Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XXXIV

Нощта изтече невероятно бавно.

Преди да подреди стаята и да донесе вода в голямата кана, която беше в кухнята, тя си изми лицето, изчисти зъбите си и грижливо се среса. Накрая измъкна малкото походно легло и се изтегна на него. Но някакво чувство на вина я преследваше и всеки път, когато се унасяше в сън, скачаше с ужасната мисъл, че нещо се е случило на Брус.

Когато обаче се надигаше да го види, той беше все в същото положение, неспокоен, произнасящ несвързани думи, със смръщено лице, изразяващо някакво неспокойно раздразнение. Дали беше в съзнание, тя не можеше да разбере, защото, ако и да бяха очите му полуотворени, не изглеждаше да вижда, нито да чува, когато тя се обръщаше с думи към него, нито дори си даваше сметка за нейното присъствие. Към средата на нощта изпотяването престана, кожата му стана суха и лъскава, а лицето и вратът — силно червени. Пулсът беше бърз, дишането запъхтяно и от време на време той леко покашляше.

Към четири часа започна да се развиделява и Амбър реши да стане, макар че очите я боляха и се чувстваше замаяна от умора. Намъкна ризата си, една фуста върху нея, облече роклята, която носеше вечерта, без да може да я стегне напълно, без да си сложи корсет, обу без чорапи едни обуща с висок ток. След това прекара бързо няколко пъти гребена по косата си и се изми. Но не си сложи нито пудра, нито бенки. За първи път външността й нямаше никакво значение.

Стаята смърдеше, защото всички прозорци бяха затворени. Амбър не се страхуваше от нощния въздух, но тя споделяше народното поверие, че проветряването е фатално за болния. Суеверно вярваше в селската поговорка, че при сериозна болест смъртта не може да проникне в къща, чиито врати и прозорци са затворени и заключени. Въздухът беше гъст и тежък, изпълнен с някаква миризма, чиято сила тя усети едва когато отвори вратата, която водеше за салона, и вдъхна свеж въздух. След това запали огън в спалнята и хвърли в него шепа сушени билки.

Амбър оправи и прибра походното легло, след това, като се убеди, че Брус изглежда по-спокоен, взе кофите с нечиста вода и слезе да ги опразни и изплакне в малкия заден двор. Отиде още два пъти да донесе прясна вода. Отдавна вече бе забравила колко мъчителни и досадни са и най-простите домакински задължения.

Брус продължаваше да изпитва силна жажда и макар че тя му даваше чаша след чаша с вода, нищо не я уталожваше; скоро почна да ги отблъсква. Повърна много пъти с такава сила, сякаш вътрешностите му се разкъсваха. Излизаше от това състояние окъпан в пот, съсипан, все така в безсъзнание. Амбър, която му поднасяше кофата и го поддържаше, го наблюдаваше с ужас и съжаление. В нея се надигаше някакъв луд бяс.

„Той ще умре! — си казваше тя, като държеше легена под брадата му и като му помагаше да се изправи. — Ще умре, зная! О, тази мръсна скапана чума! Защо е дошла? Защо е пипнала него? Защо трябва да бъде той един от ония, той, а не друг!“

Той се отпусна върху възглавниците, а тя изведнъж се хвърли върху него и впи пръсти в ръцете му, безполезни, но още твърди и силни, с очертаващи се под мургавата му кожа мускули. Заплака, като го притискаше към себе си с всичка сила, сякаш решена да го предпази от смъртта. Шепнеше името му, откъслечни проклятия и нежни думи. Нейните конвулсивни ридания ставаха все по-силни и диви, докато изгуби възможност да се владее.

Тя бе измъкната от тая бездна на егоистична безнадеждност от Брус, чиито пръсти, дърпайки косите й, я накараха да повдигне глава. Тя го погледна с обляно в сълзи лице, с любопитно удължени очи. Обзета от срам и угризения, тя го гледаше, питайки се отчаяно какво ли е казала и дали той я беше чул.

— Амбър…

Езикът му бе толкова подут, че изпълваше почти цялата му уста и беше покрит с белезникав слой, докато краят му беше останал червен и лъскав. Погледът му беше угаснал, но за първи път от дълги часове той я бе познал: свиваше вежди в отчаяно усилие да събере мислите си и да ги изрази.

— Амбър… защо… защо… не сте… заминали!

