Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (16)

XV

Тримата разбойници: Блек Джек, Джими Устата и Синята кожа, бяха обесени на една и съща тройна бесилка точно десет дни след залавянето им. Когато правораздаването беше в ход, то работеше със страхотна бързина. Бес беше изпратена в женски изправителен дом в Брайуел, за да се превъзпита, а Пол, която спечели от положението си, бе затворена в Нюгейт до раждането на детето, за да бъде откарана след това във Вирджиния.

В деня на екзекуцията Амбър беше сама в стаята на Майкъл Годфри. Майкъл беше отишъл за сведения и при завръщането си й разказа, че телата на тримата мъже били откачени от бесилката и отнесени в една кръчма, за да бъдат оплакани от желаещите и разгледани с любопитство от другите. Труповете се радвали на почитание, а не били разнасяни из улиците и поругавани като друг път. Блек Джек, казваше той, бил много нехаен до края. Последните му думи били: „Господа, няма нищо по-хубаво от весел и кратък живот!“

Амбър още не можеше да се опомни.

Нямаше го вече Джек Малърд, но тя си спомняше всичко, което той бе правил и казвал от няколко месеца насам. Как можеше да е мъртъв, след като бе толкова едър, силен, тъй несъкрушим! Тя го виждаше в целия му ръст от шест стъпки и повече, здрав, мускулест, с къдрави черни коси и космати гърди. Чуваше още смеха му, приличен на гръмотевица; безкрайната му способност да пие вино. Спомняше си още хиляди други неща.

А сега той беше мъртъв!

Нощем тя се стряскаше, като надаваше ужасни писъци и се гушеше до Майкъл. Беше присъствала на смъртта на две свои братовчедки, но за пръв път й се случваше да почувства действително смъртта. Стана много набожна и повтаряше по дванадесет пъти на ден познатите си молитви.

В продължение на почти месец тя не се отлъчи от двете стаи, които съставляваха жилището на Майкъл Годфри. Той й купи мъжки костюм и тя се разхождаше с него по мъжки, удряйки с токовете, както младите контета, които беше срещала на улицата. Майкъл се смееше от сърце, като повтаряше, че тя е също не по-лоша актриса от Едуард Кайнестън. Той я представяше като своя племенник Том, дошъл от село, но никой от приятелите, които го посещаваха, не му вярваше, макар че всички влизаха в играта и почтително се обръщаха към нея с това име.

Все пак той я предупреди, че присъствието й скоро ще бъде забелязано и тогава ще трябва да се махнат. Тези изгледи не го тревожеха, защото той не учеше много и както повечето младежи, изпратени от бащите си в тия университетски огнища, не се интересуваше особено от правната наука. В оная епоха животът даваше на младежта повече забавления, от когато и да било, за да се посвети той на книгите и работата.

Амбър му откри истинското си име и му разказа историята на своите нещастия, без да спомене нищо за лорд Карлтън. Тя заяви, че детето е от мъжа й. Тъй като във Фрайърс си беше служила с името на Люк Чанъл, то не можеше вече да й бъде от полза и тя изтръгна от Майкъл обещанието да не казва, че е била женена. Въпросът е приключен, казваше тя, отказвайки да говори за Люк като за свой мъж.

Петнадесет дни след смъртта на Блек Джек Майкъл отиде да посети Мама Червената шапчица и да я увери, че госпожа Чанъл е напуснала Лондон и никога не ще се върне. Той отиде отчасти от любопитство, за да види въздействието на последните събития върху старата жена, отчасти защото Амбър го беше замолила да й донесе обиците от дубле, останали там, казвайки, че леля й ги била подарила преди заминаването си. Той изпълни поръчката и се върна с куп новини.

— Тя е много доволна от твоето заминаване. Казах й, че съм получил писмо от тебе, че си се върнала при семейството си и никога повече няма да помислиш за Лондон.

Амбър започна да се смее захапала една червена ябълка.

— А тя повярва ли?

— Изглежда, да. Каза ми, че за теб било по-добре никога да не си напускала селото и че Лондон не е място за момиче като теб.

