Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (34)

XXXIII

Пристанищата гъмжаха като мравуняци. Голям брой кораби с позлатени лъскави туловища, с огромни оголени мачти бяха на котва. Някои между тях бяха бойни кораби, участвали в сраженията с холандците, и имаха нужда от почистване и поправка. Отворите бяха запълнени с вряща смола и въжетата закърпени с насмолено платно. Моряци и носачи имаше навсякъде, те разтоварваха спечелената неотдавна плячка, докато пленените холандски флагове се ветрееха смело от Тауър. Имаше също така голям брой ранени и недъгави, които куцукаха наоколо или — седнали или легнали — протягаха умолително ръце. Никой не им обръщаше внимание. На флотата не бе платено още и много от моряците буквално умираха от глад.

Амбър слезе от колата и се запъти по кея между Джеремая и Темпист, като закриваше с ръка очите си срещу пламтящото слънце. Просещите се опитваха да я докоснат, а неколцина моряци подсвирнаха и си размениха неприлични приказки. Но тя бе погълната напълно от грижата да търси Брус и не чуваше нищо.

— Ето го!

Тя се втурна тичешком и шумът от високите й токове го накара да се обърне.

— Брус!

Тя стигна до него усмихната, задъхана, очакваща целувка. Но той я погледна и смръщи вежди. Забеляза, че лицето му беше уморено и челото му е мокро от пот.

— Дявол го взел, какво правите тук?

Той хвърли свиреп поглед към мъжете, които я наблюдаваха отворили широко очи, защото пелерината й бе полуотворена и под нея се показваше елегантен тоалет от черен сатен, смарагди блестяха на ушите и върху пръстите й. Разочарована и оскърбена от тоя груб тон, тя почувства за миг раздразнение. Но той изглеждаше наистина съвършено изморен и тя го наблюдаваше развълнувана, с майчинска нежност. Амбър не бе го виждала никога уморен и умираше от желание да го прегърне, за да заличи с целувки гънката на челото и умората, отпечатана на лицето му; нейната любов към него се надигна като пулсираща болка.

— Дойдох да ви видя, мили! — отвърна кротко тя. — Не сте ли доволен?

Той се усмихна вяло, сякаш съжаляваше за своето държане, и избърса челото си с ръка.

— Разбира се, че съм доволен.

Погледът му обгърна фигурата й.

— Роди ли се детето?

— Да, момиченце. Кръстих го Сюзън… О! — възкликна тя с израз на внезапно угризение. — Самуел почина.

— Зная. Тая сутрин ми съобщиха. Защо сте още в града?

— Чаках ви.

— Не трябваше. В Лондон не е безопасно. Къде е малката?

— Изпратих я на село с Нан и Тенси. Ние също можем да отидем при тях?…

Тя го погледна въпросително, страхувайки се да не би той да има други планове.

Брус я хвана за ръка и те се насочиха към колата. Вървейки, той тихо каза:

— Трябва да заминеш оттук, Амбър. Не трябваше да идваш изобщо. Корабите пренасят болестта, знаеш това!

— Това не ме тревожи. Имам рог от носорог.

Той се засмя, но невесело.

— Рог от носорог! Господи! Рог на рогоносец би имал точно същия ефект!

Когато стигнаха до колата, той й помогна да се качи. С крак на стъпалото той постави ръка върху коленете й и като се наведе към нея, прошепна:

— Бягайте по възможност по-скоро оттук! Някои от хората ми са болни от чума.

Амбър изписка от ужас, но той поклати отрицателно глава.

— Но, Брус — промълви тя, — вие също може да се заразите!

— Имах само три случая. Чумата бе пламнала на борда на пленени холандски кораби и щом узнахме това, потопихме корабите с екипажа… но трима от моите хора се разболяха. Те напуснаха кораба миналата нощ и днес не съм отбелязал кови случаи.

— Брус, не бива да останете тук! Трябва да заминете. О, не! Мили, страхувам се! Имате ли поне някакъв амулет или нещо друго, за да ви закриля?

Той я погледна нетърпеливо, неразбрал последния й въпрос.

