Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XLV

Филип бе погребан още същия ден във вечерния здрач прокраднал се през озареното от лъчистия залез небе. Семейният духовник, който го бе кръстил, го причести и опя в католическия параклис, където Джени, Амбър и всички прислужници на Редклиф коленичиха в мълчание. Приемаше се, че причината за всяка внезапна смърт е отравяне, и понеже бе общо вярването, че отровените тела се разлагат бързо, не бяха посмели да спазят установените срокове. Филип настоя да се запази пълна тайна и причините за неговата смърт да не бъдат разкрити. Пожела да бъде разпространен слухът, че е станал жертва на случаен изстрел, докато е почиствал пистолета си.

Амбър беше прегладняла и стомахът й се свиваше от непоносими болки, но не прие никаква храна. Ужасяваше я мисълта, че може би графът е дал заповед на някой от слугите си да я убие, в случай че опитът с отравянето не успее. Защото без никакво съмнение той бе имал намерение да премахне и двамата. Тя даде няколко къса от пилешкото месо на едно куче, което умря веднага след ужасни мъки.

Нито Амбър, нито Джени пожелаха да бъдат сами тая вечер. Джени усети спазматични болки и се изплаши да не би те да са предвестници на преждевременно раждане. Двете прекараха нощта в отделението, което бе предназначено за гости и което се намираше в североизточното крило с прозорци към двора. Не се решаваха да се върнат в стаите си. Амбър мислеше да не ходи вече никога там. Към десет часа вечерта болките на Джени утихнаха и тя си легна, но Амбър остана будна, неспокойна й развълнувана, готова да подскочи и при най-малкия шум. Струваше й се, че е заобиколена от зловещи сенки, а веднъж дори, без да иска, изкрещя от ужас. Запали всички свещи, които можа да намери, и отказа да се съблече.

Джени бе принудена да стане и да я прегърне.

— Скъпа, Амбър, трябва да опитате да поспите.

Амбър избухна:

— Не мога! Не мога!

Поглади косите си и потрепери.

— Ако се върне? Той ще се опита да ме убие. Като ме види жива… О, какво е това?

— Нищо. Някакво животно вън. Той няма да се върне. Няма да посмее. Никога няма да се върне. Тук сте в безопасност.

— Няма да остана тук! Ще замина още утре сутринта, щом се зазори.

— Ще заминете? Но къде ще отидете? Моля ви, Амбър, не ме напускайте.

— Ще дойде майка ви. Не мога да остана тук, Джени! Ще полудея! Трябва да замина и не се опитвайте да ме разубеждавате.

Тя не можеше, нито пък желаеше да каже на Джени къде ще отиде, но знаеше много добре. Търсеният и желан през последните седмици случай се представяше. Искаше да използва Филип, но той бе вече мъртъв. Сега й беше ясно, че без него ще постигне по-лесно своята цел. Виждаше й се толкова просто, че се учудваше как бе могла да понесе всички тия безкрайни месеци на омраза и унижения.

Придружена от Големия Джон Уотърмен и от неколцина други прислужници ще замине за Лондон. Може би ще го изненадат някъде по пътя. В противен случай ще съумее да го срещне сам в Лондон през някоя тъмна нощ. Тя знаеше, че нерядко високопоставени благородници биваха намирани пребити от бой или мъртви, защото всеки човек имаше врагове, които си отмъщаваха по жесток начин. Разпорен нос, жесток побой, шпага в корема — това бяха общоприетите средства, с които можеше да се измие една действителна или въображаема обида. Амбър пламтеше от желание Редклиф да заплати със собствения си живот злото, което бе направил, защото сега въпросът между тях беше на живот или смърт.

Понеже беше по-удобно и по-безопасно да пътува в мъжко облекло, тя се приготви да замине на следния ден сутринта облечена в дрехи на графа — който не беше много едър — с неговата наметка и шапка. Големия Джон и четирима здрави лакеи трябваше да я придружат, при все че само Джон знаеше нейните намерения. Джени плака и я увещава да остане, но след нейния решителен отказ й помогна да се приготви и сърдечно я посъветва да бъде благоразумна.