Тя го погледна тъжно, като животно, уловено в примка.

— Тръгвам, Брус, тръгвам. Ей сега.

Пръстите й се разтвориха върху завивката, дръпнаха се малко назад, но тя не можа да стане.

Той пусна косите й, въздъхна дълбоко и главата му се отпусна встрани.

— Господ… да ви пази… Тръгвайте… докато…

Фразата завърши в някакво забъркване и той остана относително спокоен, мърморейки постоянно непонятни думи.

Бавно, предпазливо тя се отстрани искрено изплашена, защото беше чувала ужасните истории за болните от чума, обхванати от лудост. От облекчение я беше избила пот, когато най-после можа да стане и да се отдалечи от него. Вече не плачеше и смяташе, че за да му бъде полезна, във всеки случай трябва да запази спокойствие. Така би могла да стори и невъзможното, за да облекчи страданията му, и да моли бога той да не умре.

Амбър се залови решително за работа.

Изми лицето и ръцете му, среса го — той беше без перука, когато го видя на пристанището, подреди леглото и му постави нов студен компрес на челото. Устните му бяха сухи и напукани от треската; намаза ги с помада. След това донесе чисти кърпи и събра всичкото измърсено бельо в една голяма чанта, макар че никоя перачка нямаше да се съгласи да се заеме с него, ако станеше известно, че в жилището върлува чума.

Към шест часа улицата се оживи. Насреща един чирак вдигна капаците на малката бакалница, мина кола и Амбър чу познат глас:

— Млекарката минава!

Тя отвори бързо прозореца.

— Чакайте! Ще купя!

Като хвърли бегъл поглед към Брус, тя взе дребни пари от тоалетката, изтича в кухнята, откачи едно гърне и бързо слезе.

— Един галон, ако обичате!

Девойката, розова и сияеща от здраве, беше една от ония селянки, които идваха всеки ден от Финсбъри или от Клеркенуел. Тя се усмихна на Амбър, наливайки прясното топло мляко.

— Днес ще бъде пак горещо — каза тя, за да подеме разговор.

Амбър, която надаваше ухо, за да чуе какво правеше Брус — тя беше оставила прозореца полуотворен, — отвърна с разсеяно движение на глава. В тоя момент някакъв звън като от търкаляне изпълни въздуха. Това беше клепало за умряло, което прозвънтя три пъти. Някъде в енорията един човек умираше и тия, които го чуваха, трябваше да се помолят за упокоение на душата му. Амбър и млекарката размениха по един изплашен поглед и затваряйки очи, прошепнаха по една молитва.

— Струва три пенса, мадам — каза младото момиче и Амбър видя, че то гледаше с недоверие черната й рокля.

Тя плати, взе тежкия съд и се отправи към къщата. На прага се обърна:

— Ще дойдете ли утре?

Момичето, нарамило своя товар, се беше вече отдалечило.

— Не, мадам, утре не. Не ще идвам в града известно време. Знае ли човек кой ще остане здрав в това време.

И отново обгърна Амбър с поглед.

Амбър влезе. Тя намери Брус както го беше оставила, но едва-що влязла, и той започна отново да повръща, като се помъчи да седне. Тя остави съда и изтича към него. Очите му не бяха вече налети с кръв — напротив, бялото беше станало жълто, и те бяха дълбоко хлътнали в орбитите. Очевидно бе изгубил всяка представа за реалността, надали виждаше или чуваше нещо. Шаваше и се движеше само инстинктивно.

По-късно тя направи още покупки. Сирене, масло, яйца, една зелка, чесън, ряпа, марули, подсладен хляб, сланина и малко плодове.

Тя пи мляко и завърши с парче студена патица от вечерта, но когато предложи храна на Брус, той не отговори. Опита да му поднесе чаша с мляко до устните, но той я отблъсна. Не знаеше дали да настоява да се храни и реши, че би било по-добре да се посъветва с лекар; надяваше се, че ще види да мине някой пред къщата, защото те носеха обикновено бастуни със златна топка, за да ги отличават. При толкова хора, които ги викаха навсякъде, не можеше да не забележи някого. А се боеше да остави Брус за известно време, за да отиде сама да потърси.

Но когато най-сетне забеляза, че в повръщаното има кръв, тя се изплаши и реши да не чака повече.