— Не мога да си отида сега, докато всичко не бъде разтоварено и прибрано. Но вие заминете! Моля ви, Амбър, послушайте ме. Чух да казват, че ще затворят вратите на града и ще забранят на когото и да било да излезе. Заминете, докато още е време.

Тя отвърна упорито:

— Няма да си отида без вас.

— Богородице! Амбър, не вършете глупост! Ще дойда малко по-късно.

— Не се плаша от чумата. Никога не се разболявам. Кога ще свършите разтоварването?

— Не по-рано от мръкване.

— Добре, тогава! Ще се върна да ви взема надвечер, Нан и бебето са в Дънстъбъл, можем да отидем при тях. Не живея вече в Дейнджърфийлд Хаус, наех жилище на Сейнт Мартин лейн.

— Тогава идете и чакайте. Не излизайте на улицата и не говорете с никого.

Обърна се и понеже тя го гледаше с безпокойство, внимателно като дете, той й се усмихна и направи успокоителен знак с ръка. После се отправи към пристанището и изчезна сред множеството.

Но Амбър не остана вкъщи, както й бе поръчал той.

Тя знаеше, че той е скептичен по отношение на много неща, в които тя вярваше. Рогът от носорог, между другото! Зашит в ризата й, я караше да се чувства в пълна безопасност и тя излезе да уреди нещо за вечеря, защото не мислеше да замине по-рано от сутринта на другия ден. Поръча вечеря в „Сините камбани“, отлична френска гостилница на Линкълнз Ин Фийлдс, и се върна да приготви сама масата. Всичкото й сребро бе поверено на Шедрак Нюболд, но бяха останали още доста прибори в кухнята, за да нареди една маса, и тя се забавлява в продължение на повече от час, като сгъваше кърпите във форма на фантастични птици. В двора Амбър набра малки жълти рози, които растяха по стените и балконите, и ги нареди в голяма метална ваза на масата в столовата.

Тя се погрижи и за най-малките подробности, въодушевена от желанието и надеждата да му бъде приятна и да го накара да се усмихне. Чумата започваше да й изглежда почти истинско благоденствие, защото благодарение на нея те щяха да се съберат за седмици, може би за месеци. Никога не бе била тъй щастлива, казваше си, или не бе имала толкова причини да бъде щастлива.

Амбър използва най-сетне последния час, за да среши и нагласи косата си, да лакира ноктите си и да се гримира. Съвсем леко, защото не желаеше той да я гледа с оная особена усмивка, която я караше да се чувства едновременно глупава и объркана. Застанала права пред прозореца, тя слагаше една гривна, когато зърна да завива откъм ъгъла погребално шествие. Имаше флагове, коне и хора, които пристъпваха тържествено, и въпреки че беше още светло, горяха няколко факли. Обърна се — раздразнена от това нахлуване на смъртта в нейното щастие, — наметна си пелерината и слезе.

Кеят бе почти пуст и колелетата на нейната кола отекваха с голям шум. Брус говореше с двама мъже и макар че й направи приятелски знак, не й се усмихна и тя забеляза, че той бе още по-уморен, отколкото по-рано. След няколко минути и тримата се качиха на един кораб и изчезнаха.

Измина четвърт час. Амбър ставаше нетърпелива. Какво можеше да го задържа през цялото това време? „От десет месеца не ме е виждал и какво прави?… Отишъл е вероятно да пие на тоя проклет кораб!“

Тя удряше нервно земята с крак и си вееше с ветрилото. От време на време изпускаше по някоя въздишка, свъсваше вежди, сетне се успокояваше. Слънцето бе залязло пурпурно над морето, подухваше слаб ветрец, който изглеждаше освежителен подир дневната топлина.

Измина половин час, преди той да се завърне, и радостното очакване на Амбър се бе превърнало в гневно настроение. Той се качи и седна тежко. Изглеждайки го косо, тя каза остро:

— Е, лорд Карлтън! Ето ви най-сетне! Дано не ви отклонявам от нещо важно.

Колата потегли.

— Съжалявам, Амбър, бях ужасно зает. Аззз…

Успокоена мигновено и засрамена от своята лошотия, защото видя очите му зачервени до кръв и капки пот, които блестяха по челото му — въпреки хладината, тя никога не го бе виждала толкова изтощен, — тя го докосна с ръка.

