Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (6)

V

Сякаш учуден, той се спря и последователно ги изгледа. Но преди да може да изрече дума, Амбър избухна в ридание и побягна към спалнята си, където се хвърли на леглото, като блъсна шумно вратата след себе си.

Риданията разтърсваха нейното тяло и тя изцяло им се отдаде. Това бе най-нещастният миг в живота й. Тя не проявяваше някакво желание да показва храброст и да се владее. Да страда тихо, не бе в характера й. Когато видя, че той не се втурна веднага след нея, както бе очаквала, стана още по-истерична, като най-после започна да повръща.

Най-сетне чу вратата да се отваря и шумът на неговите стъпки, докато прекосяваше стаята. Риданията й се усилиха. Ох — мислеше си тя неудържимо, — бих искала да умра. Сега, веднага. И тогава той ще страда.

Светлина озари стаята, когато Брус запали няколко свещи, тя чу, че сваля пелерината си и хвърля настрана шапката си. После откачи шпагата си все така безмълвен. Съвсем отпаднала, Амбър вдигна главата си, която бе завряла между ръцете си, и го погледна. Очите й бяха червени и подути, а лицето подпухнало.

— Е! — изпика тя предизвикателно.

— Добър вечер.

— Това ли е всичко, което намирате за нужно да ми кажете?

— Какво друго бих могъл да ви кажа?

— Бихте могли да ми кажете поне къде и с кого сте били?

Той развърза връзката си и откопча дрехата си.

— Не мислите ли, че това си е лично моя работа?

Амбър нададе слаб вик, сякаш я беше ударил. Тя му се беше отдала с цялото си сърце, без ни най-малка задръжка и вярваше, че и той бе постъпил така с нея. В този миг разбра, че това съвсем не е така. Нито животът му, нито неговите навици се бяха променили. Тя просто не означаваше кой знае какво за него.

— О — каза тихо, като отвърна поглед.

За миг той я наблюдава мълчаливо, после внезапно се приближи и седна на леглото.

— Прощавай, Амбър, не исках да бъда груб. Бях отчаян, че трябваше да ви оставя, да разваля вечерта, която вие очаквахте с такова нетърпение от толкова дълго време. Но действително имах важна работа.

Тя го погледна недоверчиво и едри сълзи се търкулнаха по сатенената й рокля.

— Работа, наистина! Каква ли работа може да има един мъж с една жена?

Той се усмихна. Погледът му беше нежен и малко шеговит. Тя имаше винаги чувството, че той не се отнася сериозно с нея, и това я караше да се чувства неловко.

— Повече отколкото можете да си представите, мила моя, и аз ще ви обясня защо. Кралят естествено не е в състояние да възнагради всички онези, които са му били верни, и е принуден да прави избор между хиляди молби, които са еднакво основателни. Аз не вярвам, че една жена — или който и да е друг — може да убеди Негово величество да извърши нещо, което не е негово лично убеждение, обаче щом като се отнася до избор между множество неща, които той би искал да извърши, е, тогава, жената, която е край него, може много успешно да му помогне за вземане на правилното решение. В такъв момент никой няма по-голямо влияние върху краля от една жена, която се нарича Барбара Палмър, а тя бе вече достатъчно добра да използва своето влияние в моя полза…

Барбара Палмър! Следователно това бе жената, която тя беше видяла.

Внезапно я обзе ужасяващо чувство на поражение, защото положително жената, която беше способна да очарова краля, би трябвало да притежава изключително женско излъчване. Напусна я всяка самоувереност. Бе победена и смазана от собственото си суеверно убеждение, че кралят и цялата му свита са едва ли не полубожества. Главата й клюмна между ръцете й.

— О, Амбър, мила моя, моля ви, няма нищо лошо в това! Тя просто минала оттука и като видяла моята кола, накарала да попитат дали съм в хотела. Щях да бъда пълен глупак, да откажа. Тя ми помогна повече от всички други да получа онова, което желаех.

— Кое? Земите ли?

— Не. Те са продадени. Не бих могъл да ги получа освен ако не ги откупя от сегашния им собственик. Но не възнамерявам да направя това. Тя обаче ми помогна да убедя краля и неговия брат да организират едно частно начинание заедно с мене. Те двамата ми отпуснаха няколко хиляди лири. Ето и височайшия документ.

— Какво означава това?

— Писмо от краля, което позволява на приносителя му да залавя корабите и товарите на други народи: в такъв случай бих могъл да заловя испанските кораби, които отиват за Америка.

Страхът и ревността й към Барбара Палмър се изпариха.

— Само не ми казвайте, че ще тръгнете по море?

— Да, Амбър. Купих за моя сметка два кораба. С парите, които ще получа от краля, както и от Йоркския дук, аз бих могъл да купя още три кораба. Щом бъдат екипирани и набера моряци, ще отплувам.