Като прибра ключовете, тя излезе от къщи и изтича по улицата към мястото, където си спомняше, че бе виждала лекарска табела, проправяйки си път през тълпата от носачи, продавачи и някоя и друга домакиня. Една минаваща кола вдигна такъв облак прах, че тя усети песъчинките в устата си. Някакъв чирак й направи нахален комплимент, което й напомни, че роклята й беше разкопчана, а мръсен стар просяк с ръце и лице, покрити със струпеи, посегна да я хване за полите. Тя подмина три къщи, на които имаше червен кръст и пазач пред всяка от тях.

Стигна до мястото съвсем задъхана и със силни болки в гърдите и удари нетърпеливо с чука по вратата. Понеже никой не се обади, тя почука още няколко пъти, почака още малко и се приготви да си отива, но една жена отвори. Тя държеше на носа си помаден тампон и погледна Амбър с подозрителен вид.

— Къде е докторът? Искам да го видя веднага?

Жената отвърна студено, сякаш подразнена, че изобщо е дошла:

— Доктор Бартън е по прегледи.

— Като се върне, помолете го да дойде веднага в къщата с надпис „Сините пера“, Сейнт Мартин лейн на ъгъла…

Като вдигна ръка, тя показа сградата, обърна се и се затича обратно, като притискаше с ръка острата болка, която я пробождаше отляво. Но за нейно голямо успокоение Брус — който беше повърнал още веднъж с все повече кръв — бе отхвърлил завивките, но самият той не помръдваше.

Зачака нервно доктора. Повече от сто пъти се наведе от прозореца, проклинайки неговото закъснение. Беше вече следобед, когато той се появи и тя изтича да го посрещне долу на стълбите.

— Слава богу! Бързо!

Той бе стар, уморен мъж, който пушеше лула и я изгледа безизразно.

— Бързането не помага, мадам.

Тя се обърна и го изгледа гневно, ядосана, че очевидно той не считаше този пациент от особена важност. Все пак бе успокоена, че дойде. Щеше да й каже как е Брус и какво трябваше да направи за него. Тя споделяше обичайният скептицизъм на народа по отношение на лекарите, но в тоя миг би приела като евангелско слово и най-безполезните от предписанията на сетния шарлатанин.

Тя пристигна много преди него пред леглото и го видя да влиза бавно, като го следеше внимателно с големите си неспокойни очи. Брус беше сега в кома, макар че се движеше постоянно и шепнеше непрекъснато. Доктор Бартън се спря на няколко крачки от леглото и постави кърпичка на носа си. В продължение на една минута той наблюдаваше болния, без да каже нещо.

— Е, добре? — запита Амбър. — Как е той?

Докторът сви леко рамене.

— Госпожо, вие ми задавате въпрос, на който не мога да отговоря. Аз не зная нищо. Има ли бубон?

— Да, от последната нощ.

Тя отметна покривката така, че да може да се види подутата слабина на Брус, там вече имаше оток приблизително колкото половин топка за тенис.

Кожата отгоре беше червена, опъната и лъскава.

— Имате ли впечатление, че много го боли?

— Аз го докоснах веднъж случайно и той нададе ужасен вик.

— Образуването на бубон съставлява най-болезнената фаза на болестта. Но ако не се появи, болният рядко оживява.

— В такъв случай ще оживее ли, докторе? Ще бъде ли по-добре?

Очите й светнаха.

— Госпожо, нищо не мога да ви обещая. Не зная! Никой не знае. Трябва просто да допуснем, че не разбираме нищо, че сме безсилни. Понякога се умира за един час, понякога това трае с дни. Смъртта е в някои случаи много лека, без нито една конвулсия, а друг път — ужасна агония. Силните и здравите са също уязвими, както слабите и крехките. Какво му давате да яде?

— Нищо! Той отказва всичко, каквото му предложа. И повръща така често, че от храненето не би имало никаква полза.

— Не пречи, трябва да се храни. Насилвайте го и му давайте често да взема по нещо, на всеки три или четири часа. Давайте му яйца, бульон, горещо вино. И го дръжте колкото е възможно на по-топло. Увийте го с всички завивки, с които разполагате, и не го оставяйте да се развива. Стоплете тухли за краката му и ако имате глинени стомнички, използвайте ги. Накладете силен огън и го поддържайте. Той трябва да се изпотява колкото е възможно повече. Направете лапа за бубона — от смокини, оцет и мед, ако имате, със среда от хляб и много горчица. Ако поиска да я махне, забинтовайте я. Докато абсцесът не се отвори и не изтече, изгледите за излекуване са слаби. Дайте му силно средство за повръщане, например антимон в бяло вино, и му направете промивка. Това е всичко, което мога да ви кажа. А вие самата, госпожо, как се чувствате?

