Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (41)

XL

„Амбър, графиня Редклиф“ — каза си тя бавно, като се гледаше в огледалото и мръщеше малкия си нос.

Тя щракна с пръсти и се обърна: голямо благодеяние!

Те бяха женени от една седмица насам, но това не правеше живота й нито по-забавен, нито по-интересен от този на бившата мадам Дейнджърфийлд и положително по-малко забавен от живота на мадам Сейнт-Клер от Кралския театър. Времето бе твърде студено, за да бъде приятно за излизане. Жертвите на чумата наброяваха все още по стотина души седмично и кралят не беше се върнал в Уайтхол. Амбър стоеше у дома си, като рядко напускаше апартамента. Останалата част от къщата бе все още пуста и мрачна и предизвикваше у нея раздразнение. Какво! Това ли й донесоха нейните шестдесет и шест хиляди лири! Скука и присъствие на човек, когото презира!

Защото, откакто бе станала негова жена, Редклиф се превръщаше във все по-голяма и по-голяма загадка!

Тя го виждаше много малко, той имаше множество занимания, които не споделяше с нея. Често се намираше в приземния етаж или в библиотеката, там четеше, пишеше или подреждаше своите сметки. Това трябваше да става с помощта на нейните пари, но той никога не се допитваше до Амбър.

Те се срещаха, общо взето, два пъти на ден — при ядене и в леглото. Разговорът на масата беше вежлив и сух, воден главно с оглед на прислугата. Обаче в леглото те никак не говореха. Графът нямаше любовни отношения с нея в истинския смисъл на думата, защото беше немощен, както изглежда, от дълго време. Нещо повече, той я пренебрегваше ясно и открито дори когато тя събуждаше известно желание у него и скръб по миналото. И все пак страстно желаеше да я притежава изцяло, физически, и търсеше утоление нощ след нощ, без никога да успее. Обстоятелство, което го довеждаше до състояние на ярост.

Те станаха врагове още първата вечер. Но изминаха няколко дни и тяхното взаимно отвращение вече се превърна в открита разпра. Това стана във връзка с парите.

Той й представи една кратка бележка, адресирана до Шедрак Нюболд: „Молба да изплатите на Едмънд Мортимър, граф Редклиф, или на приносителя, сумата осемнадесет хиляди лири“. И я помоли да подпише, тъй като парите все още бяха на името на Амбър, въпреки че той притежаваше брачен договор, който му даваше право на надзор над цялото богатство на жена му с изключение на десет хиляди лири.

Бяха изправени пред малката писмена маса. Подавайки й писмото, той натопи едно гъше перо в мастилницата. Тя хвърли поглед на листа, нададе слаб вик и се обърна към него.

— Осемнадесет хиляди лири! — извика раздразнена. — Ако върви така, моето богатство няма да съществува дълго.

— Моля ви за извинение, госпожо, но мисля, че и аз съзнавам, както и вие, колко лесно хвърчат парите. Имам не по-малко от вас желание да не се прахосва вашето наследство. Тази сума е предназначена да бъдат изплатени някои мои дългове.

Той говореше като учител, който обяснява трудна задача на не особено умно дете. Амбър му хвърли яростен поглед. Тя се поколеба за миг, като търсеше някакъв изход. Най-сетне взе перото и надраска нервно името си отдолу на листа, като зацапа хартията. После, захвърляйки перото, се отправи към прозореца и му обърна гръб.

След малко чу как вратата се затвори. Бързо се завъртя, грабна една малка китайска ваза и я запокити към другия край на стаята.

— Дърт негодник! — извика тя. — Да върви по дяволите!

Нан се затича да събере парчетата.

— О, господи, госпожо!… Ваше благородие… — поправи се тя. — Той ще се разяри, като види какво сте направили. Обичаше много тази вазичка.

— Да! Аз обичах много повече моите осемнадесет хиляди лири! Мизерник! Бих искала да направя същото с главата му! Господи, каква отрова е съпругът!

Тя хвърли нетърпелив поглед наоколо си, като търсеше да се залиса с нещо.

— Къде е Тенси?

— Негово благородие ми забрани да го допускам в стаята, когато сте в домашно облекло.

— О, наистина, наистина! Ще видим!

Тя се втурна към вратата и я отвори с викове:

— Тенси! Тенси! Къде си?

Никой не й се обади веднага. Сетне иззад един голям шкаф с дърворезба се подадоха чалмата и черното лъскаво лице на малкото човече. То мигаше с очи, които имаха сънен вид.

— Да, госпожо — прозина се то.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Спя, госпожо!

— А къде е възглавницата ти?

— Не може повече остане тук, мис Амбър!

— Кой каза това?

— Негово благородие, госпожо!

— Добре, негово благородие не знае какво говори. Ела тук и за в бъдеще прави каквото ти казвам и не го слушай. Разбрано?

— Да, госпожо.

Беше минал обяд, когато Редклиф, завръщайки се в стаята с обичайното си спокойствие, завари Амбър, седнала на земята, да играе на зарчета с Тенси и Нан. Всеки имаше пред себе си по една купчина монети и двете жени се смееха от все сърце на дяволиите на Тенси. Амбър видя, че графът влезе в стаята, но не му обърна внимание, докато той не застана до нея. Тенси изблещи очи изплашено, Нан млъкна смутена. Само Амбър му отправи безразличен поглед, като размахваше зарчетата в ръка. Раздразнена все още, сърцето й биеше силно. Обаче, както бе казала на Нан, необходимо бе да разбере, че тя не възнамерява да бъде управлявана така.

— Е, добре, милорд, надявам се, че вашите кредитори са доволни?

— Наистина, госпожо — каза бавно Редклиф, — вие ме изненадвате.