— Аз съжалявам, мили. Зная, че не ме накарахте да чакам нарочно. Но каква впрочем толкова бърза и тежка работа имате да свършвате? Толкова ли са глупави тези хора, че да не могат сами да разтоварят един кораб!

Той се усмихна и помилва пръстите й.

— Биха могли много добре сами да го разтоварят, и още как. Но тази плячка принадлежи на краля и бог знае, той има нужда от нея. На моряците не е платено и хората отказват да работят на вятъра, а доставчиците не дават стоките си, без да бъдат заплатени. Господи, вие не трябва да стоите три часа и да слушате такава нещастна история, която би разплакала и адвокат. Нека добавя отгоре на всичко, че тримата болни мъже починаха вчера, а освен тях имам заразени четирима други.

— И какво направихте с тях?

— Изпратих ги в болницата за чумави. Казаха ми, че вече са поставили стража и че никой не можел да напусне града без удостоверение за здравословното си състояние. Вярно ли е?

— Да. Но не се безпокойте. Имам едно за вас; взех го едновременно с моето, това на Нан и всички останали. Дори Сюзън имаше нужда от разрешително. Каква история! Улиците бяха претъпкани на половин миля около кметството. Мисля, че целият град заминава.

— Ако ги раздават така на хората, без дори да ги видят, в това няма никакъв смисъл.

Амбър направи красноречив жест с пръсти.

— За достатъчно пари биха дали удостоверение и на мъртвец. Предложих им петдесет лири за всичко и те не направиха никакъв въпрос.

Тя се спря.

— Твърде богата съм сега, знаете.

Той се бе привел, като че всичките мускули на тялото му бяха изтощени, но се усмихна.

— Наистина! Толкова ли е приятно това, колкото очаквахте?

— О, нещо повече! Господи, сега всички искат да се оженят за мене! Бъкхърст и Талбът, и не зная колко други още. Какво удоволствие е да им се изсмея в лицето!

Тя почна да се смее, мислейки за това, и в очите й се появи злобничка искра.

— Честна дума, страшно приятно е да бъдеш богат!

— Да — съгласи се той. — Предполагам, че е така.

Двамата замълчаха няколко минути, сетне той рече:

— Питам се колко време ще трае тази епидемия?

— Защо?

— Бих желал да тръгна отново по море след един месец, но хората няма да подпишат договор. И би било глупаво — та те намериха холандски кораби, чийто екипаж бе измрял до крак.

Амбър не отговори, но помисли, че епидемията никога не би могла да избере по-подходящ момент.

Когато пристигнаха в къщата й, тя се изкачи по стълбите първа, тичайки, трепереща от възбуда. Подобни мигове я възнаграждаваха за дългите дни на самотност, когато не можеше да го види. Такова диво, лудо щастие беше почти страдание, екстаз, който ви измъчва, удоволствия, които ви разбиват и изтощават; тия усещания не могат да бъдат обичайни независимо колко е истинска любовта. Те се подхранваха от самотата и очакването и разцъфтяваха напълно след влачещите се месеци на раздяла.

Тя взе ключа и отвори широко вратата, като се обърна пъргаво, за да го види.

Но той бе изкачил едва половината стълби, движейки се с тежка и бавна стъпка, смущаващо необичайна за него. Като стигна до площадката, той спря за миг, протегна ръка, сякаш да я докосне, събра сили и влезе в салона. Права, болна от разочарование, като гледаше в стената, Амбър почувства ледена тръпка по цялото си тяло. Сетне се обърна бавно и го видя как той се отпусна тежко в едно кресло. Тутакси нейното егоистично огорчение отстъпи пред чувство на ужас.

Той беше болен!

Но в същия миг, обзета от суеверен страх, тя отпъди тази мисъл разгневена, задето й бе позволила да прекоси нейния дух. „Не! — каза си тя сурово. — Не е болен! Той е само уморен и гладен. Когато си отпочине и се нахрани, ще стане такъв, какъвто беше по-рано.“

Решена да не му позволи да заподозре този предателски страх, тя се приближи с широка и весела усмивка, съблече пелерината си и я метна върху едно кресло. Той вдигна очи, отвръщайки на нейната усмивка, но изпусна неволна кратка въздишка.

