Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (2)

I

Меригрийн не бе се променило през тия шестнадесет години. То се бе преобразило съвсем малко и през последните две столетия.

Църквата „Света Катерина“ се издигаше откъм северния край на пътя, а надолу, от двете страни, се редяха къщи: дървени домове с издадени горни етажи и покрити с изтравниче или слама, постепенно потъмняла и добила хубав смарагденозелен цвят. Малки прозорчета, обвити в орлови нокти и бръшлян, гледаха като очи навън. Гъсти, неподрязани плетища отделяха къщите от пътя, докато тук-там се издигаха малки дървени врати, над които се виеха пълзящи рози. Над плетищата се виждаха множество цъфнали цветя, люляци, делфини, пурпурни и бели ружи, стигащи чак до покривите; ябълкови, сливови, черешови дървета в пълен цъфтеж.

От другата страна на църквата се простираше общинската поляна, гдето в празнични дни момчетата играеха футбол, устройваха различни състезания и цялото село се стичаше, за да танцува.

В селото имаше странноприемница, изградена от трошливи червени тухли, чиято дървена скеля от сребристосив дъб личеше ясно; огромна табела с нарисуван безформен златен лъв висеше над пътя. Наблизо се намираше жилището на ковача заедно с работилницата му, а така също домовете и магазините на аптекаря, дърводелеца и другите търговци. В останалите къщи обитаваха земеделци, които обработваха своите малки имоти и работеха едновременно в големите околии чифлици. Близо до Меригрийн нямаше нито чифлик, нито богато имение и икономически селото съществуваше благодарение на тия дребни заможни земеделски стопани.

Денят беше спокоен и топъл, небето синьо, с провлечени по него бели облаци, които изглеждаха като нарисувани с четка върху някой неизсъхнал акварел; пролетната влага изпълваше въздуха с хубавия мирис на мокра пръст. Пилета, гъски и малки врабченца шареха по пътя. Пред една от оградите малко момиченце държеше в ръцете си опитомено зайче.

Почти не се виждаха хора, тъй като беше късно следобед и всеки се занимаваше с работата си; единствени скитници бяха кучетата, една или две забавляващи се котки и най-малките деца, на които не можеше да се повери още някаква полезна работа. Една жена с кошница под ръка прекоси пътя и се спря за няколко секунди да поприказва с друга, която приповдигна долния отвор на един прозорец, обкръжен от клематисти и пълзящи рози. Около кръста на селото, останал по чудо незасегнат от Кромуеловите войници, стояха осем-десет млади момичета от околните дървени къщици; пазеха добитъка в общинските пасбища — да не се загубят или да не бъде открадната някоя коза, крава или овен.

Най-младите играеха една игра: „На колко мили е оттук Вавилон?“ — докато трите по-възрастни разговаряха оживено, изпълнени с възмущение и гняв. С ръце на кръста те гледаха оттатък мерата двамата младежи, с палци, затъкнати в джобовете на панталоните, пристъпващи несръчно и олюляващи се ту на единия, ту на другия си крак, водейки твърде оживен разговор с някого, който, изглежда, бе причината за тяхното смущение и неувереност. Двамата млади люде бяха заели такова положение, че затуляха своя събеседник.

— Тази Амбър Сейнт-Клер! — измърмори най-възрастното от момичетата, като отметна гневно назад дългите си руси коси. — Появи ли се мъж наоколо, бъдете уверени, че ще видите и нея да се върти! Аз мисля, че ги помирисва отдалеч!

— Още преди година е трябвало да я омъжат и задомят, казва майка ми!

По-младото момиче се усмихна дяволито и рече напевно:

— О, възможно е да не е омъжена още, но вече е била…

— Шшт!… — прекъсна я първата, като посочи с глава към по-младите.

— Няма значение! — настоя другата, като сниши гласа си до шепот: — Моят брат каза, че Боб Стерлинг му разказал, че на третата неделя от Велики пости си поиграл добре с нея!

Ала Лизбет, която бе подхванала разказа, щракна презрително с пръсти:

— Глупости, Гертрудо! Джек Кларк разказа същата история преди шест месеца, но тя не е по-едра днес, отколкото тогава!

Гертруда имаше готов отговор:

— Но искате ли да знаете защо, Лизбет Мортън? Защото тя е способна да плюе три пъти в устата на жабата… ето защо! Меги Литъл Джон я е видяла да върши това!

— Бре! Майка ми казва, че никой не може да плюе три пъти в устата на жаба!