— О, Брус, не можете да заминете. Това е невъзможно.

Отсянка на нетърпение пробягна по лицето му.

— В Хийтстоун ви казах, че няма да остана дълго време. Може би още два месеца или малко повече, но щом се приготвя, тръгвам.

— Но защо? Защо не поискате, забравих как ги наричаше Алмсбъри… пари за това, че сте помогнали на Негово величество да си възвърне престола?

Той се засмя, докато нейното лице остана сериозно.

— Това е, защото аз не желая да притежавам онези неща, чието име вие сте забравили. Аз имам нужда от пари, обаче искам да ги спечеля сам. Да се влача по корем през остатъка от моя живот, това далеч не е моята мечта.

— Тогава вземете и мен със себе си. Ох, Брус, моля ви се. Няма да ви преча, вземете ме, моля ви.

— Не мога, Амбър. Животът на борда е достатъчно суров дори и за един мъж — храната е отвратителна, — студено е, а и няма връщане назад. А ако си въобразявате, че няма да пречите… — Той се усмихна и очите му я измериха многозначително. — Не, мила моя, безполезно е да се говори за това.

— Но какво ще стане с мене? Какво ще правя аз, когато вие заминете? О, Брус, ще умра без вас!

Тя го гледаше изпълнена с тъга и отпусна ръце върху неговите като малко изоставено кученце.

— Именно това ви питах, когато настоявахте да дойдете в Лондон с мене. Забравихте ли? Изслушайте ме, Амбър. Единственото нещо, което можете да сторите, е да се върнете колкото може по-скоро в Меригрийн. Ще ви дам толкова пари, колкото ми е възможно. Ще измислим някаква история за пред вашата леля и чичо. Зная, че това няма да бъде твърде приятно за вас, но дори в село значителна сума пари налага уважение. След известно време клюките ще престанат, вие ще можете да се омъжите. Почакайте, оставете ме да свърша. Зная, че съм виновен за това, че ви доведох тука, и не претендирам, че моите подбуди бяха благородни. Не съм мислил за вас, нито за това, което може да ви се случи, и, нека кажа откровено, всичко това ме интересуваше твърде малко. Сега обаче гледам по друг начин на тези неща и не желая повече да ви причинявам болка. Вие сте млада, невинна и хубава. Всичко това, прибавено към вашия жар за живота, заплашва да ви погуби. Аз не се шегувах, че Лондон поглъща младите момичета, че градът е пълен с разбойници и авантюристи от всякакъв вид. За миг вие ще бъдете хваната в капана. Вярвайте ми, зная какво говоря и затова върнете се вкъщи, в своето естествено обкръжение.

Очите на Амбър блестяха от гняв и тя вдигна главата си, за да му отговори:

— Не съм толкова невинна, милорд. Аз ви уверявам, че мога да защитавам моите интереси, както всеки друг. И не си въобразявайте, че не разбирам намеренията ви. Вие ми се наситихте и сега, когато любовницата на краля привлече любопитството ви, се опитвате да ме залъжете с някаква празна история, че е в мой собствен интерес да се завърна вкъщи. Но вие не знаете какво приказвате! Чичо Мат няма да ме пусне в дома си независимо дали имам пари или не. И цялото градче ще се подиграва зад гърба ми.

Тя замълча и потъна в сълзи.

— Не искам. Не искам да се върна вкъщи.

Той я прегърна.

— Амбър, мила, не плачете. Заклевам ви се, пет пари не давам за Барбара Палмър. И казвах самата истина, когато ви съветвах да се върнете, за ваше добро. Сега продължавам да мисля по същия начин. Причината не е в това, че съм ви се наситил. Вие сте очарователна, по-привлекателна, отколкото можете да си представите. Боже мой, съществува ли изобщо някой, който би могъл да ви се насити?

Постепенно под милувките на неговите пръсти хълцанията на Амбър поутихнаха, нежна топлина се разля из тялото й и тя замърка като котка:

Значи вие не сте ми се наситили, Брус? Значи мога да остана с вас?

— Ако желаете, но аз продължавам да мисля…

— О, не казвайте нищо. Все ми е едно. Не ме интересува какво ще се случи с мене, щом като съм с вас. Аз ще остана с вас.

Той я целуна леко и продължи да се съблича, докато тя коленичила го наблюдаваше с възхищение в погледа. Тялото му беше стройно, гърдите и раменете широки, хълбоците тесни, а краката му красиви и мускулести. Кожата му беше тъмнокафява, а тялото обгорено от слънцето. Всяко негово движение изразяваше гъвкавата и лека изящност на едно привидно отпуснато, но иначе пъргаво диво животно.