— Хващам се на бас, че съжалява, загдето ме е загубила. Аз й носех голяма печалба, така да знаеш.

— Мила моя, Мама Червената шапчица не се тревожи никога, дори ако трябва да загуби собствената си глава. Тя обучава на твое място друго хубаво момиче, което е открила неизвестно къде, бременно и неомъжено, и което сега е признателно на добрата стара жена, задето му помага в бедата.

Амбър извика от отвращение и хвърли огризката от ябълката в огъня.

— Тая стара търговка на плът би сводничила и за самия дявол, ако можеше да получи от него поне един шилинг.

Когато оставаше сама, Амбър се упражняваше да чете и да пише със същия възторг, с който някога бе взимала уроци по пеене, танци и китара. Прекарваше по цели часове да пише името си и това на Брус, включени и двете в едно сърце, но винаги изгаряше листчетата, за да не ги види Майкъл, отчасти защото чувстваше, че не е прилично да показва на човека, който я издържа, че обича друг, но най-вече защото мисълта да обсъжда Брус, с когото и да било, й се струваше непоносима. Подписът й беше една дълга драскулка, от която се четяха само първите букви. Когато показа на Майкъл почерка си, той започна да се смее и каза, че бил нечетлив като на графиня.

В един мъглив октомврийски следобед Амбър се беше изтегнала на леглото, сричайки книга с леконравни илюстрации, която той й беше дал, за да се упражнява: беше английско издание на сонетите на Аретино. Тя чу как някой отключи вратата на съседната стая и влезе и извика през рамо:

— Майкъл? Ела! Не мога да разбера това!

— По-добре ела ти, племеннико — отвърна й гласът му, сериозен както никога.

Като мислеше, че е някаква шега, Амбър се затече към вратата, но се спря смаяна на прага и извика от учудване. Защото Майкъл беше придружен от един стар господин с остър нос и свъсено лице, сякаш киснал в оцет. Тя се дръпна и вдигна ръка, за да прикрие откритата си гръд. Но беше късно. Невъзможно беше вече да мине за младеж.

— И вие ми казвахте, че сте предложили гостоприемство на вашия племенник, господине — рече строго старият джентълмен, като повдигна буйните си вежди и се обърна към Майкъл. — Къде е той?

— Ето го, господин Грайпънстро — отговори почтително Майкъл, с престорено равнодушие, което прекрасно му се отдаде.

Господин Грайпънстро изгледа още веднъж Амбър през четвъртитите си зелени очила и сви устни. Амбър сне ръката си и обръщайки се към Майкъл, му каза:

— Крайно съжалявам, Майкъл. Мислех, че си сам.

Той й посочи с жест да се оттегли в спалнята и тя се подчини, като затвори вратата, но остана до нея, за да подслушва.

„О, боже господи! — мислеше тя отчаяно, като чупеше ръце. — Какво ще стане с мене сега? Ако той открие коя съм…“ В тоя момент тя чу гласа на господин Грайпънстро:

— Е, господин Годфри… какво извинение ще ми представите тоя път?

— Никакво, господине!

— Откога държите тоя колет в жилището си?

— От един месец, господине.

— Един месец! Господи! Нямате ли никакво уважение към старите, почтени институти на английското право? От уважение към баща ви гледах през пръсти на много от вашите минали грехове. Но това преминава всякаква граница. Ако не уважавах толкова сър Майкъл, щях незабавно да ви изпратя във флотата, за да научите как трябва да се държи един младеж. Но както и да е, аз ви пъдя. Не се показвайте повече пред очите ми. И до един час да махнете това същество оттук!

— Да, господине. Благодаря, господине.

Вратата се отвори.

— И позволете да ви кажа, господине… момичетата са бреме за мъжете… Те им носят само дуели, болести и незаконни деца. Сбогом!

Вратата се затръшна.

Амбър почака малко, после се втурна в съседната стая:

— О, Майкъл! Изгонват те! И то моя вина!

Тя заплака, но той прекоси стаята и я взе в обятията си.

— Няма нищо, мила! По дяволите! Ще се отървем от тая дупка. Ела, сложи си мантото и шапката. Ще си намерим квартира, в която човек може да живее по вкуса си.