Спорът прекъсна внезапно, защото неочаквано сред тихата малка долина се разнесе шум от галопиращи копита и на завоя на пътя, над църквата „Света Катерина“, се появи група конници, препускащи по тясната улица към тях. Едно шестгодишно момиченце изпищя от страх и се втурна да се скрие зад полите на Лизбет.

— Това е старият Нол! Връща се от страната на дявола, за да ни отнесе!

Дори мъртъв, Оливър Кромуел продължаваше да буди страх у непослушните деца.

Конниците дръпнаха юздите на конете си, които спряха пъргави и нервни на десет крачки от купчината млади момичета, чиято първоначална уплаха и страх отстъпи пред откровеното любопитство и възторг. Всичките бяха може би четиринадесет души, но половината от тях — слуги или водачи, защото носеха съвсем обикновени граждански дрехи и стояха на дискретно разстояние от другите шестима, очевидно джентълмени.

Те носеха коси до раменете според модата на кавалерията тогава, а облеклото им беше блестящо — костюмите от черно и тъмночервено кадифе, зелен сатен с големи бели ленени яки и бели ленени ризи. Носеха широкополи шапки, окичени с огромни извити пера, а върху плещите им висяха дълги пелерини. Бяха обути с високи кожени ботуши, със сребърни шпори и всеки един от тях носеше отстрани препасана шпага. По всичко личеше, че бяха изминали значително разстояние, защото дрехите им бяха напрашени, а по лицата им имаше следи от пот и прах. Ала в очите на младите момичета изглеждаха страшно величествени.

Един от мъжете свали шапка и се обърна към Лизбет, навярно защото тя беше най-красивата.

— Ваш покорен слуга, мадам — каза той с весела безгрижност в очите и в гласа, ала под погледа, който я разглеждаше бавно от глава до пети, Лизбет поруменя цяла и загуби дъх. — Търсим място да обядваме. Има ли тук някоя добра кръчма?

Онемяла за миг, Лизбет го гледаше втренчено, докато той продължаваше да й се усмихва отпуснал спокойно ръце върху седлото си. Облеклото му беше от черно кадифе с къс жакет и с широки бричове, обточени със сърма и стигащи до коленете. Беше с тъмна коса, сиво-зелени очи, а малките черни мустачки очертаваха горната му устна. Явно беше красавец — но не с това правеше най-силно впечатление. Защото лицето му имаше изражение на неумолима твърдост и сила, която го издаваше, въпреки безспорната му артистичност като авантюрист, комарджия и човек, за когото няма ни закон, ни спирачка.

Лизбет преглътна и направи малък реверанс.

— Ще ви хареса „Трите чаши“ в Хийтстоун, милорд.

Тя не се осмеляваше да препоръча своето бедно малко селце на тия великолепни чужденци.

— На какво разстояние отстои Хийтстоун?

— По дяволите, Хийтстоун! — извика един от мъжете. — Лоша ли е вашата тук? Бих се строполил от тая кранта, ако измина още една миля път, без да ям!

Това бе красив рус мъж с червено лице, който въпреки недоволния си вид беше весел и добродушен. Докато говореше, останалите почнаха да се смеят, а един от тях се наведе към него и го тупна по рамото.

— Господи! Каква банда гладници сме! Алмсбъри не е турил залък хляб в уста, откакто изяде тая сутрин овнешката плешка!

Всички избухнаха в смях, тъй като апетитът на Алмсбъри бе очевидно за тях постоянна тема за шеги. Младите момичета също се изсмяха вече по-свободни, а шестгодишното момиченце, което ги бе взело за пуритански привидения, се осмели да излезе иззад роклята на Лизбет и да се приближи с няколко крачки. Нещо се случи в тоя миг и внезапно промени отношенията между мъжете и момичетата.

— Нашата кръчма не е лоша, милорд! — обади се нисък женски глас и младото момиче с двамата селски младежи се затича към тях през ливадата.

Другите момичета настръхнаха като котки, но мъжете погледнаха с изненада.

— Стопанката там приготвя най-хубавата бира в целия Есекс.

Тя направи лек реверанс на Алмсбъри, сетне погледът й срещна тоя на кавалера, заприказвал пръв и който я наблюдаваше с едно съвсем ново изражение на лицето с размисъл, възторг и живост. За миг времето бе спряло, своя ход въпреки желанието си.

Амбър Сейнт-Клер вдигна ръце и посочи в улицата голямата фирма с изтъркания позлатен лъв, проблясващ слабо, щом лъчите на залязващото слънце го огреят.

— Близо до ковачницата, милорд.