— Е — рече тя, — няма ли поне да ми кажете дали харесвате моето жилище? Всичко е подредено по последна мода — и нищо английско!

Тя направи малка смешна гримаса и показа с ръка, но докато той оглеждаше, тя го наблюдаваше със скрито безпокойство.

— Очарователно е, Амбър. Простете ми, че съм тъй зле възпитан. Нека си кажа истината — много съм уморен, прекарах цялата нощ на крак.

Амбър изглеждаше облекчена. „На крак — цяла нощ! Кой не би се изморил? Той не беше болен. Слава богу! О, слава богу!“

— Имам всичко, което трябва, за да ви възвърна силите. Елате, мили, дайте ми вашата мантия и шапка, и шпагата си, така ще ви бъде по-удобно.

Тя щеше да се наведе, за да му помогне да се освободи от нея, но той я изпревари и я подаде. Слагайки всичко върху един съседен стол, тя донесе поднос с две бутилки: едната с бренди, а другата с вода. Усмихвайки се признателно, той си наля, докато тя отнесе вещите в спалнята.

— Връщам се веднага. Можем да вечеряме. Всичко е приготвено.

Тя изтича в стаята си, която гледаше към салона, и докато сменяше роклята и разпускаше косите си, разговаряше с него, като се надяваше, че умората му постепенно преминава, макар и да не личеше по външния му вид, и че той ще стане и ще дойде при нея. Но той не се помръдна, докато я гледаше, пиеше бренди и говореше много малко.

— Избрах всичко, каквото обичате за вечеря — вестфалска шунка, патица, пудинг с бадеми и шампанско. От войната насам мъчно се намират френски вина. Господи, не зная как ще променим стила си на живот, ако бъдем във война с Франция! Възможно ли е, как мислите? Бъкхърст, Седли и другите казват, че е сигурно…

Тя говореше бързо, за да предпази и двамата от задълбочаване. Изчезна за миг, после се появи по домашна роба от бяла коприна и сребърни чехли.

Насочи се бавно към него, зелените очи на Брус потъмняха като дълбока вода. Той изпи остатъка от брендито, стана и макар че бяха един срещу друг, не направи дори опит да я докосне. Амбър очакваше с пресекнат дъх, но тъй като той се обърна отново към бутилката, тя каза намусено:

— Ще сложа яденето.

Като прекоси столовата, тя влезе в кухнята, където прислужникът, донесъл вечерята, бе оставил супата да ври бавно върху горещата пепел на огнището. Когато сервира, започнаха да се хранят и макар че правеха похвални усилия да го поддържат, разговорът вървеше мудно.

Брус заяви, че вечерята е отлична, но ядеше бавно и очевидно нямаше никакъв апетит. Накрая остави вилицата си.

— Съжалявам, Амбър, но не мога повече! Не съм гладен!

Тя стана и се приближи до него, тъй като страхът й изведнъж се усили. Не, той нямаше уморен вид, изглеждаше действително болен.

— По-добре да поспите, мили. След като сте били цяла нощ на крак, вие…

— Амбър, безполезно е да се лъжем! Хванал съм чума. В началото мислех, че е просто поради безсъние. Но имам много от признаците, подобни на тия у другите: липса на апетит, главоболие, замайване, изпотяване и започвам да чувствам напъни за повръщане.

Той остави кърпата си, отмести креслото и се изправи с мъка на нозете си.

— Боя се да не бъдете принудена да заминете сама, Амбър.

Тя го погледна твърдо.

— Не ще замина без вас, Брус, и вие знаете това. Уверена съм обаче, че това не е чума. Не е възможно. Вие сте здрав и силен. След една хубава спокойна нощ зная, че ще се почувствате по-добре.

Той се усмихна леко, но поклати глава.

— Не, боя се, че грешите. Моля се богу просто да не съм ви заразил. Затова не ви целунах. Страхувах се…

Той погледна наоколо.

— Къде са мантията и шапката ми?