— Изобщо не мога да разбера — каза Джени, когато Амбър обуваше едни ботуши на графа — защо ме е пощадил. Щом е искал да убие вас и Филип, защо не е посегнал и върху мене?

Амбър я погледна смутена, изчерви се и наведе глава. Бедната Джени! Тя не бе разбрала и беше по-добре никога да не разбира. Откакто бе започнала интригата с Филип Мортимър, за пръв път сега Амбър изпитваше нещо като срам. Но това чувство не трая дълго. Тя скоро възседна коня, сбогува се с Нан и обеща на Джени да бъде благоразумна.

Това лято беше още по-горещо от предишното. Не бе валяло седмици наред и пътищата бяха прашни. Яздила почти всеки ден в продължение на четири месеца, Амбър наложи бърз ход. Те се спряха в първото село по пътя, защото тя умираше от глад. След това веднага продължиха. В пет часа вечерта бяха изминали четиридесет и пет мили.

Амбър спа дълбоко тая нощ и повече отколкото бе желала. Затова тръгнаха едва в шест часа. На обяд бяха стигнали в Оксфорд, където спряха, за да обядват. Кръчмарката постави на масата две огромни кани с вино и докато пиеха, донесе метални чинии, ножове и лъжици. Извади от печката огромен къс месо и го наряза. Според обичая я поканиха да седне при тях.

— Предполагам, че господата отиват в Лондон, за да видят пожара?

Всички се обърнаха към нея. Пръстите, които държаха късчета месо, останаха във въздуха.

— Пожар?

— Нима не знаете? О, в Лондон бушува голям пожар! Така казват.

Тя съзнаваше напълно своята значимост, съобщавайки такива важни новини.

— Едва преди час един благородник, който идваше от града, се отби тук. Той каза, че положението се влошавало все повече. Може и целият град да изгори — добави тя като поклати глава.

— Казвате, че в Лондон бушува голям пожар? — повтори недоверчиво Амбър. — Може би горят само няколко къщи?

— О, не, сър! За нещастие пожарът бил голям. Благородникът каза, че когато е тръгвал вчера след пладне, всичко по продължение на реката горяло.

— Боже мой! — пошепна Амбър.

Тя виждаше във въображението си как изгаря цялото й богатство, тоалетите й, всичко, което й принадлежеше.

— Лондон в пламъци! Кога е почнал пожарът?

— В събота рано сутринта — каза кръчмарката. — Много преди да изгрее слънцето. Казват, че се дължи на заговор на папистите.

— Велики боже! А днес е понеделник! Почти два дни!

Крайно възбудена, Амбър се обърна към Големия Джон:

— Колко ни остава още? Трябва да тръгваме.

— Повече от седемдесет мили, сър. Не бихме могли да стигнем, дори и през нощта. Ще бъде по-добре да яздим, докато се стъмни, и да продължим рано сутринта.

След няколко минути, привършили вече обяда си, те бяха на седлата. Кръчмарката ги последва на улицата и посочи небето:

— Вижте слънцето! Колко е червено!

Всички вдигнаха глави, като пазеха очите си с ръка. И други хора от улицата сториха същото. Действително слънцето светеше с ръждив блясък, беше яркочервено и предвещаваше нещо лошо.

— Да тръгваме! — извика Амбър.

И се понесоха в галоп.

Амбър би предпочела да не спира през нощта, защото се страхуваше, че докато пристигне, не само нейният имот, но и самият граф можеше да изчезне сред настъпилата бъркотия. Но не беше възможно да стигнат до Лондон, защото пътуването през нощта бе много по-бавно и много по-опасно, отколкото през деня. Веднага след вечерята отиде да спи и без да се съблича, се хвърли в леглото. Преди да съмне, хотелиерката потропа на вратата й и в пет часа те бяха отново на път.