— Много добре, като изключим умората. На крака съм през по-голямата част от нощта.

— Ще съобщя в енорията и оттам ще ви пратят болногледачка, за да ви помага. Като предпазна мярка препоръчвам ви да направите смес от хвойнови зърна с оцет и да опушвате много пъти през деня.

Той се отправи към вратата и Амбър, без да отдели очи от Брус, го последва.

— А, да не забравя, госпожо, ще направите добре да скриете всички ценни предмети, които имате, преди да е дошла болногледачката.

— Господи! Каква ли жена ще ми изпратят?

— Енорията е принудена да приема доброволки — ние разчитаме малко на тях — и ако някои са наистина честни, истината ни налага да кажем, че повечето не са.

Той беше стигнал до преддверието и преди да излезе, каза:

— Ако характерните признаци на болестта се появят, предупредете клисаря да бие клепалото. В такъв случай не може да се направи нищо повече.

Докато говореше, камбаната удари два пъти — за жена.

— Божието отмъщение лежи върху нас, наказание за нашите грехове. Хайде, сбогом, госпожо!

Амбър се върна и незабавно се залови за работа, защото, макар и уморена, беше по-добре да е заета, а и всичко, което правеше за него, я изпълваше с радост и удовлетворение.

Напълни съдове с гореща вода и донесе няколко покривки от детската стая; отначало той я отблъскваше, но тя всеки път търпеливо го покриваше отново — пот течеше по бузите му, а чаршафите се мокреха непрекъснато. Огънят пращеше, тя го усилваше и в стаята бе толкова топло, че Амбър махна фустата си и свали роклята. Коприната лепнеше по тялото й.

Накара го да изпие лекарството за повръщане и без да чака резултат, направи и промивка. Това бе мъчителна и трудна работа, дори неприятна, но Амбър правеше всичко необходимо по най-добрия начин и без да се оплаква. След това почисти стаята, изми ръцете си и отиде в кухнята, за да приготви лапа със синапено семе и питие от топло мляко, захар, подправки и бяло вино.

Той се остави да му сложи лапата, без да негодува. Успокоена, че не му е причинила болка, тя се върна да довърши млечната каша.

Опита на вкус и прибави още малко канела. Наистина сега беше добре! Изсипа всичко в голям съд и се приготви да го отнесе в спалнята. В тоя момент чу вик, който смрази кръвта й, а след него — шум от силен удар и ужасно тракане.

Остави бързо съда на бюфета и изтича в стаята. Той беше паднал на земята. Опитвайки се да стане, беше съборил нощната масичка.

— Брус! — изкрещя тя.

Но той не беше на себе си. Изправи се бавно и се устреми към малкия прозорец, който бе забравила отворен. Амбър се изпречи пред него, хвана един свещник от скрина и в момента, когато той поставяше крака си върху перваза, му нанесе силен удар. Смътно долови, че на улицата имаше хора, които наблюдаваха сцената. Чу как една жена изрева.

Той се олюля от удара и започна бавно да се смъква, а тя го обгърна с ръце, полагайки отчаяни усилия да го накара да легне на леглото. Но Брус беше много тежък и се изхлузваше на земята. Като разбра, че така не би могла да го повдигне, тласна го силно и той падна напряко върху леглото, повличайки и нея. Амбър стана бързо и хвърли една покривка върху него, понеже беше гол и изпотен. С теглене и дърпане, като проклинаше от страх и гняв, тя успя да го намести на леглото и съвършено изтощена и трепереща се отпусна на един стол.

Наблюдавайки го, тя забеляза струйка кръв, която криволичеше от неговия тил и с мъка се изправи, избърса нараненото с памук и студена вода и като раздра една чиста ленена кърпа, превърза раната на главата му.

„По дяволите тая болногледачка! — мислеше тя ядосано. — Защо не идва?“ И Амбър сложи отново лапата на мястото й и смени горещата вода в стомничките, защото бяха започнали да изстиват.