Като прекоси стаята, той загаси свещите. Внезапно Амбър, като не можеше повече да се сдържи, извика:

— Брус, имали ли сте любов с нея?

Той не отговори, но й отправи полугневен поглед, като даваше да се разбере, че въпросът е излишен. После се наведе и духна и последната свещ.

 

 

Още отначало Амбър се опасяваше и се надяваше едновременно, че ще забременее. Надяваше се, тъй като любовта й към него търсеше да се осъществи по всеки възможен начин, но същевременно се боеше, тъй като знаеше, че той няма да се ожени за нея, а същевременно й бе добре известно, че жена с незаконно дете не може да се радва на особено ласкаво отношение от страна на обществото. Преди две години в Меригрийн дъщерята на един земеделец беше забременяла, без да бъде в състояние или пък не желаеше да каже името на своя прелъстител, така че бе принудена да отстъпи пред общественото мнение и да напусне селото. Амбър си спомняше за това много добре, тъй като събитието беше дало повод за множество разгорещени разговори между скандализираната младеж и тя се бе показала не по-малко презрителна и подигравателна от другите.

А сега подобно нещо можеше да се случи и със самата нея!

Тя знаеше какви можеха да бъдат първите признаци на бременността, тъй като често бе разговаряла за това със своите омъжени приятелки и бе наблюдавала Сара, която бе имала четири деца. Към края на юни след повече от двумесечен престой в Лондон тя нямаше още никакво основание да смята, че е забременяла. Поради това, за да сложи край на своите съмнения, тя реши да се допита до някой астролог.

Това не бе трудна работа, защото в града имаше безброй астролози. Един ден тя потегли с колата на Брус, за да научи своята съдба при някой си господин Чоут. От дъното на каретата тя внимателно наблюдаваше улицата. Веднага щом забеляза табелка, върху която бе изобразена луна, шест звезди и ръка, тя накара да спрат колата и изпрати лакея да почука на вратата. Астрологът, който бе надничал от прозореца, излезе лично да я посрещне.

Той не й се стори тайнствен с голямото си червендалесто лице, с обсипания си с черни точки нос и дъх на застояло. Но той я поздрави с толкова голяма любезност, покланяйки се пред нея, сякаш в жилите й течеше кралска кръв, така че доверието й към него порасна.

Лакеят я последва и остана в чакалнята, докато тя и господин Чоут се оттеглиха в отделна стая. Стаята беше мръсна и дъхаше така зле, както и самият собственик. Амбър хвърли недоверчив поглед към стола, който й бе предложен. Той седна срещу нея и започна да говори за завръщането на Стюартите и за собствената си преданост към краля. Говорейки, той потриваше мръсните си ръце, а погледът му сякаш щеше да проникне под наметката й. Най-сетне подобно на лекар, който достатъчно добре е предразположил своя пациент, разпитвайки го за незначителни неща, той я запита какво би желала да знае.

— Бих искала да узная бъдещето си.

— Много добре, госпожо, вие сте попаднали на човека, който ви е необходим. Но преди всичко трябва да ми разкажете някои неща.

Амбър се боеше да не би да й зададе въпроси, с които да я постави в неловко положение, но той се задоволи да я запита за датата и часа на нейното раждане, както и мястото, където бе родена. След това той погледна няколко карти, втренчи поглед в една кристална топка, която се намираше пред него, разгледа двете длани на своята посетителка и поклати сериозно глава. През всичкото това време тя не преставаше да го наблюдава с безпокойство, като разсеяно поглаждаше едрата сива котка, която се търкаше в полата й.

— Госпожо, вашето бъдеще е извънредно интересно. Вие сте родена под знака на Венера, съчетан със знака на Марс.

Амбър прие тържествено съобщението, прекалено впечатлена в първия момент, за да се учуди какво ли би могло да означава то. После, когато се готвеше да отвори уста, за да се осведоми, той продължи:

— Именно за това, госпожо, вие имате особено предразположение към извънредно силни чувства и към твърде поривисти влечения спрямо противоположния пол. Това, госпожо, може да ви създаде сериозни неприятности. Вие сте също много склонна да се отдадете на насладата от радостите на този свят и затова ще изпитате затруднения.

Замислена, Амбър въздъхна леко.

— И нищо ли хубаво не виждате?

— О, разбира се, госпожо, разбира се, ето. Аз ви виждам като притежателка на твърде голямо богатство.

Видът на нейните дрехи и каретата й го караха да предполага, че има пред себе си жена, която живее в охолство.

— Да, наистина? — извика Амбър очарована. — Какво друго виждате?

— Виждам ревност и раздор. Обаче — добави той бързо след това, сякаш да предвари някакъв протест — аз виждам също, че разстоянията между Венера, Нептун и Уран ви придават значителен магнетизъм, така че никой мъж не може да устои пред вас.