Във всяко село разпитваха за пожара и навсякъде отговорът беше един и същ: огънят се разпространявал из целия град, като унищожавал мостове, църкви, къщи, не щадял нищо. И колкото повече се приближаваха до Лондон, толкова повече хора се движеха по пътищата в същата посока. Селяните и полските работници напускаха полетата и поемаха нататък с двуколки и дори с ръчни колички. Превозните средства покачваха непрекъснато цените си и всеки можеше да спечели само за няколко часа с колата си петдесет лири — толкова, колкото един селянин изкарваше за една година.

Беше почти мрак, когато стигнаха до града, защото през последните десет мили пътищата бяха толкова задръстени, че едва се придвижваха. Отдалече дочуваха бученето на огъня, сякаш хиляди коли преминаваха с трясък по павирани улици. Чуваше се как се сриват къщите сред огромен грохот. Камбаните на още запазените черкви не преставаха да бият тревожно, разнасяйки вика на отчаяние, който не спираше, откакто бе избухнал огънят — преди два и половина дни. През нощта небето сякаш гореше в червено сияние. Под стените на града се стелеха обширните празни пространства на Мур Фийлдс, които бяха вече заети от безбройни тълпи мъже, жени и деца. Непрекъснато пристигаха нови и изтласкваха настанените вече, като ги принуждаваха да се бутат един до друг. На много места се виждаха палатки, направени от завързани кърпи и парцали. Жени кърмеха децата си, други се мъчеха да приготвят нещо за ядене от онова, което бяха успели да спасят, преди пламъците да стигнат техните къщи. Някои седяха с втренчен поглед и не можеха да повярват на онова, което става. Имаше и такива, изправени и вцепенени, които се мъчеха да доловят нещо, при все че ослепителното сияние на пожара позволяваше да се видят само черните силуети на горящите сгради.

В началото никой не вярваше, че тоя огън ще бъде по-унищожителен от десетките пожари, които избухваха всяка година в Лондон. Той се бе появил в неделя, към два часа сутринта в Пудинг Дейн — една уличка близо до реката — и в продължение на часове се бе подхранвал от купищата катран, коноп и въглища по бреговете на Темза. Кметът, извикан рано сутринта, се бе произнесъл пренебрежително, че било достатъчно една жена да задоволи естествените си потребности, за да го изгаси. От страх да не загуби популярността си не нареди да бъдат вдигнати във въздуха някои застрашени къщи. Но огънят се разпространи бързо, страшен и безмилостен, като унищожаваше всичко по своя път. Когато стигна до Лондонския мост, участта на Сити бе решена, защото мостът бе покрит със сгради и щом те се срутиха, заприщиха веднага всякакъв изход. Паднали в реката, запалените главни бяха повредили колелетата, които изкарваха вода за пожарните помпи, и така бе унищожена единствената възможност за успешна борба с огъня. След това вече трябваше да прибегнат до кофите, които се подаваха от ръка на ръка, до подвижни помпи и до куки, за да сриват горящите къщи.

Макар и обезпокоени, лондончани, както винаги, отидоха и тая неделя на черква. Но някои се пръснаха по улиците разтревожени от едного, който препускаше на кои и викаше:

— На оръжие! На оръжие! Французите слязоха на брега!

Кралят бе предизвестен едва към единадесет часа. Придружен от херцога на Йорк, той отиде веднага на самото място и даде заповед да бъдат срутвани къщите. Късно беше да се спаси Сити, но това бе всичко, което можеше да се направи. Двамата с херцога помагаха при помпите, подаваха кофи с вода, отиваха от едно място на друго и не преставаха да вдъхват смелост на народа. Преди всичко тяхната решителност, енергия и съобразителност задушиха паниката и сложиха край на безредиците.

