Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (37)

XXXVI

Божият гняв тежеше над града.

Но на двадесет мили оттам, в Хемптън корт, където неговият ужасен глас не достигаше, се чуваха прекалено много разсейващи звуци: плъзгането на карти, които се раздават; дрънкането на търкалящи се зарове; дращенето на гъши пера, които пишат любовни, дипломатически или интригантски писма; звук на шпаги в някой забранен и таен двубой; бъбренето, смеховете и гадателският шепот на клюкарките; цигулките и китарите; чашите, които се чукат при наздравица; шумоленето на роклите от тафта и тропането на високите токове. Нищо не се бе променило.

Мимоходом при случай вечер в спалните на Негово величество говореха за чумата така, както разискваха за времето.

— Видяхте ли седмичните списъци? — Уинфред Уелс питаше лейди Стюарт и сър Чарлс Седли.

— Нямам смелост дори да хвърля поглед върху тях. Бедните хорица! Мрат като мухи.

Седли — мрачен, набит и дебел младеж, с черни, много живи очи и с известен вкус към хубавите дантелени вратовръзки — изказа презрение към нейното нежно сърце.

— Глупости, Франсис! Дали ще умрат малко по-рано или малко по-късно, за тях няма никакво значение. Градът беше свръхнаселен!

— Нямаше да говорите така, милорд, ако болестта беше ви засегнала.

Седли прихна да се смее.

— Естествено, мила моя! Ще се съгласите, че има известна разлика между един интелигентен и високопоставен човек и някой беден идиот — хлебар или шивач.

До тях се приближи един благородник и Седли стана да го посрещне. Сложи ръка на рамото му.

— А! Ето го Уилмот! Ние седим тук и скучаем, нямаме друга тема за разговор освен чумата. Елате да ни развеселите. Какво носите? Нов памфлет, който разсипва нечия репутация.

Джон Уилмот, Рочестърски граф, беше висок и строен осемнадесетгодишен младеж, рус и светлокож, с изтънченост, която придаваше на хубавото му лице известна женственост. Той беше дошъл едва преди няколко месеца в двора, след като бе пътувал в чужбина. Беше преждевременно развит и спокоен, скромен и до известна степен боязлив. Приспособил се бързо към нравите на Уайтхол, той току-що бе излязъл от Тауър, където изкупваше греха си за отвличането на богатата мадам Малет с намерение да се ожени за богатството й.

Да се пише беше на мода. Всички придворни пишеха театрални пиеси, сатири и памфлети против своите приятели и познати и графът бе доказал не само че е даровит, но и злобен. Той носеше под мишница навит лист хартия и другите трима не сваляха погледи от него.

— Протестирам, Седли!

Усмивката и държането на Рочестър бяха измамно меки, поклони се пред госпожите Стюарт и Уелс така учтиво, че бе невъзможно да се схване, че не изпитва особено добри чувства към жените.

— Вие сте причина да изглеждам злобен в очите на тия госпожи. Не, това не е памфлет. Една малка шега, която надрасках, докато чаках да ми накъдрят перуката.

— Четете! — провикнаха се двете жени едновременно.

— Да, за бога, Уилмот, четете! Глупостите, които вие драскате, са по-добри от всичко, което пише Драйт, при все че той…

— Благодаря, Седли. Аз ще бъда първият, който ще ръкопляска на пиесата ви, когато я завършите. Тогава чуйте какво съм написал…

Рочестър започна да чете поемата си — една дълга псевдосериозна и полуидилична одисея за един овчар и любимата му: девицата е непреклонна, пастирът — прекалено пламенен и когато най-после той я убеждава да се съгласи, се оказва, че е негоден да задоволи двамата — и поуката бе насочена към някои млади безделници — може би Уинфред Уелс и Седли се забавляваха много, но на Франсис, въпреки че проследи смисъла, подтекстът й убягна. Когато свърши, той изведнъж смачка листа и го хвърли в камината, защото никой джентълмен, достоен за това звание, не трябваше да дава вид, че цени и най-малко своите драсканици.

