Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (54)

LІІІ

Не бе изминал и месец от заминаването на лорд Карлтън и Амбър бе назначена за почетна дама на кралицата и настанена в един от апартаментите на Уайтхол. Той се състоеше от дванадесет помещения, по шест на стаж. Гледаше към реката и беше непосредствено до апартаментите на краля, където се стигаше по тесен коридор и стълби, които започваха от една ниша в салона. Много от тези коридори и скрити стълби са били направени, когато госпожа Кромуел е живяла в Уайтхол, за да може да надзирава по-лесно слугите си. Кралят също смяташе, че са удобни.

„Виж ти! — мислеше си Амбър, разглеждайки новата обстановка. — Какъв дълъг път съм изминала!“

Понякога се питаше развеселена какво ли биха си помислили леля Сара, чичо Мат и седемте й братовчеди, ако можеха да я видят — богата, с титла, с каляска, теглена от осем коня, с безброй рокли от атлаз и кадифе, със сбирка от смарагди, които съперничеха на бисерите на лейди Каслмейн, поздравявана с поклони от лордове и графове, когато минаваше по коридорите на двореца. Естествено, всичко това би ги смаяло. Но тя знаеше също така какво би си помислил чичо Мат. Той би казал, че е развратница и че позори семейството им! Но чичо Мат винаги си е бил един стар глупак!

Отначало Амбър сметна, че се е отървала едновременно и от съпруга си, и от свекърва си. Но скоро след подписването на мирния договор Люсила се върна в Лондон, като влачеше след себе си и Джералд. Той посети Амбър, запита я учтиво как се чувства и си отиде след няколко минути. Срещата с Брус му стигаше и сега нямаше никакво желание да се натъкне на краля. Тъй като вече знаеше защо Чарлс го бе направил граф и го бе оженил за богата жена. И ако се чувстваше унизен, не виждаше друго разрешение, освен да се преструва на безгрижен и безразличен. Нямаше друг лек освен да се впусне в разгулен живот. Смяташе да се грижи само за себе си и да остави жена си на собствената й съдба.

Но майка му не бе на същото мнение. Тя посети Амбър още на другия ден, след като се бе настанила в Уайтхол.

Амбър й посочи едно кресло и продължи да се занимава с работниците, които окачваха по стените картини и огледала. Тя усещаше, че Люсила я разглежда с критичен поглед, защото беше вече в осмия месец на бременността си. Не обръщаше никакво внимание на брътвежите на тази жена и само от време на време кимаше с глава или правеше разсеяно някоя забележка.

— Боже мой! — говореше Люсила. — Хората са станали много лоши! Никой, без изключение никой, мила моя, не е вън от подозрение. Не е ли така? Клюки, клюки и само клюки!… Само това се чува от всички страни!

— Хм! — рече Амбър. — О, да, разбира се!… Смятам, че ще бъде по-добре да окачим тая картина там, близо до прозореца. Защото трябва да бъде осветена от тая страна…

Тя бе донесла различни картини от Лайм парк и си спомняше какво бе разказвал Редклиф за осветлението на всяка картина.

— Разбира се, Джери не вярва нито думица!

— Какво? — запита Амбър, като се обърна. — Нито думица — за какво? Не, малко вляво. По-ниско. Ето, сега е добре. Какво искахте да кажете, госпожо?

— Казах, че Джери не вярва нищо. Той твърди, че това е ужасна лъжа и че ще извика на двубой всеки нехранимайко, който разпространява подобни слухове, само да го открие!

— Разбира се! — съгласи се Амбър, дръпна се назад и притвори очи, за да види как ще изглежда окачената картина. — Тук, в Уайтхол, един благородник не представлява нищо, докато не прихване някоя странна болест, не напише пиеса и не убие съперника си. Да, отлично! След като окачите и тая картина, сте свободни.

Убедена вече, че няма да се освободи от Люсила, преди да чуе онова, което, бе намислила да й каже, Амбър се отпусна в едно кресло и взе „Господин Куче“ в скута си. Чувстваше се изморена от дългото стоене на крака. Но сега вече свекърва й се устреми напред, разгорещена и развълнувана като жена, която има да казва отвратителна клюка.