Но независимо от това по улиците не беше вече безопасно за чужденците, които можеха да минат за холандци или французи. Във Фенчърч стрийт някакъв ковач бе повалил един французин и му бе разбил челюстта с железен прът. Една жена, която носела — както разправяха — бомби в престилката си, била бита и ранена. След това се разбрало, че бомбите са пиленца. Друг французин, който носел топки за тенис, бил също хванат и бит. В растящата истерия всеки искаше да намери причината на това ужасно бедствие и я откриваше в едно от трите неща, от които англичаните се страхуваха най-много: французите, холандците и католиците. Някои от тях бяха отговорни за станалото и решението бе твърдо: да не оставят виновният да се изплъзне заедно с невинния. Крал Чарлс заповяда да бъдат задържани много чужденци, за да не пострадат, а испанският посланик даде подслон в двореца си на други чужденци.

Най-сетне Амбър и придружаващите я петима мъже трябваше да оставят конете и да продължат пеша.

Те бяха яздили почти тринадесет часа и Амбър се чувстваше съвсем смазана и вцепенена. От умора й се виеше свят. Идваше й да легне където завари, но събираше силите си и продължаваше да върви. „Не спирай! Не спирай! — си повтаряше непрекъснато. — Още една крачка! Продължавай! Трябва да стигнеш там!“ Боеше се, че ще изпусне графа, че може би е заминал, че къщата гори и макар умората да я измъчваше непоносимо, продължаваше да върви.

Спираше хората и питаше, крещейки, дали Чийпсайд не е изгорял. Повечето не я слушаха и я блъскаха, но тя успя най-после да изтръгне един отговор:

— Изгоря рано тая сутрин!

— Целият?…

Човекът бе отминал вече, но тя пресрещна друг и го задърпа за ръкава на ризата:

— Целият ли Чийпсайд изгоря?

— Да, целият! Сринат със земята!

Тоя отговор я хвърли в отчаяние. Но при други обстоятелства мъката й би била много по-силна, защото нервната енергия, която вълнуваше тая подвижна тълпа, преминаваше и у нея. Пожарът беше така огромен, разрушенията толкова страхотни, че всичко вече изглеждаше недействително. Шедрак Нюболд бе изгорял съвсем, вероятно с всичко онова, което й беше принадлежало, но сега не можеше да си представи какво точно значеше това за нея. То щеше да стане по-късно.

Сега беше важно само едно: да намери Редклиф!

Амбър се държеше за Големия Джон, докато си пробиваха с мъка път по Госуел стрийт, защото вървяха срещу течението на множеството и въпреки усилията им понякога биваха изтласквани назад.

Виждаха се майки, които носеха огромни вързопи на главите си, държаха бебета, които сучат, и тревожно оглеждаха други деца, защото имаше опасност да бъдат смазани или да се загубят. Нахални и груби хамали викаха с дрезгав глас и си пробиваха път с лакти. По всички посоки бягаха подплашени животни. Някъде блееше коза. Някои дърпаха крави, върху чиито гърбове бяха настанени деца, които ревяха колкото им глас държи. Виждаха се кучета, котки, прасета със звънци на шията, папагали в клетка, настанени върху раменете на своите господари, маймуни, които се караха или грабваха перуката на някой минувач. Можеха да се видят и мъже, които бяха понесли на главите си пухени възглавници и върху тях в съмнително равновесие сандъци или куфари, които понякога падаха и се разбиваха на земята. Други бяха събрали в някаква покривка всичко, което са успели да спасят, и го носеха на гръб. Бременните жени отчаяно пазеха коремите си и някои по-млади от тях плачеха обзети от истеричен страх. Съпрузи, синове и слуги отвеждаха болните на гръб.

Върху всички лица се четеше отчаяние, апатия, уплаха. Някои деца играеха и се смееха сред тълпата. Тези хора бяха загубили всичко: спестявания за цял живот, труда на цели поколения. Онова, което огънят унищожаваше, изчезваше завинаги!

Пазена от Големия Джон, Амбър успяваше бавно да си проправя път. Тя беше дребничка, за да може да вижда над главите на множеството, и непрекъснато питаше своя другар дали Олдърсгейт стрийт гори. И той неизменно отговаряше, че не изглеждало огънят да е стигнал до нея, но не бил вече далеч.