Той нае две стаи в странноприемницата, наречена „Кошницата и гроздето“, която се намираше в Клемънтс лейн, пряка на Флийт стрийт, извън Сити, в новите, по-модерни, западни квартали. Дръри лейн не беше далеч, както и Ковънт Гардън, а на пет минути разстояние се намираха тенис кортовете на Виър стрийт, където впоследствие се издигна Кралският театър.

Майкъл веднага купи на Амбър няколко рокли на втора ръка, от които тя имаше крайна нужда, а после тя си поръча други и водовъртежът на празниците и удоволствията започна. Амбър се бе запознала с някои от приятелите му още в Темпъл, но сега видя още много други, младежи от добри семейства, бъдещи лордове и барони, офицери от кралската гвардия или от свитата на Йоркския херцог, видни артисти от четирите големи театъра. Тя излизаше също с жените, издържани от тях, хубави продавачки на ръкавици или кордели в Роял Иксчейндж, актриси, професионални красавици всички интелигентни и приветливи, почти на нейните години, всички разцъфнали цветя от епохата на Реставрацията.

Те ходеха на театър и седяха в партера, където жените носеха маски, смучеха портокалови резенчета и си подхвърляха шеги с всички наоколо. Посещаваха игралните домове в Хермалкет и веднъж Амбър беше обзета от луда възбуда при слуха, че ще дойде кралят. Но той не дойде и тя изпита горчиво разочарование, защото не бе забравила онзи израз на лицето му, когато я видя. Разхождаха се също в Нюпринг Гардънс, все избрани места, ходеха да вечерят в модните заведения край Черинг крос, които бяха винаги пълни с млади офицери в блестяща униформа. После отиваха на кукления театър в Ковънт Гардън, където се събираше най-доброто общество. Нощем обикаляха улиците с фиакър, като се надпреварваха кой ще счупи повече стъкла с дребни медни пари.

Когато не излизаха, двете им стаи се пълнеха с младежи, които пристигаха във всеки час на нощта и деня, поръчваха си ядене и пиене, играеха карти и заемаха леглото им, за да се отдават на любов. Никой от тях нямаше сериозни грижи, освен как да избегнат заемодавците си. За тия хора удоволствието беше верую. Старите понятия за морал бяха изчезнали или станали старомодни. Презираха ги и ги осмиваха, както големите шапки с високи дъна. За положителни качества се считаха равнодушието, цинизмът, егоизмът и прагматизмът, докато любезността, честността и предаността бяха достойни за презиране.

Аристократите от старата школа и тъй декоративния двор на Чарлс I упрекваха царстващия крал, задето търпи нравите и поведението на новото поколение. Но ако Чарлс II не беше нито пожелавал, нито се беше опитвал да наложи строги правила, същият начин на живот не беше ли съществувал през последните години на протектората, но прикрит под маската на лицемерие? Гражданската война, а не Негово величество, беше хвърлила семето на тоя посев, внезапно разцъфнал, откакто той се бе качил на трона.

Амбър нямаше представа нито за силата, нито за направлението на това течение.

Тя обожаваше тоя живот, шумотевицата, тълпата, безредието и лудото веселие. Виждаше колко е различно от провинцията и се радваше, че е така, защото тук можеше да прави каквото си иска, без никой да я упреква. И никога не й минаваше през ум, че това не е нормалният живот на всички хора от всички времена.

Никой от тия младежи не мислеше за женитба. Тя беше така опорочена, че виждаха в нея само последно средство на затъналите в дългове, които не намират друг изход от своето положение. Добрият тон повеляваше на съпрузите да не проявяват любов един към друг. Позволяваше им се в краен случай да бъдат добри приятели. На щастливата двойка се гледаше с ирония, а не със завист. Амбър споделяше напълно тия възгледи, защото Люк Чанъл я беше убедил, че женитбата е най-жалкото състояние за жената, и тя се изказваше не по-малко жлъчно от всеки нехранимайко за нелепостта на брака. В дъното на душата си правеше изключение за Брус Карлтън, но започваше да мисли, че никога не ще го види вече.

