Редклиф — едно от най-старите и най-почитани семейства в Англия. Хайде, скъпа, време е за вечеря. Нека да вървим — иска да ви го представя.

Амбър въздъхна и се обърна настрани.

— О, не ме интересува. Не искам да се запознавам с никого.

Алмсбъри се усмихна подкупващо.

— Предпочитате да останете в стаята си и да се отдадете на унинието, така ли? Добре, постъпете както желаете, но той ще бъде много разочарован. В интерес на истината мисля, че може би ще ви направи предложение.

— Предложение? За какво, по дяволите, ми е друг съпруг? Никога няма да се омъжа отново!

— Дори и за граф! — възкликна замислено негово благородие. — Добре, скъпа, постъпете както желаете. Но ми се струва, че онази вечер казахте на Брус нещо от рода на: „Ще видите вие, като стана графиня“. Ето сега имате шанс, нима ще му обърнете гръб?

— Вероятно сте казали на този дъртак колко съм богата.

— Може и да съм казал. Не помня.

— Е, добре тогава, ще дойда. Но няма да се омъжа за него. Все ми е едно дали ще стана графиня или не!

Но тя вече бе започнала да си мисли: „Брус няма да остане безразличен, ако при следващата ни среща бъда нейно благородие графиня Редклиф, кълна се!“

„Та той е само барон!“