Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (24)

XXIІІ

Едва след смъртта на Рекс Морган Амбър разбра какво бе означавал той за нея. Липсваше й звукът на ключа, който се превърта в ключалката, онова чувство на топлота и щастие, което той носеше винаги със себе си, сякаш някой запалваше огън в студена, мрачна стая. Сутрин тя се чувстваше съвсем самотна, когато не го виждаше да се бръсне полуоблечен, правейки гримаса според това, по коя страна прекарваше бръснача. Липсваха й интимните вечери, когато бяха сами, играеха карти или той я слушаше как свири на китара и пее някоя народна балада. Липсваше й усмивката му, звукът на гласа му и обожанието в сините му очи, което вдъхваше увереност. Той й липсваше по хиляди начини.

Но най-много й липсваше, без дори да го съзнава, онова така успокояващо чувство на сигурност, с което я беше обградил.

Защото сега тя се почувства внезапно изоставена, загубена, изпълнена със страхове за бъдещето. Вярно е, че имаше около хиляда и седемстотин лири у Шедрак Нюболд, тъй че на първо време нямаше причини да се тревожи и не бе изложена на риска да бъде отново арестувана заради дългове. Но сега тя знаеше, че хиляда и седемстотин лири не ще стигнат за дълго при живота, който водеше, и когато свършат, тя ще остане на милостта на ухажорите в гримьорната.

Тази мисъл не беше приятна — след година и половина общуване тя сега ги виждаше като разголени, неразкрасени от невежество и наивните момичешки илюзии. За нея те вече не представляваха галантни, весели и доблестни, изискани джентълмени само поради елегантните им дрехи и защото можели да проследят родословието си до придворните на Уилям Завоевателя, а само нечистокръвни, пофранцузени англичани, плиткоумни, злонамерени и нелепи. Те парадираха със своя цинизъм, равнодушие, арогантност и безгрижна жестокост, които за тях бяха знак за качество. Сред тях не можеше да се намери друг мъж като Рекс Морган.

„О, само ако знаех, че ще стане така! — мислеше тя отново и отново. — Никога нямаше да заминавам! Нямаше дори да отида и при краля тогава! О, Рекс, само ако знаех, щях да бъда много по-добра с теб… щях всеки миг да те правя щастлив…“

Първият посетител, когото допусна при себе си след погребението на Рекс — при все че мнозина бяха дошли да се представят, — беше Алмсбъри. Той беше идвал вече веднъж, но тя не беше в състояние да се вижда с никого и Нан го бе отпратила. Но един следобед, десетина дни след дуела, той пак дойде и този път бе приет.

Амбър седеше на канапето пред пламтящия огън, защото беше студено и влажно. Беше отпуснала глава на ръцете си. Тя дори не го погледна, докато той седна до нея и сложи ръце на раменете й, тогава го погледна със зачервени, подпухнали очи. Беше облечена цялата в черно, без никакви украшения, с разбъркана, небрежно пригладена прическа, лицето й блестеше от сълзи. Имаше главоболие и беше отслабнала.

— Много съжалявам, Амбър — каза той тихо, а погледът и тонът на гласа му изразяваха нежност и съчувствие. — Зная, че то не значи много нещо, когато си загубил някого, но го мисля от сърце. Моля ви да ми повярвате, като ви казвам, че Брус…

Тя го погледна гневно.

— Не ми говорете за него! Все ми е едно дали съжалява. Ако не беше той, Рекс щеше да е жив!

Алмсбъри я погледна изненадан и чертите му изразяваха известно нетърпение; но тя беше скрила в ръце лицето си и плачеше пак, изтривайки очите си с една съвсем измокрена кърпичка.

— Не е така, Амбър, вие добре го знаете! Той ви беше помолил да предотвратите този дуел; остави се дори да бъде ранен с надеждата, че това ще удовлетвори капитан Морган. Не можеше да стори нищо повече, освен да се остави да бъде убит. Сигурно дори вие не можехте да очаквате подобно нещо.

— О, все ми е едно какво би могъл да стори! Той уби Рекс! Той е негов убиец, а аз го обичах! Щях да се омъжа за него.