Само веднъж дръзката й самоувереност понамаля и това беше към средата на октомври, когато отново забеляза, че е бременна. Пенелопа Хил я беше предупредила, че предпазните мерки не винаги се оказват сигурни. Но все пак не й беше минало през ум, че отново може да й се случи подобно нещо. Беше й много неприятно: трябваше да се прости с удоволствията, да изживее наново познатото грозно и скучно време. И тя реши, че няма да го бъде. Познаваше в Меригрийн жени, които можеха да предизвикват аборт. Вярно е, тя беше желала дете от Брус, но не и от друг мъж.

Заговори по тоя въпрос с едно познато момиче, продавачка, на име Мели, за която казваха, че била получила голяма сума от самия Бъкингамски херцог. То я препрати при една акушерка в Хендинг Сорд Али, която имаше голяма клиентела измежду жените от тяхната класа и с техните нрави. Без да казва на Майкъл, Амбър ходи при жената, която в продължение на цял час я държа над едно голямо гърне с димящи билки, после й даде силно лекарство и я накара да се разходи с фиакър до Падингтън и обратно. За голямо облекчение на Амбър тия лекарства подействаха. Мели й препоръча да ги следва всеки месец: да взема от питието, да стои дълго в гореща вана и да се разхожда в коли с лоши пружини.

— Сегашните мъже — каза й Мели — не обичат жени, които ги отегчават с подобни въпроси. Сама ще се уверите в това. Един бог знае колко е важно днес за една жена да изглежда винаги красива.

В началото, макар и загърната в пелерина, маскирана, Амбър едва се осмеляваше да излиза сама — толкова се страхуваше от стражарите. Мисълта за Нюгейт й тежеше като кошмар. Но още повече я ужасяваше това, че ако я хванат, сигурно ще я обесят или ще я изселят. Бе тъй очарована от Лондон, че тая възможност й се виждаше толкова чудовищна, колкото и първата.

Но ненадейно научи нещо, което й откри съвсем нови хоризонти. Тя се беше изненадала от елегантността на актьорите извън театъра и една вечер заговори за това с Майкъл.

— Всички приличат на лордове! Колко ли печелят?

— Петдесет-шестдесет лири годишно.

— Как? Чарлс Харт носеше днес една сабя, която струва повече.

— Възможно е. Те всички са потънали до гуша в дългове.

Амбър, която в тоя момент се събличаше, застана пред него, за да й развърже корсета.

— Не им завиждам в такъв случай — каза тя, като си играеше с гривните. — Нещастници! В Нюгейт ще изглеждат съвсем другояче.

Майкъл, който беше насочил всичкото си внимание в корсета, успя най-после да го развърже и приятелски я шляпна.

— Никога не ще отидат в Нюгейт — каза той. — Актьорите могат да бъдат арестувани само със специална заповед, подписана от краля.

Заинтригувана, Амбър се обърна рязко.

— Не могат да бъдат арестувани? Защо?

— Защото са на служба при Негово величество и се ползват с покровителството на короната.

Нима? Имаше за какво да се размишлява.

Не за пръв път Амбър хвърляше завистлив поглед към сцената. Когато седеше с Майкъл сред публиката, тя беше свидетелка на възхищението, с което господата гледат актрисите, и виждаше как след това се тълпят зад кулисите и ги водят на вечеря. Тя знаеше, че много от тях са поддържани от най-личните благородници в двореца, че се обличат разкошно и притежават красиви жилища, а често и частни файтони. Въпреки небрежното и почти презрително отношение на мъжете, които ги ухажваха, те изглеждаха най-щастливите същества на земята.

Амбър ги беше виждала отблизо и беше дошла до заключението, че е по-хубава от всички тия жени. Имаше приятен глас, беше изгубила селския си акцент и фигурата й беше прекрасна. Нямаше човек, който да не е съгласен с това. Какво повече се изисква за една актриса?

След няколко дни очакваният случай се представи.

