Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Forever Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Първи том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

 

 

Издание:

Катлийн Уиндзор. Вечната Амбър. Втори том

Английска, второ издание

Технически редактор: Елена Шинева

Коректор: Спаска Трайчева

Художник: Георги Трифонов

Издание на списание „Съвременник“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Пета част

XLVI

Когато Амбър се върна в Лондон към средата на декември, три месеца и половина след пожара, почти цялото старо Сити бе изчезнало. Навсякъде се виждаха купища камъни, извити железа, остатъци от тухли, разтопено олово и в много изби огънят продължаваше още да тлее. Дори проливните дъждове през октомври не можеха да го угасят. По-голямата част от улиците бяха съвсем задръстени от срутилите се къщи. Други бяха преградени поради опасността, която представляваха комините и стените, които продължаваха да стърчат.

Сега, когато великолепното зрелище на пожара бе престанало, градът беше безкрайно по-тъжен и по-жалък. Съществуваха мрачни предсказания, според които той нямаше да бъде възстановен, и през тия сиви и дъждовни декемврийски дни изглеждаше, че отговаря на самата действителност. Отчаяна от чумата, войната и пожара, с разнебитена търговия, обременена от най-големия държавен дълг, който народът помнеше, разкъсвана от бунтове и немотия, Англия мислеше, че дните на слава са преминали безвъзвратно, че някогашната й стойност е загубена и че английският народ е осъден да загине. Никога бъдещето не бе изглеждало по-безнадеждно, никога хората не са били по-черногледи и по-злопаметни.

Но независимо от всичко това неукротимата воля на народа и неговите надежди взимаха връх и се налагаха. Изникнало бе едно градче, съставено от окаяни колибки и разкривени барачки, където се бяха подслонили цели семейства — върху местата на някогашните си къщи. Бяха започнали да се отварят магазинчета и се строяха нови сгради.

Впрочем не бе изгорял целият град.

Извън стените цялата част, която се простираше на изток от Кулата и на север от Мур Фийлдс, не бе пострадала; на запад бе оцелял старият правен колеж на Линкълновата странноприемница, а по-далеч Дръри лейн, Ковънт Гардън и Сейнт Джеймс, където все повече благородници се завръщаха. Нямаше нищо изгоряло по бреговете на реката. Стренд беше непокътнат със своите стари домове, чиито градини се спускаха чак до Темза. Изящната част на Лондон не бе засегната от огъня.

 

 

Амбър и Големия Джон бяха напуснали веднага града. Бяха наели коне, защото техните бяха изчезнали, и се бяха завърнали право в Лайм парк. Амбър разправи на Джени, че когато пристигнали в Лондон, къщата им бала вече изгоряла и че никъде не могла да намери графа. Все пак за да не даде повод за клюки, изпрати хора в Лондон, за да търсят. Те се върнаха след няколко дни и съобщиха, че не са могли да се доберат до нищо и че по всяка вероятност графът е бил изненадан от огъня у дома си и е загинал в пламъците. Напълно успокоена, че не се излага на никакъв риск, Амбър облече траурни дрехи, но не претендираше, че изпитва много скръб, защото не смяташе, че е необходимо да бъде толкова лицемерна.

Най-добри вести получи от Шедрак Нюболд. Два дни след като се бе върнала, той й съобщи по човек, че никой от банкерите й не бе загубил дори шилинг. И при все че не й бе останало даже наполовина от богатството й — двадесет и осем хиляди лири, — то стигаше, за да бъде тя една от най-богатите жени в Англия. Можеха да се прибавят още лихвите и печалбите от влоговете, които бе направил той за нейна сметка. Тя увеличи доходите си също, като даде под наем Лайм парк и продаде голям брой мебели, при все че не се решаваше да посегне върху личните вещи на Редклиф.