— В такъв случай — каза саркастично графът — щяхте да направите по-добре, ако не бяхте отишли да прекарате медения си месец с друг мъж… колкото и стар приятел да ви беше той.

— О, не се месете в работи, които не ви засягат! — промърмори тя. След кратко колебание Алмсбъри стана, поклони се учтиво и излезе от стаята. Амбър не каза нищо и не се опита да го задържи.

 

 

Тя не беше в състояние да се върне веднага в театъра, който скоро след това — на 1 юни, бе затворен за два месеца. Но щом започна да приема отново, салонът й бе пак така посещаван, както и гримьорната й. За голяма нейна изненада тя откри, че този дуел я беше направил модна, също както обувките с червени пети или кухнята на Шатлен. Лорд Карлтън беше хубав благородник, принадлежащ към един от най-старите и най-почитани родове, а неговите корсарски приключения го бяха направили известен не само в двора, но и в целия град.

Амбър знаеше какво означава подобна известност, но беше решила да се възползва от всички преимущества, които тя й предлагаше. Между всичките тези шумни аристократи, отрупани с панделки, контета и маймуноподобни кавалери трябваше да има поне един мъж, който да се влюби в нея като Рекс — и ако успееше да го открие, този път тя щеше да знае как да постъпи. Тя не очакваше брак, защото една актриса нямаше престижно положение в обществото, пък и след смъртта на Рекс тя си бе възвърнала някогашното отношение към семейния живот и й се струваше много по-приятен блестящият разточителен и вълнуващ живот на първокласна куртизанка.

 

 

Валеше вече от три месеца и едва през последния ден на юни слънцето блесна на небето и изсуши локвите по улиците; въздухът беше свеж и лек.

През този приятен слънчев следобед Амбър беше излязла на разходка в обществото на трима младежи — Джек Конуей, Том Трайвът и сър Хъмфри Пирпоунд, които бяха дошли да я поканят за вечеря.

Тримата надути младежи бяха все най-малки синове в семействата си, които живееха по-нашироко, отколкото позволяваха средствата им, и бяха затънали в дългове. Ставайки от леглото едва по обяд, те се измъкваха през прозорците или през задната врата, за да избегнат кредиторите си. След това отиваха да закусят в най-близката гостилница, после на театър, където влизаха гратис под предлог, че ще останат само едно действие, прекарваха вечерите си в някоя кръчма, където играеха на карти, и завършваха в някой публичен дом, прибираха се у дома си към полунощ свадливи, шумни и пияни. И тримата бяха под двадесет години, никой от тях нямаше изгледи да наследи състояние, а кралят дори не би ги познал, ако ги видеше. Но Амбър беше сама, когато те бяха дошли, и предпочиташе да се покаже с когото и да било, отколкото да си стои у дома, защото беше ясно, че ако една жена се затвори в дома си, трудно ще привлече вниманието на някоя видна личност.

Тя не беше престанала да се надява, че такъв момент ще настъпи. Но от шест седмици насам надеждите й бяха започнали да отслабват.

Те бъбреха непрестанно, одумваха всеки, който минеше, покланяха се натрапливо на важните господа и дами, а после отмъстително клюкарстваха по техен адрес. Амбър почти не ги слушаше, но очите й не пропускаха нито една подробност в прическата или тоалета на отминаващите дами, като ги сравняваше наум със собствените си, и после преминаваше към следващите минувачи. Тя се усмихваше на мъжете, които познаваше, и с наслаждение отбелязваше колко се дразнеха от това дамите им.

Джек Конуей почна да реши косата си с голям гребен от слонова кост, а Том Трайвът извади от джоба си малка флейта и започна да свири някакви мелодии. Сър Хъмфри се възползва от шума, за да се приближи до Амбър и да пошепне на ухото й:

— Скъпа госпожо, аз съм ваш смирен роб! Знаете ли какво направих с панделката, която ми дадохте?

— Не зная! Какво направихте? Да не сте я глътнали?