Косите й, с цвета на пчелен мед, падаха на гъсти кичури под раменете й. Когато вдигна очите си, проблесна светъл кехлибар и леко се скри в ъглите. Веждите й бяха черни, миглите също гъсти и черни. Някаква топла пищност избуяваше от цялата й същност и будеше веднага у мъжете сладостни предчувствия — нещо, с което я бе надарила природата и за което тя имаше ясно съзнание. Другите момичета я ненавиждаха повече за това, отколкото за красотата й.

Бе облечена приблизително като тях, с груба вълнена пола върху зелена долна фуста, с бяла блуза, жълта престилка и тясно пристегнато черно елече, с красиви черни обувки на голи нозе. И все пак не приличаше на другите, тъй както едно полско цвете не прилича на цвете от цветарника или едно врабче на един златист фазан.

Алмсбъри се наведе напред, като кръстоса ръце върху предната част на седлото си.

— За бога — каза бавно той, — какво правите вие тук, в тази загубена провинция?

Извръщайки очи от другия мъж, младото момиче го погледна, усмихна му се, показвайки белите си равни и красиво подредени зъби.

— Тук живея, милорд!

— Ей, богу! Виждам това. Но, дявол го взел, как сте дошли тук? Коя сте? Незаконно дете на някой благородник, оставена при дойка селянка преди петнадесет години?

Това го чуваше доста често, но се раздразни и смръщи вежди.

— Не, сър! Дете съм на своя баща, каквото сте и вие, дори нещо повече.

Цялата дружина, включително и Алмсбъри, се изсмя от все сърце на това и той й се усмихна.

— Не се обиждайте, мила! Господи! Исках просто да кажа, че нямате вид на селско момиче.

Тя се усмихна набързо, сякаш за да се извини заради проявеното лошо настроение, но погледът й мина веднага върху другия мъж. Последният още я наблюдаваше по начин, който я сгряваше и възбуждаше. Ездачите обърнаха конете си и когато неговият отскокна, той й се усмихна и кимна. Алмсбъри повдигна шапката си в знак на благодарност и те заизкачваха пътя по посока на механата. Младите момичета останаха за миг мълчаливи, гледайки ги, като слизаха от конете си и влизаха в заведението, докато синовете на кръчмаря излязоха, за да са погрижат за конете.

Когато те се загубиха от очите им, Лизбет изплези веднага език към Амбър и я блъсна.

— Ето! — извика тя с тържествуващ глас, вресливо като коза. — Голяма чест беше това за вас, госпожице кокетке!

Амбър отвърна светкавично на блъскането, като я накара почти да загуби равновесие, и извика:

— Гледайте си плетивото, лоша бъбривке!

За момент те постояха втренчени една в друга, най-после Лизбет се обърна и пое през ливадата, където другите млади момичета събираха добитъка си, тичаха и викаха, надпреварваха се една друга, нетърпеливи да се завърнат за вечеря. Слънцето бе залязло и небето, огненочервено на хоризонта, се издигаше над тях нежносиньо. Тук-там се появяваше по някоя звезда; въздухът беше изпълнен с очарованието на здрача.

С още туптящо сърце Амбър се върна към мястото, където бе оставила кошницата в тревата. Двамата млади селяни бяха заминали. Прибра кошницата си и се запъти към кръчмата.

През живота си тя не бе срещала мъж като този кавалер. Облеклото, което носеше, гласът му, изразът на очите, всичко я караше да мисли, че бе надникнала в някакъв друг свят, и тя желаеше страстно да го види пак, макар и само за миг. Всичко останало, нейната среда в Меригрийн, чифликът на чичо Мат, младежите, които познаваше, всичко й се струваше сега непоносимо тягостно, дори достойно за презрение.

От разговорите със селския обущар тя бе разбрала, че тия люде ще да са благородници. Но какво търсеха тук, в Меригрийн? Амбър не можеше да си представи. Защото през последните години кавалерите се бяха изпокрили кой где свърне и както може или бяха последвали примера на кралския син, сега Чарлс II, в изгнание.

Обущарят, който се бе сражавал в гражданските войни на страната на Негово величество, й бе разказал много неща за това, как е видял Чарлс I в Оксфорд и бил толкова близо до него, че можел почти да го докосне, за красотата и веселостта на роялистките дами, за храбростта на мъжете — това бе живот, пълен с живописност, духовитост, романтика. Но тя не бе видяла нищо, защото всичко се бе свършило, докато тя бе още дете! Бе изчезнало завинаги в утринта, когато Негово величество бе обезглавен в двора на собствения си дворец. Нещо от тая атмосфера бе почувствала Амбър у странника с черните коси — не у другите. Имаше и нещо повече, нещо силно лично.