— Няма да излизате оттук. Ще останете при мене. Господи! Колко пъти съм се чувствала също тъй зле, както вие в тоя момент! И на другия ден пак на крак. Да имаш главоболие не значи, че си хванал чума! Ако се почувствате по-добре утре сутринта, ще заминем, ако сте болен — ще се грижа за вас.

— Амбър, мила моя… Не мислете, че ще позволя! Мога да умра в…

— Брус! Замълчете! Ако действително сте болен от чума, ще ви лекувам и ще оздравеете. Леля Сара ме е научила как се лекуват болни.

— Но болестта е заразна и рискувате да я пипнете. Тя е изобщо фатална. Не, мила моя, ще вървя. Дайте ми шапката и мантията… Ако обичате.

Той се обърна и изражението на безпокойство и гняв, което той напразно се мъчеше да скрие, се четеше ясно. Лицето му бе окъпано в пот, капките се стичаха по страните му и той вървеше като пиян. Мускулите му не го слушаха; усещаше над очите си мъчително главоболие, както и глуха болка в гърба, слабините и нозете. Обзе го тръпка и той се разтресе от нея и от напън за повръщане.

Амбър го улови за ръката, твърдо решена да го задържи при себе си, дори с цената на някой юмрук, който да го повали. Защото тя знаеше, че излезеше ли, той ще бъде задържан за пиянство — такива грешки ставаха често — или най-малкото ще бъде отведен в някоя болница за чумави. Ако той бе наистина болен — което тя повярва най-сетне, — щеше да се грижи за него.

— Легнете за момент върху канапето до огъня и си починете, докато ви приготвя билков чай. Не можете да направите нито крачка при това състояние. Ще се почувствате по-добре сетне, уверявам ви, ще бъде готово след минутка.

Тя го хвана за ръката и подкрепян от нея, той прекоси стаята, за да отиде до огъня. Видимо той не искаше да остане, но ставаше все по-неспособен да вземе някакво решение; от минута на минута се чувстваше все по-слаб и объркан. Той падна върху канапето, като въздъхна дълбоко и затвори очи. Трепереше и въпреки че беше студено, дрехата му бе мокра от пот. Амбър го остави и изтича бързо до стаята си, откъдето донесе една сатенена покривка, която метна върху него.

Уверена вече, че той не ще може да стане и вероятно ще заспи, тя отиде бързо в кухнята и почна да рови в пакетите с билки, събрани от Нан. Сложи от всяка по една щипка в чайника: латинка, троскот и киселец против повръщането; ружа и тучница против треската; кукуряк, беладона, индийски нард против главоболието. Всяка билка беше брана според законите на астрологията, под определено планетарно влияние, и тя имаше голяма вяра в действието им.

Амбър наля гореща вода в чайника и го окачи на веригата, но огънят бе почти загаснал и тя хвърли няколко дървета и въглища от кофата и коленичи, да духа. Скоро огънят пламна висок и силен, а тя изтича веднага в салона, за да се увери, че той е добре, тъй като не чуваше никакъв шум.

Брус се бе опънал в целия си ръст, но сатенената покривка беше паднала. Със затворени очи и сгърчено лице, той се мяташе непрекъснато. Когато се наведе над него, за да го припокрие, той я погледна и ненадейно я стисна силно за китката и рязко я дръпна.

— Какво правите?

Гласът му беше дебел и дрезгав, думите се заплитаха една в друга. Сиво-зелените ириси на очите му лъщяха, очните ябълки бяха червени от прииждащата кръв.

— Казах ви да си отидете. Хайде, изчезвайте!

Последните думи той почти изкряска и отблъсна яростно ръката й.

Амбър бе много изплашена, страхувайки се да не е загубил разсъдъка си, но се помъчи да отговори спокойно и сериозно:

— Приготвям ви чай, Брус; ще бъде готов след минутка. Ще можете да заминете после. Но засега лежете спокойно и почивайте.

Той, изглежда, се съвзе напълно:

— Амбър, моля ви! Моля ви се, заминете и ме оставете сам! Аз ще умра навярно утре и вие ще се разболеете на свой ред, ако останете.