На връщане в кухнята тя надигна гърнето с мляко. Това било, казват, укрепително и в продължение на една минута се почувства по-добре. Сложи гърнето обратно и избърса уста с опакото на ръката си. „Ако тази проклета жена благоволеше да дойде — си каза тя, — аз бих могла може би да поспя. Ще умра без сън.“ Чувстваше се напълно отпаднала и в продължение на няколко минути бе действително неспособна да направи и най-малкото движение или да пристъпи. След това й попремина, не че бе по-малко уморена, но се почувства отново в състояние да действа.

Изминаха няколко минути, преди Брус да дойде в съзнание; след това той стана още по-подвижен и по-буен. Мяташе се и се хвърляше, като събаряше покривките. Гласът му бе висок и гневен и въпреки че не разбираше много от онова, което казваше, тя знаеше, че той непрекъснато ругае. Едва бе успяла да го накара да пийне малко мляко, когато с едно неочаквано обръщане на ръката той отпрати гърнето на земята.

Най-сетне изглеждаше, че се е поуспокоил, и тя взе перо и хартия и седна на масата до леглото, за да пише на Нан. Беше трудно, защото искаше да й каже истината, но без да я изплаши много, и това й отне половин час, изписвайки старателно думите, правейки няколко чернови, преди да хареса написаното. Сетне изсуши мастилото и запечата писмото с голям печат от позлатен восък. Взе един шилинг, отиде към прозореца и го отвори, надявайки се да намери някое минаващо момче по улицата, което би се съгласило да пусне писмото в пощата срещу монетата. Нан щеше да заплати пощенската такса при получаване на писмото.

Небето ставаше бледо и първите звезди започнаха да се появяват. Нямаше вече много хора навън, но Амбър видя един младеж, който ходеше по средата на улицата със запушен нос, когато минаваше край къщата й.

Тя хвърли бегъл поглед долу и видя един пазач на пост до стената с алебарда на рамо. Това означаваше, че на вратата беше нарисуван червен кръст и че те, двамата, бяха затворени вкъщи за четиридесет дни и четиридесет нощи, та ако ще и да умрат. Няколко дни по-рано тя би била ужасена от това, сега приемаше факта с безразличие.

— Пазач!

Извика го тихо. Той се отдели от стената и погледна нагоре.

— Бихте ли желали да дадете това писмо на някого, за да го предаде на пощата? Ще ви дам един шилинг за безпокойството.

Той направи утвърдителен знак с глава; тя му хвърли писмото и монетата и затвори прозореца. Но остана един момент права, наблюдавайки дърветата и небето като затворница. След това се върна и още един път оправи завивката на Брус.

Беше около девет часът, когато болногледачката пристигна. Амбър чу, че някой говореше долу с пазача, след това се почука на вратата. Взе един свещник и излезе да я въведе.

— Защо идвате толкова късно? — запита тя. — Докторът каза, че ще ви прати още рано следобед?

— Току-що напуснах последния си болен, мадам, а и той не бързаше да свърши.

Амбър изкачи стълбата пред нея, държейки свещта високо, за да осветява, но старата жена, силно задъхана, се качваше бавно, като обгръщаше с длани колене на всяка стъпка, за да се подкрепя. На площадката Амбър се обърна и я изгледа. Туй, което видя, не беше никак насърчително.

Беше жена на около шестдесет години, доста дебела, с кръгло и меко лице, заострен нос и уста почти без устни. Носеше жълтеникава перука, разрошена, поставена напреки на главата, и рокля от тъмночервено кадифе, мръсна и изтъркана, която откриваше отпуснати рамене и стягаше грамадна мека гръд. При това тя вонеше на граниво и спарено.

— Как се казвате? — я запита Амбър, когато тя съвсем задъхана се изкачи догоре.

— Спонг, мадам, госпожа Спонг.

— Аз съм мадам Дейнджърфийлд. Болният е тук.

Тя влезе в стаята и госпожа Спонг я последва, клатейки се лениво, като не изпускаше със сините си глупави очи нито една подробност от чудесната мебелировка. Дори не погледна към Брус, докато отчаяната Амбър не й каза:

— А сега?

Тя подскочи леко, като изписа на лицето си празна и глупава усмивка, откривайки няколко почернели корена от зъби.

— О! Това е болният!

Тя го погледна за миг.

— Няма добър вид, нали?