— Справяте се добре с тоя род сюжети, милорд — каза Седли. — Може би вие сам сте изпитали подобно нещастие.

Рочестър не се показа много обиден.

— Вие, изглежда, винаги знаете моите тайни, Седли. — Дали се дължи на това, че може би спите с моята курва?

— Да не би да се сърдите?

— Ни най-малко. Заявявам, че мъж, който отказва да сподели курвата си със своите приятели, е с окаян нрав и заслужава най-тежко наказание.

— Така! — рече Седли. — Е, добре, аз бих желал да се отнасяте малко по-добре със своите дами. Една ми се оплаква постоянно, че не сте й верен и се отнасяте варварски с нея. Кълне се, че ви ненавижда и не иска да ви види никога вече.

Рочестър избухна в смях.

— Ей, богу, Седли. Вие изоставате много, приятелю! Говорите за предишната ми любовница.

В същия миг лицето на Рочестър смени рязко израза си. Сините му очи потъмняха и върху устните му трепна странна усмивка. Другите се обърнаха зачудени и видяха върху прага на вратата Барбара Палмър. Тя спря за миг, след това — блестяща, величествена, задъхана и смайваща като тропическа буря — се отправи към тях. Беше облечена в зелен сатен и покрита със скъпоценности, които блестяха.

— Бога ми — каза бавно Рочестър, — тая е най-хубавата, която съм виждал досега!

Франсис сви устни и му обърна гръб. Вниманието на краля я бе приучило да се смята за най-хубавата и не понасяше ласкателства, отправяни към други жени. Уинфред и лейди Каслмейн, които някога бяха съперници заради същия човек, се придържаха винаги в границите на изкуствената учтивост. Докато те я наблюдаваха, Барбара прекоси салона и зае място около една от игралните маси.

— Ей — рече Седли, — ако се надявате, че ще спите с нея, ще ви бъде необходимо да се излекувате от своята припряност. Впрочем не вярвам, че ваше благородие спада към нейния тип мъже!

Всички избухнаха във весел смях, защото никой не бе забравил удара, с който Барбара бе търколила на земята Рочестър, когато се бе опитал да си открадне една целувка.

Графът също се изсмя, но в очите му светна зъл пламък.

— Почакайте малко — рече той, като вдигна рамене. — Аз се обзалагам, че след пет години тя ще иска дори да ми плаща някоя значителна сума.

При все че се изненадаха, двете жени изглеждаха очаровани. Дали Барбара бе започнала да плаща на любовниците си? Напротив, Седли смело заяви, че това не е вярно.

— Хайде де, Джон! Вие знаете добре, че нейно благородие може да има всеки мъж само като вдигне крайчеца на единия си клепач. Тя си остана най-хубавата жена в Уайтхол и дори в Лондон…

Действително наранена, Франсис направи някому знак с ръка.

— Ваш слуга, мадам! Господа, имам да кажа две думи на милейди… Страутоън.

Рочестър, Седли и Уинфред размениха усмихнати погледи.

— Вярвам — каза графът, — че един ден тая сърдита Стюарт ще се сблъска с лейди Каслмейн. Господи! Ще напиша епическа поема.

Няколко часа по-късно Франсис и Чарлс стояха пред един отворен прозорец, който гледаше към градината, и нощният ветрец им носеше лъх от рози и портокалов цвят. Беше полунощ и по-голямата част от придворните се бяха оттеглили. Някои брояха загубите си и уреждаха заеми, докато мърмореха против лошия шанс, а други подскачаха от радост, задето са облагодетелствани от съдбата.