Като стигна до хана, тя не влезе през предната врата, а заобиколи отзад, гдето едно момиченце седеше на прага и си играеше с кученце с лисичи уши. Минавайки край него, потупа го по главата. В кухнята госпожа Потърел се луташе възбудена и объркана. Върху дъската за кълцане бе сложено сурово парче говеждо месо, което дъщерите й пълнеха с навлажнена смес от хляб и лук и миризливи треви. Едно момиченце вадеше вода от кладенеца в ъгъла на кухнята, а кучето, въртящо ръжена от своята ниша над огнището, лаеше сърдито, защото друго едно малко момченце му пареше с въглен задните крака, за да се движи по-бързо, та месото да се опече еднакво от всички страни.

Амбър привлече вниманието на госпожа Потърел, която тичаше от единия край на стаята до другия с пълна престилка яйца.

— Ето ви сладкиша с холандска есенция, който леля Сара ви праща, госпожа Потърел!

Това не бе истина, защото леля Сара го бе изпратила за жената на ковача, но Амбър си каза, че ще бъде по-добре да го даде тук.

— О! Крайно благодаря, мила. О! Никога не съм изпадала в подобно положение. Шест благородници едновременно у мен. Господи! Какво да правя?

Докато говореше, бе започнала да чупи яйцата в една дълбока чиния.

В тоя миг петнадесетгодишната Мег се показа откъм отвора за избата натоварена със зелени прашни бутилки. Амбър се затече към нея.

— Чакай, Мег! Позволете ми да ви помогна.

Тя взе пет бутилки и влезе в съседната стая, като блъсна вратата с коляно. Очите й бяха наведени, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху бутилките. Мъжете стърчаха прави. Те бяха свалили пелерините си, но бяха с шапки на главите си. Алмсбъри я съгледа още щом влезе, и се насочи към нея усмихнат.

— Е! Миличко… позволете да ви помогна. И тук значи се играе старата игра?

— Каква игра, милорд?

Той взе от ръцете й три бутилки и тя сложи останалите върху масата, сетне го погледна и му се усмихна. Но Амбър потърси с очи другия мъж, до прозореца, играещ на зарове върху една маса. Беше гърбом и не се обърна към нея, но хвърли една монета, докато единият от другите двама изщракваха с пръсти след всяко сполучливо хвърляне. Изненадана и разочарована, защото тя очакваше той да я забележи веднага — или дори да я потърси, — тя се обърна към Алмсбъри.

— Това е най-старата игра на света — рече той. — Да държиш красива млада прислужница, за да привлича клиентите, докато те похарчат и последния си шилинг. Обзалагам се, че сте привлекли и разорили не един чифликчийски син!

Усмихвайки се, той взе една бутилка, отпуши я и я поднесе към устните си. Амбър му отвърна с усмивка, хитро и дяволито, като искаше другият да се обърне и я види.

— Не съм прислужница тук, сър. Донесох само един сладкиш на госпожа Потърел и помогнах на Мег да изнесе бутилките от избата.

Алмсбъри преполови бутилката на няколко глътки.

— За бога! — извика той доволен. — Е, добре! Тогава коя сте? Как се казвате?

— Амбър Сейнт-Клер, сър.

— Амбър? Никога селска жена не би помислила за подобно име!

Тя започна да се смее и хвърли скришом поглед към другия край на стаята, но той продължаваше да бъде погълнат от играта на зарове.

— Същото казва и моят чичо Мат. Той казва, че моето име би трябвало да бъде Мери или Анна, или Елизабет.

Алмсбъри отпи още няколко глътки от бутилката и избърса устата си с опакото на ръката.

— Вашият чичо е лишен от въображение! — Докато тя гледаше отново към играчите, той отметна глава назад и се засмя. — Значи при него искате да отидете? Добре! Елате!

И като я хвана за китката, прекоси стаята заедно с нея.

— Карлтън — каза той, щом стигнаха до тримата играчи, — ето едно младо момиче, което мечтае да си легне с вас!

Карлтън се обърна, погледна шеговито Алмсбъри и се усмихна на Амбър. Тя не чу какво си казаха и продължаваше да го гледа с големите си светнали очи. Момичето не бе по-високо от метър и шестдесет, така че дори мъж със среден ръст изглеждаше внушителен при нея. Но Карлтън стърчеше най-малко с тридесет сантиметра над нея.