Така че изгледите за бъдещето бяха бляскави. Но сега имаше много ужаси и тревоги, защото при все че Редклиф беше мъртъв, тя още не бе успяла да се освободи напълно от него. Той се бе върнал у дома, за да я измъчва. Сблъсквате се с него в ъглите на галерията; чувстваше го зад себе си когато се хранеше; преследваше я нощно време и тя се изпотяваше от ужас, подскачаше при най-малкия шум или се събуждаше с писъци. Сега имаше само едно желание: да си отиде оттук. Но Нан бе родила в навечерието на нейното завръщане и тя бе решила да чака, докато Нан се възстанови достатъчно, за да може да пътува. Следователно чакаше от обич към Нан, но и за това, че домът на Алмсбъри беше за нея единственото убежище, където не можеше все пак да отиде толкова скоро, без да възбуди подозрения. По никакъв начин не желаеше да повери фаталната си тайна на когото и да било. Знаеха я само Големия Джон и Нан.

Майката на Джени дойде, но си замина веднага щом се роди детето и родилката се беше съвзела. И Амбър не бе с много спокойна съвест, когато на първи октомври замина за Барбъри Хил. Но се успокои, като си каза, че Джени няма защо да се страхува, когато остане сама. Тя не е била никога враг на графа — не бе виновна и за смъртта на Филип — стените, таваните и дори дърветата нямаше за какво да й натякват. А Амбър не можеше да издържа повече. И затова замина.

В Барбъри Хил се почувства по-добре и й бе нужно много по-малко време, отколкото допускаше сама, за да забрави Редклиф и всичко, което се бе случило през годината. Чувстваше — и й беше малко неловко, че Алмсбъри подозира, че тя знае много повече за смъртта на съпруга си от онова, което разправя — може би е наела банда убийци, за да го премахнат, — но той не се опита никога да я накара да признае нещо в случаите, когато беше разсеяна или невнимателна в изразите си, и много рядко загатваше за графа.

Един ден той й каза, за да я подразни:

— Е, добре, мила моя, за кого ще се омъжите сега? Говори се, че Бъкхърст е почти решен да рискува…

Тя го изгледа възмутена.

— О, не, Алмсбъри: Край на женитбите! Не съм луда! Богата съм и имам титла. Защо тогава, по дяволите, да започна отново, да тровя живота си. Няма по-плачевно положение от онова на омъжената жена! Опитах три пъти и…

— Три пъти? — опули се развеселен Алмсбъри.

Амбър се изчерви, без да иска, защото случаят с Люк Чанъл беше тайна, която тя бе доверила само на Нан. Той бе едно от малкото неща, за които се срамуваше.

— Исках да кажа два пъти! Защо се смеете? Във всеки случай можете да се смеете, ако искате, но аз няма вече никога да се омъжа, защото имам други проекти, много по-интересни. Ще видите!

Скоро Амбър загуби търпение. За какво й бяха богатство и титла, младост и хубост, щом се бе погребала жива на село? Тя се увери в края на втория месец, че независимо от възможността да се появи някое съмнение във връзка с внезапната смърт на графа, никой не мислеше вече за него. Дворцовите скандали бяха по-краткотрайни от любовните интриги и тя имаше горещо желание да се върне в двора. И така умело и настоятелно моли лорд и лейди Алмсбъри, че накрая успя да ги склони да се върнат заедно с нея в Лондон за зимния сезон. По тоя начин щеше да има дом, в който да живее, и щеше да се ползва от престижа на двете семейства — на Джон Алмсбъри и на Емили. Защото тя по всяка вероятност щеше да има нужда от него поне за известно време.

 

 

Появяването й в Уайтхол предизвика сензация, която не бе очаквала. Много се учуди, когато научи слуха, че била умряла отровена от своя ревнив съпруг. Много се смя, за да покаже колко несъстоятелна е подобна нелепост.

— Каква глупост! — провикна се тя. — В наши дни само за коминочистачите не се говори, че са умрели отровени!