Кралица Катерина приказваше с херцогинята на Бъкингам, като се преструваше, че не знае за слабостта на своя съпруг към лейди Стюарт. В продължение на тия три години тя бе научила добре своя урок и при все че обичаше Чарлс искрено и безнадеждно, не се занимаваше вече с връзките му с други жени. Играеше на карти, танцуваше, носеше тоалети по английска мода и се решеше според последните изисквания на парижкото изящество. Накъсо тя бе толкова англичанка, колкото нейното първоначално образование й позволяваше това. Чарлс се отнасяше с нея по най-вежлив начин и изискваше целия двор да прави същото. Тя не беше, но се преструваше на щастлива.

Франсис каза:

— Каква хубава, хубава нощ! Изглежда невъзможно, че на дванадесет мили оттук хиляди мъже и жени са болни и умират!

Чарлс помълча и заговори съвсем ниско:

— Моят беден народ! Не мога да разбера защо страда така. Той не го е заслужил и аз не мога да вярвам в бог, който е достатъчно лош, да наказва един народ заради грешките на неговите управници.

— О, сир — протестира Франсис, — как може да говорите така. Те не са наказани заради вашите грешки, а заради своите.

Чарлс се усмихна.

— Вашата преданост няма граници, Франсис. Аз мисля, че не вие сте моя поданица, а аз — ваш!

В същия миг заповедническият и силен глас на лейди Каслмейн ги прекъсна:

— Господа! Каква лоша карта имах тази вечер! Изгубих шест хиляди лири! Ваше Величество, ето ме пак с дългове!

Тя се заля в клокочещ гърлен смях, като го гледаше право в лицето с големите си виолетови очи. Барбара не беше така добре възпитана, както кралицата. Чарлс я виждаше насаме; тя носеше вече четвърто дете от него и не приемаше да бъде пренебрегвана в обществото. Видимо раздразнен от тая натрапливост, Чарлс я изгледа студено, с онова разграничително високомерие, което така добре владееше, когато бе необходимо.

— Наистина ли, мадам?

Франсис повдигна роклята си с леко презрителен израз.

— Извинете, господарю! На вашите услуги, мадам.

Тя едва погледна Барбара и се накани да се оттегли.

Чарлс хвана ръката й.

— Чакайте, Франсис, ще ви съпроводя, ако позволите. Има ли кой да ви придружи, мадам?

На въпроса, който бе отправен към Барбара, кралят не очакваше никакъв отговор.

— Не, няма. Всички си отидоха.

Тя бе свила устни и обиденият израз на лицето й предсказваше разправии.

— И аз не разбирам защо би трябвало да си тръгна сама, щом като вие…

Чарлс я прекъсна:

— С ваше позволение, мадам, аз ще придружа лейди Стюарт в покоите й. Лека нощ.

Том се поклони много учтиво, подаде ръка на Франсис и двамата излязоха. След няколко крачки Франсис го изгледа и прихна да се смее.

Той я отведе до вратата на нейния апартамент, прегърна я и поиска позволение да влезе, докато тя се съблича. Това той вършеше често, съпровождан от всичките си придворни. Но тя му се усмихна уморено и го изгледа умоляващо.

— Много съм уморена. Боли ме силно главата.

Той се разтревожи веднага, защото при все че чумата не бе се появила още в двора, и най-малкото неразположение създаваше страх.

— Главоболие? А инак как се чувствате? Повдига ли ви се?

— Не, Ваше Величество! Това е обикновено главоболие, както винаги.

— Често страдате от главоболие, Франсис!

— Винаги. Откакто се помня…

— Сигурна ли сте, че това не е дипломатическа болест, която е предназначена да отпрати един досаден гост?

— Не, господарю. Действително ме боли главата. Позволете, моля, да се оттегля.

Той се наведе живо и й целуна ръка.

— Разбира се, мила. Извинете ме. Но обещайте, че ако се почувствате по-зле или ако се появят други признаци, ще потърсите доктор Фрейзър и ще ме предупредите!

— Обещавам ви, господарю. Лека нощ.

Тя се прибра и затвори леко вратата. Вярно бе, че страдаше често от ужасно главоболие. Радостта и въодушевлението й бяха отчасти нервни, защото тя не бе жизнена като лейди Каслмейн.