Момичето долови само част от думите, с които Алмсбъри го представи.

— Един мъж, към когото изпитвам най-висока почит, макар това копеле да ми отнема всички красиви девойки, на които спирам поглед. Брус, лорд Карлтън.

Амбър направи реверанс и той я поздрави с поклон, като свали шапка с такъв широк и почтителен жест, сякаш се намираше пред някоя кралска принцеса.

— Всички тук — продължи той — се връщаме с краля.

— С краля? Завръща ли се кралят?

— Връща се… скоро — каза Карлтън.

При тази чудна новина Амбър изгуби всяко стеснение. Защото, ако Гудгрумовци хранеха някога симпатии към парламентаристите, те бяха почнали малко по-малко, както всички в страната, да съжаляват за монархията и за стария начин на живот. От убийството на краля насам неговите поданици бяха почнали да го обичат, както никога приживе не са го обичали, и бяха пренесли тази своя обич върху неговия наследник.

— Господи — въздъхна тя. Това бе толкова голямо събитие — да се възприеме веднага, и то при такива смущаващи обстоятелства!

Лорд Карлтън взе една от бутилките, които Мег бе сложила върху масата, избърса праха от шийката на шишето с ръка, отпуши я и почна да пие. Амбър продължаваше да го гледа втренчено, обзета от чувство на страхопочитание и възхищение.

— Заминаваме за Лондон — рече той. — Но един от нашите коне се нуждае от подковаване. Как е този хан? Може ли да се пренощува тук? Не рискуваме ли да бъдем обрани от ханджията? Няма ли дървеници, въшки?

Говорейки, той наблюдаваше лицето й и поради някаква причина, която тя не разбираше, в очите му се четеше закачливост.

— Да ви ограби? — извика Амбър възмутена. — Господин Потърел не е ограбвал никого никога! Това е един превъзходен хан — заяви тя с най-убедителна лоялност. — Оня в Хийтстоун не струва нищо в сравнение с тоя!

Двамата мъже се засмяха.

— Добре! — каза Алмсбъри. — Нека ханджията ни открадне обувките, нека да има въшки, едри като мартенски врани в необработено поле, все пак това е английски хан, за бога! Добър!

Той я поздрави с почтителен поклон: „Ваш слуга, мадам“, и отиде да потърси друга бутилка, като ги остави сами.

Амбър чувстваше как цялото й същество се разтапя. Тя го наблюдаваше неподвижна, проклинайки се за вцепенението, което парализираше езика й. Защото тя — която намираше всякога подходяща дума по адрес на всеки мъж независимо от неговата възраст и положение — сега не знаеше какво да каже. И то в момент, когато искаше отчаяно да му направи впечатление, да сподели с него възбудата и възхищението, които изпитва. Накрая каза единственото нещо, което й хрумна:

— Утре е майският панаир в Хийтстоун.

— Наистина?

Очите му се сведоха към младите, сочни и заострени гърди на девойката. Тя бе от тия жени, дето съзряват рано и бързо загубват юношеското у себе си.

Амбър усети, че кръвта й започва да нахлува към шията и лицето.

— Това е най-хубавият панаир в целия Есекс — побърза да го увери тя. — На него се стичат селяни, които пътуват по десет мили.

Очите им се срещнаха отново, той се усмихна, повдигайки вежди, силно заинтригуван от тоя величествен местен събор, сетне доизпи виното. Тя усети острия му дъх, лъхна я мъжка пот от дрехите му и мирис на кожа от ботушите му. Тази смесица от миризми я доведе до опиянение, до замайване и тя почувства горещото желание на своята плът. Дръзко подметнатите думи от Алмсбъри не съдържаха нищо преувеличено.

Сега той погледна навън през прозореца.

Смрачаваше се.

— Ще трябва да си вървите. — И той тръгна към вратата, за да я отвори.

Нощта бе настъпила бързо, многобройни звезди се бяха показали. Луната беше бледа и прозрачна. Подухваше свеж ветрец. Те бяха сами навън, сред шума от разговорите и смеховете, които се носеха откъм кръчмата; в притихналото поле се чуваше щурец и далечна жаба, бръмчене на комари. Тя го погледна. Бялото й лице блестеше като лунно цвете.

— Ще дойдете ли на панаира, милорд?

Тя се страхуваше, че не ще го види вече, и тази мисъл беше непоносима.

— Може би, стига да имам време — каза той.

— О, моля ви! Панаирът е на големия път, оттам ще минете. Ще се спрете, нали?