— Ох! — въздъхна Амбър. — Небеса! Какво друго? Ще имам ли деца?

— Позволете да видя отново дланите ви, госпожице. Да, наистина, много добро разположение. Линията на богатството е ясно очертана. Кръговете на щастието са твърде широки. Тези разстояния посочват броя на децата. Вие ще имате — позволете ми да ги преброя — няколко деца. Мисля, около седем.

— И кога ще имам първото? Скоро ли?

— Да!

Той плъзна поглед по наметката й, която обаче не издаваше нищо.

— Това ще рече, госпожице, в рамките на определен срок, разбирате ме, нали?

— А кога ще се омъжа, скоро ли?

Гласът и очите й бяха изпълнени с надежда и молба.

— Позволете ми да видя. Хммм! Кажете какво сте сънували онази нощ. Няма нищо по-сигурно от сънищата, за да се предскаже на една жена дали ще се омъжи скоро.

Амбър смръщи вежди, като се мъчеше да си спомни. Единственото, което и хрумна, бе, че бе сънувала хлебчета с подправки, които приготвяше за Сара, особено след двата годишни събора. Но и това се оказа достатъчно за господин Чоут.

— Това е изключително важно, госпожице. Твърде важно. Сънуването на хлебчета с подправки означава винаги женитба.

— Ще се омъжа ли за човека, когото обичам?

— Вижте, госпожице, точно това не мога да потвърдя.

Но когато видя изражението на Амбър, той побърза да смекчи своята присъда.

— Разбира се, госпожице, вие ще се омъжите за него един ден — не днес или утре, но някой ден. Тези черти показват съпрузите. Вие ще имате — позволете да видя — около половин дузина…

— Половин дузина! Но аз не искам толкова много. Искам само един!

Тя отдръпна ръката си с леко чувство на отвращение, тъй като той я бе стиснал твърде силно. Но той още не беше свършил.

— Още едно нещо, ако ми позволите да бъда откровен вас. Виждам, госпожице, че един ден ще имате повече от стотина обожатели.

Неговите жадни очи я наблюдаваха със сладострастна пресметливост, изпитвайки садистична наслада от червенината, която заливаше бузите и врата й.

— Поне стотина.

Амбър се усмихна притеснено и същевременно възбудена. Този човек я караше да се чувства неловко и тя изпита желание да си отиде. Едва дишаше и въпреки че той не се беше доближил, тя се чувстваше потисната от неговото присъствие.

— Стотина обожатели! — извика тя, като се опитваше да се покаже възпитана и естествена. — Наистина! Стига ми само един! Това ли е всичко, господин Чоут?

Тя се изправи.

— Не е ли достатъчно, госпожице? Не ми се случва често да открия толкова много, позволете да ви кажа. Това струва десет шилинга!

Амбър извади дванадесетина монети от своя маншон и ги постави на масата. Широката усмивка на астролога я накара да предположи, че бе проявила щедрост. Но на нея й бе все едно. Брус винаги й даваше достатъчно пари, а когато сумата намалееше, той й даваше други. Десет шилинга не бяха нищо за нея.

Ще имам бебе, ще се омъжа за Брус и ще бъда богата! — казваше си тя ликуваща, като се прибираше вкъщи.

През нощта тя попита Брус какво означава планетата Венера, без да му разкаже за своето посещение, като предпочиташе да изчака, да види какво от предсказаното ще се сбъдне. Но той като че се досети.

— Това е една звезда, наричана Венера, по името на богинята на любовта у римляните. Тя се смята, че ръководи съдбата на онези, които са родени под нейния знак. Казват, че тези хора са красиви и желани, изобщо обладавани от своите чувства, ако вие вярвате на подобни глупости.

Той й се усмихна, защото лицето на Амбър изразяваше истинско разочарование от такава критична присъда.

— Вие не вярвате ли в това?

— Не, мила. Не вярвам в това.

— Добре!

С ръце на хълбоците, тя отметна с рязко движение своите златисти къдрици.

— Един ден ще ви припомня този ваш израз. Почакайте малко.

Обаче през следващите дни не се случи нищо, което да потвърди предсказанията на господни Чоут. И животът продължи своя обикновен ход.

Повечето време Брус бе далече от нея, в Груум Портърс Лодж, където млади хора се събираха, за да играят на карти или на зарове, освен ако не беше зает да наблюдава екипировката и натоварването на своите кораби. Често — тя знаеше това — той отиваше на балове или вечери в двора или пък при приятели. Въпреки че тя често си мислеше, че щеше да бъде чудесно да може да го придружи, той никога не поиска това, а и тя не посмя да му предложи. Защото Амбър ясно съзнаваше пропастта, която отделяше тяхното обществено положение, и въпреки това през дългите часове на очакване се чувстваше самотна, тъжна и изпълнена с ревност. Тя изпитваше болезнен страх спрямо Барбара Палмър и другите подобни на нея жени.