— Вие сте млада, мила, и не познавате хората, както ги познава една по-възрастна, опитна жена. Всъщност истината е, че се носят неприятни приказки относно длъжността, с която сте натоварена в двореца.

Амбър се развесели и по устните й пробяга лека усмивка.

— Едва ли някога в двореца се е давала нова длъжност, без това да породи безкрайни клюки и приказки.

— Да, но сега е съвсем друго нещо! Казват!… Е, добре, нека говорим открито! Казват, че благоволението на краля, с което се ползвате, е повече от това, което би приела една почтена жена. Казват, госпожо, че вие носите дете от краля!

Тя гледаше Амбър твърдо и неумолимо, сякаш я очакваше да се изчерви, да се смути, да възнегодува и да заплаче.

— Е, добре — отбеляза Амбър, — щом Джералд не вярва, вас какво ви засяга?

— Какво ме засяга ли? Как ме изненадвате, госпожо! Нима желаете да ви се носи една такава слава? Аз мисля, че никоя честна жена не би допуснала подобно нещо — почти се задушаваше тя. — И не смятам, че вие бихте го допуснали, госпожо, ако бяхте почтена личност! Но не вярвам, че сте почтена личност! Сигурна съм, че не сте! Положително сте знаели, че сте бременна от краля, когато сте се омъжили за моя син! Знаете ли какво направихте, госпожо? Изложихте на присмех пред света моето честно и почтено момче, опозорихте доброто име на рода Стенхоуп…

— Виждам, че имате много нещо да кажете за нравствеността ми, госпожо — каза хапливо Амбър, — и все пак приемате да живеете с мои пари!

Лейди Стенхоуп извика ужасена:

— Ваши пари? Господи, накъде отива светът? Когато една жена се омъжи, парите й принадлежат на нейния съпруг! Дори вие трябва да знаете това! Да живея за ваша сметка! Аз дори не мога и да си помисля такова нещо, госпожо!

— Тогава престанете да пилеете парите ми! — процеди през зъби Амбър.

Лейди Стенхоуп скочи.

— Как си позволявате, проклетнице? Ще заведа дело против вас! Ще видим тогава на кого са тия пари!

Амбър стана, остави кучето на пода и то се изтегна, прозина се и показа розовия си език.

— Ако го направите, ще покажете, че сте по-глупава, отколкото предполагах. Сватбеният договор ми предоставя целия надзор върху богатството ми. А сега вървете си и не ме безпокойте повече или ще ви накарам да съжалявате за всичко!

И тя махна гневно с ръка, но понеже лейди Стенхоуп се колебаеше, като й хвърляше яростни погледи, сграбчи една ваза и я вдигна, за да я хвърли. Вдовстващата баронеса вдигна фустите си и бързо избяга. Но Амбър не се радваше на тържеството си. Запокити вазата, отпусна се в едно кресло и започна да плаче. Поради бременността си тя се дразнеше от всичко.

 

 

С помощта на доктор Фрейзър Амбър роди син. Много придворни дами вече раждаха с помощта на лекаря вместо на акушерката, въпреки че другаде това се считаше просто за още едно доказателство за упадъка на аристокрацията.

Детето се роди през една гореща и бурна октомврийска утрин. Беше голямо, е червени петна по кожата и с кичур черни коси.

След няколко часа Чарлс дойде сам, безшумно, за да види последната издънка на многочисления си род. Наведе се над изрязаната от дърво люлка, поставена край леглото на Амбър, и много внимателно вдигна покривката от бял атлаз. Върху устните му се появи лека усмивка и той прошепна:

— Дявол да го вземе! Готов съм да се закълна, че това дяволче прилича на мене!

Бледа и изтощена, сякаш бе загубила всичката си сила, Амбър лежеше по гръб и му се усмихваше.

— Нима не очаквахте подобно нещо, Чарлс?

Той продължаваше да се усмихва.

— Но, да, мила моя!

Взе ръчичката на бебето и я целуна.

— Аз съм много грозен, за да може едно детенце да прилича на мене.

След това се обърна към нея:

— Надявам се, че се чувствате добре. Преди малко видях доктора и той ми каза, че раждането е било леко.

— Леко за него! — отвърна Амбър, която обичаше да бъде съжалявана. — Но се чувствам доста добре!

— Разбира се, мила! След две седмици няма да си спомняте дори, че сте раждали.