— Не, госпожо, макар че ако ми дадете друга да я заместя, не бих се поколебал да сторя това. Дадох да я вържат на прекрасна фльонга, която бих бил щастлив да ви покажа. Ефектът е несравним…

— Хм — каза Амбър разсеяно, защото в този момеят се зададе негова светлост Бъкингамският херцог, разкошно облечен, проправящ си нехайно път между тълпата, която се кланяше от всички страни, и следван от няколко пажа. Всички се обръщаха да го видят по-добре, чу се шепот зад ветрилата на изисканите дами, амбициозните майки и любопитните млади девойки — всяка се надяваше, че ще бъде забелязана от великия херцог.

„О, проклятие! — помисли си с отчаяние Амбър. — Защо не си облякох новата златисто-черна рокля. Така той изобщо няма да ме забележи.“

Херцогът се приближаваше с твърда стъпка. Зелените пера на шапката му се люлееха, щом кимнеше с глава, слънцето се отразяваше в диамантените копчета на дрехата му. Красивото му, дръзко лице и великолепната му фигура правеха да изглеждат незначителни всички други мъже. Амбър бе виждала вече Бъкингам зад кулисите или в гримьорната, дори веднъж му бе представена и бе чувала безброй клюки за неговите любовни и политически авантюри, но той никога не бе й обърнал някакво особено внимание.

Сега обаче докато приближаваше към нея, тя видя, че очите му бързо я измериха от главата до петите. Сърцето й заби развълнувано. Той беше само на около метър от нея.

— Мадам Сейнт-Клер?

Херцогът беше спрял и й направи дълбок поклон, а Амбър, дошла на себе си, прихвана полите си и му отвърна с дълбок реверанс. Тя усещаше, че всички ги гледат; хората се извръщаха да я видят по-добре, а тримата й кавалери замънкаха глуповато и правеха всичко възможно, за да изглеждат безразлични. Херцогът се усмихваше под русите си мустаци и я разглеждаше, като че ли искаше да я прецени според собствената си мярка.

— Ваш слуга, госпожо!

— Ваша слугиня, сър! — прошепна Амбър, задъхана от вълнение.

Тя търсеше отчаяно да каже нещо, което да задържи вниманието му, нещо остроумно, забавно и различно от това, което би му казала всяка друга жена, но нищо не й хрумваше.

Обаче негова светлост не беше смутен.

— Ако не се лъжа, вие сте дамата, заради която лорд Карлтън се би преди около един месец?

— Да, ваша светлост, аз съм.

— Винаги съм се възхищавал от вкуса на лорд Карлтън, мадам, и трябва да призная, че сте толкова фина дама, че не виждам причина да променя мнението си.

— Благодаря, ваша светлост.

— О, боже, ваша светлост — намеси се сър Хъмфри, възвърнал внезапно самоувереността си, — в целия град едва ли ще се намери мъж, който да не умира от желание да бъде слуга на дамата. Твърдя, че за нейно здраве се е пило толкова често, колкото и за краля…

Бъкингам му хвърли бърз поглед, сякаш го забеляза за първи път, и сър Хъмфри млъкна веднага. Другите двама не посмяха да отворят уста.

— Каляската ми е при северната врата, мадам. Спрях да се поразходя из парка и отивам да вечерям. Ще бъда извънредно щастлив, ако благоволите да бъдете моя гостенка.

— Много бих желала, ваша светлост, но аз…

Тя млъкна, сочейки с поглед, че има ангажимент с тримата младежи, които се усмихваха с тайната надежда, че и те ще бъдат поканени на трапезата на негова светлост Бъкингамския херцог.

Херцогът им кимна учтиво и снизходително, което подчертаваше доброто му възпитание и омаловажаваше тяхното.

— Е, господа, вие сте се радвали целия следобед на компанията на дамата. Зная, че сте достатъчно умни и не ще лишите и другите от тази привилегия. С ваше позволение, господа…

Той предложи ръката си на Амбър, която не можеше да прикрие своята радост и гордост и като направи кратък реверанс към тримата, тя тръгна с херцога. Никога през живота си не бе се чувствала толкова важна личност, защото, където и да отидеше, херцогът привличаше вниманието не по-малко от Негово величество. Те се отправиха към северната врата, минаха покрай мястото, където играеше кралят в присъствието на многобройна публика, съставена от придворни дами, просители и амбулантни търговци. Кралят, току-що вкарал дървената топка в обръча, който висеше на другия край на игрището, ги видя да минават и им помаха с ръка. Бъкингам се поклони.