Гласът и очите й умоляваха — печални и заставящи.

— Колко сте красива! — каза нежно той и за пръв път, изражението му стана напълно сериозно.

Постояха още миг един срещу друг, сетне Амбър неволно се наведе към него, притваряйки очи. Той я хвана през кръста, притегли я към себе си и тя усети силните мускули на нозете му. Отметна глава назад и отвори уста за неговата целувка. Той я освободи от прегръдката си след доста продължителен момент, който й се стори много кратък. Тя се почувства почти измамена. Отваряйки наново очи, Амбър забеляза, че той я гледаше леко изненадан. Дали причината за това бе тя или той, Амбър не знаеше. Светът й изглеждаше експлодирал. Тя се чувстваше съвсем замаяна, като че бе получила силен удар, който я бе омаломощил.

— Трябва да си вървите сега, скъпа моя — каза той най-сетне. — Родителите ви ще се безпокоят, задето сте останали толкова до късно навън.

Дръзки, необуздани слова напираха на устните й.

„Все едно ми е, да, все едно дали ще се върна или не вкъщи. Мисля само за вас. О! Позволете ми да остана тук и да тръгна с вас, утре…“

Но нещо я възпря да ги произнесе. Може би образът — твърде силно запечатан в ума й — на леля Сара, смръщила вежди, смутена, разтревожена, и строгото, открито и укорително лице на чичо Мат. По-добре е да не се показва толкова дръзка, защото това би било причина той да я намрази. Леля Сара й казваше често, че мъжете не обичат безсрамните жени.

— Не живея далеч — каза тя. — Само на четвърт миля от долния край на пътя през полето.

Тя се надяваше, че ще й предложи да я придружи, но той не направи нищо подобно; след като почака още няколко секунди, тя се поклони:

— Ще ви чакам утре, милорд!

— Ще дойда, може би. Лека нощ!

Той се поклони и свали шапката си почтително, с усмивка, придружена с един поглед, който я разсъблече от глава до пети, сетне се прибра в кръчмата. Амбър почака още миг като някое загубено дете, след това изведнъж се завъртя и се затича, макар че спря веднъж, за да погледне назад, но той си беше отишъл.

Продължи да тича нагоре по тесния път и покрай църквата. Ускори крачка, прекосявайки гробищата, където беше погребана майка й, и сви надясно по една очертана с дървета пътечка, която водеше през полето за чифлика Гудгрум. Обикновено се страхуваше да остава самичка навън нощем, но сега не се боеше ни от сенки, ни от вещици, ни от призраци. Умът й бе зает с други мисли.

Никога не бе виждала мъж, който да прилича на него, нито бе помисляла, че може да има такъв мъж. Той въплъщаваше в нейните очи всички най-красиви и най-храбри благородници, които обущарят й бе описал и които тя бе украсила още повече в своите мечти. Боб Стерлинг и Джек Кларк, какви дебелаци!

Чудеше се дали той мислеше за нея сега. Бе убедена в това. Никой мъж не можеше да прегръща така една жена и да я забрави веднага след това. Тази целувка — казваше си тя, — ако не друго, ще го докара утре на панаира, ще го доведе там въпреки желанието му може би. Тя се поздрави за това, че много добре разбира мъжете и тяхната природа.

Нощният вятър беше тъй хладен, като че идеше откъм ледено поле, ливадите бяха осеяни с червена детелина и бели камбанки. Амбър влезе в чифлика откъм задната врата. Премина вадата по мост, направен от две дъски, прекоси зеленчуковата градина покрай многобройните пристройки — хамбари, конюшни, обори, — всичките варосани, с покриви, покрити с мъх и жълти лишеи. Сетне, завивайки край локвата на патиците, влезе в двора.

Къщата беше двуетажна постройка с декоративно издълбани дъбови скели, чиито стени от червени тухли бяха покрити с лози. Комините бяха обвити с бръшлян и една сводеста лозница, окичена с орлови нокти, окръжаваше вратата на кухнята, над която бе закована подкова — за пропъждане на вещиците. В двора, постлан с тухли, по продължение на стените Сара бе насадила цветя — бели и червени виолетки, ружи, достигащи до покрива, гъсталаци от миризлива лавандула, която слагаха между покривките на леглата. Няколко овощни дръвчета бяха разцъфнали и изпълваха въздуха с аромата си. Върху малка дървена скамейка бяха сложени два кошера, покрити със слама. Малък кафез, потънал в рози, беше окачен до вратата, а под кафеза немирно коте със зелени очи ближеше краката си.