Чарлс я целуна и си отиде, за да я остави да почива.

След няколко часа пристигна Джералд и я събуди. При все че беше явно смутен, влезе в стаята наперено, облечен в костюм от светложълт атлаз, украсен с повече от сто метра панделки и напръскан обилно с парфюм от портокалов цвят. От сребърната шпага до дантелената вратовръзка, от претрупаната с пера шапка до богато извезаните шевици той олицетворяваше съвършения образ на конте, на един от ония млади хубавци, отраснали в Англия и излъскани във Франция, които посещаваха Роял Иксчейндж, Чатлин, ложите на актрисите и Ковънт Гардън. Прототипът му можеше да се види десетки пъти по продължението на Дръри лейн, на Пал Мал или по всяка друга елегантна улица в Лондон.

Той целуна Амбър като обикновен посетител и каза весело:

— О, госпожо! Изглеждате прекрасно за една родилка? А къде е потомъкът на рода Стенхоуп?

Нан отиде в детската стая и донесе върху възглавница бебето, облечено в дълга бродирана рокличка, толкова дълга, че се влачеше по пода. В двора вече не бе модерно да се повиват новородените и детето не беше стегнато като мумия, за да не може да мърда.

— Ето! — каза Нан някак предизвикателно, като сама държеше бебето и нямаше никакво намерение да му го подаде. — Нали е хубаво?

Джералд се наведе, за да го разгледа, но с ръце на гърба. Изглеждаше озадачен и смутен, защото не знаеше каква реплика би подхождала на случая:

— Хей, млади момко! Хм… Колко е червено личицето му!

— Не повече от вашето, когато сте били колкото него! — отвърна Нан.

Джералд подскочи изплашен. Той се боеше от Нан, както се боеше от жена си и от майка си.

— О, уверявам ви, че не исках да обидя никого! То е… наистина, то е действително много хубаво! О, да, и прилича на майка си! Залагам главата си, ако не е така!

Бебето отвори уста и започна да пищи. Амбър махна с ръка и Нан го отнесе. Останал сам с жена си, Джералд започна да нервничи и не знаеше какво да прави. Извади табакерата си, последна дума на модата, и смръкна енфие.

— Е, хайде, госпожо! Положително вече желаете да си починете! Няма да ви безпокоя повече. Впрочем поканен съм на театър от неколцина мои познати благородници.

— Чудесно, милорд! Вървете! Благодаря за посещението.

— О, няма защо, госпожо! Протестирам! Аз ви благодаря, че ме приехте. Ваш слуга, госпожо!

Целуна я отново, — уплашена и забързана целувка по върха на носа — поклони се и се отправи към вратата. Тъкмо щеше да излезе, но го осени някаква внезапна мисъл и той се обърна:

— О, щях да забравя, госпожо! Как мислите да го кръстим?

Амбър се засмя.

— Чарлс, ако е съгласен ваше благородие.

— Чарлс? О, да! Разбира се! Естествено! Чарлс…

Джералд почти избяга и преди да затвори вратата, Амбър го видя да избърсва челото си.

 

 

Четиридесет дни след раждането, когато влезе отново в допир с живота, Амбър уреди празник, който се превърна в истинско тържество за нея.

В апартамента и се събраха най-големите благородници и най-видните дами на Англия. Тя ги гости със сладкиши и вино и прие техните целувки, излияния и похвали с достойнство. Гостите трябваше да признаят помежду си, че детето е несъмнено наследник на Стюартите, и казваха с лукаво задоволство, че дори кралят не е бил по-грозен, когато се е родил. И Амбър не смяташе, че детето й е хубаво, но се надяваше, че може би ще се разхубави. Във всеки случай важното беше, че то прилича на Чарлс. Кръстник на детето бе сам кралят и при кръщенето той подари на Амбър сребърен сервиз, който бе със строга линия, но хубав и много скъп. Синът му получи обичайните дванадесет сребърни лъжици на апостолите.

След като се съвзе, Амбър се замисли по какъв начин да се освободи окончателно от досадната си свекърва.