Алмсбъри я навестяваше често и когато Брус отсъстваше, той я извеждаше на разходка.

Един ден те отидоха да видят лова на бикове от другата страна на реката, в Съдърк. Наведена над вратичката, Амбър наблюдаваше с ужас животните, шибани от вятъра — на брой не по-малко от двадесет до тридесет, — изложени като призрачна войска от клечки за зъби, отразяващи се в огледало. Друг път той я заведе на състезание по фехтовка, през време на което един от дуелиращите се загуби едното си ухо, което падна в скута на една от зрителките.

Вечеряха в прочути кръчми и той я заведе два-три пъти на театър. Тя обръщаше толкова внимание на представлението, колкото останалите зрители, като се интересувате много повече, макар и да се преструваше, че й е безразлично, на ефекта, който предизвикваше сред зрителите от партера. Двама или трима младежи се приближиха до Алмсбъри, който се принуди да й ги представи, и някои от тях й направиха дръзки и обидни предложения. Алмсбъри я защити с достойнство, като им заяви, че тя не е лека жена, а благонравна госпожица. Амбър се срамуваше много от провинциалния си акцент, надяваше се, че ще я сметнат за видна дама роялистка, която е живяла уединено с родителите си по време на парламентарното управление и след това се е завърнала в двора.

Обаче най-забележително събитие за нея бе посещението й в Уайтхол.

Уайтхол се намираше на запад, на завоя на реката, след Сити. Това бе разпръснато множество от постройки от червени тухли, изградени по стария стил на Тюдорите, набраздено от галерии, с десетки сгради, които минаваха от една в друга подобно на истински лабиринт. Там живееше кралското семейство заедно с цялата свита и придворните. Дворецът гледаше направо към реката и бе разположен толкова близо до нея, че при прилив кухните често биваха наводнявани. Ниско там минаваше неприятната мръсна уличка „Кинг стрийт“, заобиколена от едната страна от двореца, наричана „Кокпит“, а от другата — от стените на Прайвит Гардън.

Уайтхол бе достъпен за всички посетители. Всички онези, които биваха представяни в двора или придружаваха някого, който имаше достъп там, минаваха през небрежно охраняваните порти. Така, когато Амбър и Алмсбъри стигнаха до „Стоун Галери“, тя бе изпълнена от такава голяма тълпа, че бе невъзможно да се премине.

Тази галерия представляваше главната артерия на двора — коридор, дълъг около четиристотин стъпки и широк петнадесет. Стените бяха украсени с великолепни картини, събрани от Чарлс I, които сега неговият син опитваше да събере отново: картини на Рафаел, Тициан и Гуидо. Всички врати, които водеха към кралските покои, бяха закрити с драперии от яркочервено кадифе и пред всяка една от тях стояха копиеносци от кралската стража. Тълпата представляваше пъстра смесица от дами в сатенени рокли, млади охолни и линеещи безделници, бързащи делови мъже, които сякаш имаха да разрешават възможно най-сериозните проблеми на света, войници в униформи, провинциални благородници, придружени от своите съпруги. Амбър разпознаваше твърде лесно тези последните, защото те бяха облечени с явно излезли от мода облекла, а мъжете носеха ботуши, които един джентълмен не би обул дори за езда, както и широкополи шапки подобно на пуританите. Амбър презираше тези провинциалисти и се чувстваше щастлива, че нейното облекло не издаваше произхода й.

Въпреки това тя не изпита голяма самоувереност.

— Господи! — прошепна тя на ухото на Алмсбъри, с широко разтворени от учудване очи. — Колко са красиви всички тези дами!

— Нито една от тях — каза графът — не може и наполовина да се сравнява с вашата красота.

Тя го възнагради с лъчезарна усмивка на признателност и го хвана под ръка. Те бяха станали големи приятели и макар той никога вече да не бе искал от нея да спи с него, беше й казал, че ако има нужда от пари, ще бъде много щастлив да й помогне. Тя чувстваше, че е влюбен в нея.

Внезапно стана едно произшествие. Тръпка на възбуда премина през галерията, като накара всички глави, включително главите на Амбър и на графа, да се обърнат.

— Идва лейди Палмър!