Къщата излъчваше красота, спокойствие и внушаваше усещането за активен и полезен живот. Съществуваше повече от един век; пет поколения бяха живели под нейния покрив, оставяйки зад себе си атмосферата на просперитет — не на богатство, но на благосъстояние, топлота и комфорт. Една къща, създадена само за обич.

Преди да влезе, Амбър се спря, взе малкото котенце на ръце и го погали по меката козина, докато то предеше от удоволствие. Вечерята бе свършила и само Сара стоеше още в кухнята заедно с петнадесетгодишната Агнес. Сара тъкмо вадеше от фурната топли хлябове, а Агнес украсяваше един свещник.

Агнес говореше оживено с неприкрита злост:

— Няма нищо чудно в това, че приказват по неин адрес! Кълна ви се, майко, че изпитвам срам, загдето имам такава братовчедка.

Амбър я чу, но остана безразлична към думите й. Агнес бе говорила толкова пъти вече за нея. Тя влезе в стаята с радостен вик и се затече да прегърне леля си:

— Лельо Сара!

Сара обърна глава усмихната, но погледът й бе изпитателен и загрижен.

— Кръчмата е пълна с благородници. Негово величество се връща!

Смущението изчезна.

— Уверена ли сте в това, мило дете?

— Да! — каза гордо Амбър. — Те ми съобщиха новината.

Тя бе изпълнена със значимост поради новините, които носеше, както и поради насладата, която току-що бе изпитала. Мислеше си, че щом я погледнат, и ще забележат колко се бе променила за двата часа, откакто бе напуснала дома си.

Агнес изглеждаше открито подозрителна — и пренебрежителна, но Сара излезе тичешком, за да отиде при хамбара, където повечето от мъжете привършваха вечерната си работа. Амбър я последва. Щом като двете жени обадиха почти едновременно новината, веднага се разнесе общ радостен вик. Мъжете излязоха бързо от хамбарите и от оборите, жените се втурнаха вън от домовете си — в чифлика имаше няколко малки къщурки — и дори кучетата залаяха весело, сякаш и те вземаха участие в общата радост.

— Да живее Негово величество крал Чарлс II!

Миналата седмица на пазара Матю бе чул слухове за реставрация. Такива се бяха пръснали в страната още в началото на март, разнасяни от пътници, от пътуващи продавачи, от всички ония, които търгуваха с големия свят от южната област. Тъмбълдоун Дик, синът на протектора, бе изгонен от поста, който заемаше. Генерал Мънк бе дошъл от Шотландия, бе завзел Лондон и свикал свободен парламент. Изглеждаше, че ще избухне отново гражданска война между цивилното население и многобройната мобилизирана войска. Всички тия събития будеха едновременно умора и надежда — умора поради непрекъснатите смутове за възстановяване на монархията, която щеше да докара отново мир и сигурност. Всички въздишаха по старите обичаи. Завръщането на кавалерите не можеше да не означава, че и крал Чарлс се връщаше и че се откриваше един златен век — на щастие и мир.

Когато възбудата най-после почна да намалява и всеки се върна на работата си, Амбър се прибра вкъщи. Трябваше да станат рано на другия ден сутринта, за да отидат на панаира, а тя искаше да поспи дълго, за да изглежда възможно най-добре. Когато минаваше през млекарницата, за да влезе в кухнята, долови да произнасят тихо и настойчиво нейното име и спря. Том Андрюс бе застанал в тъмното и протегна ръка, за да я улови за китката.

Том беше двадесет и две годишен младеж, работеше при чичо й и бе влюбен в Амбър, която го обичаше тъкмо заради това, макар да знаеше, че той съвсем не бе партия за нея. Съзнаваше, че нейната майка й бе оставила зестра, която й позволяваше да се омъжи за най-богатия земеделец в областта. Но Амбър изпитваше наслада от обожанието на Том и го насърчаваше.

След като огледа добре, за да се увери, че нито леля Сара, нито чичо Мат можеха да я видят, тя влезе вътре. Малката стая, хладна и приятна, беше съвсем тъмна. Том я хвана грубо, прокара ръка около кръста й, а другата му веднага се плъзна под блузата й, докато сам търсеше устните й. Това очевидно не беше нищо ново нито за единия, нито за другия. И Амбър се остави да я прегърне и помилва за миг, сетне се отскубна изведнъж, като го блъсна силно.

— Наистина, Том Андрюс! Кой ви позволи да бъдете толкова дързък с мен?