— Наистина ли?

Тя захвърли зарчетата на пода.

— Сериозно ли говорите?

Тя го погледна бързо и въздъхна уморено. После, като блъсна зарчетата, се изправи, дърпайки Тенси за ръка. Изведнъж почувства силен удар по ръката си. Тенси нададе изплашен вик и се скри в полите й.

— Махнете ръката си от това същество, госпожо.

Редклиф говореше с безразличен глас, но очите му горяха с див блясък.

— Махай се оттука! — прибави той, като се обърна към Тенси, който побягна.

Редклиф погледна Нан, която бе застанала до Амбър.

— Аз ви казах, Бритън, че това животинче не бива да бъде в стаята, когато нейно благородие е в домашно облекло. Как може…

— Грешката не е нейна — прекъсна го Амбър. — Тя ми каза. Аз го доведох.

— Защо?

— Но защо не? Той е с мене от две години и половина, влиза и излиза в дома ми, когато си иска.

— Някога може би, но сега вече не. Вие, госпожо, сте моя жена и ако не притежавате чувство за приличие, то аз ще го проявявам заради вас.

Яростна, решена да го нарани с единственото оръжие, което притежаваше, тя му отговори тихо, със слаб подигравателен смях:

— Но, милорд, не мислете, че едно дете ще ви направи рогоносец.

Очите на Редклиф се наляха с кръв и вените на врата му се подуха.

Амбър изпита за миг истински ужас, защото прочете готовност за убийство в лицето му. Обаче за голямо нейно облекчение той се овладя и като изчетка своята безукорно чиста яка, каза:

— Госпожо, не мога да си представя много добре що за човек е бил първият ви съпруг. Уверявам ви, че една италианка, която би говорила така на съпруга си, би се разкаяла за дързостта си.

— О, аз не съм италианка, и ние сме в Англия!

— Където съпрузите нямат никакви права, мислите!

Той се обърна.

— Утре тази черна маймуна трябва да напусне къщата!

Внезапно Амбър изпита съжаление за своето нахалство и своите предизвикателства. Защото разбра, че той няма да се остави да бъде воден като Черния Джек или Люк Чанъл, нито пък да се злоупотребява с неговата воля, както бе с Рекс Морган или Самуел Дейнджърфийлд. Той не я обичаше и не я уважаваше. И въпреки че бе изтънчено да се подиграва със съпруга си, тя знаеше много добре, че според закона жената е напълно зависима от мъжа си, що се отнася до тялото и имота. Той може да прави с нея каквото пожелае, дори да я убие, особено ако е богат и носи титла.

Тя промени тона.

— Не му причинявайте зло!

— Искам просто да се отърва от него, госпожо. Не желая повече да му давам подслон под моя покрив.

— Обаче няма да му причинявате зло, нали? Той е така безобиден и така беззащитен, като кученце. Това не е негова грешка. О, ако обичате, позволете ми да го изпратя при Алмсбъри. Той ще се погрижи за него. Моля ви, ваше благородие!

Тя изпитваше ужас да моли по такъв начин за милост и затова го ненавиждаше още повече, но обичаше много Тенси и не можеше да понесе мисълта, че ще бъде нещастен.

Графът я погледна с известно задоволство и отговорът му бе отмъщение за обидите, които му бе нанесла.

— Изглежда просто невероятно — каза той бавно, — че една жена може да изпитва без всякаква причина толкова нежност към една малка маймуна.

Амбър стисна зъби и се сдържа да не избухне. Гледаха се няколко мига, после тя повтори:

— Искате ли да го изпратя на Алмсбъри?

Той се усмихна леко, доволен, че я бе унизил.

— Много добре! Ще замине още утре.

Това благоволение бе дадено като някаква плесница.

Амбър наведе очи.

— Благодаря, сър.

„Един ден — помисли си тя, — един ден ще ти върна плесницата, дърти човекоядецо!“

На 1 февруари Чарлс се върна в Уайтхол. Дебел пласт сняг покриваше земята, камбаните биеха весело и големи радостни огньове осветляваха зимното небе, като приветстваха с „добре дошъл“ Негово величество. Обаче кралицата и всички дами бяха останали в Хемптън корт. Лейди Каслмейн бе родила неотдавна втори син. Кралицата бе пометнала отново. Също и Йоркският принц се сърдеше на жена си — имала някаква любовна връзка с красивия Сидни.

Редклиф отиде да изрази своите почитания на краля. Амбър не можеше да се яви в двора преди завръщането на дамите и преди да бъде представена на някой бал или на някакъв друг официален прием. След като изпълни своето задължение, Редклиф не се показваше вече често в Уайтхол. Той не бе от онези хора, които кралят избираше като свои доверители, а и неговата религия му пречеше да се домогва до каквото и да било място. Още повече, той бе останал продължително време далеч от кралския двор. Там се бе настанило ново поколение, което не бе неговото. Той съдеше строго новия начин на живот, смяташе го празен и лек. Повечето мъже, казваше, са роби или глупаци, а жените — стадо глупави бъбрици без мозък.

За Амбър времето минаваше още по-бавно. Тя оставаше с часове при Сюзън, като я учеше да ходи, играеше с нея, пееше й всички детски песни, които помнеше. Обожаваше дъщеря си, но не можеше да гради целия си живот върху това дете. Желаеше страстно да проникне най-сетне в онзи пленителен свят. Тя бе купила и заплатила своето право на достъп и можеше да влиза през голямата врата гордо, без да е принудена да се вмъква като някоя виновница през странични портички. Бе щастлива, че Редклиф не обича живота в двореца — по този начин щеше да е по-свободна и да му се наслаждава, както си иска.