Амбър се обърна заедно с всички останали. И тя видя едно великолепно създание с червеникави коси и бял цвят на лицето да се приближава към тях, а от двете й страни хората отстъпваха назад, за да й направят място. Прислужница, двама пажове и един негър я следваха. Високомерна и горда, тя вървеше с вдигната глава, без да погледне никого, ако и да чувстваше впечатлението, което създаваше. Очите на Амбър блестяха от ярост и ревност и сърцето й започна да бие силно: тя почувства, че се задушава. Изпита болезнен страх да не би лейди Палмър да забележи Алмсбъри — който се познаваше с нея — и да се спре. Но това не стана и тя отмина, без да хвърли поглед.

— Мразя я!

Тези думи се изтръгнаха от устата й с внезапна ярост.

— Мила моя — каза й Алмсбъри, — вие ще узнаете един ден, че е просто невъзможно да бъде ненавиждана всяка жена, с която един джентълмен евентуално се е любил. Това е във ваша вреда, ето всичко.

Амбър не искаше, нито желаеше да приеме неговата благородническа философия.

— Не ме интересува! — каза тя упорито. — Аз я ненавиждам! Дано я хване едра шарка!

— Несъмнено, така и ще стане.

След това те отидоха в банкетната зала, за да присъстват на едно угощение на краля, което се правеше в един часа всяка сряда, петък и неделя. Галериите бяха пълни с хора, които желаеха да го видят, когато минава, но той не дойде и всички трябваше да се разотидат разочаровани. Амбър беше много по-силно поразена в деня, когато видя завръщането на Чарлс ІІ в Лондон. Тя го смяташе за най-изискания човек в Англия — след Брус.

Около първи август Амбър разбра, че е бременна: отначало защото изпитваше първите признаци и особено поради обстоятелството, че постоянно мислеше за това. От няколко седмици броеше всеки ден на пръсти, но не се забелязваше нищо. После почна да усеща как гърдите й се увеличават и сякаш хиляди игли се опитваха да ги прободат. Тя искаше много да каже за това на Брус, но се опасяваше, че няма да бъде очарован.

Той ставаше всяка сутрин рано — без оглед на късния час, в който се бе прибрал вкъщи — и тогава Амбър навличаше домашната си роба и бъбреше с него до излизането му. След това се връщаше отново да спи. Тази сутрин бе седнала на края на леглото, клатеше голите си крака и решеше с кокален гребен сплетените си къдрици. Брус бе близо до нея, по панталони, обут в ботуши. Той се бръснеше с добре изострен бръснач.

Никой от двамата не говореше. Амбър го наблюдаваше. Всеки път, щом отваряше уста, сърцето й започваше да бие силно и смелостта й замираше. Внезапно тя каза:

— Брус, какво би станало, ако забременея?

Той трепна неволно и се поряза. Капчица червена кръв се появи върху брадичката му.

— Защо казвате това? Мислите ли, че сте бременна?

— О, нищо ли не сте забелязали?

Тя се чувстваше особено смутена.

— Да забележа какво? Не съм мислил за това.

Той свъси вежди и въпреки че не тя бе причината за лошото му настроение, се почувства странно самотна. Той сложи грижливо стипца върху порязаното място.

— Господи! — прошепна той.

— О, Брус!

Скочи от леглото и се втурна към него.

— Моля ви, не ми се сърдете!

Той бе започнал отново да се бръсне.

— Да ви се сърдя? Това е моя грешка. Винаги съм се старал да бъда внимателен, но понякога забравям.

Смутена, Амбър го погледна. За какво говори той? Тя бе чула в Меригрийн, че зачеването могло да бъде избягнато, като се плюе три пъти в устата на жаба или като се пие урина от овца. Обаче Сара я беше предупреждавала, че подобни мерки не са особено сигурни.

— Какво сте забравяли понякога?

— Нищо, което да си струва трудът човек да си го спомни сега.

Той избърса лицето си, хвърли кърпата под масата и облече останалите си дрехи.

— Господи! Амбър, съжалявам! Това е отвратителна история!

Тя остана мълчалива за миг, после каза:

— Не обичате бебета, нали?

Тя му зададе този въпрос с такъв наивен вид, като го гледаше тъй тъжно и замислено, че той я прегърна и притисна към себе си, милвайки нежно косите й.

— Да, моя мила, разбира се, че ги обичам.

Устните му докоснаха челото й, но той имаше загрижен вид и бе леко раздразнен.

— Какво ще правим? — запита тя най-сетне.

В неговите прегръдки, притиснала тялото си до неговото, тя се чувстваше на топло, щастлива и проблемът бе решен. Защото, въпреки че той й беше заявил, че не ще се ожени никога за нея и че тя му бе повярвала още от началото, тя бе уверена сега, че той ще го направи. Защо не? Те се обичаха и бяха щастливи заедно. През тези няколко седмици на съвместен живот тя почти бе забравила, че той бе лорд, а тя племенница на един земеделец. Онова, което по-рано изглеждаше абсолютно невъзможно, сега ставаше почти естествено, логично.