Тя вечеряше с Майкъл и с четири други двойки в отделно сепаре във „Фоли“, една модерна кръчма току над стария съборен дворец Савоя. Ядяха миди и следяха танца на една гола танцьорка.

Амбър беше седнала на коленете на Майкъл, който беше пъхнал небрежно ръка в деколтето й. Но очите му виждаха само танцьорката и Амбър се оскърби и отиде да седне при друг посетител, който ядеше спокойно, гърбом към нея. Беше Едуард Кайнестън, млад актьор от Кралския театър, толкова красив, че беше играл дори роли на жени, преди да дойде царството на актрисите.

Той беше съвсем млад — едва 19-годишен, кожата му беше като на момиче, имаше руси къдрави коси, сини очи и тънко, добре сложено тяло. Би бил съвършен, ако не беше гласът му, който от упражнения да взема високи тонове, беше неприятен като хленчене.

Той й се усмихна и тя седна на един стол до него.

— Едуард, как постъпихте, за да стигнете до сцената?

— Защо? Да нямате желание да станете актриса?

— Не вярвате, че ще мога ли? Надявам се, че съм достатъчно хубава!

Тя се усмихна и го погледна под вежди. Младежът я изгледа замислено.

— О, да, вие сте по-хубава от всички актриси, или по-право от актрисите на Дейвнант.

Дейвнант управляваше театъра на Йоркския херцог, защото съществуваха само две официални трупи — макар и други да играеха, — и съперничеството между артистите на Негово величество и тия на Негово височество беше голямо.

— Предполагам, че искате да се проявите на сцената, за да уловите в примката си някой благороден покровител?

— Може би — призна тя. — Всички казват, че това е изгоден занаят.

Тя говореше двусмислено, защото на всички беше известно, че Кайнестън има много обожатели от неговия пол, от които получаваше скъпи подаръци. Между тях се числеше, както казваха, и необикновено богатият Бъкингамски херцог, който беше започнал да пилее нашироко грамадното богатство на английската корона.

Кайнестън не се обиди. Той беше скромен като жена и това му придаваше въпреки разгулния живот добродетелен и достоен изглед.

— Може би сте права, госпожо. Бихте ли желали да ви представя на Том Килигрю?

Томас Килигрю беше един от покровителите на Кралския театър.

— О, бихте ли го направили? Кога? — Тя едновременно се развълнува и уплаши.

— Имаме репетиция утре в 11 часа. Елате, ако желаете.

 

 

Амбър се облече за тази среща с необикновено старание. Въпреки мрачната и студена ноемврийска утрин, без никакво слънце и с гъста мъгла, тя избра най-хубавата си рокля. Гърлото й се стягаше и ръцете й бяха влажни. Въпреки голямото си желание беше ужасно нервна и в последния момент изпадна в такава паника, че трябваше да направи усилие, за да излезе от стаята.

Когато пристигна в театъра, сне маската си. Момчето, което й отвори, свирна; тя се засмя, вече освободена го погледна дръзко.

— Идвам при Едуард Кайнестън. Той ме чака. Мога ли да вляза?

— Губите си времето, хубавице — каза й момчето. — Кайнестън не обръща внимание на жените, дори на най-големите красавици. Но щом искате, вървете!

Сцената се опразваше и Килигрю разговаряше в партера с Кайнестън, Чарлс Харт и една от актрисите, която стоеше права на самия край на подиума. Беше тъмно, защото осветлението идеше само от запалените свещи на сцената. Въздухът беше мръсен. Кори от портокали се търкаляха край стените, а пейките бяха покрити със замърсено зелено сукно. Мълчалива и празна, залата правеше мрачно и тъжно впечатление, но Амбър не обърна внимание на това.

Като се поколеба за минута, тя се отправи към тримата мъже, които се обърнаха при шума на стъпките й. Кайнестън й направи знак с ръка и сега той, Чарлс Харт, Килигрю и жената от сцената, Бек Маршал, я проследиха с очи, докато се приближаваше. Тя познаваше Чарлс Харт, хубав човек, който играеше на сцената от дълги години и който се беше изложил на риска да бъде изпратен в затвора за това през суровите години на империята. Тя беше срещала също Бек Маршал, която, с ръце на хълбоците, я разгледа безпощадно и сетне се врътна и изчезна.

