Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

LXІV

Отначало Амбър беше напълно доволна, че се среща тайно с Брус. След като за малко не го изгуби, тя му беше признателна и за откраднатите часове, и бе решила да се наслаждава на всеки миг, който прекарваха заедно. Защото сега беше убедена, че той вече никога няма да се върне, и виждаше как времето минава — дни, после седмици и месеци. А с тях си отиваше и животът й.

Но постепенно започна да я обзема негодувание. Тогава, когато й го каза, тя бе повярвала, че той никога вече няма да я погледне, ако Корина ги открие. Ала след като веднъж беше нарушил обещанието си, защо да не го направи пак? Никога, от десет години насам той не бе изглеждал толкова влюбен в нея. На Амбър обаче не й минаваше през ум, че именно нейното поведение е станало причина за тази подновена нежност. Досега тя никога не бе показвала такова разположение на духа, без оплаквания и без изисквания. Така, малко по-малко Амбър започна да се убеждава, че той никога няма да се откаже от нея, каквото и да стане. Затова се почувства и недоволна от съдбата си.

„Какво съм аз за него? — горчиво се питаше тя. — Нещо средно между любовница и съпруга, ни риба, ни рак. Предпочитам да ме окачат на бесилката, ако той продължава да се отнася към мене по този начин. Ще го накарам да разбере, че вече не съм проста племенница на един чифликчия. Аз съм херцогиня Рейвънспър, видна дама. Не искам да се отнася с мен като с уличница, която посещава тайно и никога не споменава името й в обществото.“

Но когато се опита за първи път да даде израз на недоволството си, отговорът беше категоричен:

— Вие организирахте нещата така, Амбър, не аз. Ако не ви се харесва, кажете, и ние веднага ще престанем да се виждаме.

Изражението на очите му я накара да млъкне поне за известно време.

Но тя все се надяваше, че ще получи онова, което желаеше, и ставаше все по-дръзка и невъздържана. Към средата на май търпението й се изчерпа. И когато веднъж отиваше да го види скрита в една кола, гневът и не познаваше вече граници. Корина очакваше бебето си през следващия месец, така те имаха пред себе си повече от шест или седем седмици.

Амбър беше облечена като млада селянка, дошла от Найтсбридж, Излингтън или Челси, да продаде плодовете и зеленчуците си. От сантименталност беше избрала костюм, подобен на онзи, който бе носила някога на панаира в Хийтстоун. Той се състоеше от зелена вълнена пола, повдигната над фуста с червени и бели райета, черен, много прилепнал корсаж и бяла блуза с дълги ръкави. Краката й бяха боси, носеше хубави черни обувки и голяма сламена шапка сложена много назад. С разпуснатите си коси и без грим Амбър приличаше много на девойката отпреди десет години.

Тя го забеляза веднага, само на няколко крачки от себе си. Купуваше кошница с първите червени череши, а едно дрипаво хлапе го дърпаше за палтото и просеше милостиня. Брус не се обличаше като нея и носеше обикновените си, скромни и добре скроени дрехи. Раздразнителното изражение изчезна от лицето на Амбър, щом го видя. Наведе се от вратичката и извика:

— Хей, насам!

Неколцина мъже се обърнаха с усмивка, да не би да вика тях. Тя им направи дръзка гримаса, Брус плати на старата търговка, хвърли една монета на малкия просяк и се качи в колата. Подаде й кошничката с черешите и седна веднага, понеже колата тръгна изведнъж. След това я изгледа от главата до петите с нескрито възхищение.

— Ти си все същата хубава, млада селянка, както в деня, когато те срещнах!

— Наистина ли?

Амбър потръпна под неговия поглед, взе си череши и му подаде една шепа.

— Вече изминаха десет години, Брус. Десет години от онзи ден в Меригрийн. Не мога да повярвам. А ти?

— За теб тези години трябва да се смятат двойно.

— Защо? — Очите й се разшириха и тя се обърна живо към него: — Толкова ли по-възрастна изглеждам?