Впрочем това беше вярно, защото отровата беше общоприето оръжие за отмъщение сред аристокрацията, и затова винаги мислеха и говореха за нея. Съпруги, които изменяха на съпрузите си и които се разболяваха, приказваха само за отрова. Лейди Честърфийлд бе умряла предната година, след като бе обидила своя мъж, свързвайки се с херцога на Йорк. Една друга любовница на Йорк — лейди Денъм — се бе разболяла току-що и казваше на приятелките си, че съпругът й я бил отровил, при все че някои смятаха извършеното за дело на самия херцог, отегчен от непрестанните й желания.

Всички мъже посрещнаха Амбър възхитени.

Тя схвана веднага положението си.

Поради титлата, която носеше Амбър, тя имаше достъп в двореца. Можеше да влиза в салоните на Негово величество, да придружава кралската двойка на театър, да присъства на всички балове и официални банкети. Но докато не си намереше приятелка между придворните дами, не можете да отива на частните вечери и приеми. А по тоя начин съществуваше опасност да остане вън от интимния живот на двора.

Тя избра следователно Франсис Стюарт и й засвидетелства такава обич и възхищение, че Франсис, която си оставаше наивна и след четирите години прекарани в Уайтхол, я покани на вечерята, която даваше същата вечер. Кралят присъстваше, там бяха и всички придворни, които по негово благоволение съставяха малката група, ръководеща целия елегантен Лондон. Бъкингам имитира гротескно и безпощадно канцлера Кларендън. Чарлс повтори още веднъж невероятния и увлекателен разказ, който повечето от гостите знаеха наизуст — за своето бягство във Франция след битката при Уорчестър. Ястията и вината бяха хубави, музиката — приятна, жените — очарователни. Амбър беше така прелестна в своята рокля от черно кадифе, че графиня Садъск не се стърпя и й каза:

— Боже мой, госпожо, каква хубава рокля! Чакайте, струва ми се, че съм виждала и друга такава рокля! Но къде?

Тя разглежда дълго роклята, без да издаде, че наблюдава нейната собственичка.

— Да, разбира се! Сега вече си спомних добре! Тя е точно като роклята, която носих, след като умря братовчедът на моя съпруг. Какво стана с нея? О, да! Дадох я на гардеробиерката в театъра на Негово величество. Чакайте да помисля: струва ми се, че има три години оттогава. Вие тогава бяхте в театъра, нали, госпожо?

Тя гледаше Амбър право в лицето и в сините й очи играеха злобни пламъчета. И внезапно извика:

— Боже мой, не виждам ли там Уинфред Уелс? Каслмейн ми бе казала, че е отишла на село, за да пометне. Боже, колко са зложелателни хората! Извинете, госпожо, трябва да отида да кажа някоя добра дума на бедното същество!

И като се поклони леко, без дори да погледне Амбър, тя се отдалечи.

Амбър сви вежди, но когато изправи глава, видя, че Чарлс е до нея, затова се усмихна и вдигна небрежно рамене.

— Ако жените можеха да се търпят една друга — каза той тихо, — биха имали голямо предимство пред нас.

— Но вие вярвате ли, че ще стигнат дотам, сир?

— Не изглежда никак вероятно. Но не се тревожете от думите им, мила моя. Уверявам ви, че вие можете чудесно да хвърчите със собствени криле.

Амбър продължаваше да се усмихва. С незабележимо движение на устните кралят я запита нещо. Тя му отговори, като кимна леко с глава. Нейното завръщане в Уайтхол не можеше да стане при по-щастливи обстоятелства.

Но Амбър още не беше уверена в себе си, за да изостави Франсис Стюарт, и направи всичко, за да е сигурна, че са неразделни. Посещаваше Франсис в апартамента й, разхождаше се с нея в галериите — защото времето често беше лошо и не можеше да се излиза вън. А понякога, когато пътищата бяха много кални или бе късно, оставаше да спи при нея. Амбър никога не говореше за себе си, но се преструваше на особено заинтересувана от всичко, което Франсис казваше, мислеше и правеше. И понеже Франсис не можа да устои на тия ласкателства, й се довери напълно.