Кайнестън я представи на Килигрю, човек на средна възраст, с аристократично държане, с живи сини очи, бели коси и малка остра брадичка по старата мода. Не би казал човек, че той е баща на младия Хари Килигрю, лудо момче, чиито подвизи предизвикваха и учудваха дори дворецът.

Тя направи реверанс пред Килигрю, който каза:

— Кайнестън твърди, че сте искали да станете актриса?

Амбър му отправи най-хубавата си усмивка, същата, която, преди да тръгне, беше изучавала усърдно пред огледалото. Но ъглите на устата и потреперваха и сърцето й се свиваше.

— Да — отвърна тя меко. — Бихте ли могли да ми дадете някоя роля?

Килигрю се засмя.

— Снемете си мантото и повървете малко по сцената, за да мога да ви огледам.

Амбър развърза корделата на пелерината от шията си, сне наметката и Чарлс Харт й подаде ръка, за да й помогне да се качи на сцената. Изправи се, за да изтъкне заобления си бюст и тънкия си кръст, и направи няколко стъпки, като се обръщаше и повдигаше полата си, за да покаже краката си. Харт и Килигрю се спогледаха многозначително.

Най-после, след като я оцени внимателно, подобно на любител, който купува кон, Килигрю запита:

— Какво друго знаете да правите, освен да бъдете красива, мадам Сейнт-Клер?

Чарлс Харт се захили подигравателно, като пълнеше лулата си.

— Че какво друго й трябва? Какво друго изобщо знаят те?

— По дяволите, Харт! Нима искате да й внушите, че няма нужда да направи дори опит да се научи да играе? Хайде, мила моя, какво знаете да правите?

— Зная да танцувам и да пея.

— Добре! Това е една част от работата на всяка актриса.

— Как не! — прошепна Чарлс Харт.

Той самият беше актьор и смяташе, че театърът днес се е побъркал, тъй като не се интересува от нищо друго освен от женски ръце и крака.

Килигрю й даде знак и Амбър започна да танцува. Това бе някаква испанска сарабанда, научена преди повече от година, с която бе имала голям успех пред Блек Джек и неговите приятели в Уайтфрайърс, а напоследък и пред Майкъл и всички негови познати. Тя се плъзгаше, въртеше и извиваше по сцената, напредваше и отстъпваше с единственото страстно желание да се хареса. След това изпя една весела улична песен, пародия на гръцката басня за Ариадна и Тезей, и гласът й имаше такъв сластен оттенък, че би придал чувственост дори и на някоя много по-невинна песен. Когато най-сетне завърши с дълбок поклон, тя вдигна глава, за да го погледне, като се усмихваше въпросително, и той запляска с ръце.

— Вие правите същото впечатление като фойерверките над Темза. Бихте ли могли да издекламирате някоя роля?

— Да — каза Амбър, макар че никога не бе опитвала.

— Добре! Но то е без значение. Идния вторник даваме представление, ще играем „Трагедията на една прислужница“. Елате утре сутринта в седем часа на репетицията, и аз ще ви намеря роля.

Луда от радост, Амбър се затече за вкъщи да съобщи голямата новина на Майкъл. Но макар и да не очакваше, че ще играе главната роля, тя все пак бе твърде разочарована от следващата утрин, когато узна, че ще бъде просто една от придворните дами, без да произнесе нито дума. Беше разочарована и поради възнаграждението, което се оказа само четиридесет и пет лири годишно. И чак сега разбра, че петстотинте лири, които Брус Карлтън й бе оставил, представляваха малко богатство, стига да ги бе запазила.

Обаче Кайнестън и Чарлс Харт я насърчаваха, като й казваха, че ако може да привлече вниманието на зрителите — което непременно щяло да стане, — скоро ще получи по-важни роли. Една актриса не се нуждаела от толкова работа и упражнения, колкото актьорите. Достатъчно било да е хубава!