— Разбира се, не, мила. На колко си години впрочем? Двадесет и шест?

— Да. Изглеждам ли на толкова?

В безпокойството й имаше нещо патетично.

Той се засмя.

— Двадесет и шест години! Господи! Каква солидна възраст! А знаете ли аз на колко съм? Тридесет и девет години. Представяш ли си как ходя без бастун?

Амбър направи гримаса, като продължаваше да си подбира череши.

— За мъжете е друго.

— Само защото жените твърдят това.

Но тя предпочете да мине към по-приятна тема.

— Надявам се, че ще хапнем. Не съм закусвала. Госпожа Рувиер ми пробва новата рокля за рождения ден на Негово величество.

В двора съществуваше традиция да се обличат в разкошни тоалети за това събитие.

— О, само да я видите!

Изразът й показваше, че гледката ще бъде смайваща.

Той се усмихна.

— Зная, не ми казвай нищо. Ще бъде прозрачна от кръста надолу.

— Мълчи, чудовище такова! Съвсем не. Роклята е изискана, като тоалетите на Корина, уверявам те.

Но, както винаги, Амбър разбра, че е направила грешка, споменавайки жена му. Лицето му помръкна, усмивката изчезна и двамата замълчаха.

Седнала до него, разтърсвана от колата върху коравата скамейка, Амбър се питаше за какво ли мисли той. Раздразнението отново я обзе, но като го погледна скришом, видя красивия му профил, нервната игра на мускулите под гладката бронзова кожа и закопня… да го докосне, да му каже колко го обича… дълбоко, безнадеждно, завинаги. В този момент обаче колата влезе в двора на къщата и той скочи бързо на земята, за да й подаде ръка.

Брус беше поръчал същински обед, който ги очакваше. Малката маса край камината бе застлана с покривка от тежка бяла дамаска, а върху нея бяха наредени чинии, салфетки, свещник със седем разклонения и много красиви италиански блюда от ковано сребро. Имаше ягоди със сметана, шаран на скара, уловен същата сутрин в реката, топли соленки, поръсени с кимион, и великолепен ябълков пай, покрит с желе. Имаше и кана с горещо кафе.

— О — възкликна Амбър очаровано, забравила, че едва не бяха се скарали, — всичко, което обичам!

Тя се обърна щастлива към него и го прегърна.

— Ти никога не забравяш моите пристрастия, скъпи!

Наистина, безброй пъти той я беше изненадвал с подаръци, понякога много ценни, друг път просто дреболии. Достатъчно беше нещо да му се стори красиво и интересно или да си помисли, че тя ще се зарадва — и го купуваше — прекрасен зелено-златист плат, великолепно украшение или малка лукава маймунка.

Амбър захвърли шапката си на стола, отпусна малко корсажа си, за да се чувства по-удобно, и двамата седнаха на трапезата. Щастливи, доволни от вкусните ястия, двамата бъбреха и се смееха забравили целия свят.

Пристигнали малко след два часа, мислеха, че им предстои цял един дълъг следобед. Но слънцето постепенно беше обиколило стаята и изчезна напълно, като ги остави в прохлада и полумрак. Вечерта все още не бе настанила и беше рано, за да се запалят свещите. Амбър стана от леглото, където имаше куп черупки от лешници, и отиде до прозореца.

Беше полуоблечена, боса, само по блуза и фуста. В панталони и риза, легнал и подпрян на лакът, Брус я наблюдаваше и чупеше един лешник с дясната си ръка.

Тя се наведе малко напред и се загледа към реката, набраздена от лодки и цялата искряща с меден блясък от лъчите на залязващото слънце.

— О, Брус, нощта ще бъде прекрасна. Ще бъде чудесно, ако наемем лодка и се отправим по Темза нагоре до някоя странноприемница, а утре сутринта да се върнем с коне.

— Да, ще бъде — съгласи се той.

— Хайде, тогава!

— Знаеш, че не можем.