Люсила нямаше намерение да се връща на село, пръскаше безразборно пари и въпреки предупрежденията на Амбър продължаваше да й изпраща сметките на всичките си покупки. Амбър протакаше, защото обмисляше един проект, с който се надяваше да принуди баронесата сама да посреща дълговете си. Смяташе да й намери съпруг. Люсила продължаваше да се мръщи и да говори за правата си на свекърва и да се възмущава от новите нрави, но все пак бързо ги възприемаше. Никоя актриса не носеше по-деколтирани рокли от нейните. Никоя придворна дама не флиртуваше колкото нея, никоя жена от дъното не бе по-изрисувана от нея. Тя беше весела и, както сама смяташе, съблазнителна като едно котенце.

Баронесата не обръщаше внимание на мъжете, които й бяха връстници, а предпочиташе двадесет и пет годишните контета, които се хвалеха с броя на опропастените от тях девственици и смятаха, че е много смешно да се чупят главите на нощните пазачи, ако се опитват да им пречат при нарушаване на нощния покой на града. За нея те представляваха вълнението и радостта, които бе пропуснала в живота си, и тъй като не се чувстваше по-възрастна от тях, тя отказваше да повярва, че годините са я променили. Но ако тя не си даваше сметка за разликата, за тях не можеше да се каже същото и те я изоставяха при всеки удобен случай за някоя петнадесет или седемнадесетгодишна хубавица. Според тях баронесата беше една стара кранта без състояние, което да компенсира този недостатък, и само се излагаше.

Сред тях имаше един, към когото баронесата изпитваше по-голямо влечение. Казваше се Фредерик Фотергил — невъздържан и самоуверен млад глупак, когото виждаха навсякъде, дето беше модно да се ходи, и правеше всичко, което се налагаше от добрия вкус на деня. Той бе висок, слаб, с женствена красота, запален дуелист, отличил се като доброволец срещу холандците през последните две години.

Амбър посъбра сведения за него и разбра, че е син на човек, който не се бе обогатил по време на Реставрацията — както впрочем по-голямата част от привържениците на краля, — с големи дългове и че всеки ден затъва все повече. Живееше нашироко, купуваше си скъпи дрехи, имаше собствена карета, нямаше много късмет в хазарта и често му се налагаше да се измъква от дома си или да преспива при приятели, за да избяга от настойчивите си кредитори. На Амбър й се струваше, че той едва ли би имал нещо против едно толкова просто разрешение на проблемите си.

Затова Амбър го извика една сутрин в апартамента си. Бе отпратила търговците, но в стаята все още бяха Нан, няколко прислужници, една шивачка, която си тръгваше, Тенси, кучето и Сюзън. Сюзън, облегнала пухкавите си ръчички върху скута на майка си, я гледаше сериозно и слушаше защо младите дами не би трябвало да дърпат перуките на благородниците. Веднъж тя бе пробвала с перуката на краля, която падна, и оттогава не пропускаше да посегне към всеки мъж, който се наведеше достатъчно близко над нея. Сега обаче тя кимаше покорно.

— И това няма да се повтаря, нали? — каза Амбър.

— Никога — съгласи се Сюзън.

В този момент влезе сър Фредерик, поклони се изискано от вратата и повторно, когато застана пред нея.

— Ваш покорен слуга — каза той тържествено, но я обгърна с приятелски и самоуверен поглед. Сюзън му се поклони, а той се наведе много ниско, за да й целуне ръка. Очите й се спряха на перуката му, заискриха палаво, но бързо се отправиха виновно към майка й, която я наблюдаваше свила устни и потропваше с крак. Тя моментално прибра ръцете си на гърба, Амбър се засмя, целуна дъщеря си и я отпрати заедно с бавачката. След това отиде при тоалетката си, за да довърши гримирането, а той се настани до нея — самодоволен и много горд, че бе извикан сутринта и насаме от графинята. Мислеше си, че знае много добре за какво го е поканила.

— Правите ми голяма чест, графиньо — каза Фотергил, загледан в корсажа й. — Безкрайно ви се възхищавам, ваша светлост! Още от деня преди няколко месеца, когато ви видях в театъра, в ложата на краля! Кълна се в честта си, госпожо, че не можах да съсредоточа нито поглед, нито мисъл на сцената!

— Това е много мило от ваша страна, господине! И случайно аз ви видях да приказвате с моята свекърва!

— Ох! — намръщи се той. — Тя не представлява нищо за мене, уверявам ви!