Тя успя твърде бързо да установи приятелски отношения с мъжкия състав на групата и се стараеше да постигне същото и с жените, обаче те се отдръпваха. Макар жените да бяха на сцената само отпреди една година, те бяха образували нещо като клика, ревнива и неприязнена към всичко чуждо, което би се опитало да се вмъкне в техните редове. Когато Амбър им говореше, те не й обръщаха внимание, шушукаха зад гърба й, скриха костюма й в деня на главната репетиция — все с явното намерение да направят живота й невъзможен, та тя да напусне. Обаче Амбър никога не бе смятала, че другите жени биха могли да имат някакъв дял в нейните успехи и щастие. Затова и не се смущаваше от това държане.

Сцената я омагьосваше. Тя боготвореше всичко в театъра: дългите часове на репетициите, когато слушаше напрегнато и се опитваше да запомни ролите на половината от колегите си; паметния ден, когато положи клетва като служителка на Негово величество, тайните на гримирането, фалшивите коси, фалшивите носове, фалшивите бради; чудната сбирка от декори и цялата машинария, чрез която изгряваше луната и слънцето се издигаше над мъглата; също и костюмите, някои от които — най-великолепните! — бяха подарени от видни благородници, а другите бяха или купени на вехто, или имитация от тънко памучно платно. Тя се отдаде на театъра от сърце, хвърли се в него изцяло, тъй както се беше потопила в Лондон.

Най-сетне настъпи великият ден и след една безсънна нощ, пълна с опасения и съмнения, тя се вдигна, облече се и рано-рано тръгна за театъра. По пътя се спря пред един афиш, прикован върху дърво и прочете: „В Кралския театър тази сряда, 9 декември, ще се играе пиесата «Трагедията на една прислужница», начало точно три часа след обяд. Ще бъде играна от служителите на Негово величество. Да живее кралят!“ А когато пристигна в театъра, на покрива се вееше голямо знаме, което показваше, че през деня ще има представление.

„Боже мой! — помисли си тя. — Как можа да ми хрумне да играя пред публика!“ Бе още много рано и театърът беше празен, ако не се брояха двама сценични работници и гардеробиерката госпожа Скрокс, една ужасна, мръсна стара сводница, чиято дъщеря Килигрю наемаше за двадесет шилинга седмично за угода на своите актьори. Благодарение на няколко почерпки и на своето откровено приятелство Амбър бе успяла да я спечели и Скрокс беше нейна гореща привърженичка всред настроения срещу Амбър женски съюз. Когато другите актриси пристигнаха, тя беше вече гримирана, облечена и наблюдаваше салона иззад завесата.

Партерът беше претъпкан: млади, хубави, леки жени, продавачки на портокали шумяха и се смееха гласно, подвиквайки си през хората. Галериите бяха изпълнени с хора и най-сетне самите ложи се заеха от хубави дами, облечени бляскаво и отрупани със скъпоценности; безразлични същества, отегчени от представлението още преди да е почнало.

Амбър гледаше със засъхнало гърло и разтуптяно сърце, когато внезапно Чарлс Харт застана зад нея, прегърна я през кръста с едната си ръка и я целуна. Изненадана, тя трепна.

— О! — каза тя, като се смееше нервно.

— Е, добре, миличка — каза той весело, — готова ли сте да завладеете града?

Тя му отправи умолителен поглед.

— О! Не зная. Майкъл е в партера с цяла тайфа приятели, за да ми ръкопляскат. Но аз тъй се страхувам!

— Това е смешно! От какво се боите? От разни вятърничави благородници и техните развратници? Не им обръщайте внимание.

Той замлъкна, тъй като цигулките започнаха да свирят.

— Слушайте! Негово величество пристига!

И той повдигна леко завесата, за да може Амбър да погледне.

Шум от разместени столове и обща глъчка изпълниха залата. Всички зрители станаха на крака, обърнати към кралската ложа в средата на първи балкон, украсена с драперии от червено кадифе и с кралския герб.