— Не — отсече Амбър, сърдита и разочарована от тази стара идиотка. — Вие болногледачка ли сте или не? Кажете какво трябва да се прави? Как мога да го спася? Аз изпълних всички предписания на доктора…

— Щом като сте направили всичко, мадам, което докторът ви е казал, какво повече от това.

— Но как го намирате? Вие, която сте виждали и други болни. Как ви изглежда той в сравнение с тях?

Спонг го гледа една минута, смучейки зъбите си.

— Мадам — каза тя най-сетне, — имаше някои, които бяха по-зле. Други по-добре. Но ако говорим искрено, няма добър вид. А сега, мадам, нямате ли малко храна за една бедна, гладна, стара жена? На последното място, гдето бях, нямаше нищо за ядене. Кълна ви се, че…

Амбър я погледна с отвращение, но понеже Брус започваше да повръща пак, побърза да му поднесе легена, като показа с другата си ръка кухнята.

— Ей там!

Тя се чувстваше по-изморена от всякога и напълно обезсърчена. Тази ужасна, отвратителна старица не й беше никаква помощ. Не би й позволила никога да се докосне до Брус, а пък и самата тя не изпитваше желание да се приближи до него. Това, на което Амбър се надяваше, беше да я накара да бди тая нощ при Брус, за да може да поспи малко. На другия ден щеше да я изпрати и да потърси по-добра болногледачка.

Измина половин час, без да чуе и звук от Спонг. Най-после, разгневена, тя отиде да я търси и намери своята хубава чиста кухня разхвърляна и мръсна. Шкафът за храна беше разтворен, едно счупено яйце се търкаляше по земята. Пушеният бут беше сериозно намалял и липсваше четвъртината от буцата сирене. Спонг се обърна и я изгледа учудено. Тя държеше парче пушен бут в едната си ръка, а в другата — бутилката шампанско, която те бяха отворили последната нощ.

— А сега — каза Амбър иронично — надявам се, че не ще умрете от глад тука!

— Не, мадам — съгласи се Спонг. — Аз обичам винаги да се грижа добре за високопоставени хора. У тях, нали знаете, има повече за ядене!

— Отивайте в стаята и наглеждайте негово благородие. Аз ще му приготвя да хапне нещичко. Извикайте ме, ако се открие или поиска да повръща… но не правете нищо сама.

— Та това е благородие? А вие, и вие сте също ваше благородие, разбира се?

— Гледайте си работата и отивайте там. Хайде!

Спонг повдигна рамене и се подчини. Със стиснати зъби и смръщени вежди, Амбър започна да приготвя храната. Беше успяла да го накара преди няколко часа да изгълта една купа от снощната супа. Раздразнен, че е обезпокоен, той я изруга и се опита да блъсне лъжицата, но тя бе упорита. След четвърт час той отново повърна.

Този път бе толкова обезсърчена, че докато му държеше легена, заплака. Спонг не изглеждаше никак загрижена. Настанена в едно кресло, на пет-шест крачки от леглото, тя допиваше виното и предъвкваше останалото от студената патица, като хвърляше костите през прозореца и разменяше срамни закачки с пазача; Амбър забеляза всичко това на връщане от кухнята.

— Да не сте посмели да отваряте повече тоя прозорец — кресна тя и го затръшна. Спонг подскочи. — Къде се намирате?

— Господи, мадам, не съм направила нищо лошо на господина.

— Правете туй, което аз казвам, и не отваряйте вече прозореца, че ще се каете. Мръсна стара идиотка! — процеди тя през зъби.

След това тя отиде да измие съдовете и да постави кухнята в ред.

Сара Гудгрум беше домакиня чистница и бе научила Амбър, като започне да работи сама, стаите да бъдат съвършено чисти, дори да бъде принудена да работи по осемнадесет часа на ден.

Брус ставаше все по-подвижен и буен, което според Спонг се дължеше на болки от бубона.

— Двама от моите болни — каза тя невъзмутимо — не можаха да ги понесат; полудяха и се самоубиха.

Ужасно беше да го гледа как страда, без да може да облекчи болката му. Амбър не го напускаше, умееше да отгатва и най-малките му желания. Завиваше го отново всеки път, когато той отмяташе покривките, и сменяше хардаловата лапа. Веднъж, когато беше наведена над него, той й нанесе толкова силен удар с юмрук, че ако не беше се отдръпнала бързо, щеше да се търкулне на пода. Подутината се беше увеличила: сякаш имаше на слабините си цяла топка за тенис, а кожата, която я покриваше, беше плътна и черна.