„Дано успея да стигна! Дано успея и дано го намеря там!“

Пепел влизаше в очите й и когато не се стърпяваше и започваше да ги търка, те се възпаляваха. Димът я караше да кашля, а горещият въздух, който вятърът вкарваше в ноздрите й, причиняваше болка при всяко вдишване. Големи усилия трябваше да прави, за да не заплаче, като преглъщаше сълзите от гняв и умора, които напираха в гърлото й. Отдавна щеше да падне, ако Големия Джон не я крепеше здраво. Другите им спътници бяха изчезнали и може би се бяха присъединили към крадците, които нападаха домовете дори преди техните собственици да ги бяха напуснали.

Стигнаха до двореца на Редклиф.

Пламъците бяха точно под него, при Сейнт Мартин льо Гранд, и бяха почти стигнали Бул и Маут стрийт. Пред къщата имаше товарни коли, които бяха натоварени, и слуги — а може би и крадци — постоянно се движеха и изнасяха вази, картини, статуи и мебели. Амбър влезе в хола. Никой не й попречи, нито дори издаде, че я е забелязал. Разбира се, не можеха да я познаят, както беше с изцапано от сажди лице, с разрошени коси и с мръсни и скъсани дрехи.

Холът беше в страшно безредие и по главната стълба сновяха хора, които пренасяха мебели, везани със злато платове, картини от Ботичели и испански кресла, тапицирани с кадифе. Амбър се приближи до един слуга в ливрея, който помагаше да вдигнат огромен сандък, покрит с дърворезба.

— Къде е господарят ви?

Той не я позна и дори нямаше да спре, ако не бе го хванала грубо за ръката, а в гнева си бе готова да му зашлеви плесница.

— Отговорете! Къде е господарят ви?

Той я изгледа учуден, отново без да я познае. Вероятно Редклиф ги бе съсипал от работа. Кимна с глава.

— Мисля, че е горе. В кабинета си.

Амбър изтича нагоре, като си проправяше път между слугите и мебелите. Големия Джон я следваше. Тя чувстваше, че нозете й треперят и едва я държат. Сърцето й биеше лудо, до пръсване, гърлото й беше съвсем сухо. Но умората й бе изчезнала като по чудо.

Вървяха по галерията, докато стигнаха до апартаментите на графа. Оттам точно излизаха двама души, които носеха книги.

Амбър влезе и направи знак на Джон да заключи вратата.

— Не идвайте, преди да ви извикам! — пошепна му тя.

След това се отправи бързо към спалнята на графа. Тя беше празна, останало бе само леглото — много голямо и много неудобно за пренасяне. Амбър мина и влезе в работната стая на графа. Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, толкова силно биеше.

Графът беше там, ровеше бързо в чекмеджетата на една маса и пълнеше джобовете си с книжа. За пръв път може би дрехите му бяха в безредие — навярно бе дошъл на кон, за да бъде тук толкова скоро, — но все пак запазваше изящния си вид. Обърнат бе с гръб и не я виждаше.

— Милорд!

Гласът на Амбър прозвуча като звън на камбана. Редклиф подскочи и се обърна, но не я позна и продължи бързо работата си.

— Какво желаете? Вървете си, моето момче, защото съм много зает. Ако обичате, помогнете на ония, които, свалят мебелите.

— Милорд! — повтори Амбър. — Погледнете ме добре! И ще видите, че не съм момче.

Графът се обърна бавно, предпазливо. Светеше само една свещ, но пламъците на пожара осветяваха стаята добре. Вън огънят бушуваше с всички сили. Избухванията разтърсваха прозорците и къщите наоколо се събаряха една след друга.

— Нима това сте вие? — запита най-после тихо.

— Да, аз съм. Не съм призрак, както виждате. Филип умря — но аз, не!

Недоверието му се смени с безкраен ужас и изведнъж всякакъв страх у Амбър изчезна. Сега вече се почувства властна, силна и изпълнена с омраза, която възпламеняваше всичко жестоко, свирепо и необуздано у нея.