Когато кралят се появи, музиката засвири и всички размахваха шапките си във въздуха. Чарлс II, едър, мургав и с висок ръст, който надвишаваше всички други от свитата, се усмихваше с доволство и поздравяваше с ръка. Всички забелязаха, че с него е Барбара Палмър, отрупана с бляскави скъпоценности, красива, високомерна, леко печална. Двамата бяха великолепни и внушителни. Амбър, която надничаше иззад завесите, почувства как изведнъж я жегва съзнанието за собственото й нищожество.

— Ох! — въздъхна тя тъжно. — Те приличат на богове!

— И боговете си служат с нощно гърне, мила моя — каза Чарлс Харт, като отиде да търси наметката си, защото той беше натоварен да казва пролога.

Амбър го проследи с поглед и се засмя донякъде облекчена.

Обаче погледът й отново се върна към лейди Палмър, която се усмихваше в креслото си и говореше с един седнал зад нея мъж. Лицето на Амбър се изопна от гняв и ненавист. Пръстите й, с дълги и изострени нокти, неволно се сгърчиха. Тя с удоволствие си представи как дращи с тях омразното лице, как разкъсва тази красива и самоуверена усмивка. Обзе я също буйна и мъчителна ревност, както някога, през онази прословута нощ, когато бе погледнала през прозореца и бе видяла Брус Карлтън да целува някаква червенокоса жена, която се надвесваше от вратичката на своята каляска и се смееше.

Скоро обаче тя бе заобиколена от другите актриси, които се струпаха зад нея с кикот и взеха да повдигат завесата, за да махнат на своите почитатели. Всички те изглеждаха весели и безгрижни, само Амбър горещо желаеше да избяга от театъра и да се скрие в своята стаичка. Осъзна, че никога не би могла да излезе на сцената пред тези умни, критично настроени люде, които биха я разкъсали с очи и език.

Прологът свърши и завесата се вдигна. Чарлс Харт и Майкъл Моун започнаха първата сцена. Зрителите в залата седяха по местата си, обаче шумът и шептенето продължаваха заедно с изблици на смях и критика на висок глас. Амбър, която знаеше по-голямата част от ролите наизуст, не успяваше да следи диалога и придворните дами вече излизаха на сцената. Кайнестън я тласна напред.

— Вървете!

За миг тя се поколеба неспособна да се помръдне, после със силно разтуптяно сърце вдигна глава и излезе на сцената. При репетициите другите жени винаги се бяха нареждали така, че я избутваха най-отзад въпреки настояванията на Килигрю, който желаеше зрителите да я виждат. Но този път поради закъснението си тя застана напред, по-близо до залата от всички други.

Тя долови един мъжки глас откъм партера:

— Кое е това великолепно създание? Да не е Ориндж Мол?

Друг му отвърна:

— Изглежда, че е новата! За бога, тя е истинска красавица! Красавица, казвам ви!

Отгоре, от галериите, чираците нададоха одобрителни възклицания.

Амбър чувстваше, че лицето й гори и се изпотява под мишниците, но направи усилие да вдигне очи и да погледне бегло към залата. Забеляза няколко лица пред себе си, които, вдигнали глави, я гледаха и й се усмихваха. И внезапно осъзна, че и те са просто мъже, като всички други. Точно преди да напусне сцената, тя им отправи ослепителна усмивка и чу нови одобрителни възклицания. След това тя застана зад кулисите натъжена, че ролята й бе свършила. В края на представлението тя вече беше завинаги завладяна от театъра.

Когато тръгнаха към гримьорните, Бек Маршал се обърна към нея.

— Слушайте, мадам, как-ви-беше-името? — каза тя, като се преструваше, че е забравила името на Амбър. — Няма какво да се надувате като паун. Господата винаги обичат новостите!

Амбър се усмихна пренебрежително, много доволна от себе си.

— Не се безпокойте за мене, мадам. Ще мога сама да се погрижа за собствените си интереси, може да бъдете сигурна в това!

Обаче тя бе доста разочарована, когато Майкъл с трима свои приятели я наобиколиха и обсебиха, като не допуснаха до нея никой от младите мъже, които я бяха гледали с възхищение и сега заинтригувано питаха за нея.

„О! — каза си тя. — Все някога ще се отърва и от Майкъл!“