Той започна да се надига, но тя го блъсна назад и той падна в безсъзнание на възглавницата. „Във всеки случай — рече си тя — аз съм по-силна от него. Той няма да замине.“

Тя почака малко, надвесена угрижено над него, но той лежеше съвсем спокоен. Бързо и на пръсти излезе от стаята. Бе тъй разстроена, че ръцете и коленете й трепереха. Взе чайника, но го изтърва и той падна с трясък, който накара сърцето й да подскочи. Когато се наведе да го вдигне, долови шум в съседната стая.

Със събрани поли, тя се затече в стаята и намери Брус застанал прав по средата да гледа неясно и объркано на всички страни. Втурна се с вик към него:

— Брус, какво правите?

Той я погледна недоверчиво и вдигна ръка, за да я блъсне, измърморвайки някаква ругатня. Амбър се вкопчи в него, но той я удари тъй силно, че тя едва не загуби равновесие. Отстъпвайки, тя се улови за него и го повлече със себе си. Той се залюля, опита да се задържи, сетне и двамата се строполиха на пода; Амбър наполовина затисната под него. Той остана така, проснат, неподвижен, с отворени уста и очи и в безсъзнание.

Амбър остана за миг зашеметена, сетне изпълзя изпод него и се надигна. Хвана го за плещите и се помъчи да го изтегли към спалнята, но той бе по-висок от нея и много по-тежък и тя трудно би могла да го помръдне. Теглеше и тикаше с всички сили, като се разплака от ужас и отчаяние, когато си спомни, че Темпист и Джеремая бяха навярно горе, на петия етаж.

Амбър се обърна, изтича по задното стълбище и се втурна в стаята им, без дори да съобрази да почука на вратата. Двамата мъже се бяха облегнали на прозореца, пушейки лулите си. Те я изгледаха изумени.

— Темпист, Джеремая! — извика тя. — Елате с мене!

Обърна се и изхвръкна също тъй бързо от стаята и надолу по стълбите все едно се плъзгаше. Двамата мъже загасиха лулите си и я последваха през кухнята и столовата до салона, където завариха Брус прав, разкрачен, за да пази равновесие, с леко потръпващи рамене. Амбър изтича и застана пред него, последвана от двамата мъже, които останаха обаче на известно разстояние, наблюдавайки го с колебание. Брус направи крачка напред, гледайки заплашително ту единия, ту другия, сякаш за да си проправи път. Приличаше на човек, напил се до степен да се търкаля по земята.

Амбър го гледаше като хипнотизирана и когато той мина край нея, се отстрани неволно, за да му направи място, с протегнати ръце, тъй като той изглеждаше, че може всеки миг да се строполи на пода. Но тя не го докосна. Прекрачвайки прага, той прекоси коридора, достигна до площадката и се спря за миг пред стълбите, подобно на колос, който съзерцава празното пространство. После слезе едно стъпало, сетне друго, но внезапно изръмжа и се олюля, мъчейки се да се улови за преградата. Амбър извика и двамата мъже се притекоха точно на време да го задържат и да му попречат да се строполи по стълбите с главата напред. Подкрепян от тях, той се остави да бъде завлечен обратно в апартамента е овесена на гърдите глава, почти в безсъзнание.

Амбър ги поведе към спалнята, откри леглото и им направи знак да го положат върху белите копринени чаршафи. Веднага се залози да му събуе обувките и чорапите, които бяха, забеляза тя, с особен жълтеникав цвят от потта и миришеха много силно и неприятно, миризма, която му бе иначе чужда. Тя отвърза пояса му и се готвеше да го съблече, когато си спомни за присъствието на Темпист и Джеремая. С поглед през рамо тя установи, че те я наблюдаваха побледнели, с разширени от ужас очи. Те бяха току-що разбрали, че са докоснали и пренесли не пиян човек, а един чумав.

— Излезте — промълви тя, разгневена от изписания ужас по лицата им.

Слисани, без да изрекат дума, те излязоха бързо навън, като треснаха шумно вратата.

Ризата на Брус бе измокрена дотолкова, че лепнеше на кожата. Амбър вдигна полите на дрехата си, които се влачеха по земята, за да го изтрие и изсуши. Разсъблече го, зави го и махна възглавницата изпод главата му, защото знаеше, че не си служеше с нея. Той лежеше сега спокоен, само от време на време измърморваше някакви непонятни думи.