— Ако кралят прекарваше толкова време в своя Съвет, както на игрището — промърмори той, — страната щеше да бъде в по-добро положение.

— Така ли? Защо, какво й е? На мен ми се струва, че всичко върви добре!

— Жените, моя мила, никога не са разбирали тези неща. Повярвайте ми, Англия се намира в окаяно положение. Стюартите никога не са били добри господари. Ето каляската ми.

Те заобиколиха парка и спряха пред Лонг — модна гостилница в Хеймаркет, който по онова време представляваше тясна уличка в покрайнините, очертана от едната страна с жив плет, а от другата — от зелени поляни. Собственикът ги покани да се качат в отделен салон и вечерята бе поднесена веднага, докато цигуларите на херцога свиреха в двора, а хората от околността танцуваха и пееха. От време на време те акламираха херцога, който беше твърде популярен между лондончани, защото беше известен като яростен антикатолик.

Яденето беше отлично, добре приготвено и подправено, поднасяно топло от безшумни келнери. На Амбър не можа да й се услади. Тя се притесняваше какво ли мисли херцогът за нея, какво ще стане после и какво ще трябва да направи тя на свой ред. Той беше толкова голяма личност, и толкова богат… Ако само успееше да му се хареса достатъчно, това можеше да означава началото на нейното щастие!

Но херцогът не приличаше на човек, който може лесно да бъде задоволен.

Той беше на тридесет и шест години и животът не му беше оставил нито вяра, нито илюзии. Той беше прекалявал с изживяванията си, беше похабил и злоупотребил с чувствата си, така че сега те бяха притъпени, почти мъртви и той трябваше да измисля всякакви сладострастни изобретения, за да ги съживява. Амбър бе чувала да се говори и за това, и тъкмо то я тревожеше. Тя не се страхуваше от онова, което той щеше да направи, но се боеше, че не ще успее да го заинтересува при неговата преситеност.

След като трапезата бе вдигната и те останаха сами, той извади от джоба си колода карти и се залови да ги размесва нехайно. Те хвърчаха между пръстите му със сигурност и бързина, които издаваха опитния играч.

— Изглеждате притеснена, мадам. Моля ви, успокойте се! Не обичам нервни жени. Все ми се струва, че очакват да бъдат изнасилени, а да си кажа право, тази вечер нямам настроение за толкова буен спорт.

— Как? Нима съществува жена, която да не може да бъде покорена от ваша светлост с по-леки средства от това?

Въпреки страхопочитанието Амбър не можа да прикрие известна язвителност в тона си. У херцога имаше нещо, което я дразнеше.

Но дори да бе забелязал сарказма, той не му обърна внимание. Остави за себе си две карти от колодата, погледна ги със задоволство и отново разбърка колодата.

— Знам ли — каза той с безразличие. — Обикновено жените правят две големи грешки в любовта. Първата е, че се отдават много лесно; втората, че не искат да повярват, когато един мъж им каже, че им се е наситил.

Докато говореше, той продължаваше да размесва картите, но лицето му имаше горчив и недоволен израз.

— Отдавна вече съм на мнение, че светът би бил безкрайно по-добър, ако жените не свързваха така тясно любовта с желанието. Истината, мадам, е тази, че любовта е само една красива дума — като чест например, — с която хората си служат, за да прикрият истинските си намерения. Но светът е станал твърде стар и твърде мъдър, за да се забавлява с такива детински играчки. Слава богу, ние няма защо да се залъгваме.

Той вдигна поглед към нея и остави картите настрани.

— Разбрах, че вие можете да бъдете купена. Колко искате?

Амбър го погледна и очите й се свиха леко. Тези думи, казани само от желание да се забавлява, защото беше очевидно, че не смята за необходимо да я убеждава в каквото и да било, я ядосаха. През последната година и половина тя бе чувала често подобен език в гримьорната, но за пръв път срещаше човек, напълно убеден в онова, което говореше. Изпита желание да стане, да го удари и да си излезе, но това беше Джордж Вилиърс, херцог Бъкингам, най-богатият човек в Англия. А моралът на Амбър се определяше по-скоро от нуждите на момента, отколкото от някакво отвлечено понятие за чест.

— Какво ми предлагате?