— Защо?

Тя го предизвикваше с очи и с глас. Но той я погледна така, сякаш въпросът й беше съвсем излишен. За миг и двамата замълчаха.

— Не смееш! — каза обезсърчено тя.

Изведнъж раздразнението, болката и гневът от нейната оскърбена гордост и прикриваната месеци наред любов се надигнаха. Тя седна на разхвърляното легло, твърдо решила да каже веднъж завинаги какво мисли.

— О, Брус, защо? Сигурно би могъл да намериш някакво извинение пред нея. Тя ще повярва на всичко, което й кажеш. Моля те! Скоро ще заминете!

— Не мога, Амбър, знаеш добре. Освен това време е да си вървим.

Той стана.

— Естествено! — викна гневно тя. — Щом заговоря за нещо, което ти е неприятно, става време да си вървим!

Устните й потръпваха, а в думите й звучеше горчива ирония.

— Е, добре! Този път ще ме изслушаш! О, бедната Корина! Ами аз!

Гласът й беше груб и раздразнен и тя се удряше по гърдите.

— Аз нищо ли не знача за теб?

Брус свъси вежди с отегчен вид и стана.

— Съжалявам, Амбър, но това беше твоя идея, нали?

Тя скочи от мястото си и се изправи пред него.

— О, ти и твоята проклета потайност! Гледай ти! Няма да се намери мъж в Лондон, който глези така много жена си. Смешно е!

Той взе дрехата си, облече я и я закопча.

— Ще направиш по-добре, да се облечеш!

Говореше рязко, с почти стисната челюст и изразът на лицето му я накара да изпадне в още по-голяма ярост.

— Чуй ме, Брус Карлтън! Сигурно си въобразяваш, че ми оказваш голямо благоволение като спиш с мен. Някога може би, но сега вече аз не съм малка селянка, чуваш ли? Аз съм херцогиня Рейвънспър, представлявам нещо и не желая повече да бъда влачена във фиакри и приемана в мебелирани къщи. Няма да позволя! Разбираш ли?

Той взе връзката си и се обърна към огледалото, за да я върже.

— Много добре. Заедно ли ще излезем?

— Не! Защо?

Тя стоеше с разкрачени крака, с ръце на хълбоците и го гледаше предизвикателно.

След като върза връзката си, той сложи перуката си, взе шапката си и тръгна към вратата, а Амбър го следеше с очи, изпълнени с нарастващо безпокойство. Какво щеше да прави? Тя се втурна бързо подире му и го настигна на вратата в момента, когато Брус слагаше ръката си върху дръжката. Обръщайки се, той я изгледа мълчаливо.

— Довиждане!

Очите й го питаха умолително:

— Кога ще те видя пак?

Тя зададе този въпрос с кротък и тревожен глас.

— Мисля, че в Уайтхол.

— Говоря за тук.

— Никога вече. Тези тайни срещи не ти харесват, а аз не мога да допусна други. По този начин въпросът е разрешен.

Амбър го гледаше ужасена, невярваща и после изведнъж гневът й избухна.

— Върви по дяволите! — изрева тя. — И аз мога да живея самостоятелно! Върви си! Надявам се никога вече да не те видя! Излез! Излез!

Гласът й звучеше все по-истерично и тя вдигна юмруци срещу него.

Той отвори бързо вратата и излезе, като я тръшна подире си. Амбър се хвърли върху нея, ридаейки отчаяно. Чу го, че слизаше по стълбите — шумът от стъпките му се отдалечаваше, ставаше все по-слаб и накрая съвсем изчезна. Остана само далечният звук на цигулка, която свиреше някъде из къщата. Амбър се втурна към прозореца и се наведе навън. Нощта беше почти настъпила, но точно в този момент някой минаваше през двора с фенер в ръка. Стори й се, че го вижда как пресича бързо.

— Брус!

Апартаментът им беше на третия етаж и той може би не я чу. Миг по-късно беше изчезнал в улицата.