За нея беше невероятно, че целувката на един прост мъж се различаваше толкова от тази на един лорд, но Том, докачен и разсърден, се опита да я хване наново.

— Какво има, Амбър? Какво сторих? Какво ви прихвана?

Разгневена, тя отскубна ръката си и излезе тичешком. Амбър чувстваше, че се е издигнала над подобни празни занимания с мъже като Том Андрюс; имаше само едно желание — да се прибере в стаята си и в леглото си, да мисли само за лорд Карлтън и да мечтае за утрешния ден.

В кухнята нямаше никой освен Сара, която се бе заловила да премете, преди да си легне. Бяха запалени три или четири свещи и рояк молци прелиташе над всеки пламък; само песента на щурците, подобна на звънче, нарушаваше нощната тишина. Мат влезе намръщен, без да пророни дума, отиде при бурето с бира, сложено на студено в ъгъла на стаята, напълни едно голямо гърне и го изпи на един дъх. Чичо Мат бе сериозен мъж, среден на ръст, работеше здраво, печелеше добре и обичаше семейството си. Беше съвестен и се боеше от бога; имаше ясно определени идеи върху доброто и злото, върху правдата и неправдата.

Сара го погледна.

— Какво има, Мат? По-зле ли е жребецът?

— Ще оживее, струва ми се. Но това момиче!

Навъсен, той се отправи към огромната камина, заобиколена отвсякъде с почернели съдини, с лъскав бакър, с тъй хубаво изтъркани и излъскани калаени прибори, че имаха вид на сребро. Сланина и пушено месо висяха на гредите в големи мрежи, както и едри връзки сушени треви.

— Кое? — попита Сара. — Амбър?

— Коя друга? Преди един час я зърнах да излиза от млекарницата и след това Том Андрюс я последва като пребито псе. Почти е подлудила това момче, не е годно за никаква работа вече. Но какво прави тя, питам те, в кръчмата с тая дружина от джентълмени?

Той повиши гласа си все по-възбуден.

Сара сложи метлата пред вратата, затвори я и бутна резето.

— Шшт! Мат! Има още хора в стаята. Не мисля, че е направила нещо лошо. Минала оттам и ги видяла, много естествено, че ще се спре.

— И че се е върнала вкъщи сама в тъмнината? Един час ли е нужен, за да научи, че кралят се връща? Казвам ти, Сара, трябва непременно да я оженим. Не искам да петни семейството ми. Чуваш ли ме?

— Да, Мат, чувам те.

Сара се приближи до люлката при камината, защото бебето шаваше и приплакваше. Тя го взе и му даде да суче и седна на скамейката с високата облегалка, като въздъхна слабо от умора.

— Само че тя не иска още да се жени.

— О — каза Мат саркастично, — тя не иска да се жени? Предполагам, че Джек Кларк или Боб Стерлинг не са достатъчно подходящи за нея, двамата най-хубави момци в Есекс!

Сара се усмихна слабо, гласът й бе мек и уморен.

— Най-сетне, Мат, Амбър е дама.

— Дама! Развратница е! От четири години насам ми причиняваш само неприятности — и бог ми е свидетел! До гуша ми дойде. Нейната майка може би е била дама, но тя е една…

— Мат, не говори така за детето на Джудит. Знам! Аз също се тревожа. Опитвам се да я предупредя, но не зная дали ме слуша. Агнес ми каза тая вечер. О, не вярвам, че това значи нещо! Тя е красива, момичетата са ревниви и измислят разни истории.

— Не съм толкова уверен в тази работа, Сара. Ти си склонна да виждаш хората по-добри, отколкото са, но те не заслужават винаги такова отношение. Боб Стерлинг я поиска отново днес и аз ти казвам, че ако тя не се омъжи скоро, дори Том Андрюс не ще я иска вече — със или без зестра!

— Но ако баща й се върне и я намери омъжена за земеделец? Мат! Ние грешим понякога, като не й казваме коя е тя в действителност…

— Какво друго да направим, Сара? Нейната майка е покойница. Баща й също, иначе бихме научили нещо за него, а нямаме никакви сведения и за другите Сейнт-Клеровци. Уверявам те, Сара, ще стори най-добре, ако се омъжи за някой земеделец. А колкото до това, да знае, че е по рождение…

Той направи неясно движение с ръка.

— Бог да ви пази! Съжалявам момъка, когото ще вземе. Защо да правим положението му още по-мъчително! Не, не я оправдавай, Сара. Ще бъде Джек Кларк или Боб Стерлинг — единият или другият — и колкото по-скоро, толкова по-добре!