— Петдесет лири.

Амбър се изсмя кратко.

— Струва ми се, чух да казвате, че нямате настроение за изнасилване. Двеста и петдесет лири!

Той остана за миг мълчалив, с очи, приковани върху нея, след това стана и се отправи към вратата. Амбър го наблюдаваше разтревожена, но той само каза няколко думи на лакея, който чакаше вън, и той изтича надолу по стълбите.

— Ще ви дам вашите двеста и петдесет лири, мадам — каза той. — Но не си въобразявайте, че ви ги давам, защото смятам, че ги заслужавате. Мога да ви дам тази сума, без тя да има за мен по-голямо значение от шилинга, който вие подхвърляте на някой просяк. А когато всичко се свърши, не се съмнявам, че вие ще бъдете по-изненадана от тази нощ, отколкото аз.

Амбър наистина бе изумена: това беше първата й среща с извратеността и последната, закле се тя пред себе си, ако ще да умира от глад по улиците.

Смаяна и отвратена, тя изпита ненавист към херцога. И хиляда лири не биха могли да изтрият това чувство. Два дни наред тя мислеше единствено как би могла да му отмъсти. Но всичко, което можа да направи, бе да го включи в списъка на враговете си, с които щеше да се занимае по-късно, когато ще бъде достатъчно силна, за да ги погуби.

 

 

Театърът се отвори отново в края на юли и Амбър забеляза, че между почитателите й бяха най-изтънчените кавалери на града.

Тук бяха лорд Бъкхърст и неговият дебел приятел с черни очи, сър Чарлс Седли, огромният и красив Дик Талбът, буйният Хари Килигрю, Хенри Сидни, когото мнозина считаха за най-красивия мъж в цяла Англия, и полковник Хамилтън, най-изисканият човек в Уайтхол. Всички бяха млади — като се почне от Сидни, който беше на двадесет и две години, и се завърши с Талбът, който беше на тридесет и три! Всички бяха от знатни семейства, свързани по кръв или чрез брак с най-издигнатите домове. Те посещаваха най-интимните кръгове на двореца, бяха в близки отношения с краля и можеха да бъдат сред най-влиятелните мъже, ако пожелаеха да се откажат от своя живот на удоволствия.

Почти всяка вечер тя вечеряше с един или неколцина от тях, често в голямо общество, но повечето пъти съвсем интимно с двама или трима. Те вдигаха наздравици за нея; тя ходеше на борбите на петли и прекарваше по три или четири дни в Бенстед Даунс, на конни състезания с Бъкхърст и Седли, защото старата любов на англичаните към състезанията беше в пълен ход от Реставрацията насам.

В началото тя беше подчертавала намерението си да остане така независима и необвързана, както в началото на запознанството си с Рекс Морган. Но тези господа съвсем не се тревожеха от подобни дреболии; те й заявиха откровено, че не смятат да губят времето си, като ухажват една актриса, която играе роля на почтена госпожица. И Амбър, поставена пред избора да потъпче решението си или да загуби популярността си, не се колеба дълго. Когато Седли и Бъкхърст й предложиха сто лири, за да прекара една седмица с тях в Ипсом Уелс, тя прие. Но никога след това не й бяха предлагали толкова голяма сума.

В началото на януари тя прекара две последователни вечери у дома си без любовник и без посетител и разбра, че славата й започва да намалява. Няколко дни по-късно госпожа Фаг потвърди опасенията й, като установи, че очаква дете. Изведнъж тя се почувства останала без сили, обезсърчена и болна. Беше й невъзможно да стане сутрин от леглото, нямаше апетит, беше бледа и слаба, с черни кръгове под очите. Често избухваше без причина в истеричен плач.

— Бих искала да умра! — каза тя на Нан. Защото бъдещето й беше станало прекалено ясно.

Нан предложи да се махнат за известно време от Лондон. Тъй като госпожа Фаг заяви, че едно продължително пътуване с кола ще допълни въздействието от нейните лекарства, Амбър се съгласи.

— Бих била щастлива, ако можех повече никога да не видя театрална пиеса и който и да било от тези гуляйджии! — извика тя яростно.

Презираше Лондон, театъра, всички мъже, дори и себе си.