Като я остави, той почна да говори с отпуснати ръце, гледайки я втренчено с острия и безмилостен поглед на своите зелени очи. Нямаше съмнение, че говореше напълно сериозно.

— Аз няма да се оженя за вас, Амбър. Казах ви това още в началото и никога не съм изричал дума, която би могла да ви накара да повярвате противното. Съжалявам за случилото се, но вие знаехте, че това беше възможно, дори вероятно. И припомнете си, че именно вие пожелахте да дойдете в Лондон, а не аз. Аз не искам да ви изоставя, ще сторя всичко, което е в моя власт, за да улесня положението ви, всичко онова, което няма да попречи на моите планове. Ще ви дам достатъчно пари за вашата издръжка и за издръжката на бебето. Ако не желаете да се завърнете в Меригрийн, най-добре ще бъде да намерите някоя от онези жени тук в Лондон, които се грижат за бременните. Там никой няма да се интересува за бащата на детето. След като се възстановите, ще може да правите каквото пожелаете. С неколкостотин лири на ръка една хубава жена като вас може лесно да се омъжи за някой провинциален благородник или дори и за истински градски благородник, ако сте достатъчно хитра.

Амбър го наблюдаваше с втренчен поглед. В нея се надигаше безумна ярост и радостта при мисълта да му даде дете сега отстъпи пред мъката и засегнатото самолюбие. Тонът на гласа му я разяряваше — да говори с такава студенина, сякаш това — да обичаш един мъж и да имаш дете от него — можеше да се уреди посредством сметки и пари, както оборудването на кораб. Почти го ненавиждаше.

— Ах! — извика тя. — Значи вие ще ми дадете достатъчно пари, за да мога да пипна някой благородник, ако съм достатъчно хитра. Е, добре, не ми е потрябвал вашият благородник! Нито вашите пари! Що се отнася до останалото, не желая и вашето дете! Съжалявам от цялото си сърце, че ви срещнах в живота си. Надявам се, че ще заминете и че никога не ще ви видя вече! Мразя ви!

Като закри лице с двете си ръце, тя се разплака.

Брус я погледна мълчаливо за миг, после постави шапката си и излезе от стаята. Амбър се вдигна и се затече след него.

— Къде отивате?

— На пристанището.

— Ще се върнете ли тази вечер? Върнете се, моля ви. Не ме оставяйте сама.

— Да, ще гледам да се върна по-рано, Амбър.

Гласът му бе придобил отново топъл, нежен, благ и милващ оттенък.

— Аз зная, че е тежко за вас, и съжалявам наистина за това, което се случи. Обаче то ще мине бързо, по-бързо отколкото очаквате, и вие ще се почувствате отново добре. Наистина, няма нищо трагично за една жена в това, да има бебе…

— Нищо трагично за един мъж, да. Вие ще си отидете и ще забравите всичко. Но аз — аз не мога да си отида! Не мога да го забравя! Никога не бих могла да го забравя! За мене всичко ще се промени! О, дявол ги взел, тези мъже!

С отминаване на времето изчезнаха последните съмнения: тя наистина бе бременна.

След по-малко от седмица подир този разговор тя започна да повръща всяка сутрин, щом вдигнеше глава от възглавницата. Раздразнителна и нещастна, тя плачеше и за най-дребните неща, а понякога и без никаква причина. Той започна да се връща все по-късно вечер и като пристигнеше у дома, те винаги се караха. Знаеше, че нейното лошо настроение го отблъскваше от къщи, по не успяваше да се владее. Обаче тя знаеше също, че нищо от онова, което казваше, нямаше да го накара да промени мнението си. Веднъж, когато той замина за едно денонощие и трябваше да се върне едва на следната вечер, тя разбра, че е необходимо да прекрати тези сцени, за да не го загуби дори още преди неговото заминаване. Тя не можеше да понесе тази мисъл, тъй като все още го обичаше, и Амбър направи огромно усилие, за да стане отново весела и очарователна, когато бяха заедно.

Останеше ли обаче сама, тя не чувстваше примирителност към живота и й се струваше, че дните се влачат безконечно лениво. Започваше да изпитва състрадание към самата себе си. Този голям Лондон, в който преди четири месеца беше стъпила с толкова светли надежди, сега й се струваше омразен, пълен с тъга. Тя нямаше ни най-малка представа какво щеше да прави, когато Брус замине, и отказваше дори да разговаря с него за това, като прогонваше далече от себе си тази мисъл. Настъпеше ли този ден, това щеше да означава края на света за нея, а онова, което щеше да се случи по-нататък, й беше безразлично.