Зеленият папагал с дълга опашка, който тя бе донесла от Франция и който спеше със сгушена под крилото глава в нейната спалня, се събуди когато влезе, и започна да кряска от радост. Госпожа Бери, възрастната вече прислужница, която не бе я напускала още от детинството й, стана от креслото в което дремеше, и се приближи, за да помогне на младата си господарка да се съблече.

Сама и свободна да се отпусне съвсем, Франсис изглеждаше наистина много изморена. Тя се измъкна бавно от роклята си, разхлаби корсета и седна, като въздъхна облекчено, докато Бери прибираше скъпоценностите и панделките, вплетени в косите й.

— Пак главоболие, мила моя?

Гласът на госпожа Бери беше тревожен, кротък, майчински, а пръстите й нежно бързаха.

— Ужасно!

Франсис с мъка сдържаше сълзите си.

Бери взе някаква кърпа и я натопи в съд с оцет, който беше винаги готов и често употребяван. Тя сложи компреса върху челото на Франсис, като го крепеше с двете си ръце. А Франсис, затворила очи, бе отпуснала с благодарност уморената си глава върху меката възглавница, каквато представляваха гърдите на Бери. И двете мълчаха.

Внезапно отвън се чу шум. Някой паж говореше спокойно, а възбуден женски глас му отговаряше. Вратата на стаята се отвори буйно и влезе Барбара Палмър. Тя изгледа за миг Франсис и след това затвори вратата така рязко, че шумът отекна в главата на Франсис и я накара да потрепери.

— Имам да уреждам една сметка с вас, милейди Стюарт! — заяви графинята.

Гордостта на Франсис веднага се събуди готова за противодействие и борба. Младата жена забрави умората си, стана и повдигна брадичката си.

— На вашите услуги, мадам. Какво мога да сторя за вас?

— Сега ще ви кажа — отговори Барбара.

Тя прекоси пъргаво стаята и спря на две-три крачки от съперницата си. Бери я гледаше с войнствен поглед иззад рамото на Франсис, а папагалът я обиждаше ожесточено, но тя не ги забелязваше.

— Престанете да ме правите смешна публично, мадам! Ето това можете да сторите за мен.

Франсис я изгледа с видимо презрение, като се питаше как бе могла да бъде толкова глупава, да смята тая дива харпия за своя приятелка. След това пак седна и направи знак на Бери да продължи работата си.

— Не разбирам, мадам, как съм могла да ви направя смешна в обществото или другаде. За това трябва да се сърдите само на себе си.

Барбара продължаваше да стои права, с ръце върху хълбоците и полузатворени очи.

— Вие сте една лъжлива циганка, милейди Стюарт, но не забравяйте, че аз съм опасна неприятелка. Може би вярвате, че водите мечката за носа. Но ако се потрудя, ще ви отпратя от Уайтхол, ей така…

И тя изправи дясната си ръка, щракна силно с пръсти, сякаш отхвърляше нещо непотребно.

Франсис се засмя студено.

— Възможно е, мадам! Можете да опитате. Но аз вярвам, че харесвам на Негово величество колкото и вие, макар и по друг начин.

Барбара възкликна отвратена:

— От вашите преструвки на разплакана девица ми се повдига! Никой мъж, след като ви е имал веднъж, не би се занимавал повече с вас. Обзалагам се на каквото желаете, че веднага след като Негово величество спи с вас, той…

Франсис я изгледа отегчена и докато Барбара продължаваше потока от хули, вратата зад нея полека и бавно се отвори. Появи се Негово величество. Той даде знак на Франсис да мълчи и спря върху прага заслушан в приказките на Барбара — мрачен, недоволен, пламнал.

Барбара бе започнала да крещи.

— А съществува едно място, дето аз имам предимство пред вас, милейди Стюарт! Каквито и да са моите недостатъци, никога мъж не е ставал от моето легло…

— Мадам!