Остави го сам и отиде в кухнята. Водата за чая не беше още кипнала; докато чакаше, прегледа бюфета, за да види с какви провизии разполага. Понеже поръчваше винаги ядене отвън, тя намери само няколко сладкиша с портокал, купа череши, две или три бутилки вино и една с бренди. Пресметна наум какво й липсва, докато наблюдаваше мехурчетата в течността и се ослушваше за най-малкия шум. Накрая свали чайника и наля течността в един метален съд. Отварата от билки отделяше отвратителна миризма, но тя обви дръжката с кърпа и отиде в спалнята.

Брус лежеше. Облегнат на лакътя си, той я видя, когато влезе. Тя забеляза, че бе току-що повърнал на пода. Имаше смиреното и смутено изражение на дете, което е извършило пакост. Болестта го унижаваше. Той искаше, види се, да й каже нещо, но само падна изнурен в леглото. Амбър бе чула да се говори за люде съвършено здрави сутринта, които умирали през нощта от чума, но досега не вярваше, че е възможно една болест да напредне тъй бързо.

Чувството за нейната собствена безпомощност я погълна изведнъж.

Сара я бе научила как да лекува заболял от треска или от дребна шарка, как да постъпи при изгаряне или при стомашни болки, но чумата беше тайнствена болест, странна и злокобна. Някои казваха, че идвала от земята като отровно изпарение, проникваща през всички пори на кожата и която се предаваше следователно чрез пряк досег. Но никой не знаеше, нито претендираше, че познава действителния й произход, защо тя се превръщаше понякога в епидемия, нито как се лекува тази болест. При все това Амбър чувстваше, че й е необходима известна помощ и съвети.

На колене тя се залови да избърше повърнатото с ризата на Брус. „Ще изпратя Джеремая да повика лекар — каза си тя. — Той ще знае все нещо повече от мене.“

Когато се опита да накара Брус да отпие малко от чая, той я блъсна, като измърмори с надебелял глас:

— Вода… Жажда! Адска жажда!

Той прокарваше езика си по устните, сякаш искаше да ги овлажни. Амбър видя, че този език беше подут и с червен връх.

Тя донесе кана с прясна вода от кухнята и той изпи три пълни чаши, поглъщайки ги така жадно, като че ли никога не би се заситил. След това, въздишайки дълбоко, той легна отново на леглото и остана спокоен. Като видя това, Амбър се изкачи още веднъж до таванската стая и почука на вратата на прислугата. Почака нетърпеливо няколко секунди и като не получи отговор, влезе.

Нямаше никой. Няколко измърсени дрехи лежаха на земята, но старият шкаф с разтворени капаци беше празен, както и чекмеджетата на един скрин. Те бяха заминали!

— Нещастници! — прошепна Амбър. — Проклети да са тия неблагодарни идиоти!

Отново слезе тичешком, защото се страхуваше да остави Брус сам, макар и за минута.

Той лежеше в същото положение, шавайки непрестанно, шепнейки несвързани думи. Но беше невъзможно да го разбере, изглеждаше, че бълнува. Постави му студен компрес на челото, опъна чаршафа и покривките, които вече бяха в безпорядък, и обърса потта, която обливаше постоянно лицето му. След това започна да чисти стаята, подреди нещата си, простря бельото на Брус върху столовете, за да се изсуши, донесе един леген, в случай че би имал отново пристъп на повръщане, и едно сребърно нощно гърне. Постоянно се занимаваше с нещо, за да няма време за размисли.

Беше около десет часът, улиците бяха спокойни; чуваше се само преминаването на някоя кола или песента на някое момче факлоносец. След миг чу нощния пазач, който минаваше, като подрънкваше със своя звънец:

— Десет часът мина, в хубавата лятна нощ всичко е добре!

Два или три пъти Брус бе обземан от напъни за повръщане и тя се притичваше да държи легена и да му помогне да седне, покривайки гърдите му с чиста бяла ленена кърпа. Накрая той повърна още веднъж. След това поиска да стане, но тя го накара да лежи и донесе нощното гърне. Тя забеляза тогава една лека червена подутина, показваща на дясната му слабина началото на чумната инфекция. Цялата и надежда угасна.