Спонг седеше и си тананикаше, като се чукаше леко по бедрото с празната бутилка. Повече от времето Амбър беше тъй заета и така неспокойна, че бе почти забравила за нейното присъствие.

Обаче към единадесет часа вечерта, когато бе поставила всичко в ред за през нощта и се бе съблякла и измила, Амбър се обърна към старата жена:

— Не съм спала дори и три часа през последната нощ и едва издържам. Съгласна ли сте да наглеждате негово благородие в продължение на три или четири часа; след това ще ме събудите и аз ще ви заместя. Трябва да се сменяме, защото той не може да бъде оставян сам. Ще го покривате добре, ако отхвърля завивките.

— Да, мадам — съгласи се госпожа Спонг с енергичен жест, който стана причина да се изплъзне перуката й и да се открият редките й сиви и мръсни коси. — Можете да разчитате на мен. Честна дума!

Амбър се качи на походното легло, от другата страна на кревата, и се изтегна по корем, по домашна роба, но без покривка, защото беше твърде топло в стаята. Боеше се да заспи — защото нямаше желание да го остави, — но чувстваше, че трябва. И за няколко секунди само се унесе.

Бе събудена от силен удар точно в лицето и от натиска ма тяло, което беше паднало върху нея. Без да иска, нададе див ужасен вик, който изпълни нощта, след това, разбирайки какво беше станало, започна да се бори, за да се освободи. В агонията си Брус беше паднал от леглото и се беше търкулнал върху нея. Сега той лежеше там — огромна инертна тежест.

Тя извика Спонг, но не получи никакъв отговор. Когато се измъкна, забеляза старата жена тъкмо в момента, когато отваряше едното си око. Тогава нещо експлодира в нея и тя бързо обиколи леглото, залепи една шумна плесница върху лицето й и като се добра до меката й ръка, я разтърси бързо.

— Ставай! — изкрещя тя. — Ставай, мизерна стара мръснице! Ела да ми помогнеш.

Стряскайки се и вече събудена, Спонг се надигна от креслото по-бързо от обикновено. След няколко минути те успяха да поставят Брус отново на леглото му. Той беше съвършено неподвижен. Амбър се надвеси възбудено, мъчейки се да долови биенето на сърцето му. Когато взе китката му, пулсът биеше още по-слабо.

Изведнъж тя чу някакво пъшкане. Спонг се оплакваше:

— О, господарке! Какво да правя! Пипнах го и сега съм заразена от…

Амбър се обърна сърдита.

— Какво направихте! — кресна тя. — Старо плашило! Вие бяхте заспали и го оставихте да падне от леглото. Можехте да го убиете. Но, за бога, ако той умре, вие сама ще пожелаете да сте пипнали чума! Ще ви удуша, бог ми е свидетел. Ще ви удуша със собствените си ръце.

Спонг се оттегли разтреперана.

— Боже мой, мадам! Задрямах само за минута, кълна ви се! В името на небето, мадам, не ми причинявайте зло!

Амбър отпусна стиснатите си юмруци и се обърна с отвращение.

— Не ви бива за нищо. Утре ще взема друга болногледачка.

— Не можете, мадам. Не можете да изпъдите една болногледачка. Аз съм изпратена от енорията и трябва да остана, докато вие всички измрете.

Амбър въздъхна от изтощение и отхвърли косите си назад с ръка.

— Много добре. Вървете да спите. Аз ще го наглеждам. Има едно легло — ей там.

И тя посочи към детската стая.

През останалата част на тази дълга нощ тя не напусна своето място до възглавницата на болния. Той беше по-спокоен и тя не искаше да го смущава, като го кара да яде; тя самата си направи силно кафе, за да остане будна, като изпиваше и по някоя глътка шери-бренди. Беше тъй изморена, че питието я замая и тя не посмя повече да пие. В съседната стая Спонг хъркаше. От време на време шум от минаваща кола изпълваше улицата, конските копита потропваха ритмично по калдъръма, а нощният пазач отмерваше бавно стъпки по тротоара. Една котка мяучеше любовно в далечината. Клепалото прозвъня три пъти, а нощният пазач отправи своя музикален зов:

— Внимавайте за часовниците си, проверете вратата. Поглеждайте огъня и светлината. Бог да ви дари с лека нощ.

Един часът сутринта!