Вдигнала дръзко глава, тя се приближи до него бавно, като биеше нервно ботушите си с края на камшика. Графът я изгледа и устните му леко потрепериха.

— Моят син е мъртъв! — повтори той бавно, като проумяваше за пръв път онова, което бе извършил. — Мъртъв е моят син, а не вие!

Изглеждаше унищожен, по-стар от всякога, загубил цялата си самоувереност.

— Значи бяхте ни открили? — подсмя се Амбър, като стискаше здраво камшика с едната си ръка, а другата бе поставила на бедрото си.

Графът се усмихна студено, презрително и с някаква странна чувственост.

— Да! — отговори бавно той. — Още преди три седмици. Наблюдавах ви двамата — в лятната беседка — всичко тринадесет пъти. Гледах какво вършите, слушах какво приказвате и изпитвах безкрайна радост, като си мислех, че един ден ще умрете — тъкмо тогава, когато най-малко бихте очаквали смъртта.

— Вярно! — прекъсна го Амбър сухо и твърдо, като размаха камшика си, който изсвистя и се изви подобно на змия. — Но аз не умрях и нямам подобно намерение!

Някакъв див блясък пламна в очите й. И като вдигна внезапно камшика си, го удари с всичка сила по лицето. Графът отскочи назад и вдигна несъзнателно ръка, за да се запази, но ударът го бе засегнал, както личеше от една тънка червена ивица, която започваше от сляпото му око и стигаше под носа.

Амбър стисна зъби и изразът на някакъв човекоубийствен гняв сгърчи лицето й. Заслепена от бясна ярост, тя продължаваше да удря. Графът грабна свещника и с всичка сила го хвърли върху нея. Амбър отскочи и изпищя.

Тежкият свещник бе закачил рамото й и свещта се бе търкулнала някъде. Забеляза лицето на Редклиф много близо до своето и почувства, че той изтръгва камшика от ръцете й. Двамата се вкопчиха един в друг и когато Амбър се канеше да притисне с коляно слабините му, бастунът на Големия Джон се стовари върху черепа на графа, който веднага се сви надве. Амбър изтръгна камшика от ръцете му и продължи да нанася удари по лицето, без да съзнава какво прави.

— Убий го! — изкрещя тя. — Убий го!

И започна да повтаря непрекъснато:

— Убий го! Убий го!…

Джон смъкна перуката на графа и продължи да му нанася удари. Редклиф лежеше на пода някак неестествено, смешно и от главата му шуртеше кръв. Амбър не изпитваше нито милост, нито съжаление, а чувство на задоволен гняв и омраза.

Внезапно забеляза, че завесите горят и в един страшен миг помисли, че и къщата гори и че няма да избяга. После разбра, че свещта бе паднала до прозореца и подпалила завесите. Пламъците се издигаха вече към тавана и подлизваха дървената му резба.

— Джон!

Той се обърна и видя пламъците. Двамата излязоха от стаята и Джон я заключи. Преди това хвърлиха още един поглед към нея. Това, което бе останало от Редклиф и което видяха, бе окървавен труп на един старец, до когото приближаваха вече засилващите се пламъци. Джон сложи ключа в джоба си и двамата затичаха по галерията, за да напуснат къщата през задния вход. Но Амбър скоро залитна и загуби съзнание. Големия Джон я взе на ръце и продължи да тича. Слезе по тайната стълбичка, като продължаваше да носи Амбър. Насред пътя се сблъска с двамина, които започнаха да го тласкат, за да минат. Те не бяха облечени в ливреи и сигурно бяха крадци.

— Пожар! — извика Джон. — Къщата гори!

Другите се обърнаха и всички започнаха да се спускат с голям шум по тясната стълба. Един от крадците залитна и щеше да падне, но се задържа и те се озоваха в двора. Големия Джон ги следваше, но когато излезе на улицата заедно със своя товар, другите бяха изчезнали. Тогава той се обърна и видя горе, в стаята на графа, пламъците, които се отразяваха в басейна на двора.