— А тя говори за вас най-хубави неща, господине! Като я слуша човек, би помислил, че е влюбена във вас!

— Какво? Абсурд! И освен това тази работа никак не ме засяга, нали?

— Мисля, че не сте извлекли полза от чувствата й към вас?

Амбър стана и прекоси стаята, за да се облече зад един параван. Но преди да се закрие, остави пеньоара си да се смъкне леко, за да може да се види хубавата й гръд. Тя искаше да й се възхищават всички мъже, колкото и малък интерес да представляваха за нея. Защото споделяше леглото си само с Чарлс или спеше сама!

Сър Фредерик замълча няколко минути. После отговори категорично:

— Не! Дори не съм й задавал неприлични въпроси! При все че — искрено казано, ако бях сторил това, може би нямаше да се разочаровам.

— Но толкова ли държите на честта си, та не се решавате да опитате?

— Боя се, госпожо, че тя не е напълно по вкуса ми.

— Наистина ли, сър Фредерик? А защо, моля ви?

Фредерик се чувстваше изигран. Когато тя го покани, той бе разправил на всичките си приятели, че младата графиня Данфорт се е влюбила лудо в него и го е повикала да я посети. Започнал бе да разбира, че тя не го желае и че може би играе роля на посредница за своята свекърва. И ще бъде действително кръгъл глупак, ако се остави да го омотае за тая стара кранта!

— Но тя е много по-възрастна от мене, графиньо! Боже мой, тя е най-малко на четиридесет години! Старите жени обичат младите мъже, но обратното, струва ми се, не е нормално!

Вече облечена, Амбър отиде при тоалетката и започна да търси нещо в една пълна със скъпоценности кутия. В живота, който водеше сега в двореца, нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от усещането, че е достатъчно богата и силна, за да може да разполага както си иска с живота на другите.

— В такъв случай, сър Фредерик, съжалявам… — Амбър си сложи една от гривните. — Бях помислила, че ще мога да ви помогна в тоя случай. Знаете ли, че тя притежава голямо богатство?

Амбър продължи да си играе разсеяно със скъпоценностите си.

Фредерик се раздвижи, изправи се и се наведе напред.

— Казвате, голямо богатство?

Тя го изгледа зачудена.

— Ами да, разбира се! Нима не знаехте? Боже мой, по нея въздишат поне стотина души, които горят от желание да я направят своя съпруга! Тя се колебае кого да избере, но мисля, че има особена слабост към вас.

— Богатство? Смятах, че няма пукната пара. Всички ми казваха същото!… Действително, графиньо, вие много ме изненадахте!

Той изглеждаше смаян, неспособен да повярва в добрия случай, който му се представяше.

— Колко… тоест…?

Амбър побърза да му помогне.

— О, мисля около пет хиляди лири!

— Пет хиляди? Годишно?

Пет хиляди лири годишен доход действително съставляваше огромно богатство.

— Не — обясни Амбър, — всичко пет хиляди! Разбира се, тя има и някои земи.

Очевидно той бе разочарован и като видя това, Амбър добави:

— Мисля, че тя е решила вече да се омъжи за младия — как се казваше? — онзи, който ходи винаги облечен в костюм от зелен атлаз. Но ако успеете да говорите с нея в скоро време, може би…

След по-малко от две седмици сър Фредерик се ожени за вдовстващата баронеса. Бе започнал да я ухажва още с излизането си от жилището на Амбър и когато й направи предложение, тя прие. Амбър даде на свекърва си пет хиляди лири срещу задължението, че няма да иска нито стотинка повече.

В началото баронесата се възмути и отказа, като твърдеше, че може да разполага с цялото богатство на своя син. Амбър я предупреди, че ако не приеме, ще се отнесе към краля, който положително ще застане на нейна страна. Накрая Люсила се задоволи с петте хиляди лири, които поне щяха да покрият дълговете й. Но тя не мислеше за парите. Бе по-скоро възбудена от мисълта, че отново ще бъде омъжена и сега вече за един хубав младеж, като не си даваше сметка, че може да му бъде майка. Венчавката стана през нощта и докато Джералд беше много възмутен от постъпката на майка си, Амбър се забавляваше с облекчение и с известно презрение.