Наскоро херцогът на Ричмънд беше й направил за пръв път предложение за женитба — нещо, което изненада много двора, защото Франсис беше смятана за лично притежание на краля. Херцогът беше младеж на двадесет и седем години, с доста прилична външност, далечен роднина на краля. Но минаваше за глупав, пияница и изобщо потънал в дългове. Чарлс посрещна тая вест с обикновеното си хладнокръвие и поиска от херцога да представи личните си сметки, за да бъдат проучени от канцлера Кларендън.

Една нощ, когато двете си бяха легнали удобно в пухените легла, Амбър запита случайно Франсис дали има намерение да се омъжи за негово благородие. Отговорът я изненада:

— Няма какво друго да сторя. Ако херцогът не беше така добър да ми направи предложение, не зная какво щеше да стане с мене.

— Какво щеше да стане с вас? Хайде, Франсис, това е безсмислица! Всички мъже от двора са лудо влюбени във вас, вие знаете това много добре!

— Може би, но никой от тях не ми е направил почтено предложение. Истината е, че аз загубих репутацията си, като позволих на Негово величество да се отнася свободно с мене, но без да се съглася с оная свобода, от която можеше да извлека полза.

— А защо не се съгласихте? — подметна уж небрежно Амбър, при все че жадно поглъщаше думите на Франсис. — Без съмнение, щяхте да станете херцогиня без неприятностите на една женитба — и освен това вероятно много богата!

— Какво? — извика Франсис. — Да стана любовница на краля? О, не!… Не аз! Това предоставям на други. И без туй е доста трудно за една съпруга да споделя леглото си с мъж, който й е законен съпруг! Господи! Настръхвам само като си помисля такова нещо!

Твърде изненадана и развеселена, Амбър се усмихна в тъмното. „Така! Ето значи откъде идваше толкова прехвалената добродетел на Франсис: не моралът, а отвращението решаваше въпроса! Тя не беше девственица, а отвратена жена!“

— Не сте ли влюбена в краля? Няма по-хубав мъж от него в двора. Не само защото е крал! Всички жени са луди по него!

— О, да! Положително го обичам! Но не мога, просто не мога! Защо мъжете мислят винаги само за това? Зная много добре, че трябва да се омъжа един ден. На деветнадесет години съм и майка ми казва, че позоря семейството си. Но, боже мой! Само мисълта да легна с мъж и да го оставя да… Положително бих умряла! Никога не бих могла да го понеса!

„Боже справедливи!“ — помисли си смаяна Амбър. — Очевидно тая жена не беше с всичкия си. Все пак я съжаляваше и чувстваше към нея известно презрително състрадание. Каква представа за живота имаше това клето същество?

Впрочем тяхното приятелство скоро приключи. Защото Франсис беше ревнива като истинска законна съпруга, когато се отнасяше до интимните проблеми на краля, а Барбара с удоволствие й съобщаваше слуховете, които бяха започнали да се носят относно посещенията, които кралят правеше тайно на лейди Редклиф в двореца Алмсбъри. Но сега вече Амбър смяташе положението си за много солидно и с удоволствие престана да посещава Франсис, която й се бе виждала винаги досадна и глупава. А Чарлс, който се пристрастяваше в началото към всяка любовна интрига не позволяваше да я пренебрегват. По негово искане Амбър биваше канена навсякъде и й се отдаваше почит, на каквато някога се бе радвала лейди Каслмейн и още се радваше Франсис Стюарт. Дори придворните дами се виждаха принудени да станат нейни доносници и Амбър реши, че над нея няма вече никой друг.

 

 

Скоро Амбър установи, че е бременна.

Перспективата да види себе си обезобразена, макар и временно, никак не й харесваше. Но си казваше, че ако не роди дете на краля, няма да има нищо, за да го задържи, когато физическото привличане изчезне. Защото ако се случеше да стане безразличен към майката, Чарлс оставаше винаги привързан към децата, чийто баща се смяташе. Когато му съобщи за своята бременност към края на февруари, той се показа мил, нежен и изглеждаше доволен, толкова доволен, сякаш чуваше за пръв път подобна щастлива вест. И Амбър се убеди, че сега мястото й в двора беше така непоклатимо, както бяха непоклатими звездите на небето.