Гласът на краля прозвуча строго и Барбара се обърна, като възкликна от ужас. Тогава той влезе в стаята.

— Господарю! — промълви Барбара и се изви в дълбок поклон.

— Край на тия срамни приказки!

— Откога сте тук?

— Времето бе достатъчно, за да мога да чуя доста долни изрази. Искрено казано, мадам, вие понякога проявявате невъобразимо лош вкус.

— Но аз не подозирах, че вие сте тук! — възрази тя.

После изведнъж сви очи и изгледа Чарлс и Франсис.

— Ооо — промълви тя тихо. — Започвам да разбирам. Вие се подиграхте добре с всички нас…

— За съжаление грешите. Така се случи, че вие минахте през хола, без да ме забележите, и когато разбрах къде отивате, ви последвах. Имахте вид на човек, който се готви да извърши глупост.

Той се усмихна едва забележимо, развеселен от смущението й, но лицето му се помрачи пак бързо.

— Доколкото си спомням, мадам, ние се съгласихме и решихме, че вашите обноски към лейди Стюарт ще бъдат едновременно учтиви и приятелски. Но това, което чух, не бе нито учтиво, нито приятелско.

— Как може да искате да бъда вежлива с жена, която ме въвлича в сплетни? — отвърна Барбара на удара с удар, готова да се защитава.

Чарлс се усмихна пак.

— Вие в сплетни? За бога, Барбара, вярвате ли, че това е още възможно? Хайде, предполагам, че лейди Стюарт е уморена и иска да си почине. Ако пожелаете да й се извините, ще си отидем заедно.

— Да й се извиня?

Барбара го изгледа възмутена до дъното на душата си и като се обърна, измери Франсис презрително от главата до краката.

— Да бъда проклета, ако някога сторя подобно нещо!

Благоволението, което бе изписано върху лицето на краля, изчезна бързо. На негово място се появи мрачна горчивина.

— Отказвате, мадам?

— Решително!

Тя го обиждаше открито и предизвикателно. И двамата бяха забравили Франсис, която, болна и с опънати нерви, горещо желаеше да си отидат и да продължат караницата си другаде.

— Никой и нищо в света не може да ме накара, когато и да било, да се извиня пред това безлично, глупаво и презряно същество!

— Това си е ваша работа. Но мога ли да ви посъветвам да се отдалечите от Хемптън корт, докато обмислите добре тоя въпрос? Няколко седмици, прекарани в самота и размисъл, ще ви помогнат да започнете да цените повече добрите обноски.

— Пъдите ме от двора?

— Смятайте го както желаете.

Мигновено Барбара зарони обилни сълзи.

— Значи стигнахме дотам! След всички ония дълги години, които ви посветих! Срамно е за един крал, който може пред очите на целия свят да отпрати майката на своите деца.

Кралят недоверчиво повдигна едната си вежда.

— Моите деца? — повтори той бавно. — Някои, може би, възможно е! Но ние няма какво повече да си казваме. Или ще се извините пред лейди Стюарт, или ще си вървите.

— Но къде? Навсякъде вилнее чумата!

— О, ако е думата за това, тя е вече и тук!

Дори вцепенената Франсис подскочи и двете жени извикаха заедно:

— И тук?

— Жената на един придворен е починала днес. Утре заминаваме за Солсбъри.

— О, боже мой! — изпъшка Барбара. — Всички ще се заразим. И всички ще измрем.

— Не вярвам. Умрялата била погребана и всички, които са били в допир с нея, са изолирани. Доколкото ми е известно, няма друг случай. Хайде, госпожо, решете се на нещо, изберете. Ще ни придружите ли утре?

Барбара погледна Франсис, която, като почувства, че я гледат, се изправи изведнъж, вдигна глава и посрещна погледа на съперницата си със студена вражда. Внезапно Барбара хвърли ветрилото си.

— Не искам! Ще отида в Ричмънд, а вие вървете по дяволите.