Няма по-жалко същество на земята от добродетелната жена, която години наред живее нещастно, за да пази нещо, което завистливият свят, тъй или иначе, няма да й признае.

След като се отърва от майката, Амбър помисли за сина. Тя знаеше, че Джералд има любовна интрига с мис Поли Старк — едно много хубаво момиче на петнадесет години, — което наскоро бе отворило магазинче на Чейндж, където продаваше панделки и други дреболии. Така че една вечер в края на ноември, когато Джералд влизаше в салона на Нейно величество, Амбър стана от масата за игра и тръгна към него.

Както всякога, когато се изправяше пред жена си, Джералд се смути и изплаши. Помисли, че тя ще започне да го упреква заради госпожица Старк.

— Боже мой, колко е задушно тук! — извика Джералд. — Човек може, да се задуши.

— Едва ли — отвърна кротко Амбър. — Боже, какъв хубав костюм имате! Шивачът ви е несравним!

— Как? Благодаря, госпожо!

Объркан, той се погледна и побърза да върне похвалата:

— И вие носите много хубава рокля!

— Благодаря, господине! Панделките купих от една девойка, която работи отскоро на Чейндж. Казва се госпожица Старк, мисля, и има забележителен усет към гарнитурите.

Джералд почервеня до ушите. Така значи, въпросът действително беше за госпожица Старк. Той съжали, че бе дошъл в двореца. Бяха го повлекли приятели, които имаха любовни връзки с придворните дами.

— Госпожица Старк? — повтори Джералд. — Хм… това име ми напомня нещо!

— Помислете, надявам се, че ще си спомните. Тя ви познава много добре.

— Говорили ли сте с нея?

— Разбира се, повече от половин час. Станахме добри приятелки.

— Нима?

Амбър избухна в смях и го потупа по ръката с ветрилото си.

— Хайде, Джералд, не се правете на глупав. Как бихте могли да вървите в крак с модата, без да поддържате някое момиче? Кълна се, че не желая да имам верен съпруг, защото бих се изложила на хорския присмех.

Джералд я изгледа като гръмнат, след това наведе глава и дълго остана загледан в обувките си, като се мръщеше жално. Не можеше да разбере дали жена му говори сериозно, или се подиграва с него. Във всеки случай се чувстваше смешен и не знаеше какво да каже.

— А вие какво мислите? Тя се оплаква, че сте били много стиснат към нея!

— Какво? Аз — стиснат, бога ми, госпожо, та тя иска карета и апартамент на Дръри лейн, иска да носи копринени чорапи и кой знае още какви глупости! Оказа се ужасно скъпа вещ! Би ми струвало по-малко да поддържам Лондонския мост.

— Все пак — забеляза Амбър — не можете да се смятате за изискан съвременен мъж, ако не поддържате любовница, нали?

Той отново я изгледа съвсем объркан.

— Какво? Аз… Да, разбира се, модата е такава, но…

— И ако желаете да имате любовница, тя трябва да бъде хубава, а хубавите струват скъпо…

Изведнъж тя стана.

— Да видим, господине, дали не можем да се спазарим с вас? Аз ще давам по двеста лири годишно на госпожица Старк, докато тя се радва на вашето благоволение, а на вас ще отпускам по четиристотин. Ще ми подпишете, че се задължавате да ограничите вашите лични разходи до тая сума и няма да ме търсите повече. Ако правите дългове, аз няма да отговарям за тях. Какво ще кажете?

— О, разбира се, много великодушно от ваша страна, госпожо. Но аз мисля, т.е. моята майка ми каза…

— По дяволите майка ви! Малко ме интересува какво казва тя! Вие съгласен ли сте или не? Защото, ако не се съгласите, ще поискам от Негово величество да каже на архиепископа да унищожи нашия брак…

— Да унищожи? Но, госпожо, как бихте могли… Бракът е консумиран…

— Кой ще го докаже? Освен това мисля, че имам по-големи възможности от вас, за да подкупя съда! Затова кажете, какво решавате? Удостоверението, което трябва да подпишете, е готово в стаята ми. Боже мой, какво повече бихте могли да желаете? Струва ми се, че предложението ми е безкрайно великодушно, защото знаете, че бих могла да ви оставя без нищо!

— Добре, много добре, само че…

— Само че?

— Не казвайте на мама!