Но само два дни по-късно Чарлс разби нейната самоувереност, като й посочи един младеж, който стоеше срещу тях в салона, запитвайки я дали смята, че той би бил добър съпруг.

— Съпруг за кого? — запита Амбър.

— Но, разбира се, за вас, мила!

— Аз не желая да се омъжвам.

— Недейте мисли, че искам да ви принуждавам! Все пак не е особено лек животът на едно незаконородено дете, нали?

Той изглеждаше весел и лека усмивка повдигаше крайчеца на малките му черни мустаци. Амбър пребледня.

— Значи вие смятате, че не е ваше?

— Не искам да кажа това, мила моя! Мисля, че той е вероятно мой син. Изглежда, че аз имам забележителна способност да създавам деца навсякъде освен там, дето ми са необходими. Но това дете не може да мине, за сметка на последния ви съпруг и ако вие не се омъжите пак наскоро, ще има върху своя гръб тъмно петно… нещо, което ще бъде сериозна пречка за един младеж, какъвто и произход да има. И нека бъда съвсем искрен с вас: ако се омъжите, ще сложите решителен край на клюките, поне вън от Уайтхол. Времената са тежки, откакто не мога да пратя в открито море флотата си и народът недоволства повече от всякога от нищожните успехи, които имаме във войната. Разбирате ли, мила моя? Ще ми направите голяма услуга, ако…

Амбър беше готова да разбере всичко. Тя бе твърдяла винаги, че постоянното лошо настроение и желанието да дразни непрекъснато този сговорчив човек, бяха погубили Барбара Палмър, а тя нямаше намерение да следва нейния нещастен пример. Впрочем тя подозираше и едно друго съображение, което кралят не пожела да спомене и което се казваше Франсис Стюарт. Винаги, когато си намереше нова любовница, Франсис се мръщеше, ставаше избухлива и казваше, че е решила да се раздели веднага с краля, защото той злоупотребил с доверието й.

— Единственото ми желание е да бъда приятелка на Ваше Величество — отговори скромно Амбър. — Щом вие желаете, аз ще се омъжа пак… Но, за бога, намерете ми съпруг, който не би ми досаждал!

Чарлс прихна да се смее.

— Уверявам ви, че и тоя няма да ви досажда!

Младежът, който беше на другия край в салона, не изглеждаше по-възрастен от Амбър и младостта му се подсилваше от бледия му цвят и от нежните му ръце и нозе. Не беше много висок и тънкото му тяло бе облечено в евтино, не особено изящно облекло. Без съмнение чувстваше се притеснен, при все че правеше усилия да изглежда непринуден. Смееше се шумно, не преставаше да хвърля около себе си тревожни погледи. Ако зависеше от нея, Амбър никога не би му обърнала внимание.

— Господи, но той има вид на глупак и позьор!

— Много е послушен! — засмя се Чарлс.

— Каква титла има?

— Барон.

— Барон! — извика възмутена Амбър. — Но аз съм графиня!

Нямаше да се чувства по-обидена, ако й бяха предложили да се омъжи за носач или амбулантен търговец.

Чарлс вдигна рамене.

— Добре, добре! Да речем, че го направя граф. Семейството му заслужава това отличие. Трябваше да го сторя отдавна, но признавам, че все забравях.

— Разбира се, това ще оправи нещата — каза, без да е убедена съвсем и изгледа продължително младежа, който стана неспокоен, като разбра, че го наблюдават. — Говорихте ли вече с него?

— Не. Но ще го направя и въпросът ще се уреди. Семейството му загуби много през войната.

— О, боже мой! — изпъшка Амбър. — Още един, за когото ще трябва да пръскам парите си! Да, но сега ще бъде съвсем инак! Този път кокошката ще пее вкъщи!