През една топла утрин към средата на август Амбър беше на двора, където си играеше с малките кученца, които се бяха родили месец преди това. Приклекнала на настилката, под шарената сянка на една слива, отрупана с плодове, тя се смееше и държеше в ръцете си две кученца, докато майката — твърде горда — въртеше опашка и бдеше над рожбите си. Като вдигна очи, тя съзря ненадейно Брус, който я гледаше опрян на балкона на спалнята.

Той бе заминал няколко дни преди това и тя не го очакваше да се върне преди настъпването на вечерта. Първата й реакция бе радост; като се изправи, тя му махна с ръка. После я обзе някакъв страх, който растеше от миг на миг, така че когато стигна до началото на стълбата, тя вдигна очи и срещна погледа му. Разбра веднага. Той заминаваше още същия ден.

— Какво има, Брус? — попита тя измъчено, сякаш искаше да отбегне отговора.

— Ветровете се промениха. Ще потеглим след един час!

— Ще потеглите! След един час! Но миналата нощ казахте, че ще стоите тук още няколко дни.

— Аз самият не вярвах, че ще успеем. Но се приготвихме по-скоро, отколкото мислех, и няма защо повече да чакаме.

Тъй като остана неподвижна на мястото си, той се обърна и влезе в стаята. Тя го последва. На масата се намираше малък обкован куфар, изпълнен до половината, докато скринът, където той нареждаше нещата си, беше широко отворен и празен. Като взе купчина ризи от едно чекмедже, Брус ги постави в куфара. Докато вършеше това, каза:

— Нямам много време и затова слушайте какво ще ви кажа. Оставям ви каретата и конете. Кочияшът получава шест лири годишно, заедно с ливреята, а лакеят три лири, но не трябва да им се плаща преди месец май, защото иначе ще ви напуснат. Изплатил съм всички сметки, а разписките са в чекмеджето на масата. Там са също имената и адресите на двете жени, които ще се погрижат за вас, когато дойде моментът. Попитайте ги какво ще струва, преди да постъпите при тях. Не давайте повече от тридесет или четиридесет лири, като включите в тая сума всичко.

Тъй като Амбър го гледаше ужасена от безразличния и груб тон, той затвори куфара и се отправи бързо към съседната стая, откъдето направи знак на някого, който очевидно чакаше в преддверието. Брус се завърна почти веднага, последван от едър юначага с грубо лице и с превръзка на едното око. Последният вдигна багажа на рамо и излезе. Амбър продължаваше да стои, като се мъчеше нещо да каже или да стори, за да го задържи, обаче нищо не й идваше наум.

Брус измъкна тогава от джоба на палтото си тежка кожена кесия, завързана с връв, и я постави на масата.

— Ето петстотин лири. Това е достатъчно за издръжката ви и за издръжката на детето в продължение на няколко години, ако е необходимо. Но аз ви съветвам да ги дадете на съхранение при някой златар. Исках да направя това заради вас, обаче нямам време. Бих ви препоръчал Шедрак Нюболд, той ще ви даде шест на сто лихва, ако му ги дадете за двадесет дни, а три и половина, ако сумата остане на постоянно ваше разположение. Той живее в Чийпсайд. Името му е написано на това късче хартия. Обаче не се доверявайте на никого другиго — особено на някоя слугиня, ако си наемете такава, — нито на някое чуждо лице, колкото и приятно да ви изглежда. А сега — и той взе наметката си — трябва да вървя.

Говореше бързо, без да й даде възможност да го прекъсне. Очевидно бързаше да си отиде, преди тя да се е разплакала. Но не бе направил три стъпки и тя прегради пътя му.

— Брус, вие дори не ме прегърнахте?

Той се поколеба за миг, после я обгърна с ръце неочаквано страстно, което издаваше известно негово нежелание да я остави. Амбър се вкопчи в него, пръстите й се впиха в ръката му, сякаш искаха да го задържат, устата й бе жадно протегната, а лицето й набраздено от сълзи.

— О, Брус! Не заминавайте! Моля ви, моля ви, не ме напускайте! Моля ви, не ме изоставяйте!

С енергичните си пръсти той се освободи от нейната прегръдка.

— Скъпа Амбър — гласът му прозвуча умолително, — един ден ние отново ще се видим.

Тя нададе вик като самотно ранено животно и се помъчи отново да се вкопчи в ръката му. Най-сетне той я хвана за двете китки, устните им се докоснаха за кратък миг, и още преди тя да може да разбере какво става, излезе, като блъсна вратата след себе си.

Сякаш ударена от гръм, тя остана с приковани очи към затворената врата. После се хвърли напред с ръка, протегната към дръжката на бравата.

— Брус!

Внезапно спря обзета от чувство на пълно отчаяние. След като остана още за миг права, с втренчени очи, тя бавно се свлече на колене, като закри глава с ръцете си.